Грег Беър
Радиото на Дарвин (58)

58.
Бересфорд, Ню Йорк

Мич излезе от старинната, боядисана в бяло сграда на гарата, засенчи очи от слънцето и се огледа. Беше единственият, който слезе от влака в Бересфорд.

Миришеше на прясно окосена трева и нагорещен асфалт. Той се огледа: очакваше някой да го посрещне, очакваше да види Мъртън. Онази част от градчето, която се виждаше отвъд моста, се състоеше предимно от стари къщи и малки магазинчета.

Една черна лимузина спря на паркинга и от нея слезе червенокос мъж. Погледна към гарата и махна с ръка.

 

 

— Казва се Уилям Дейни. Притежава половината град — по-скоро семейството му. Имат имение на около десетина минути оттук, което може да си съперничи с Бъкингамския дворец.

Мич слушаше Мъртън, докато журналистът управляваше колата по виещия се път между двата реда плътно засадени дръвчета. Слънцето хвърляше златисти отблясъци върху шосето. От пет минути не бяха срещали друга кола.

— Дейни се е занимавал с ветроходство. Потрошил няколко милиона за суперскъпа състезателна яхта, но не могъл да се представи добре в нито една гонка. Това било преди двайсетина години. А след това открил антропологията. Проблемът е, че мрази калта. Обича водата, а мрази калта, мрази копането… Обичам да карам кола в Америка — смени неочаквано темата Мъртън. — Почти като в Англия е, дори мога да разчитам на шофьорските си инстинкти. Той хвърли поглед на Мич и се засмя. — Жалко за размириците. В Англия положението все още е относително спокойно, но предполагам, че скоро правителството ще бъде сменено. Милият ни стар министър-председател не е много в час. Все още си мисли, че най-сериозният проблем на страната е преминаването към евровалута. Мрази гинекологичния аспект на настоящата криза. Как е господин Дикън? А госпожа Ланг?

— И двамата са добре — отвърна Мич. Не искаше да разговаря на тази тема. Харесваше Мъртън, но не и начина, по който журналистът се вреше навсякъде — дори в личния му живот.

Имението на Дейни беше триетажен дворец от сив камък, до който водеше покрита с червена сгурия алея. Неколцина градинари се занимаваха с дръвчетата и декоративните храсти, а когато приближиха къщата, им помаха стройна възрастна жена с бричове и ботуши за езда.

— Това е госпожа Дейни, майката на нашия домакин. Много приятна старица. Не влиза много често в стаите на сина си.

Мъртън паркира пред широкото стълбище и каза:

— Вече се събрахме всички. Аз, ти, Дейни и хер професор Фридрих Брок, бивш служител на Инсбрукския университет.

— Брок?

— Да. Каза ми, че сте се срещали.

— Така е. Веднъж.

Влязоха в просторна гостна, облицована с тъмно дърво. Подът бе от мрамор, покрит с ръчнотъкан китайски килим. В единия му край, в сянката, зад заслепяващата светлина на високите прозорци, стоеше висок мъж.

— Уилям, това е Мич Рейфълсън — представи го Мъртън, подхванал Мич за лакътя.

Мъжът от сянката протегна ръка и тя попадна в лъчите на слънцето. На пръстите му лъщяха три златни пръстена. Здрависаха се.

Дейни беше около петдесетгодишен, със загоряло от слънцето лице, посребрели коси и широко чело. Имаше мънички, перфектно оформени устни, които лесно се усмихваха, тъмнокафяви очи и гладки бебешки бузи. Раменете му под сакото бяха широки, а ръцете — мускулести.

— За мен е чест да се запозная с вас — произнесе той. — Бях готов да закупя мумиите от вашите приятели, стига да ми ги бяха предложили. А след това щях да ги предам на университета в Инсбрук. Вече го казах на хер професор Брок и той ми даде опрощение.

Мич се усмихна любезно. В края на краищата бе дошъл тук, за да се срещне с Брок.

— В действителност Уилям не притежава никакви човешки останки — поясни Мъртън.

— Стигат ми копия — отливки, скулптури — обясни Дейни. — Не съм учен, това по-скоро ми е хоби, но се надявам да отдам почит на миналото, като се опитам да го разбера.

— Към Залата на човечеството — обяви Мъртън и ги подкани с ръка. Дейни вдигна гордо глава и ги поведе.

Това вероятно бе бившата бална зала в източното крило на имението. Мич не бе виждал нищо подобно другаде, освен в музей: петнайсетина стъклени витрини, подредени в две редици, с килимени пътеки между тях. Във всяка витрина имаше отливка или дубликат на някой прочут изкопаем антропологичен вид. Australopithecus afarenis и robustus. Homo habilis и erectus. Мич преброи шестнадесет различни неандерталски скелета, всичките професионално изработени; шест от тях имаха восъчни реконструкции на естествения изглед на индивидите. Редици безкосмени маймуни, осветени от елегантни, вградени в тавана светлинни тела, отвръщаха с безразличие на погледите му, докато крачеше между тях.

— Невероятно — въздъхна той. — Защо не съм чувал досега за вас, господин Дейни?

— Не обичам да се хваля. Обсъждам интересите си с неколцина избрани: семейство Лийки, Бьорн Куртен, още няколко. Зная, че съм ексцентрик, но така ми харесва.

— Сега и ти си сред избраниците — рече Мъртън на Мич.

— Професор Брок е в библиотеката. — Дейни им посочи пътя. Мич нямаше нищо против да прекара още малко време в залата. Восъчните скулптури бяха великолепни, първокачествени репродукции, почти неотличими от самите оригинали.

— Всъщност съм тук. — Брок се показа иззад една витрина. — Нямах търпение да изчакам. — Струва ми се, че вече се познаваме с доктор Рейфълсън. Нали?

Мич стисна ръката на Брок, Дейни кимаше ухилен. Преместиха се в библиотеката, огромно елегантно мебелирано помещение с три реда тесни балкони, опасващи стените с лавици. Единствената свободна стена бе украсена с голяма панорамна картина на Алпите.

Настаниха се около голяма кръгла маса в средата.

— Първият ми въпрос — взе думата Брок — е дали ги сънувате, доктор Рейфълсън? Защото аз ги сънувам, и то често.

 

 

Дейни лично им поднесе кафето, след като бе докарано върху поднос на колела от нисък набит мъж с черен костюм. Чашките бяха от изящен китайски порцелан с изрисувани цветя и листа, очевидно невъобразимо скъпи.

— Аз лично все още не вярвам на тези сънища — продължи Брок. — Но героите им продължават да ме преследват.

Мич огледа останалите, не разбираше какво се очаква от него. Съществуваше далечна възможност връзката с тези хора да влоши още повече положението му. И без това напоследък репутацията му бе пострадала сериозно.

Мъртън долови безпокойството му.

— Срещата ни е напълно поверителна и ще бъде запазена в тайна — увери го той. — Нямам никакво намерение да пиша за нея. Доктор Брок е уверен, че мумиите от Алпите са първото намерено доказателство за процеса на човешката еволюция.

— По-точно вътревидова еволюция — поясни Брок. — Напоследък тази тема е доста разчепквана. Особено след откриването на АЧЕРВ в тъканите на мумиите.

Дейни се наведе напред, с порозовели бузи, изцяло погълнат от разговора. Мич реши, че няма какво да крие от тези хора.

— Открихме и други доказателства — обяви той.

— Да, чух за това от Оливър и от Мари Кьониг от Вашингтонския университет.

— Не аз, а хората, с които се срещах. Моята работа беше компрометирана. От собствените ми действия.

Брок махна с ръка.

— Вече ви бях простил грешката, когато ви позвъних в апартамента в Инсбрук. Мисля, че мога да ви симпатизирам, защото смятам, че казвате истината.

— Благодаря. — Мич кимна разчувствано.

— Извинявам се, задето тогава запазих инкогнито, но надявам се, че ще ме разберете.

— Разбирам ви.

— Кажете ми какво смятате, че ще се случи — намеси се Дейни. — Вашите колеги ще дадат ли гласност на откритията за мумиите?

— Сигурно — каза Брок. — Но ще го обяснят със заразяване и ще продължават да твърдят, че мумиите не са в родствени връзки. Ще ги кръстят Homo sapiens alpinensis и ще пратят бебето за изследване при други специалисти в Италия.

— Но това е нелепо — заяви Мич.

— Да. И вероятно няма да могат дълго да се прикриват зад подобни теории, но през следващите няколко години ще управляват консерваторите, привържениците на твърдата линия. Те ще придават на информацията този вид, който им е изгоден, ще търсят за подкрепа онези, които са готови да ги следват и да не разклащат лодката — като фанатиците, които защитават свитъците от Мъртво море. Искат да си запазят кариерите, без да се разправят с революция, която може да ги катурне от топлите им местенца.

— Невероятно — промърмори Дейни.

— Не, напълно човешко, нали и вие изучавате хората? Давате ли си сметка, че женската е пострадала по същия начин — от някой, който не е искал тя да роди детето си?

— Все още не го знаем със сигурност — рече Мич.

— Аз го зная — заяви Брок. — Пазя резервите си от вяра, дори само за да имам сили и енергия да се изправя срещу фанатиците. Не е ли достатъчно доказателство това, че и вие като мен сънувате картини от отминалото време?

Мич бавно кимна.

— Може би това е първородният грях на нашия вид — че неандерталските ни предци са искали да спрат прогреса, да запазят уникалното си положение… като избият децата от новото поколение. Тези, от които сме произлезли ние. Не правим ли и ние сега същото?

Дейни поклати глава и изхъмка тихо. Мич го погледна с любопитство, после се обърна към Брок.

— Сигурно сте запознат с резултатите от ДНК-експертизата. Разбрах, че не са били публикувани.

Брок сложи куфарчето си на масата и почука с пръст по капака.

— Тук държа всички материали на DVD, имам графики, таблици, резултати от различни лаборатории в целия свят. Двамата с Оливър; ще ги пуснем в мрежата, нека всички знаят за какво става въпрос.

— Това, което искаме, е да станат достояние на максимално широк кръг — намеси се Мъртън. — Разполагаме с неопровержими доказателства, че еволюцията чука на вратата ни.

Мич замислено прехапа устни.

— Разговаряхте ли с Кристофър Дикън?

— Той заяви, че не може да ни помогне — отвърна Мъртън.

Това разтърси Мич.

— Последния път, когато се срещнах с него, ми изглеждаше ентусиазиран, дори запален.

— Сега е на друго мнение — рече Мъртън. — Мисля, че трябва да вземем в отбора доктор Ланг. Бих могъл да убедя и някои хора от Вашингтонския университет — доктор Кьониг и доктор Пакър, плюс още един-двама еволюционни биолози.

Дейни кимна ентусиазирано.

Мъртън се обърна към Мич.

— По вида ти съдя, че не одобряваш.

— Ситуацията е различна. Не можем да се държим, сякаш сме колеги, разглеждащи подлежащ на дебат проблем.

— Смятах те за човек, който не си поплюва — каза Мъртън.

— Грешиш. Обичам да пипам внимателно и да действам по правилата. Животът не си поплюва.

Дейни се ухили.

— Добре казано. Аз пък ще се радвам да намеря нови приятели, които да въведа в тесния си семеен кръг.

За миг Мъртън и Мич се спогледаха учудено.

— Интересна идея — отбеляза Мъртън, повдигнал лекичко вежди.

— Ако ще се опитваме да предизвикаме буря в замъка, току-виж завършим с повече затворени, отколкото отворени врати — заяви Брок.

— Мич — продължи Мъртън, — кажи ни как според теб да го направим по правилата?

— Трябва да сформираме група от експерти — заговори Мич, внезапно възпламенен от идеята. — Пакър и Мария Кьониг са чудесно начало. Те ще доведат свои колеги — генетици и молекулярни биолози от Вашингтонския университет, НЗИ, други университети и изследователски центрове. Оливър, вероятно не по-зле от мен разбираш за какви хора говоря.

— За най-прогресивните сред еволюционните биолози — кимна Мъртън.

— За съжаление аз познавам само консерватори — оплака се Брок. — В Инсбрук си пиех кафето с неподходящи хора.

— Необходима ни е научна фондация — продължи Мич. — Кворум от уважавани учени.

— Това ще отнеме седмици, дори месеци — рече Мъртън. — Всеки иска да си пази местенцето.

— Ами ако се насочим към частния изследователски център? — подхвърли Дейни.

— Там вече вие може да сте ни от помощ — каза Мъртън. — Разполагате с възможности да организирате първокласна конференция, а точно това ни е нужно сега. Да се противопоставим на диктата на Работната група.

— Колко може да струва това? — попита Дейни. — Стотици хиляди, милиони?

— По-скоро първото — отвърна захилено Мъртън.

Дейни ги погледна разтревожено.

— Все пак за толкова много пари ще трябва да попитам мама.