Грег Беър
Радиото на Дарвин (55)

55.
Вашингтон

Дикън стоеше на стълбите на Капитолия. Макар че вечерта бе топла и приятна, той потръпваше, сякаш му беше хладно, заслушан в наподобяващия морски прибой екот на човешки гласове. Никога не се бе чувствал толкова изолиран и самотен, макар че около голямата кръгла сграда се бяха събрали над петдесет хиляди души. Тълпата се люшкаше към барикадите в подножието на стъпалата, между вдигнатите поне десетина трибуни, от които непрестанно кънтяха гласовете на ораторите.

Дикън бе прекарал целия си живот в преследване на различни болести: опитваше се да разбере начина, по който въздействат на хората, като действаше така, сякаш самият той е неуязвим. Благодарение на опита си и малко късмет нито веднъж не бе заболявал от нещо по-сериозно от блатна треска. Винаги бе гледал на себе си като на откъснат от реалността субект, издигнат над останалите и притежаващ безкрайно съчувствие към страданието им. Самоизмамата на образования глупак-интелектуалец.

Сега вече виждаше живота в друга светлина. Масата беше тази, която движеше света. Ако масата не разбира, тогава нищо от това, което вършеха той, Огюстин или Работната група, не можеше да има съществено значение. Гласовете, които вятърът донасяше до ушите му, виняха правителството и държавните органи за смъртта на невинни деца и обявяваха началото на „новия антибебе геноцид“.

Малко преди това Дикън успя да се пребори с внезапно споходилото го желание да се обади на Кайе Ланг. „Тази история е приключила“, реши той.

Спусна се по стълбите, подминавайки репортерските екипи, камерите и групичките служители в сини и кафяви костюми. Полицията и националната гвардия бяха твърдо решени да държат множеството встрани от Капитолия, но не пречеха на отделни хора да се присъединяват непрестанно към тълпата.

Вече бе видял доста сенатори да слизат по стълбите и да се сливат с тълпата. Сигурно усещаха, че сега не е моментът да се делят, да играят самостоятелно. Мястото им — смятаха — е сред народа. Храбреци или лицемери?

Дикън прекачи една от барикадите и си запробива път през демонстрантите. Имаше желание да се зарази от тяхната треска, за да разбере симптомите. Беше надникнал надълбоко в себе си, но не бе харесал онова, което бе видял. По-добре да е един от войниците на предната линия, частичка от масата, да чува думите й и да вдъхва миризмите й, за да се върне заразен и да анализира и разбере онова, което може да му бъде полезно.

Това щеше да е нещо като разговор. Краят на болката и разделението. И ако масата го погубеше, сигурно си го е заслужавал.

Младите жени в тълпата бяха с разноцветни маски. Всички мъже носеха черни или бели маски. Мнозина имаха ръкавици, дори цели защитни костюми, снабдени с носови филтри.

Хората се смееха и почти не слушаха оратора от близкия подиум — някакъв водач на партия за защита на гражданските права от Филаделфия с нисък сладникав глас.

— Някои твърдят, че тази болест е дошла от Африка — говореше ораторът, — но болните сме ние, не африканците. Други крещят, че самият дявол е излязъл на Земята, за да ни порази, че това е предречено, че е наказание…

Дикън се отдалечи и трескавият глас се изгуби сред шумотевицата. Евангелистът бе ярко осветен от прожектори: едър запотен мургав мъж със строг официален костюм. Размахваше ръце в обиграни жестове и караше тълпата да се моли и да търси отговорите дълбоко в себе си.

Дикън се сети за баба си, която обичаше да ходи на такива сборища.

Стъмваше се и той почувства нарастващото напрежение на тълпата. Някъде извън обсега на слуха се случваше нещо, нещо бе казано. Мракът отключваше други настроения сред множеството. Градските светлини озаряваха всичко в нови, ярки и нереални цветове. Той вдигна глава и забеляза кръжащите в небето хеликоптери, бръмчащи като насекоми. За миг си помисли, че ще ги посипят с капсули сълзотворен газ, че ще стрелят по тях, че полицията и армията ще се опитат да ги разпръснат.

Импулсът пристигна като приливна вълна. Тълпата отново се задвижи, първо в едната посока, сетне в противоположната, и той я следваше, преплитайки крака, сякаш изпълняваше някакъв чуден танц.

Сега вече инстинктите му за съхранение му крещяха, че е време да прекрати тази игра с огъня и да се измъкне от неовладения поток. Един от близките говорители ги предупреждаваше нещо. Човекът в множеството до него изруга и се провикна:

— Вече не е само онази болест. Казаха го по новините. Има и нова чума!

Жена на средна възраст държеше в ръката си портативно телевизорче. Тя го вдигна, за да могат и други да следят новините от екранчето. Дикън не чуваше ясно думите.

Той се измъкна до края на тълпата, бавно и внимателно, сякаш крачеше през нитроглицерин. Ризата и сакото му бяха подгизнали от пот. Застанали извън тълпата, зяпачите бяха усетили промяната в настроението и очите им се стрелкаха изплашено. Тълпата сякаш се поуспокои. Вече беше нощ, на небето грееха звезди.

Дикън отново спря в подножието на Капитолия, на трийсетина метра от барикадите, където беше стоял преди час. Конни полицаи, мъже и жени, бавно яздеха по външния край на охранявания периметър. Бяха десетина. Никога досега не бе виждал толкова много накуп. Войниците от националната гвардия бяха отстъпили назад в не особено плътен кордон. Ако се съдеше по спокойния им вид, не очакваха някакви сериозни безредици. Нямаха шлемове, нито щитове.

Шепнещи гласове от съседите му:

— … не бих могла…

— … децата имат право…

— … внук ми ще…

— … последното поколение…

— … да спрем…

После внезапно се възцари тишина. Дикън бе съвсем близо до края на множеството, пътя му препречваха само петима мъже. Но те отказваха да му направят път. Лицата им бяха каменни, вглъбени, изплашени. Невежи.

Мразеше ги. Искаше му се да им смаже физиономиите. Вместо това в него проговори навикът.

— Ако обичате. — Никакъв отговор. Тълпата имаше свой, единен ум, той усещаше пулсирането му. Тълпата чакаше, твърдо решена, единна.

На изток блесна светкавица, последвана след секунди от тътнеж. Първите капки достигнаха отсамния край на стълпотворението. Хиляди лица се вдигнаха нагоре.

Той долови нетърпението на присъстващите. Скоро нещо щеше да се случи. Щеше да настъпи промяна.

Заваля изведнъж. Дъждът веднага се усили. Хората вдигнаха ръце нагоре. На лицата се появиха усмивки. Други се оглеждаха замаяно, сякаш не знаеха къде са попаднали.

Тълпата се разтвори и неочаквано го изхвърли пред барикадите и полицаите.

— Господи! — възкликна един от постовите и в този миг тълпата започна да се катери по барикадите. Конните полицаи се опитаха да я оттласнат, да си проправят път през нея. Изпищя жена. Тълпата се люшна и погълна полицаите, преди да успеят да вдигнат палките си и да извадят оръжията. Един кон бе изблъскан нагоре по стълбите, препъна се и се сгромоляса върху тълпата, после се претърколи настрани.

Дикън затича нагоре по стъпалата между охраната, която не му обърна внимание. Беше щастлив, че се е отървал от невидимите пипала на тълпата. Но тя го следваше по петите и той трябваше да ускори крачка, за да се отдалечи от зловещото й дихание.