Грег Беър
Радиото на Дарвин (34)

34.
Сиатъл

Мич знаеше, че спи, или поне е в просъница. Нерядко в подобни моменти се случваше умът му да обработва данните, натрупани в ежедневието, плановете и предположенията, да ги разпределя, да търси скритите зависимости.

Неведнъж бе сънувал мястото, където провеждаше поредните разкопки, но в друго време. Тази сутрин, с изтръпнало тяло и ум, настанен като зрител на втория балкон, той видя млад мъж и жена, загърнати в тънки кожи и обути с плетени сандали, привързани с връвчици за глезените им. Жената беше бременна. Първо ги видя в профил, като че бяха на някаква въртяща се платформа, и известно време се забавлява да ги разглежда от различни ъгли.

Постепенно въртенето спря и мъжът и жената се озоваха сред току-що навалял сняг върху излъскан от вятъра лед, посред бял ден, озарени от заслепяваща светлина. Ледът лъщеше и те засенчваха очи, за да се прикрият от отблясъците.

В началото гледаше на тях като на обикновени хора, какъвто бе и той. Скоро обаче осъзна, че тези хора не са като него. Не чертите им пробудиха подозренията му, а по-скоро странната прическа на мъжа и начинът, по който бе подрязана брадата му, меката, гривеста коса, обрамчваща лицето на жената, изпъкналите й скули, дръпнатата назад брадичка, ниското чело и веждите, пресичащи го от единия край до другия. Очите под тези гъсти вежди бяха меки, тъмнокафяви, почти черни, а кожата й бе с маслинова окраска. Пръстите й бяха сивкаво-розови, покрити с мазоли. Носовете и на двамата бяха широки.

„Може да не са като мен — помисли си Мич, — но аз ги познавам.“

Мъжът и жената се усмихваха. Жената се наведе и сграбчи шепа сняг. Започна да го ближе. После, когато мъжът не я гледаше, направи малка топка и я запрати по главата му. Чу се тупване, мъжът се извърна и изкряка с ясен и звънлив глас. Жената се престори на уплашена, побягна назад и мъжът се втурна да я гони. Повали я, изправи се над нея и й извика нещо гръмогласно. Въпреки силния му глас жената не изглеждаше уплашена. Тя плесна с ръце, изпъчи устни и млясна, сякаш си просеше целувка.

Малко по-късно двамата вървяха един зад друг надолу по разкаляна пътека, върху която се сипеше влажен сняг. Под тях, зад ниските облаци, се виждаше гориста долина и езеро, по което се носеха широки плоски салове със сламени колиби отгоре.

„Те се справят чудесно — произнесе един глас. — Ти ги наблюдаваш, макар че не ги познаваш, но важното е, че се справят чудесно.“

Чу се птичи крясък, само че не беше крясък на птица, а звън на мобилен телефон. Бяха му необходими няколко секунди, за да се отърве от странното видение в съня. Облаците и долината се разпукаха като сапунени мехури, той изстена и надигна глава. Тялото му беше изтръпнало.

Телефонът продължи да упорства. Мич се обади след — шестото позвъняване.

— Надявам се, че говоря с Мич Рейфълсън, антрополога — каза някой с британски акцент.

— С единия от двамата, във всеки случай — отвърна Мич. — Кой се обажда?

— Оливър Мъртън. Аз съм научен редактор в „Икономист“. В момента работя над една статия за инсбрукските неандерталци. Доста усилия ми коства да открия телефонния ви номер, господин Рейфълсън.

— Няма го в указателя. Омръзна ми да ми досаждат.

— Разбирам. Вижте, мисля, че мога да покажа, че онези от Инсбрук са объркали целия случай, но ми трябват някои подробности. Ще имате възможност да разкажете всичко на някой, който ви симпатизира. Вдругиден пристигам в щата Вашингтон — имам среща с Ейлийн Рипър.

— Добре — отвърна Мич. За миг се поколеба дали да не затвори и да се върне към толкова интересния сън.

— Тя работи над един други разкопки в… коя клисура беше — Колумбийската? Знаете ли къде е Желязната пещера?

Мич се почеса.

— Правил съм разкопки там.

— Хубаво, защото медиите още не знаят, но Ейлийн е открила там три скелета. Много стари, макар не чак толкова, колкото вашите забележителни мумии, и въпреки това доста интересни. По същество моята статия ще е посветена на нейното откритие, както и на прилаганата от нея тактика. Известно ли ви е, че госпожица Рипър се радва на поддръжката на Конфедерацията на Петте племена? Сигурно знаете за тях?

— Много добре.

— Разполага с група от отлично подготвени адвокати, изглежда, има връзки и сред сенаторите. Нищо общо с нещастията, които ви сполетяха покрай Паско.

— Радвам се да го чуя — рече намръщено Мич. — Това е на един ден път с кола оттук.

— Толкова ли е далече? Аз сега съм в Манчестър. Англия. Събирам си багажа и отивам в Лийдс. Самолетът ми излита след час.

— Аз пък вероятно ще съм последният човек на този свят, който Ейлийн би желала да види там.

— Всъщност тя ми даде вашия телефон. Не сте чак толкова низвергнат, за колкото се имате, господин Рейфълсън. Тя няма нищо против да посетите разкопките. Сигурно подклаждате майчинските й инстинкти.

— Тя е вихрушка — рече Мич.

— Истината е, че нямам търпение да пристигна. Виждал съм разкопки в Етиопия, Южна Африка и Танзания. Посетих и Инсбрук на два пъти, за да видя поне онова, което ми позволиха. Което не беше много. Но сега…

— Господин Мъртън, не бих искал да ви разочаровам…

— Да, вярно. Какво ще кажете за бебето, господин Рейфълсън? Можете ли да ми разкажете още подробности за него и за самката?

— В момента страшно ме боли глава. — Мич бе готов да затвори телефона, пък да върви по дяволите Ейлийн. Дори отдалечи слушалката от ухото си, но гласът на Мъртън прозвуча рязко.

— Знаете ли какво става в Инсбрук? Чували ли сте, че в лабораторията едва не са стигнали до бой?

Мич отново долепи слушалката до ухото си.

— Не.

— Знаете ли, че са разпратили образци и до други лаборатории, само и само да постигнат някакъв консенсус?

— Не — бавно повтори Мич.

— С радост ще ви запозная с подробностите. Мисля, че има реален шанс да излезете сух от водата, както се казва. Ако помоля Ейлийн да ви се обади, да ви покани, ако й кажа, че имате интерес… Бихте ли се срещнали?

— А защо да не се видим другаде?

— Господин Рейфълсън, виждам, че се дърпате, но не мога да разбера защо. Предлагам ви отново да помиришете прясно изкопана земя и да се въргаляте под някой сенник. Предлагам ви възможност да поговорим за най-великото антропологично откритие на нашето време.

— Е, добре — въздъхна Мич. — Ако Ейлийн ме покани.

След като приключи разговора, той отиде в банята, изми си зъбите и се погледна в огледалото.

Предния ден бе открил електронния адрес на Кристофър Дикън, но още не бе събрал кураж да му пише. Спестяванията му се топяха по-бързо, отколкото бе предполагал. Още малко и щеше да се наложи да моли родителите си за заем.

Докато си приготвяше закуска, телефонът иззвъня отново. Беше Ейлийн Ринър.

Когато приключи разговора с нея, той поседя малко в изтъркания фотьойл, после стана и се загледа през прозореца към Бродуей. После вдигна телефона и набра номера на родителите си.

Обади се майка му.