Грег Беър
Радиото на Дарвин (17)

17.
Лонг Айланд, Ню Йорк

Кайе направи закуска на Сол малко след изгрев-слънце. Той изглеждаше странно потиснат и бавно отпиваше от чашката с черно кафе. Това му беше третата чаша, което не вещаеше нищо добро. Когато бе в добро настроение — „Добрият Сол“, припомни си тя — никога не пиеше кафе сутрин. Ако пак започнеше да пуши…

Донесе му пържените яйца и препечената филийка и седна до него. Той се наведе напред, без да я поглежда и започна да се храни — бавно, като сръбваше от кафето след всяка хапка. Когато свърши, направи кисела физиономия и бутна чинията настрани.

— Не бяха ли вкусни яйцата? — попита Кайе.

Сол я изгледа и поклати глава. Движеше се по-бавно от обичайното, което също не бе добър признак.

— Вчера се обадих в „Бристол-Майърс-Скуиб“ — каза той. — Не са се отказали от сделката с Ладо и „Елиава“ и изглежда, нямат намерение да го правят. В Грузия назряват политически промени.

— Може новините да са добри.

Сол поклати глава и обърна стола към големия панорамен прозорец и сивата утрин зад него.

— Свързах се и с един приятел в „Мерк“. Сподели, че става нещо в „Елиава“, но не знае какво точно. Ладо Дзакели идвал в Щатите да се среща с тях.

Кайе не откъсваше поглед от него. „Отново стъпвам по яйчени черупки…“ Тялото й знаеше, то се досещаше. Сол отново страдаше, дори по-лошо от предния път. Вече пет пъти го бе преживявала. До час щеше да намери цигари и да напълни дробовете си с никотиновия дим, за да подреди обърканите си мисли, макар че мразеше тютюна, толкова го мразеше.

— Значи… ние сме вън от играта — прошепна тя.

— Не зная още. Ти не ми каза за масовия гроб.

— Да, не ти казах — повтори тя и се изчерви като момиченце.

— Не са го писали и във вестниците.

— Не са.

Сам се изправи, завъртя се рязко, сграбчи краищата на масата и започна да се повдига и спуска в серия от лицеви опори, забил поглед в таблата. Когато стигна до трийсет, отново се надигна и избърса челото си със салфетка.

— Божичко, Кайе, ужасно съжалявам. Знаеш ли как ме кара да се чувствам всичко това?

— Кое?

— Да пращам жена си на подобни места.

— Но нали знаеш, че съм специалистка по съдебна медицина.

— И въпреки това ми е гадно.

— Защото в теб говори бащинското чувство. — Тя протегна ръка и я положи върху неговата. Той бавно издърпа ръката си.

— Срещу всичко — заговори, като размаха ръка, сякаш описваше целия свят. — Срещу жестокостта и неуспехите. Глупостта. — Говореше все по-припряно. — Тази история взе да се политизира. Усещам го. Сигурно ни подозират във връзка с ООН. Ладо няма да играе с нас.

— В Грузия не ми изглеждаше да е така — възрази меко тя.

— И ти тръгна по свирката на ООН просто ей така, без дори да си помислиш, че това може да ни навреди?

— Разбира се, че си го помислих!

— Тъй де. — Той кимна напрегнато. — Трябва да се обадя тук-там. Да разбера с кого ще се среща Ладо. Изглежда, няма намерение да ни посещава.

— В такъв случай ще продължим с хората от „Евъргрийн“ — заяви Кайе. — Те имат достатъчно опит, част от лабораторната им работа е…

— Не е достатъчен. Ще трябва да се конкурираме с „Елиава“ и тези, които застанат зад тях. — Сол се почеса по брадичката. — На наша страна са две банки и неколцина верни партньори… това са хора, които разчитат на нас, Кайе.

Тя се изправи, с разтреперани ръце.

— Сол, съжалявам… но този масов гроб, това са били хора. Трябваше им помощ за да разберат как са умрели. — Усещаше, че се оправдава, и това я объркваше. — И аз отидох. Исках да съм полезна.

— Щеше ли да отидеш, ако не ти бяха наредили?

— Никой не ми е нареждал, Сол.

— Тогава, щеше ли да отидеш, ако не ставаше въпрос за официално разследване?

— Разбира се, че не.

Сол хвана ръката й. Стисна я за пръстите, после я пусна и посегна към чашата.

— Кафето няма да ти помогне, Сол — каза тя. — Кажи ми как си. Кажи ми как се чувстваш?

— Добре се чувствам — заоправдава се той. — Най-доброто лекарство за състоянието ми е успехът.

— Това няма нищо общо с нашия бизнес. То е като приливите и отливите. Човек трябва да ги изтърпи, докато отминат. Ти си ме учил на това, Сол.

Той кимна, но избягваше да я поглежда.

— Ще ходиш ли днес в лабораторията?

— Да.

— Ще позвъня от къщи да разузная това-онова. Хайде днес следобед да направим среща с ръководителите на проекти. Поръчай повечко пица. И бъчонка бира. — Той направи опит да се засмее. — Трябва ни резервна позиция за отстъпление, и то бързо.

— Тъкмо ще видя докъде сме напреднали с работата — каза Кайе. И двамата знаеха, че приходи от разработките, дори тези върху бактериоцина, могат да очакват най-рано след година. — А кога ще…

— Остави на мен да се оправям с това — прекъсна я Сол, неочаквано се наведе и я прегърна. Кайе го погали по лицето.

— Мразя да се чувствам така — бавно каза той.

— Ти си силен, Сол.

— Ти си моята сила. — Той я тласна встрани и избърса бузата си като малко момче, което не обича да го целуват. — Кайе, обичам те повече от всичко на този свят. И ти го знаеш. Не се тревожи за мен. — За миг в очите му блесна някаква почти животинска ярост. После изчезна и раменете му увиснаха. — Ще се оправя, Кайе. Ще надделея. Трябва само да се обадя на няколко души.

 

 

Дебра Ким ръководеше лабораторията за холерни разработки в „Екобактер“. Беше стройна жена с широко лице и склонност към властно поведение с подчинените. Лабораторията й бе разположена на третия етаж, изолирана с двойни стъклени врати — по-скоро за да охранява безценните опитни мишки на Ким, отколкото здравето на останалите служители.

Ким посрещна Кайе на външната врата на лабораторията, покани я вътре и й предложи кафе. Няколко минути си бъбриха за разни неща, загледани в прозрачните, контейнери с мишки, подредени един върху друг покрай една от стените.

Ким се опитваше да открие ефикасна фагоцитна терапия срещу холерата. За целта използваше особен вид опитни мишки, с присадка на човешка чревна лигавица, която не можеха да отхвърлят, тъй като имунната им система бе потисната предварително. По такъв начин мишлетата се превръщаха в миниатюрни модели за изследване хода на холерната инфекция. Проектът струваше стотици хиляди долари, но досега не бе дал особено насърчаващи резултати. Въпреки това Сол продължаваше да го подкрепя.

— Ники от финансовия отдел ме предупреди, че разполагаме със средства за не повече от три месеца — каза Ким, като се стараеше в гласа й да не се долавя безпокойството. — Това вярно ли е?

— Да. — Кайе сви рамене. — Три или четири. Освен ако не сключим договор с „Елиава“. Това ще е достатъчно да привлечем свежи капитали.

— По дяволите! — изруга Ким. — Миналата седмица отказах офертата на „Проктър енд Гембъл“.

— Дано не си изгорила всички мостове.

Ким поклати глава.

— Харесва ми тук, Кайе. Бих предпочела да продължавам да работя с теб и Сол.

— Ние също — увери я Кайе.

— Доста близо съм до откриването на двуетапно лечение — продължи Ким, стана и отиде до черната дъска. — Открих генната връзка между ендотоксините и адхезините. Холерният вибрион се прикачва за клетките на нашата чревна лигавица и ги принуждава да пият. Тялото отговаря с обелване на лигавичната мембрана. Диарични изхождания на „оризова вода“. Мога да създам фагоцит, пренасящ ген, който потиска продукцията на власинките на вибриона. Нека си създава колкото иска токсини, липсват ли му власинки, не може да се прилепя към чревната лигавица. Поглъщаме капсула с фагоцити, която да се разтвори в червата, и — готово! Можем да ги използваме дори за обеззаразяване на питейна вода. Половин година, Кайе. Само още половин година и ги предоставяме на СЗО по седемдесет и пет цента дозата. За четиристотин долара почистваш цял водоем. Страхотна печалба и ще спасим ужасно много обречени.

— Разбирам — рече Кайе.

— Защо все трябва да има срокове? — попита Ким и си наля още чай.

— Работата ти няма да бъде преустановена тук. Тръгнем ли да потъваме, можеш да я вземеш с теб. Да идеш в друга компания. Само, моля те, не забравяй да си вземеш и мишките.

Ким се разсмя, после се намръщи.

— Ужасно щедро от ваша страна. Ами ти? Да не смяташ да се огънеш под натиска на богати негодници като „Скуиб“? Кайе, теб ще те приемат, навсякъде, особено ако го направиш преди да те е отминала славата. Виж, за Сол се безпокоя. Тази компания е неговият живот.

— Все още имаме възможности, Ким.

Ким сложи ръка на рамото й.

— Чух за тези негови пристъпи. Да не го е хванало и сега?

Кайе се сдържа да не потрепери.

— Не мога да говоря за това. Разбираш ме.

Ким размаха ръце.

— Божичко, Кайе, ако използваш правилно сегашната си известност, ще изправиш компанията на крака. Със сигурност можеш да й осигуриш свежи постъпления. Дай ни само още една година…

Кайе имаше доста смътна представа за финансовата страна на изследователския процес. За разлика от нея, повечето изследователи отдавна се бяха научили как да лавират успешно сред големите пари. „Няма франкове, няма чудовището на Франкенщайн“ — чу веднъж да казва един от колегите й.

— Трудно е да убедим някого, че АЧЕРВ има нещо общо с „Екобактер“, поне засега. А холерата е проблем на Третия свят, Ким. Хич не е модерна.

— Тъй де. Кажи ми тогава, кое е модерно в света на големите мръсни пари?

— Застраховки, висок лихвен процент и стоковата борса — изстреля Кайе, изправи се и чукна с върха на химикалката една от стъклените кутии. Мишлето вътре уплашено сбърчи носле.

 

 

Кайе тръгна към Лаборатория 6, където вървяха текущите й изследвания. Преди месец бе предала разработките на бактерицина на Лаборатория 5. Там работеха помощниците й, който в момента бяха на конференция в Хюстън. Лабораторията бе затворена и тънеше в мрак.

Любимата й тема — когато не се занимаваше с антибиотици — бяха културите Хенле 407, извлечени от тънкочревни клетки: беше ги използвала, за да изучава различни аспекти от генома на бозайниците и да локализира потенциално активни човешки ендогенни ретровируси. Сол също я бе окуражавал за тези разработки, може би погрешно — би могла да се съсредоточи изцяло върху бактерициновите изследвания, но Сол продължаваше да твърди, че тя е златното момиче. Всичко, което докоснела, щяло да донесе приходи на компанията.

В резултат голяма слава и малко пари.

Може би двамата със Сол просто бяха поели в погрешна посока.

Кайе седна на въртящия се стол и по бузите й се застичаха сълзи. Някакъв вътрешен глас й повтаряше, че това не може да продължава вечно. Същият глас се опитваше да я предупреди, че е допуснала грешка в личния си живот, но тя не можеше да си представи живот, различен от този. Какъвто и да беше Сол в лошите си периоди, той си оставаше само жертва на трагична биологична неуравновесеност. Любовта му към нея бе чиста като кристал.

Ала гласът продължаваше да я уверява, че сега е най-подходящият момент да зареже Сол и да започне всичко отначало. Би могла да получи лаборатория в университета, да поиска средства от държавен фонд и да продължи сама, преди да е затънала до гуша.

Но когато се върна от Грузия, Сол я посрещна с такава безмерна обич… Статията за еволюцията, изглежда, бе пробудила отново безкористния му интерес към научните изследвания. А след това… първата криза, разочарованието и така надолу по спиралата. „Лошият Сол“.

Не искаше отново да се повтаря онова, което се бе случило преди осем месеца. Поредният и най-тежък пристъп на Сол бе поставил на изпитание собствената й издръжливост. Двата неуспешни опита да посегне на живота си я бяха разтърсили из основи, много повече, отколкото признаваше дори пред себе си. Понякога се улавяше, че си представя какво ще е, ако живее с друг мъж, някой по-спокоен и по-близко до нейната възраст.

Но нито веднъж не призна пред Сол за тези свои мисли, за мечтите си. Вместо това известно време се колебаеше дали да не отиде при психоаналитичката си — но после се отказа. Сол бе похарчил десетки хиляди долари за психиатри, беше преминал пет различни курса на лечение, за известно време бе изгубил напълно всякакво сексуално желание, както и възможността да разсъждава трезво. За него чудото на лекарствата не съществуваше.

С какви резерви разполагаха — разполагаше тя, — ако монетата се обърнеше отново и пак изгубеше Добрия Сол? Имаше моменти, в които той просто не можеше да се владее, сякаш волята му се изпаряваше във въздуха.

Чу, че някой влиза в лабораторията. Лампите светнаха. Столът й изскърца, докато се извърташе. Беше Ким.

— Тук ли си!? — възкликна тя. Беше пребледняла. — Търсихме те навсякъде!

— Че къде да съм? — попита Кайе.

Ким й подаде телефона.

— Търсят те от вас.