Грег Беър
Радиото на Дарвин (85)

85.
Кумашка област, Източен Вашингтон

Мич поправяше стария си буик, паркиран на изсъхналата трева пред караваната. На юг започваха да се трупат буреносни облаци.

Из въздуха витаеше усещането за наближаваща буря. Кайе не се свърташе на едно място. Стана от стола зад бюрото, където се преструваше, че работи над книгата, докато всъщност наблюдаваше скришом Мич през прозореца. Обичаше да го гледа, с каквото и да се занимава — особено когато играе баскетбол или плува в малкия басейн. Живееха скучен, но спокоен живот. Кой знае защо, се чувстваше малко виновна.

Новините отвън рядко бяха добри. От преместването им в резервата бяха изминали три седмици, но Кайе продължаваше да се страхува, че федералните ще дойдат и ще отведат всички майки с АЧЕРВ-бременности. Вече го бяха направили в Монтгомъри и Алабама, където имаше карантинни центрове. Едва не бяха предизвикали бунт.

— Стават все по-дръзки — бе отбелязал Мич, докато гледаха новините по телевизията. По-късно на екрана се появи президентът, за да се извини и да увери нацията, че гражданските права ще бъдат гарантирани, доколкото това е възможно, като се има предвид опасността, тегнеща над цялото общество. Два дни по-късно клиниката в Монтгомъри бе затворена под натиска на местната общественост и майките бяха преведени другаде — местонахождението им бе запазено в тайна. Мъжете също страдаха — най-вече заради маските на лицата си. В новините се прокрадваха съобщения за гонения.

Също както навремето в Грузия.

Кайе не бе събрала още данни за новите ретровирусни инфекции при АЧЕРВ-майки. Обикновено отказваха да се срещнат с нея. Темата бе опасна, никой не желаеше да споделя с непознати.

Ето защо се преструваше, че работи върху книгата си, но трудно пишеше повече от половин страница дневно. Мич четеше написаното и й оставяше бележки, но напоследък изглеждаше твърде погълнат от идеята, че скоро ще става баща… Тя знаеше какво го тревожи.

„Не това, че ще е баща, разбира се. Безпокои се за мен. За здравето ми.“

Не знаеше къде да намери душевен покой. Иначе изглеждаше добре, ако не се броеше маската на лицето, разбира се.

С всеки изминат ден маската потъмняваше и се задебеляваше, странен знак за една още по-странна бременност.

Мич се прибра, докато тя правеше ежедневните си упражнения на килима.

— Искаш ли да поиграем на карти в игралната зала? — предложи той.

— Предпочитам да останем сами. Двамата с теб.

— Как ти е гърбът?

— Добре ще ми дойде един масаж довечера. Знаеш ли, мислех си за името.

— Така ли? — Мич я погледна учудено.

— Какво?

— Имам някакво предчувствие. Искам първо да я видя, а после да мислим за име.

— Защо? — попита подразнено тя. — Нали всяка вечер й говориш, дори й пееш. Каза дори, че си доловил дъха й.

— Да де. Ама все пак нека видим как изглежда.

Кайе се престори, че не го е разбрала.

— Нямах предвид научното название — заговори тя. — Говорех за името й, името на нашата дъщеря.

— Зная за какво говориш — рече той изморено. — Вчера двамата с Брок вече обсъждахме научното название по телефона. Той, разбира се, смята, че е още рано, защото нито едно от… — Млъкна насред изречението, после се закашля смутено и отиде в кухнята.

Кайе почувства, че сърцето й замира.

Мич се върна с няколко кубчета лед в мокър пешкир, коленичи и попи потта от челото й. Кайе избягваше да среща погледа му.

— Ама че съм глупак — промърмори той.

— Хайде да се държим като зрели хора — предложи тя. — Искам да й измисля име. Искам да й ушия терлички и да й купя малки плюшени играчки и дрънкулки за количката. Искам да се държим като нормални родители и да престанем да мислим за глупости.

— Зная — отвърна Мич. Изглеждаше съвсем смачкан. Кайе стана, сложи ръце на раменете му и ги потупа леко, сякаш го чистеше от прах.

— Чуй ме. Аз съм добре, нищо ми няма, разбираш ли? Ако не ми вярваш…

— Вярвам ти… — прекъсна я Мич.

Кайе го чукна лекичко с чело.

— Добре, кемосабе^[1].

Мич докосна с върха на пръстите си крайчеца на маската й.

— Изглеждаш много загадъчна. Като бандит.

— Значи и на нас ще ни трябват научни названия. Не усещаш ли нещо… дълбоко вътре, под кожата?

— Кокалите ме болят — оплака се той. — И гърлото ми… има ми нещо на езика. И защо ни излизат тия маски?

— Нали ти си резервоар за вируса. Защо да не променя и теб? Що се отнася до маската… може би ни подготвят за срещата с нея. Ние сме социални животни. Татковците са също толкова важни за децата, колкото и майките.

— На нея ли ще заприличаме?

— Може би поне малко. — Кайе отиде при стола и седна. — Брок какви имена предложи?

— Той не предвижда радикални промени. Най-много до подвидове, може би някой странен вариант. И така… Homo sapiens novus.

Кайе бавно повтори името.

— Звучи като гараж за смяна на предни стъкла.

— Латинският си е такъв.

— Остави аз да помисля — рече тя.

 

 

— Платили са за клиниката с пари от казиното — обясняваше Кайе, докато сгъваше кърпите. Мич бе донесъл два коша с пране от пералнята. Седеше на леглото — и без това стаята бе прекалено тясна. — Доктор Чембърс каза, че всички бъдещи майки засега са в добро здраве. Вече е изродил три от другите. При тях неприятните промени се долавяли още месеци преди раждането. Миналата седмица е получил доклад от „Марийн Пасифик“. Попълва и формулярите на Работната група, но не всички. Има доста въпроси.

Тя свърши с прането и се отпусна на леглото.

— Когато мърда така, все си мисля, че е започнало раждането.

Мич се наведе и сложи длан върху корема й.

— Доста помръдва тая вечер.

— Сигурно е щастлива — прошепна Кайе. — Усеща, че си тук. Изпей й някоя песен.

Мич я изгледа сериозно, въздъхна и запя своята версия на песничката „АБВ“.

— „Ах, бум, въх, гръм, друм, ейя, жум, зумма, и-и, йола-кола, лола…“

Кайе се разсмя.

— Тя е съвсем сериозна.

— Харесва й.

— Баща ми обичаше да ми я пее. Фонетична азбука. Подготвяме я за живота. Знаеш ли, започнах да чета още на четири…

— Пак рита! — прекъсна го Кайе.

— Не, не рита.

— Кълна се, че рита!

Кайе намираше някакъв особен уют в малката каравана. Беше окачила в холчето картините на майка си. Имаха храна и покрив над главите, нощите бяха топли, само дните понякога бяха горещи, но Кайе ходеше да помага на Сю в административната сграда, където имаше климатик. През това време Мич скитореше из околните хълмове с мобилен телефон в джоба. Понякога се срещаше с Джек и другите бъдещи бащи. Денем Кайе тъгуваше по него, но нощите й бяха най-щастливите в живота.

Тя знаеше, че бебето ще е здраво. Усещаше го. Когато Мич допя песента, тя вдигна ръка и го докосна по маската. Той не трепна, не се дръпна, както правеше през първите седмици. Сега вече маските им бяха много по-удебелени и потъмнели по края.

— Знаеш ли какво искам да направя? — каза Кайе.

— Какво?

— Искам, когато му дойде времето, да се скрия в някоя тъмна дупка.

— Като котка?

— Точно така.

— Мога да си го представя. Никаква модерна медицина, мръсен под, първобитни условия.

— И кожен колан между зъбите. Така е раждала майката на Сю. Преди да си построят клиниката.

— А мен пък баща ми ме е израждал — припомни си Мич. — Камионът ни затънал в калта. Майка ми била в каросерията. Да знаеш колко често му го натякваше.

— На мен обаче не ми каза! — засмя се тя.

— Нарича го „трудното раждане“.

— Май не сме чак толкова далеч от древните времена — въздъхна Кайе и се пипна по корема. — Мисля, че с песента си я приспа.

 

 

На следващата сутрин, когато Кайе се събуди, езикът й бе надебелял. Тя скочи от леглото, побутна Мич и отиде в кухнята да пие вода. Почти не можеше да говори.

— Миш! — извика.

— Кур?

— Ка’о ни ста’а?

— Куо?

Тя седна на леглото и му се изплези.

— Це’ият е в ко’ички.

— Мо’а съ’о.

— Си’урно е свъ’зано с маските.

 

 

Само един от четиримата бъдещи бащи можеше да говори този следобед на срещата в клиниката. Всъщност срещата така и не се получи. Един от лекарите ги прегледа внимателно, но не можа да им постави диагноза. Сигурен беше, че не става въпрос за инфекция.

Майките също имаха корички на езиците.

Кайе и Сю пазаруваха заедно в малкия супермаркет на резервата. Хората ги гледаха втренчено, но не казваха нищо. Служителите в казиното също понякога недоволстваха зад гърба им, но единствено Беки, старицата от племето на каюсите, си позволяваше да се изказва на събранията.

Кайе и Сю се бяха уговорили първа да ражда Сю.

— Не мо’а повече да чакам — оплака се Сю. — Дз’ак съ’о.