Павло Загребелни
Роксолана (56)

УТЕХА С ИСТОРИЯТА
Авторски послеслов

Този роман не може повече да бъде продължен. Той се изчерпа със смъртта на главната героиня. За какво разказва той? За времето, страха и смъртта? Напълно е възможно, но не така общо, защото авторът не е философ, дори не е и историк, а само литератор. Наистина, много автори на исторически романи често се хвалят със своите открития, които те са направили с разгадаването на документи, намерени вече след техните описания в романите, с откриването на липсващи за целостта на една или друга теория звена, с проникването в онова, което за човечеството е дълбоко скрито.

Авторът на тази книга е далеч от подобни амбиции. Писателят не е учен. Трябва искрено да признаем, че науката дава на литературата неизмеримо повече, отколкото може да й даде литературата. На писателя всичко му помага в работата: документи, легенди, хроники, случайни записки, изследвания, разни вещи, дори неосъществени замисли. А с какво може да услужи писателят на историка? С наблюденията и изследванията на непредаваемостта на човешкото сърце и човешките страсти? Но историята е далеч от страстите, тя е лишена от сърце, чужди са й чувствата, тя трябва „доброто и злото да съзерцава равнодушно“, понеже над нея господствува безразделно суровата диктатура на истината.

Единственото, което може писателят, е да създаде за историка, както и за всички други хора, едно или друго настроение, но и това, струва ми се, не е толкова малко. Пишейки исторически роман, ти изравяш от мрака на забравата отделни думи, жестове, черти на лицето, фигури, образи на хора или само техни сенки, но и това вече е твърде много в нашия упорит и безнадежден спор с вечността.

Човешката памет влиза в историческия роман като същото непременно средство, както и елементът на познанието в произведението за съвременността. Историята в привичното за нас разбиране е станала известна на древните гърци в произведенията на милет-ските учени Анаксимен и Анаксимандър. Човекът е започнал да осмисля историята и миналото едва когато е осъзнал, че е обществено същество, тоест научил се е да съди за онова, което ще стане в бъдещето.

Въпросът за съотношението между миналото и съвременността е не само актуален в идеологическите битки на настоящия момент — той има огромно практическо значение за онези средства и мащаби, с помощта на които опитът и културата на миналите епохи ни помагат да творим съвременния живот. По този повод Маркс отбелязва: „Така нареченото историческо развитие почива изобщо върху това, че последната форма разглежда миналите форми като стъпала към самата нея…“ (К. Маркс и Ф. Енгелс, Съч. т. 12, с. 729). Ленин открито казва: „…само с точното познаване на културата, създадена от цялото развитие на човечеството, само с нейното преработване може да се изгражда пролетарска култура“ (В. И. Ленин, Събр. съч. т. 41, с. 294).

Могат да попитат: защо авторът е избрал именно XVI век и не някого от титаните на Възраждането, а една слаба жена? И наистина: Леонардо да Винчи, Микеланджело, Тициан, Дюрер, Еразъм Ротердамски, Лутер, Торквемада, Карл V, Иван Грозни, Сюлейман Великолепни — колко имена и какви! И изведнъж от това множество изпъква едно женско име, надига се на борба със самата История, удържа дори някои победи, завоюва слава, но впоследствие става жертва на легенди и митове.

Татарската орда залавя в плен петнадесетгодишната дъщеря на рогатинския поп Анастасия Лисовска. Девойката е продадена в робство, после попада в харема на турския султан Сюлейман, а само след година от обикновена робиня-одалиска тя е вече султанска жена (според Корана те не могат да бъдат повече от четири) и става любима жена на султана, баш кадъна. Почти четиридесет години тя смайва безграничната Османска империя и цяла Европа. Венецианските посланици-баили в своите донесения от Стамбул я наричат Роксолана (така са наричани тогава по латински всички руски хора) и под това име тя остава завинаги в историята. Но е останала само като сянка и легенда — защо тогава да възкресяваме сенките от миналото? Нима само за да се попълни пантеонът на украинския народ с женско име? Гърците значи са имали Таис, римляните — Лукреция, египтяните — Клеопатра, французите — Жана д’Арк, руснаците — болярката Мо-розова, а пък украинците — Роксолана? Но може би трябва най-сетне да се съедини историята на тази жена с историята на нейния народ, да се обедини онова, което бе така жестоко и несправедливо разединено, понеже съдбата на отделния човек, обединена със съдбата на целия народ, добива ново измерение.

Толкова много въпроси, толкова много проблеми и все пак авторът реши да предприеме нещо още по-значително.

Досега Роксолана принадлежеше главно на легендите и митологията — в романа е направен опит да й се върне психологията.

До този момент фигурата на Роксолана беше безплътна, често ставаше обект на псевдопатриотични увлечения, използваше се от някои автори като своеобразен рупор за собствените им умувания. А тук, както поне се струва на автора, тя намира онези необходими измерения и качества, които я правят личност. Всъщност този роман разказва как една никому неизвестна девойка и жена се бори за своята личност, бори се да се запази и оцелее, а след това да се извиси над обкръжението, а може би и над целия свят. Понеже, както е казал още Гьоте:

Volk und Knecht unci Uberwinder Sie gesteht zu jeder Zeit. Hochstes Gliick der Erdenkinder Sei nur die Persdnlichkeit^[1].

Животът понякога е толкова жесток, че не оставя нито минута за размисъл над абстрактни проблеми, а поставя пред човека само най-конкретни въпроси, само „да“ или „не“, само „да бъде“ или „да не бъде“. Такъв се оказва животът за Роксолана. Дори каторжниците на турските галери като че ли имат повече свободно време от тази жена, непоносимо самотна, изтощена от борбата за своя живот, за своята индивидуалност. Толкова по-ценна и поучителна е нейната победа над себе си. Значението на подобна победа не изчезва и в наши дни, за съжаление толкова богати на опити в страните на така наречения свободен свят да се унищожи човешката личност, да се нивелира, да се лиши от неповторимост, да се стъпче, без да се подбират средствата.

И ето, идват от миналото велики сенки и ни дават морални уроци.

Нима ще се откажем от тях?

Леонардо да Винчи казва: „Добрият живописец трябва да рисува главно две неща — човека и проявите на неговата душа.“

В този роман има два противоположни полюса — Роксолана и Сюлейман. Как си ги представя авторът? Ако от тях се смъкнат всички наслоения, всички социални обвивки, те се явяват пред автора просто като хора, но хора различни, понеже над Роксолана тегне археологията на знанието: „Какво мога да зная?“, а Сюлейман е в плен на генеалогията на властта: „На какво мога да се надявам?“ Обединява ги само третият въпрос от известната кантовска триада: „Какво трябва да правя?“. Но и тук пътищата им се разделят: Роксолана следва разума, а Сюлейман — силата.

Цялото ни достойнство и нашето спасение е в мисълта, в разума. Само мисълта и разумът ни извисяват, а не пространството и времето, които никога няма да успеем нито да завладеем, нито да запълним. В това отношение Роксолана стои по-високо от Сюлейман, който мери сили с пространството и времето, докато тя се бори само със страданията си и единственото й оръжие за това е мисълта, разумът!

А както казва Паскал, трябва да се прекланяме и пред тези, които търсят истината, дори въздишайки.

Шестнадесетият век за нас е „Сикстинската капела“ на Микеланджело и „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи, Реформацията и селската война в Германия и „Утопията“ на Томас Мор, великите географски открития и безбройните технически изобретения, които ознаменуваха настъпването на ерата на прогреса. Но не бива да се забравя, че авторът на „Утопията“ бе унищожен от английския крал Хенрих VIII, понеже бе станал пречка за поредната му женитба, немската Реформация завърши с това, че Лутер предаде обикновените хора, отказвайки се от тях в решителната минута, а наред с могъщите, пълни с живот творби на Микеланджело, Леонардо, Тициан и Дюрер по същото време се появяват мрачните видения на Йероним Босх, които успяват да разбунят дори закоравялата душа на Филип Испански, а Брьогел Старши, наречен Селски, в удивителните си картини се надсмива открито на празната суета на заобикалящия го живот и на нищожната дребнавост, но дори и този коренно свързан с обикновения живот фламандец се ужасява в онова жестоко време от безизходицата и безнадеждността и тогава рисува картини като „Слепите“, където в няколко обхванати от отчаяние фигури е изобразено като че ли цялото човечество, което се е забързало слепешком, спъвайки се, неизвестно накъде и защо.

Когато говорим, че шестнадесетият век е векът на титаните, принудени сме да признаем, че този титанизъм за съжаление се проявява не само в полезни и плодотворни, но и в престъпни дела. Шекспир, призован с гения си да завърши епохата на Възраждането, не е имал нужда да измисля нито кървави кралици, нито крале, които не могат да си измият ръцете от човешка кръв — достатъчно му е било да се озърне наоколо. Да речем прототип на леди Макбет би могла да стане коя да е от тогавашните кралици на Англия или Шотландия — Елизабета, Мария Тюдор или Мария Стюарт.

Съвременниците, свикнали с жестокостта и коварството на властелините, са проявявали прекалено лековерие, когато е ставало дума за престъпления и убийства. Без да разполагат с точни доказателства и без да се надяват да установят истината, чуждестранните посланици, пътешественици, хронисти и полемисти трескаво се хващали за всеки слух, ставали жертва на малкозначими и не много достоверни сплетни. Така от неопределеността, тайнствеността, сплетните и клеветите, с които много плътно е обвивана фигурата на Роксолана приживе, още на съвременниците й, и особено на потомците, тази жена е представяна не само като всемогъща, мъдра и необикновена в своята съдба, но и като престъпна, нещо като леди Макбет от Украйна. За това са спомагали и непроверените, а понякога и измислени донесения от Цариград на венецианските посланици Наваджеро и Тревизино, писмата на австрийския посланик Бусбег, съобщенията на френския посланик във Венеция де Силва, лишената от каквото и да е научно значение компилация на бургундеца Николай Мофански, издадена във Франкфурт на Майн през 1584 година, и илюстрираният труд на Буасард „Живот и портрети на турските султани“ (Франкфурт на Майн, 1596).

Ние не се учудваме на османските историци Али Челеби (XVI век), Печеви и Солак заде (XVII век), които свободно и подробно преразказват непроверени слухове за коварството на Роксолана, защото не е в традициите на мюсюлманските компилатори да издирват истината, особено пък когато става дума за жена, на това отгоре и чужденка. Известно е, че има ли една установена традиция, вече никой не иска да я разчупва. През 1979 г. в Истанбул излезе книгата на Зейнеп Дурукан „Харемът на двореца Топкапъ“, където авторът отново рисува Роксолана-Хурем като жена коварна, престъпна и жестока, макар наистина и да се опитва да обясни тази жестокост със стремежа й да спаси себе си и своите деца.

Европейските писатели не отиват по-далеч от това остаряло възприемане на Роксолана и още полският поет Самуел Твардов-ски (1595–1661) в поемата си „Великото посолство“ повтаря всички обвинения срещу нея, макар че би могъл да опровергае поне някои от тях, възползвайки се от пребиваването си в Истанбул.

За Роксолана са написали романи немският писател Йохан Тралов и финландският Мики Валтари. У Тралов Роксолана кой знае защо е станала дъщеря на кримски хан, която запорожките казаци вземат в плен, а след това тя попада в харема на турския султан. Този роман всъщност изцяло е построен на подобни анахронизми и странни измислици, поради което не заслужава сериозно внимание.

В историческите си писания Валтари въобще има склонност към ужаси, а още повече към пренебрегване на дори известни исторически източници. Това той показва да речем в историческия роман „Египтянинът Синух“, в който не е останала и следа от известния в науката папирус на Синух, но затова пък се развихря необузданата и неконтролирана авторска фантазия. Същото прави Валтари и с Роксолана, изобразявайки я дори не и като леди Макбет, а като истинска вещица.

Не ми послужи особено за установяване на истината и написаното от украинските писатели през разните времена. Там също господствува недокументирана измислица, наистина вече напълно апологетична: Роксолана се изобразява едва ли не като светица, тя се бори за свободата на родната земя и се мъчи да убеди султана да спре татарските набези в Украйна (всъщност по време на господството й те са над тридесет), разширява и укрепва Запорожката сеч, (а всъщност тя възниква след смъртта на Роксолана) и т.н. Всичко това принизява и самата Роксолана, и тези, които безуспешно я възхваляват.

Авторът на този роман реши да тръгне по пътя на най-точно придържане към историческата истина, използвайки за това само достоверни източници и документи и твърдо отхвърляйки всичко несигурно. Неволно се появяваше изкушението книгата да бъде наситена с максимален брой документи, но знаейки колко обременителни стават документите в много съвременни книги, авторът се стараеше да не се поддава на това изкушение, включвайки само от време на време в текста на романа автентични писма на Роксолана (до Сюлейман и до полския крал Зигмунд Август), откъси от някои нейни стихове, образци на стилистиката от онзи период от султанските фермани, от османските и арменските хронисти, примери на източната поезия.

В редки случаи, когато не се надяваше да се сдобие с нужния документ, авторът тръгваше по пътя на логичното разсъждение, но и тук се стараеше да подкрепя своето разсъждение с факти, които биха го заобикаляли и подкрепяли така, както каменните контрафорси поддържат сградата на готическа катедрала. Това би могло да се илюстрира например с главата „Днепър“. Експедицията на дяк Ржевски по Днепър е известна от руските летописи, за нея са писали всички историци, като се започне от Карамзин и Соловьов, но никъде няма да намерим обяснение за възникването на тази необикновена експедиция и като че ли не знаем по-големи подробности. Има едно смътно споменаване на пленник, който „избягал от Крим“ и казал, че е възможно кримчаците да извършат нападение, макар че това не би могло да стане причина за организирането на толкова голям поход. Хронологично експедицията на Ржевски съвпада точно с онези смутни времена, когато в Турция се вдига въстанието на Лъжемустафа, когато борбата за султанския престол е в разгара си, когато Сюлейман така изтощава своята държава, че е принуден да сключи мир с персийския шах и да отстъпи с празни ръце след почти тригодишна война. Навярно обхванатата от отчаяние Роксолана точно по това време изпраща на няколко пъти своя довереник Хасан ага (фигурата не е измислена, защото е посочена в писмата на Роксолана) до полския крал, подтиквайки го да нападне кримския васал на султана. Напълно вероятно е, познавайки нерешителността на Зигмунд Август, Роксолана да е наредила на Хасан в случай на неуспех при краля да се отправи към младия и войнствен московски цар Иван Василе-вич, който по това време вече е завоювал Казанското царство и възнамерявал да направи същото с Астраханското. От историческите източници е известно, че римските папи, започвайки от XV век, завързват тесни дипломатически отношения с Москва, стремейки се да използват могъщите московски князе за своята нестихваща война с османска Турция. Флорентинският събор, бракът на София Палеолог с Иван III — това са стъпките (макар и неуспешни), които предприема папството в тази насока още през XV век.

През XV век значението на Москва като политическа сила нараства неимоверно. „Изумената Европа, едва забелязваща в началото на царствуването на Иван съществуването на притиснатата между татарите и литовците Московия, беше поразена от внезапната поява на нейните източни граници на една огромна държава“ (Цитирам по изданието: Академия наук СССР. Институт всеобщей истории. Средние века. Сборник. Вьшуск 34, М., „Наука“, 1971, с. 206–207).

Папа Лъв X се опитва да се споразумее с руското правителство за църковна уния и обща борба с турците. Макар това и да не му се удава, папа Климент VII продължава политиката на привличане на Москва на своя страна. Известното от тези времена голямо писмо на астронома и теолога Алберт Питиус, който пише под псевдонима Кампензе, е фактически първата политическа брошура за Московската държава. Интересът към Московия е бил толкова голям, че по поръчение на Казанския архиепископ италианецът Паоло Джовио прави опис на Московската земя по думите на Дмитрий Герасимов, посланик на Василий III при папа Климент VII. Цялата първа половина на XVI век се характеризира с непрекъснато нарастване на интереса на католическия свят към своя възможен съюзник в борбата с нечестивците, за което говори твърде известното посланичество в Москва на Сигизмунд Херберщайн, а също прочутите му „Записки за Московските работи“, както и „Трактат за двете Сарматии“ на Матвей Миховски (Краков, 1517–1521).

Нужно ли е да се доказва, че в търсенето на сила, която би могла да се възправи срещу султана, Роксолана, прекрасно познаваща политическата обстановка, също би могла в края на краищата да обърне поглед към далечната Московия, още повече че там живеят еднокръвните братя на нейния нещастен народ? Тайният пратеник на турската султанка е могъл да бъде тъкмо необходимият подтик за подготвянето на експедицията на Ржевски, понеже без подобен подтик ние не бихме могли да намерим никакво достоверно обяснение. Историците дори не са се опитвали да потърсят това обяснение, понеже са им липсвали документи. Романистът има правото да тръгне по пътя на предположенията. Литературата е привлекателна тъкмо с това, че в нея всичко може да се измисля. Освен психологията.

Аз не мога да кажа, че съм написал твърде много исторически романи, но съвсем отговорно мога да твърдя, че изписах извънредно много хартия за тези книги.

И какво от това?

Важното в литературата е да се напише. Но да се напише така, че хората да го прочетат, да се обединят човешките сърца, да се накарат да трепнат. Защото няма ли го това трепване на човешкото сърце, няма и литература, кой каквото и да казва. Времето може да бъде разтърсено за кратък миг, но никой не е успявал и никога не ще успее да го накара да се прекланя пред фалшиви ценности.

Авторът се отнася твърде скептично към писанията си, съмнения разкъсваха сърцето му и по време на работата над първата книга на „Роксолана“. Утеха с историята? Ех, да би могло! В написаната преди пет години „Евпраксия“ аз споменавам книгата на убития от полуграмотния варвар монах Теодорих католически философ Боеций „Consolatio philosophiae“ („Утеха с философията“). В първата книга на своя труд Боеций пише: „На каква свобода можехме още да се надяваме? О, да бе възможна поне каквато и да е!“ Аз все повече усещах, че ако „Роксолана“ ми оставя някаква свобода, това е само свободата за съмнения и разочарования.

И ето аз съм в Истанбул и стоя до южната, обърнатата към Мека стена на най-голямата истанбулска джамия „Сюлеймание“ пред гробницата на жената от Украйна. Роксолана, Хурем, Ха-секи — все имена, с които тя е известна на света. Турците и днес още я наричат Хурем. В Истанбул голям градски район носи името Хасеки и в този район има построена от Роксолана джамия, приют за бедни и лечебница — всичко това е на мястото на Аврат-пазар, на който някога продавали хората в робство. А тук до джамията на Сюлейман Великолепни, редом с неговия величествен осмоъгълен мавзолей, има каменна и също осмоъгълна гробница на неговата жена Роксолана, единствената султанка в хилядолетната история на могъщата Османска империя и изобщо единствената в цялата история на тази земя жена, която е удостоена с такава чест.

Четиристотин години стои тази гробница. В средата под високото кубе Сюлейман е заповядал да издълбаят алабастрови розети и да украсят всяка от тях с безценни смарагди — любимия камък на Роксолана. Когато Сюлейман умрял, украсили и неговата гробница със смарагди, забравяйки, че неговият любим камък е бил рубинът.

Къде са тези смарагди? Твърде много тежки часове са минали през тези четиристотин години, за да се запазят безценните скъпоценности. Но гробниците си стоят. И до каменния саркофаг откъм главата на Роксолана, върху потъмняла от времето дървена поставка стои стар Коран. Повече от триста години четат тук ходжите свещената книга на мюсюлманите. В нея могат да се намерят не малко горчиви слова за човешкия живот, „…и когато онази, която е жива погребана, бъде попитана: за какъв грях е наказана?“ За съжаление подобни думи тук никога не се четат, а само такива, където аллах е велик и всемогъщ, където той заплашва обикновения човек и където неуморно призовава: „Бийте ги по шиите, бийте ги през всички пръсти!“

И ето там, пред Роксоланината гробница, авторът кой знае защо помисли, че тази жена трябва да му помогне в неговите намерения, колкото и дръзки (или безнадеждни!) да са те.

Изобщо когато започваш да пишеш роман (особено исторически), се създава впечатление като че ли всичко ти се притичва на помощ: явяват се безброй хора, готови да ти помогнат, неочаквано излизат от печат книги, които са ти нужни, макар че досега те са могли да лежат някъде цели векове, археолозите изравят нещо, за което никой не е мечтал, теоретиците създават теории, без които твоят роман би бил невъзможен. Как да се обясни всичко това? Мистика, чудеса? А може би точно това е, което се нарича озарение? Ти си почувствувал мига, когато можеш да се заловиш за една или друга работа, и тогава като награда за смелостта неочаквано се изсипват дарове.

Ти си син на своето време и трябва да чувствуваш неговия глас.

Биха могли да се назоват безброй хора, които се притекоха на помощ на автора в работата му над този роман или със съвети, или изпращайки му редки книги, или правейки извадки от архивите и дори от такива прочути книгохранилища като ереванския Матенадаран. Могат да се изброят трудовете на великите наши турколози Кримски и Гордлевски, на австрийския ориенталист Хамер и югославския Самарджич. Могат да се опишат пътешествията на автора по всички онези земи, за които става дума в книгата. Може просто да се направи списък на източниците, както е прието в научните публикации.

Но литературата не е наука и авторът не е дисертант.

„Роксолана“ е само роман. Авторът направи всичко, което можеше. Сега идва ред на читателя. Може понякога да му бъде трудно да възприема страниците на тази книга. На автора също не му беше лесно. С историята не винаги можем да се утешаваме — от нея трябва и да се учим.