Серия
Дарвин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darwin’s Radio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015-2016)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Грег Беър

Радиото на Дарвин

 

Американска, първо издание

 

Greg Bear

Darwin’s Radio

The Ballantine Publishing Group

 

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Иванка Пешева

Формат 84/108/32

Печатни коли 28

ИК „БАРД“ ООД, 2003

 

ISBN 954-585-408-1


87.
Кумашка област, Източен Вашингтон

18 май

Контракциите на Кайе вече следваха на равни интервали. Мич се обади, за да се увери, че в клиниката всичко е готово и че доктор Чембърс, тукашният педиатър, е на път от тухлената си къща в северния край на резервата. Докато Кайе прибираше багажа си в голямата платнена торба, Мич отново опита да се свърже с доктор Галбрейт, но отговаряше само телефонният й секретар. — Сигурно пътува насам — извика той, без да пуска слушалката. Не беше изключено полицията да не пусне Галбрейт в резервата, но и за това бяха помислили. Джек и двама от хората му щяха да я вземат от града и да я прекарат по задните пътища.

Мич извади малката цифрова фотокамера, която неведнъж бе използвал, за да прави снимки от местата на разкопките, и провери дали батерията е заредена.

Кайе стоеше насред хола, държеше се за корема и се опитваше да диша равномерно. Усмихна му се, когато застана до нея.

— Толкова ме е страх…

— Защо?

— Божичко, и питаш още?

— Всичко ще е наред — успокои я Мич.

— Затова ръцете ти са ледени — рече Кайе. — Подранила съм. Може да излезе фалшива тревога. — Тя изпъшка и се опипа между краката. — Мисля, че ми изтекоха водите. Ще ида да взема пешкир.

— Остави проклетите пешкири! — извика Мич, подхвана я и я отведе в тойотата. „Дано да не е като в съня“ — мина му през главата. Повтаряше тази мисъл отново и отново като молитва.

— Никакви новини от Огюстин — подметна Кайе, докато Мич изкарваше колата на прашния път за клиниката.

— Че какви новини може да чакаме от него?

— Може да се опита да ни спре.

Мич я погледна учудено.

— Това е по-налудничаво и от моите сънища.

— Мич, той е страшният призрак. Плаши ме.

— Аз също не го харесвам, но не мисля, че е чудовище.

— Той смята, че сме болни — каза тя и потръпна.

— Още една? — попита Мич.

Тя кимна.

— Всичко е наред. На всеки двайсет минути.

Джек ги чакаше при разклона на пътя. Спряха, колкото да разменят няколко думи през прозореца. С него беше и Сю. После Джек подкара след тях.

— Хубаво е, че Сю ще е там да ми помага — каза Кайе. — И за нея ще е по-добре. Ще се успокои, като види, че няма нищо страшно.

— Аз нямам нищо против — отвърна Мич. — Не съм специалист.

Кайе се засмя и потръпна отново.

 

 

Само за няколко минути една от болничните стаи в кумашката клиника бе преоборудвана в родилна зала. Докараха легло с твърда подложка и мощна хирургическа лампа върху стоманен статив.

Акушерката, пълничка жена, казваше се Мери Хенд, подреди масичката с инструментите и помогна на Кайе да облече нощница. Анестезиологът, доктор Паунд, млад мъж с къдрава черна коса и изящно оформен нос, пристигна след около половин час. Докато го чакаха, Чембърс и Мич разговаряха и трошаха лед в една тавичка.

— Показа ли се? — попита Кайе Чембърс, след като тя я прегледа.

— Още не е. Имаш четири сантиметра разкритие.

Сю добута един стол и се тръшна на него. Заради високия й ръст не й личеше толкова, че е бременна. Джек я извика от вратата и тя се обърна. Той й метна някаква малка торбичка, пъхна ръце в джобовете си, кимна на Мич и излезе. Сю сложи торбичката на масата до леглото.

— Срам го е да влезе — обясни тя. — За него това са женски работи.

Кайе взе торбичката. Беше изработена от кожа, с връвчица от ситни мъниста.

— Какво има вътре? — попита тя.

— Всякакви неща. Някои от тях миришат хубаво. Други не чак толкова.

— Джек да не е лечител?

— Господи, не, разбира се — отвърна Сю. — Да не мислиш, че бих се омъжила за лечител? Но знае някои неща.

— Двамата с Мич решихме раждането да е съвсем естествено — каза Кайе на доктор Паунд, когато той дотика апарата, с накачените по него тръби и бутилки.

— Разбира се — отвърна анестезиологът. — Тук съм за всеки случай.

Чембърс каза на Кайе, че в едно съседно селище на пет мили от тях друга жена също раждала, но не била с АЧЕРВ-бременност.

— Настояваше да си роди у дома. Дори й бяха приготвили горещата вана. Може да се наложи да отскоча дотам по-късно. Нали каза, че доктор Галбрейт обещала да дойде?

— Сигурно вече е тръгнала — отвърна Мич.

— Да се надяваме, че ще пристигне навреме. Главата на бебето вече се вижда. След няколко минути ще ти поставя неонатален сърдечен монитор. Всички удобства на голямата болница, госпожо Ланг.

Чембърс отведе Мич настрани и погледна, проследявайки с очи, очертанията на кожната маска.

— Започва се, а? — попита нервно Мич.

— Изродил съм вече четири АЧЕРВ-бебета — каза Чембърс. — Сигурен съм, че са ти известни рисковете, но съм длъжен да те уведомя за някои усложнения, които могат да настъпят, за да сме подготвени всички.

Мич кимна и стисна юмруци.

— Нито едно от децата не се роди живо. Две изглеждаха съвсем здрави, без никакви видими дефекти, само дето бяха мъртви. — Чембърс изгледа Мич критично. — Зная, че шансовете не са на ваша страна.

Мич се изчерви.

— Ние сме различни.

— Възможно е също така да се получи шокова реакция у майката, в случай че раждането се затегне. Вероятно е свързано с хормоналните сигнали от плода, който е подложен на стрес. Причината още не е открита, но вече е известно, че тъканите на плода са различни. При някои жени това предизвиква реакция на несъвместимост. Ако се случи, ще се наложи да започна Цезарово сечение и да извадя бебето колкото се може по-бързо. — Той сложи ръка на рамото на Мич. — Като обща предпазна мярка, всички ще носят ръкавици, шапки и очила, за да се защитават от телесни течности и тъканно заразяване. Тук сме на непозната територия, Рейфълсън, така че се извинявам предварително.

Сю подаваше на Кайе ледени кубчета. Двете разговаряха, събрали глави. Мич реши да не им пречи и излезе в преддверието. Флуоресцентните лампи сияеха със студена светлина.

— Нещо май си ядосан — подхвърли Джек.

— Почти му подписаха смъртната присъда — отвърна Мич с разтреперан глас.

— Знаеш ли, двамата със Сю се чудим дали да не ражда вкъщи. Никакви доктори.

— Той каза, че може да е опасно.

— Сигурно. Но ние и друг път сме го правили.

— Кога? — попита Мич.

— В твоите сънища. Мумиите — преди хиляди години.

Мич приседна на облегалката на дивана.

— И тогава времената не са били щастливи.

— Я ми разкажи — подкани го Джек.

Мич му разказа подробно за сънищата. Джек го слушаше внимателно.

— Този, последният, е доста неприятен — отбеляза той. — Няма да го разказвам на Сю.

— Кажи й нещо успокояващо — посъветва го Мич.

— Знаеш ли, и аз се опитвах да сънувам, просто за да разбера какво трябва да правя — каза Джек. — Но ми се привиждат само болници и уплашени доктори, които сочат Сю с пръст. — Той се почеса по веждата. — Никой не е достатъчно стар, за да знае какво трябва да правим. Дядо ми каза, че духовете също били объркани. Не помнели подобно нещо.

— Това са глупости, Джек — измърмори уплашено Мич.

 

 

Излегната по гръб, Кайе гледаше как доктор Чембърс поставя феталния монитор. Равномерното писукане на апаратчето до леглото й действаше успокояващо, даваше й някаква сигурност.

Мич се върна със сладолед и разви хартията. Тя го взе с благодарност.

— Нито следа от Галбрейт — съобщи той.

— Ще се справя — успокои го тя. — Вече съм на пет сантиметра. Толкова много хора заради едно раждане…

— Раждане, ама какво. — Мич застана зад нея и започна да й масажира ръцете, после се прехвърли на раменете.

— Майката на всички майки — промърмори тя, но се сви, когато настъпи поредната контракция. Беше изсмукала сладоледа и му подаде пръчката. — Още един, ако обичаш.

 

 

Кайе вече бе изучила в подробности всеки сантиметър от тавана. Надигна се внимателно от леглото и направи няколко крачки из стаята, като се придържаше за перилата на стената; кабелите на монитора се изопнаха след нея. Косата й бе разчорлена, очите й смъдяха. Излезе в преддверието и Мич вдигна глава от списанието, което четеше. Кайе му кимна, застана до умивалника и си наплиска лицето.

— Добре съм.

— Направо ще пощурея — оплака се той.

— И двамата не искаме това да стане — отвърна тя, върна се при леглото, седна и си пое бавно дъх. Чембърс им бе казал, че ще се върне до час. Влезе Мери Хенд — с филтриращата маска приличаше на високотехнологичен боец, подготвен за газова атака — и смъмри Кайе да легне. След това я прегледа.

— Все още си на пет сантиметра, но нещата изглеждат добре. Дръж се. Скоро ще си имаш бебче. — Гласът й звучеше приглушено иззад маската.

Кайе се смръщи от болката в гърба. Помисли си, че нещата могат съвсем скоро да тръгнат на зле, тя да умре, бебето да се роди живо, но без майка, а Огюстин да се окаже правият. „Защо науката е безсилна?“ — запита се тя.

 

 

Когато отново отвори очи, Мич дремеше на стола.

— Мич — повика го тя, но той не се събуди. Кайе се огледа за Мери Хенд, но акушерката бе излязла. Мониторът писукаше учестено и от страничния процеп се нижеше милиметрова хартия. — Мич!

Той се сепна и подскочи. Дотича при нея и й помогна да отиде до тоалетната. Искаше й се да си изпразни червата, преди да започне раждането, но тялото й отказваше да се подчини на желанията й. Сега то командваше, а тя трябваше само да изпълнява. „Аз съм моето тяло — рече си тя. — Умът е само илюзия. Плътта е объркана.“

 

 

Мич крачеше из тясното преддверие, стиснал картонена чаша с кафе. Една от флуоресцентните лампи потрепваше. Очите го боляха. „Трябва да се скрием в пещерата — повтаряше някой в ума му. — Да изпадне в хибернация и да роди, докато спи. Така правели мечките. Те растат дори когато спят. Много по-добре от нас.“

Сю беше при Кайе, докато той почиваше. Той въздъхна, отвори вратата и излезе навън. Въздухът беше и изведнъж му се дощя да изведе Кайе на разходка. След миг отнякъде пристигна един пикап и прогони уханията с миризмата на изгорял бензин и пушек.

 

 

В два през нощта разкритието продължаваше да е пет сантиметра. Чембърс се върна, прегледа Кайе, хвърли едно око на мониторния запис и й се усмихна.

— Може би ще ти дадем малко питоцин. Това ще ускори нещата.

Мери Хенд я улови за ръката, постави й турникет, почисти я със спирт и въведе във вената пластмасов катетър. Включиха й банка с физиологичен разтвор. Акушерката подреди няколко ампули върху стъклената масичка.

Кайе не обичаше да я бодат, но сега това беше нищо в сравнение с останалото. Мич непрестанно я масажираше и й носеше лед. Кой знае защо, в нея се надигна някаква вълна на отчуждение. Вече не го виждаше като свой съпруг и любим, а като един от присъстващите мъже. Последва нова, още по-болезнена контракция. Тя не издържа и изруга.

Мери Хенд провери пулса й; лицето й изглеждаше угрижено.

— Доктор Чембърс каза ли кога ще направи питоцина?

Кайе поклати глава, неспособна да говори. Мери Хенд излезе да повика доктор Чембърс. Мич остана при нея. Сю влезе и седна на стола. Кайе затвори очи, но тъмнината зад спуснатите й клепачи я изплаши. Жадуваше всичко това да приключи. По средата на следващия спазъм си помисли, че ще й се строши гръбнакът.

Тя знаеше, че плътта е всичко, а духът — нищо.

 

 

— Всички се раждат така — успокояваше Сю Мич. — Хубаво е, че си тук. Джек обеща да е при мен, докато раждам, макар това да не е по нашите обичаи.

— Женски работи — каза Мич. Маската на Сю бе приковала вниманието му. Тя й придаваше толкова спокойно и уверено изражение. Жената, която знае какво прави.

Кайе изстена. Мич се наведе и я погали по бузата. Лежеше на една страна, мъчеше се да открие положение, в което да й е по-удобно.

— Божичко, дайте ми нещо — примоли се тя с вяла усмивка.

— Ама че чувство за хумор — скастри я Мич.

— Говоря сериозно. Не, не сериозно. Всъщност не зная какво говоря. Къде е Чембърс? Трябва да ми даде нещо, та всичко това да свърши.

Мич се чувстваше отвратително безпомощен. Не беше сигурен доколко е компетентен Чембърс.

— Ох, мамка му! — извика Кайе и се изпъна назад. Лицето й се разкриви в мъчителна гримаса.

 

 

Седем часът. Кайе погледна с присвити очи часовника на стената. Бяха изминали повече от дванадесет часа. Вече не помнеше кога бяха дошли. Дали беше вчера следобед? Да, точно така. Повече от дванадесет часа. Спомни си, че майка й я е раждала над трийсет часа.

Сю я нямаше. Мич се бе навел над дясната й ръка и я разтриваше съсредоточено. Тя почувства слабо влечение към него, но се съмняваше някога пак да правят секс. Дори не й се мислеше за това. Струваше й се, че е гигантски балон, който скоро ще се пръсне. Пикаеше й се, а не можеше. Дойде Мери Хенд и й смени компресите. След нея влезе доктор Чембърс. Мери се зае да нагласява инфузионната помпа, прикачена към системата: Кайе следеше действията й с унил интерес. Кой знае защо, се сети за пептидите и гликопротеините, които Джудит бе открила в големия протеинов комплекс. Лоши вести за всички жени. Може и да беше така.

Да, може да беше и така.

 

 

Вселената се състоеше само от болка. Кайе седеше на върха на болката като малка зашеметена муха върху голяма гумена топка. Почти не чуваше какво й говори анестезиологът. Всъщност май разговаряше с Мич. И Мери Хенд беше тук.

— Почти си готова — каза й тя. — Осем сантиметра.

Чембърс каза нещо съвсем незначително, нещо за съхраняване на кръв, в случай че се наложи кръвопреливане, или може би ставаше дума за кръвна проба от пъпната връв, в която имало изобилие от щамови клетки.

— Направи го! — извика Кайе.

— Кое? — попита Мич. Чембърс я попита дали иска епидурална анестезия.

— Божичко, искам! — викна Кайе, забравила предишното си решение.

Претърколиха я на една страна.

— Не мърдай — предупреди я анестезиологът, чието име вече беше забравила. Лицето на Сю изплува пред нея.

— Джек каза, че скоро ще я докарат.

— Кого?

— Доктор Галбрейт.

— Добре — въздъхна Кайе; но беше изплашена.

— Копелета — чу да ругае Мич.

— Копелета — повтори тя.

Тя почувства, че й забиват игла в гърба. Още една контракция; Започна да трепери. Анестезиологът изруга и се извини.

— Не уцелих. Опитай се да не мърдаш.

Гърбът я болеше. Нищо ново по този въпрос. Мич й сложи хладен компрес на челото. Модерната медицина. Не, това тук не беше модерна медицина.

— Ох, мамка му!

Някъде отвъд пелената от болка един глас съобщи:

— Фелисити пристигна.

Последва цял хор от гласове. Галбрейт спореше за нещо с Чембърс, анестезиологът също участваше.

— Никаква епидурална — каза Галбрейт. — И спрете веднага питоцина. От колко време са контракциите? Какво е разкритието?

Докато Галбрейт преглеждаше записите от монитора и изслушваше доклада, Мери Хенд направи нещо със системата. Помпата изписука. Кайе погледна часовника. Седем и трийсет. Какво означаваше това? Ами, времето, разбира се.

— Ще трябва да се справи сама — рече Галбрейт. Чембърс отвърна нещо с ядосан глас, но маската приглушаваше думите му.

Едно беше ясно. Спираха й лекарствата.

Фелисити се наведе над Кайе и изплува в зрителното й поле. Не носеше маска.

— Благодаря ти — промълви Кайе.

— Няма да си ми благодарна за дълго, миличка. Ако искаш това бебе, ще трябва да ти спрем всички лекарства. Никакъв питоцин, никаква упойка. Радвам се, че пристигнах навреме. Това ги убива, Кайе. Разбираш ли?

Кайе се намръщи.

— Така е, миличка. Тези, новите, са деликатни същества.

Чембърс продължаваше да мърмори, че му се месят в работата, но Джек и Мич го изведоха от стаята. Мери Хенд чакаше напътствия от Фелисити.

— Поне за едно нещо ги бива в Центъра за контрол на болестите — продължи да й обяснява Фелисити. — Изпратиха ни специален бюлетин за живите бебета. Никакви лекарства и най-вече — никакви анестетици. Не им понасят на новите. — Тя работеше нещо между краката на Кайе. — Епизиотомия — чу я да казва на Мери. — Без местна упойка. Стискай сега, миличка. Ще те заболи, както когато си си загубила девствеността. Имаш девет сантиметра разкритие. Мич, помагай й с броенето.

Тласкай на десет. Издишай. Задръж, поеми въздух, напъвай. Тялото на Кайе бе като кон, който знае как да тича, но очаква заповеди от ездача си. Мич разтриваше енергично ръцете й. Тя продължаваше — поема, задържа, тласка. Издиша.

— Чудесно. Вече се показва. Ето я. Ама че дълъг път, а? Мери, това е пъпната връв. Малко ми се вижда тъмничка. Още малко, Кайе. Давай, миличка. Хайде, напъни се.

Тя се напъна и изведнъж почувства гигантско облекчение, болка, отново облекчение и пак болка. Краката й трепереха. Завладя я безмерно щастие, блажена празнота в утробата, последвана от прорязваща болка.

— Излезе, Кайе. Държа я. Жива е.

Кайе чу плач, но звукът по-скоро приличаше на животински вой.

Фелисити вдигна бебето — беше розово, цялото изпомацано с кръв, пъпната му връв се поклащаше между краката на Кайе. Тя погледна дъщеря си, но в първия миг не почувства нищо към нея. После нещо докосна някаква скрита струна в душата й.

Мери Хенд положи новороденото на чист чаршаф, обърна го по корем и му почисти устната кухина.

 

 

Мич не можеше да откъсне очи от кръвта, от новороденото.

Появи се Чембърс, все още с маска, но Мич не му обърна внимание. Не сваляше очи от Кайе и бебето. По лицето му се стичаха сълзи. Гърлото му се беше свило толкова силно, че го болеше. Той прегърна Кайе и тя отпаднало го притисна към себе си.

— Не й слагайте капки в очите — каза Фелисити на Мери. — Това е съвсем нова игра, с други правила.

Мери кимна ухилено зад предпазната си маска.

— Да го премерим — рече Галбрейт и понесе бебето към кантара. Кайе я изпрати с поглед. Още не можеше да повярва, че вече е станала майка. Фелисити се върна, почисти я между краката със спирт и се зае да зашива разреза. Кайе се мръщеше от болка, но мълчеше.

Чембърс взе кръвна проба от пъпната връв. Фелисити показа на Мери къде да пререже връвта, после взе бебето и го отнесе на Кайе. Двете с Мери го нагласиха между издутите й гърди.

— Мога ли да го храня? — попита шепнешком Мери.

— Ако не можеш, значи експериментът ни ще приключи съвсем скоро — отвърна Фелисити с усмивка. — Давай, миличка. Имаш всичко, от което тя се нуждае.

Показа на Кайе как да гали новороденото по бузата. То разтвори розовите си устнички и веднага захапа набъбналото зърно. Мич гледаше с увиснало чене. Кайе искаше да се разсмее, но бе прекалено изморена. Вместо това погледна лицето на дъщеря си.

 

 

Мич не откъсваше поглед от новороденото, което сучеше от гърдата на Кайе. Изпитваше някакво неописуемо спокойствие. Свърши се — и същевременно това бе само началото. И в двата случая беше нещо, с което щеше да се справи, опорна точка, от която да тръгне.

Личицето на бебето бе червено, сбръчкано, покрито с козина. Очите му бяха затворени, устните стиснати; изглеждаше съсредоточено и загрижено.

— Три килограма — обяви Мери. — Осем по скалата на Апгар[1]. Добър, здрав Апгар. — Тя си свали маската.

— Ох, Божичко, ето я и нея — рече Сю и вдигна ръка към устата си, сякаш едва сега бе осъзнала значението на случилото се. Мич й се ухили глуповато, после седна до Кайе и положи брадичка на рамото й. Лицето му бе само на сантиметри от това на дъщеря му.

Фелисити свърши с почистването. Чембърс инструктираше Мери да прибере всички игли и системи в специален изолиран контейнер, след което да бъдат изгорени. Мери кимаше мълчаливо.

— Тя е едно малко чудо — въздъхна Мич.

При звука на гласа му бебето се опита да извърти глава към него.

— Това е татко ти — рече Кайе. От зърното й се изцеждаше коластра. Бебето отпусна глава и отново го захапа.

— Повдигна си главата — отбеляза учудено Кайе.

— Колко е хубава — рече Сю. — Да ви е честита.

Мич и Кайе се любуваха на бебето.

— Ето я най-после — рече Кайе.

— Ето я най-после — повтори Мич.

— Успяхме.

— Ти, във всеки случая, успя.

Дъщеря им отново повдигна глава и отвори очи — този път широко.

— Вижте я само — рече Чембърс, Фелисити се наведе над бебето.

Мич изумено погледна дъщеря си. Имаше мънички кафяви зеници, посипани със златисти точици. Той се наведе над бебето и каза:

— Тук съм.

Кайе се пресегна да намести зърното върху устата на бебето, но то се възпротиви с неочаквана сила.

— Здрасти, Мич — каза неочаквано бебето с мяукащ като на котенце глас. Приличаше на писукане, но беше съвсем ясно и отчетливо.

Мич настръхна. Фелисити Галбрейт ахна и отстъпи назад.

Мич се подпря на ръба на леглото и се изправи. Целият трепереше. За миг му се стори, че това, което се случва, е чудовищно, необяснимо. Щеше му се да избяга. Ала въпреки това не можеше да откъсне поглед от очите на дъщеря си. В гърдите му се надигаше топлина. Очертанията на мъничкото й лице постепенно застанаха на фокус. Изглежда, тя се опита да каже още нещо, мърдайки с мъничките си розови устни. В ъгълчето на устата й се появи мъничко жълтеникаво мехурче. Лицето й бе покрито със златисти лунички.

Тя завъртя глава и погледна Кайе право в лицето. Веждичките й се сбърчиха учудено.

Мич Рейфълсън посегна с грубата си, мазолеста ръка и докосна малката си дъщеря. Наведе се, целуна Кайе, после и бебето, и го погали нежно по челцето. След това завъртя лекичко главата така, че устните да са на зърното. Бебето въздъхна доволно и отново засука енергично. Мъничките му ръчички завършваха с идеално оформени златистокафяви пръстчета.

 

 

Мич се обади на Сам и Аби в Орегон и им съобщи новината. Едва чуваше какво му казват. Гласът на баща му трепереше, майка му хлипаше от радост и облекчение. Поговориха малко — той чувстваше, че едва се държи на краката си.

— Трябва да поспя — каза им накрая.

Кайе и бебето вече бяха заспали. Чембърс му каза, че ще трябва да останат в клиниката още два дни. Мич искаше да спи на кушетка при Кайе, но Фелисити и Сю го увериха, че те ще се сменят.

— Иди си у дома и си почини — посъветва го Сю. — Ние ще се грижим за нея.

Мич пристъпваше неуверено от крак на крак.

— Нали ще ми се обадите, ако стане нещо?

— Ще ти се обадим — каза Мери Хенд.

— Уговорил съм се с двама приятели да стоят на пост пред клиниката през деня — уведоми го Джек.

— Трябва да ми намерите място, където да преспя тази нощ — подсети ги Фелисити. — Искам утре да ги прегледам и двете.

— Можете да спите у нас — каза й Джек.

Докато вървеше към тойотата, Мич почувства, че краката му се подгъват.

Спа непробудно целия следобед и до късно вечерта. Когато се събуди, навън вече беше тъмно. Той седна в леглото и се загледа с невиждащ поглед през прозореца.

Стана, избръсна се, изкъпа се и се облече. Огледа се за вещи, които можеха да са от полза на Кайе и бебето.

Бе топла и приятна нощ. Чуваше се ромоленето на водата в близкия поток. Миришеше на прах, трева и влага. Той мина покрай една къща, в чийто гараж четирима мъже сваляха двигателя на очукан форд. Те знаеха кой е, знаеха какво се е случило. Със сигурност събитията ги караха да се чувстват смутени и объркани. Мич ускори крачка. Бузите го сърбяха, а сега и веждите. Скоро маската щеше да падне. Скоро всичко щеше да свърши. Размърда език в устата си — струваше му се различен, променен. Дори в главата му ставаха странни неща.

Повече от всичко на света искаше да е с Кайе и бебето, с малката си дъщеричка. Да се увери, че всичко това не е сън.

Бележки

[1] Система за определяне състоянието на новороденото — В.пр.