Грег Беър
Радиото на Дарвин (88)

88.
Арлингтън, Вирджиния

Сватбеното празненство се бе разпростряло върху близо половин акър от задния двор. Денят бе топъл и мъглив, иззад облаците често проникваха слънчеви лъчи. Близо четиридесет минути Марк Огюстин трябваше да стой усмихнат в редицата след жена си и да приема любезно поздравленията. На опашката се бяха наредили сенатори и конгресмени, които изчакваха търпеливо реда си и разговаряха оживено. Мъже и жени в черни костюми разнасяха подноси с разхладителни напитки по равната зелена ливада. Огюстин поглеждаше жена си със смесено чувство на радост и гордост. Знаеше какво изпитва — любов и облекчение от това, което бяха направили. И съвсем слаба тревога. Но лицето, което показваше на гостите й журналистите, бе лъчезарно усмихнато и безгрижно.

През целия ден обаче, дори по време на брачната церемония, една мисъл не му даваше покой. Дори се обърка, докато повтаряше думите на свещеника, с което предизвика смях в църквата.

Бяха започнали да се раждат живи деца. В поставените под карантина болници, в специално оборудваните клиники на Работната група, дори в домовете си, все повече нови бебета идваха на бял свят.

И преди му бе хрумвала мисълта, че може би греши, но мимолетно, като лек сърбеж или преодолима болка — докато не чу, че бебето на Кайе Ланг се е родило живо, изродено от лекар, който спазвал стриктно съветите от бюлетина на Центъра за контрол на болестите. Същата тази епидемиологична група, която действаше под прякото му подчинение. Специални процедури, специални предпазни мерки за бебета, които определено бяха различни.

До този момент в различни клинични центрове бяха изоставени двайсет и две АЧЕРВ-бебета от самотни майки или родители, избегнали наблюдението на Работната група.

Анонимни, живи, подхвърлени деца, които сега бяха негова грижа.

Най-сетне опашката свърши. Краката го боляха от тесните черни обувки. Той прегърна жена си, прошепна й нещо в ухото и махна на Флорънс Лейтън да го придружи до къщата.

— Какво ни носи Отделът по алергични и заразни болести? — попита, докато госпожа Лейтън отваряше куфарчето, за да му подаде сгънат на две факс.

— Отдавна чакам тази възможност — отвърна тя. — Президентът позвъни преди малко: изпраща ви най-добрите си пожелания и иска да го навестите в Белия дом, по възможност още тази вечер.

Огюстин прочете факса.

— Кайе Ланг е родила — рече той и я погледна изпод вежди.

— И аз го чух — отвърна госпожа Лейтън. Имаше професионално, непроницаемо изражение.

— Трябва да й пратим поздравления.

— Аз ще се заема — обеща госпожа Лейтън.

Огюстин поклати глава.

— Не, няма. Все още имаме линия, която следваме.

— Щом казвате.

— Съобщи на президента, че ще бъда при него в осем.

— А какво ще каже Елисън?

— Тя ме е избрала, нали? — отвърна с въпрос Огюстин. — Знаела е какво я чака.