Грег Беър
Радиото на Дарвин (24)

24.
Лонг Айланд, Ню Йорк

Когато Кайе пристигна на паркинга на „Екобактер“, отпред бяха спрели три фургона. На входа срещна двама работници, които изнасяха тежък лабораторен хладилник. Зад тях вървеше друг, с принтер, и още един, който носеше компютър. Мравките разграбваха „Екобактер“.

Не че имаше някакво значение. Вече го бе преглътнала.

Тя влезе в кабинета си, който стоеше недокоснат, и затръшна вратата. Настани се в мекото кресло — синя кожена тапицерия, цена двеста долара — включи компютъра и въведе паролата за достъп до Международната асоциация на биотехнологичните фирми, където бе оставила пощенска кутия за приемане на предложения. Това, което й бе казал агентът от Бостън, се оказа вярно. Поне четиринайсет университета и седем компании се интересуваха от услугите й. Тя прегледа списъка с предложения. Студентски занимания, участие в новоизградена малка вирусологична лаборатория в Ню Хампшир… преподавател по биология в частен калифорнийски колеж, Християнско училище, Южнобаптистки…

Усмихна се на предложението от Калифорнийския медицински университет да работи заедно с прочут професор по генетика — неназован в писмото — в изследователска група, занимаваща се с наследствените заболявания и тяхната връзка с активизирането на провирусите. Това предложение най-много й допадна и тя го отбеляза.

Скоро обаче й омръзна да преглежда писмата. Винаги й се бе струвало унизително да си търси работа. Но нямаше как — време беше да почне живота си наново и да излезе от сянката, в която я бе държал Сол.

Беше отбелязала общо три предложения от двайсет и едно и се чувстваше изтощена.

Едва сега се сети да погледне електронната поща. Точно там се натъкна на краткото съобщение на Кристофър Дикън от ЦКБ. Името й се стори познато. Тя изведнъж се сети и изруга и монитора, и съобщението, което й показваше, и целия този отвратителен живот.

Дебра Ким почука на прозрачната врата на кабинета. Кайе изруга пак, още по-силно, и Ким отвори и я погледна учудено.

— На мен ли викаш? — попита тя невинно.

— Имам покана да се присъединя към група на ЦКБ — рече Кайе и удари с длан по масата.

— Правителствена работа. Големи здравни проекти. Възможност да извършваш собствени изследвания.

— Сол мразеше да работи за правителството.

— Сол бе егоистичен индивидуалист. — Ким приседна на крайчеца на бюрото. — Започнаха да изнасят моята апаратура. Май вече няма какво да ме задържа тук. Взех само снимките и дискетите… Божичко, Кайе.

Кайе се изправи, прегърна я и Ким избухна в сълзи.

— Не зная какво да правя с мишките. Мишки за десет хиляди долара, представяш ли си!

— Ще ти намерим друга лаборатория, където да ги прехвърлиш.

— Но как ще ги превозим? Те са пълни с холерни вибриони! Ще трябва да ги унищожа и да стерилизирам инкубаторите.

— Какво казаха хората от „АКС“?

— Щели да ги оставят в изолаторното. Не било тяхна работа.

— Не мога да повярвам!

— Заявиха, че след като са мой патент, значи са мой проблем.

Кайе седна и махна отпаднало с ръка. Ким едва ли щеше да намери работа до месец-два, а дотогава мишките щяха да измрат. Нови мишки, още пари и поне половин година чакане.

— Не зная какво да ти кажа — рече тя и вдигна безпомощно ръце.

Ким почна да й благодари. Накрая отново се прегърнаха.

Кайе се чувстваше отговорна за нея и за другите служители, макар да нямаше никаква вина за бедственото им положение.

Прочете отново писмото на Дикън. Трябваше да намери някакъв начин да си стъпи на краката, да си поеме дъх и да се върне в състезанието. Може би предложението на Дикън идваше в подходящ момент. Нямаше представа за какво може да им е потрябвала и почти беше забравила ниския пълен мъж, с когото се бе запознала в Грузия.

Извади клетъчния си телефон — телефонните връзки на компанията бяха прекъснати — и набра номера на Дикън в Атланта.