Павло Загребелни
Роксолана (46)

ДЯВОЛИТЕ

Този път султанът се задържа на поход по-дълго от всеки друг път. Сякаш искаше да даде на любимата Хурем колкото може повече време да се наслаждава на независимостта и свободата. Навярно и всички, които заобикаляха султанката, споделяха същото мнение, като едни се стараеха да й угаждат във всичко, други й завиждаха, а трети я ненавиждаха и презираха тежко, понеже къде бе виждано да се дава на една жена, и то чужденка, такава неограничена власт, такава сила и свобода, от които тя неминуемо ще се отпусне и разглези, дори и да е светица…

И никой не можеше да види онова, което бе скрито и завинаги щеше да си остане скрито за целия свят: ако Роксолана наистина имаше свобода, то беше само за да страда и на колкото по-голяма свобода тя можеше да разчита (и да се радва? каква подигравка!), толкова по-големи страдания я очакваха през всеки преживян и още непреживян ден.

Щастието също може да бъде непоносимо бреме. Роксолана навсякъде бе заобиколена от изключителна почит, но нямаше нито любов, нито уважение, нито съчувствие. Тук никой никога не я бе обичал, най-напред заради това, че бе чужда за всички, а след това защото всички й бяха чужди — та ето, така трябваше да живее сред страдания и омраза, без любов и милосърдие, винаги самотна, винаги насаме със съдбата си. Сама на света — трудно е дори да си го представи човек! Какво я спасяваше? Съдбата? Но дори и съдбата губи сляпата си сила там, където гърмят топове и се лее кръв. Повече от тридесет години Роксолана беше свидетелка на най-големите престъпления на земята и тяхна жертва, а на хората, които я заобикаляха, им се струваше, че тя е причина за тези престъпления. Тъмната мълва поставяше Хурем над самия султан и царството на Сюлейман бе наричано „царството на султанката“. Османските хронисти пишеха за Хасеки: „Стана всемогъща, а султанът е само обикновена кукла в ръцете й.“ И никой не знаеше колко много искаше Роксолана да измие ръцете си от пролятата от султана кръв, колко голямо бе отчаянието й от тези неизмиващи се следи.

Стоеше издигната над света, самотна като храма на площада, като огромната джамия, открита за всички погледи, беззащитна и безпомощна — съзерцавана от всички страни, тя на всички трябва да се харесва, всички трябва да привлича, да покорява и побеждава. Може би затова обичаше да ходи в „Света София“, избирайки времето между двете дневни молитви, когато огромният храм беше пуст и тайнствен както вековете, както историята, както целия живот.

Ходеше в „Света София“ не за изцеление на душата си, не! Не се чувствуваше виновна нито пред хората, нито пред бога, а ако трябваше наистина нещо да лекува, бе може би само тялото. Понеже с годините тялото искаше все повече внимание и грижи. Външно като че ли нищо не се бе изменило: беше както и преди тънка, изящна и лека, както през онази нощ, когато я доведоха от дома на Ибрахим в султанския харем. Ако бе запазена премяната, с която бе тогава, свободно би я надянала и сега. Но само външно, само за чужд поглед си оставаше същата, както и преди тридесет и пет години. А сама усещаше как някъде отвътре тялото й се руши, незабелязано, бавно, но непрекъснато и никаква сила не можеше да предотврати тази ужасна разруха. До тридесет години не забелязваше възрастта, дори не се замисляше за нея. Роди шест деца, а в душата си оставаше както и преди дете. Четиридесетте години посрещна с уплаха, възприе ги като преминаване в друг живот, изпълнен със скрити опасности, стократно по-страшни от явните, понеже с тях поне знаеш как да се бориш. Петдесетте години връхлетяха върху нея като орда — степта се гърчи, небето трепери, просторът стене и няма спасение, няма къде да се скриеш. Петдесехшдищната жена напомня повехнали есенни листа: те още пазят формата си, издават по-силен аромат от младите, още живеят и искат да живеят, но при тях никога няма да се върне пролетта, както не ще се върне в реката изтеклата вече в морето вода.

Затова тялото на Роксолана поглъщаше едва ли не половината от времето й. Тя можеше да седи по цели часове в мраморната си къпалия, да се разглежда от всички страни във венецианските огледала, да се натрива с мазила и балсами, да пробва ваните, които някога са вземали египетските царици, императриците на Рим, вавилонските богини, служителите на тайнствените източни култове, китайските императори. Спасяваше се от повяхването, вкопчваше се с всички сили в младостта, искаше да я задържи при себе си, не се поддаваше на годините, даваше цялата си власт, за да отвоюва младостта от жестокото време, и обезсилена и изчерпана от напразната борба, беше принудена да се признае за победена и да отстъпи.

Отиваше в „Света София“, когато изнемогваше от борбата с времето и света, и отиваше не за милост и милосърдие, а за да почувствува величието и с нова сила да започне двубоя със съдбата.

Величието там започваше още от площада пред светинята, от онзи площад, който със своята безграничност потискаше човека. Оранжевата грамада на храма се издигаше мощно чак до небето, изпълвайки целия простор. Като бяха отдавали повече внимание на тайнственото величие, османските султани не бяха поискали да използуват големите врати, през които бяха влизали в „Света София“ всички византийски императори от Юстиниан, при който бе съграден храмът, та до последния от тях нещастния Константин Палеолог, стъпкан от разярените коне на главорезите на Завоевателя. В източната стена на храма срещу вратите на Големия дворец Завоевателя бе заповядал да отворят вход за султаните, а вътре в светинята за тях бе поставено мраморно възвишение на колони, където Завоевателя и наследниците му извършваха своя намаз.

Роксолана обичаше да влиза в храма през императорските врати. Не се таеше, вървеше открито и свободно, като стъпваше леко по високите мраморни стъпала. Да се крият омразните евнуси, които проследяват всяка нейна крачка, като се мъчат при това да не попадат пред очите на султанката. Те изтичват в „Света София“ преди нея и се крият зад стълбовете и колоните. Кого пазят? Нея ли от света, или света от нея?

През онази слънчева утрин тя пристигна в двора на „Света София“ и като махна както обикновено с ръка на свитата си да не смее никой да върви след нея, тръгна тихо по каменните плочи. В големия кръгъл басейн с каменните пейки, на които правоверните сядаха да се мият преди молитва, водата ромонеше успокоително. Стар ходжа метеше червения килим, постлан пред главния вход. Гълъби пърхаха току пред лицето на Роксолана и смело падаха в нозете й, събирайки невидими трохи.

Слугата, вдигнал ръка да прогони наглите гълъби, замръзна, като видя султанката, а ходжата бързо скри метлата зад гърба си и започна ниско да се кланя, докато Роксолана минаваше покрай него. Тези хора не й пречеха. Сливаха се с мълчаливата хармония на светинята, с гълъбите, с небето и слънцето. С благоговение и почит, без да смеят дори да погледнат подире й, те изпровождаха султанката с покорни поклони и тя за миг дори повярва, че ще влезе в „Света София“ сама, без никого и ще се скрие там макар и за малко от всевиждащите очи, ще потъне в огромната джамия така, че не ще я намери дори и злата съдба. Преживяваше това чувство всеки път, макар и да знаеше, че е измамно, че ще изчезне веднага щом отмине превития в поклон ходжа и приближи огромния портал — една малка песъчинка в хаоса на мирозданието пред тези каменни маси, в които вече хиляди години се разбиват викове и шепот, пред това гигантско каменно ухо на бога, който слуша молитвите, молбите, жалбите и проклятията и нищо не чува.

Роксолана знаеше, че никой не се моли за нея. И сама като че ли в душата си също не се молеше. Само се кланяше и произнасяше слова от Корана, но не за себе си, а за другите, за онези, които я следяха, наблюдаваха, изучаваха и изчакваха: ами ако стъпи не както трябва, ами ако се издаде, ами ако… Влизаше в тази най-голяма в империята джамия, в тази обител на аллаха, притваряйки очи, сякаш изпитваше набожен трепет, а в нея звучаха като ехо думите на най-големия мюсюлмански богохулник Несими, когото някога фанатиците бяха убили жестоко може би именно заради тези стихове:

И влизам ли в джамия, или минавам покрай храм,

завивам ли встрани, или вървя направо,

аз все си мисля и се убеждавам,

че бог от нас е всеки от синовете на Адам.

За Несими узна преди десет години на пръв поглед съвсем случайно, но когато след това си мислеше за този поет и случая, който й откри съществуването на великия богоборец, разбра, че това е просто едно от онези събития, които неминуемо е трябвало да се случат. Вече много години Роксолана се плашеше от способността си да отгатва всичко, стигаща едва ли не до ясновидство. Нейната осведоменост за това, което ставаше по света, за науките, изкуствата и тайните култове, за гениите и еретиците, за възхода и преследването, за паденията и наказанията — всичко стигаше до нея като че от само себе си, говореше й с някакъв таен език, който тя никога не бе знаела, но бе разбирала по някакъв странен начин, сякаш всеки път при нея идваха от незнайни земи и незрими далечини нови вестители и й помагаха не само всичко да разбере и узнае, а и да живее с целия свят — да вижда сънища, да се радва и плаче, да се ражда и страда, да преодолява препятствия и да загива, да се мъчи отчаяно и да проявява непоколебима воля за живот.

Воля за живот. Преди десет години султанът бе наредил на стария тезкирист^[1] Латифи да му събере най-хубавото от османската поезия през вековете.

Латифи заседна за няколко месеца в старото книгохранилище на султан Баязид и запрелиства ръкописите. Неутешима в своята майчина мъка след смъртта на Мехмед, Роксолана тогава просто не можеше да си намери място от скръб и никой не знаеше какво ще пожелае султанката и къде ще поиска да отиде или замине — така веднъж тя се озова в книгохранилището на Баязид, като не даде време и възможност на изплашения Латифи да се скрие от нейните очи.

Като пръскаше ръкописите и се загръщаше с широкия си тъмен халат, старецът свеждаше костеливото си неподатливо тяло в нисък поклон и се мъчеше да отстъпи към изхода и да се измъкне от помещението, за да не предизвика върху главата си височайши гняв, но Роксолана му посочи с ръка да си седне на мястото, сама се приближи до него, поздрави любезно и попита как върви работата.

— Зная, че негово величество султанът ви е поръчал да съставите тезкире на прочутите османски поети — каза тя, — и вашата благословена работа интересува и мене.

Латифи доближи пръст до окото си — жест, който би трябвало да означава: „Желанието Ви ми е по-скъпо от окото.“ След това започна да изброява поетите, които вече е включил в своето тезкире — Руми, Султан Велед, Юнус Емре, Сюлейман Челеби, автора на божествения „Мевлюд“…

— Но аз, нищожният роб на всевишния, се сблъсках с някои трудности, ваше величество, аллах да ви дари щастливи и дълги дни.

Роксолана се усмихна.

— Мислех, че трудности имат само поетите, когато редят песните си — каза тя.

— Моя султанке — поклони се Латифи, — над поетите е само бог, а над мене е великият султан, нека дните му бъдат продължени и нека могъществото му се простре над четирите посоки на света. Но султанът е зает с високите държавни работи и законите и — смея ли аз да го безпокоя със своите дребни грижи?

— Та какви са трудностите ви, уважаеми и мъдри Латифи?

— Ваше величество — изплаши се старецът, — но… смея ли?

— Когато султанката пита, трябва да се отговаря. Латифи въздъхна.

— Когато се залових с тази работа, всичко ми се струваше толкова просто. А сега съмнения раздират старческата ми душа, разумът ми помръкна, в сърцето ми настъпи смут и от първия до последния намаз, беседвайки с бога, непрекъснато питам кого да включа в тезкирето си, кого да впиша за пресветлите очи на великия султан, кого да избера, питам и не намирам отговор.

Роксолана никак не се учуди.

— Кой да бъде включен ли? Нима не е ясно? Всички велики!

— Моя султанке — скръсти като за молитва сухите си длани Латифи, — а кой е велик?

— Онзи, който е прочут.

И тогава старият тезкирист й назова името на Несими.

— Кой е този? — попита Роксолана. — Никога не съм чувала името му.

— Аз сторих грях, като обезпокоих царствения ви слух с това име. Този човек е богоотстъпник.

— Но тогава защо…

— Но и велик поет — побърза да допълни Латифи.

— В какво е неговото богоотстъпничество?

— Той поставя човека по-високо от бога.

— А в какво е величието му?

— В това, че възвеличава човека в прекрасни стихове. Той има такива редове:

В света по божията воля всичко става.

Ала макар и бог да с един и други богове да няма,

човекът не по-малка сила има —

и той и хляб, и сол ни дава.

 

Бог човешки син е и човекът е велик.

Всичко на човека е творение,

той е всичко на света — светлина и мироздание

и слънцето небесно е с човешки лик.

И още много подобни стихове.

— Защо никъде не съм ги срещала? — попита Роксолана.

— Те не проникват в дворците, макар светът да е изпълнен с музиката им.

— Има ли ги някъде записани?

— Да, ваше величество. При султан Баязид Ахмед Харави е преписал с писмото талик цял диван на Несими. Намерих ръкописа в това книгохранилище.

— Защо тук никога не са ми давали да чета тези стихове? Мислех, че съм изчела всички поети.

— Моя султанке, давали са ви само ръкописите, загърнати с коприна, тоест най-ценните. Диванът на Несими се пази незагър-нат, както всичко малоценно.

— Но нали твърдите, че е велик поет?

— Моя султанке, молсете да се убедите в това, ако позволите на вашия роб Латифи да прочете още нещо.

— Четете — заповяда тя.

Старецът започна да чете нещо, от което душата на Роксолана трепна. Никога не бе чувала подобни стихове и дори не бе помисляла, че човек молсе да напише подобно нещо.

О ти, назоваващ земята и камъка бисери,

не е ли човекът истински бисер?

О ти, жадуващ за съвършенство, грижи се за красотата душевна.

Не е ли съвършенството душевно бисер?

Латифи се задъхваше, докато четеше стиховете.

— Каква е съдбата на Несими? — попита Роксолана.

— Убит е за вероотстъпничество, ваше величество.

— Кога и как?

— Преди сто и тридесет години в Халеб. Султанът на Египет заповядал да одерат кожата на Несими и да изложат тялото му седем дена на показ в Халеб, освен това да отсекат ръцете и краката му и да ги изпратят на Алибек Ибн Зулхадар и брат му Настрадин, които Несими бил също отклонил от пътя със стиховете си. За смъртта на Несими се разказва в арабския източник „Кунуз аз захаб“. Авторът пише там, че макар Несими да е бил гяурин и вероотстъпник, но более прости, говори се, че имал много изтънчени стихове.

— Значи, и неговите, палачи не са се съмнявали във величието му?

— В това няма съмнение, моя султанке. Но може ли той да бъде смятан за османец? Той е родом от Шемаха, това е азърбайджанска земя и хората, които живеят в нея, я наричат „огнена“, защото там на много места от недрата изригна огън и никой не молсе да каже кога е започнало това нещо, защо става така и кога ще свърши. В долините меледу планините има плодородни градини и лозя, нарови и орехови гори, а градовете открай време са прочути с такива изкусни занаятчии, че с тях не могат да се сравняват дори мъдрите арменци. В тази земя се е родил несравнимият Низами и много още поети. Молсе би те са се раждали, за да оплакват съдбата й, понелсе богатството винаги привлича завоеватели. Така е станало и с Азърбайдлсан. По времето на Несими земята му станала плячка на жестокия Тимур. Властелинът на света разрушил и унищолсил всичко, но човешкият дух се оказал много по-могъщ от силата на орълшето. Тебризкият поет и философ Фазлулах Иаими, сякаш отричайки царящата в света омраза, е написал няколко книги за човешкото величие, сред които и книгата за любовта „Махаббат наме“, където поставя човека на мястото на бога. Учениците на Фазлулах се наричали хуруфити.

— Чувала съм за хуруфитите — отбеляза Роксолана.

— И Несими е станал хуруфит. Наричал се е Имадедин, но е взел името Несими, по арабски „душа“, „неясен ветрец“, което би трябвало да означава човек сърдечен, чувствителен. По заповед на Мираншах, сина на Тимур, Фазлулах бил убит, а учениците му се пръснали по света преследвани. Несими също бил принуден да избяга от родните места. Дълги години, представяйки се ту за камилар в керван, ту за търговец, той странствувал под чуледо име по османските градове. Бил е и в Ирак, и в Сирия, бедствувал тежко без подслон и спокойствие, но навсякъде носел словото си, с което прославял човека. В Халеб го сполетяла нечовешка смърт, но умирайки, той упорито повтарял: „Ана ал хак!“ — „Аз съм истината! Аз съм бог!“

Много легенди има за този поет. В една от тях, изтъкана сякаш от сълзи, любов и мъка, се разказва, че на сутринта след страшното убийство излязъл лсив и през седемте врати на Халеб с одраната кожа в ръцете, произнасяйки: „Гледайте нещастния поет, кожата му одират, а той не плаче!“

— Нима подобно мъжество не молсе да разпали османския дух? — попита султанката.

— Станало е вече обичай името му да не се произнася сред правоверните, ваше величество.

— Нима никой от правоверните не се е увличал от стиховете на Несими?

— От тях е бил във възторг великият Алишер Навои, а несравнимият Фузули, на когото падишахът Сюлейман, влизайки в Багдад дари берат^[2], се осмели дори да напише назире по газелите на Несими.

И Латифи отново прочете негови стихове:

Живеят в мене светове безброй и в мен аллах е скрит хилядолик.

Аз тайнството съм на земята,

аз слънцето съм, озаряващо света велик.

Аз, Несими, пред вас ще се разкрия: „Щастлив съм: бог е скрит във моя лик!“

— Синът на Изтока трябва да принадлежи на Изтока — замислено произнесе султанката. — Нима не може да се измени обичаят, ако е остарял?

— А какво ще каже великият султан за моята дързост? — плахо попита Латифи.

— Вие ще поднесете своето тезкире на мене, а пък аз ще го поднеса на падишаха.

Така най-големият еретик на исляма намери опрощение в царството на най-величествения от султаните само благодарение на усилията и смелостта на една слаба жена, защото тази жена се стремеше да служи на истината, а нима истината не е богът на всички еретици?

Сега, когато изпращаше на Хурем писма от последния си поход, Сюлейман всеки път ги изпъстряше с редове, които тя разпознаваше веднага: „Полъхът на вятъра донася всяка сутрин мириса на твоята коса.“ „От мириса на твоята коса полъхът на вятъра е ароматен.“ И тя също му отговаряше с думите на Несими: „Как жадувам да те срещна, о жив извор, ела! Не оставяй в разлъка да съхна, ела, моя душа, ела!“

Пишеше, без да знае още, че тялото на най-малкия й син вече приближаваше в печален поход Стамбул.

Ако не бе възможно да съзре отдалече този траурен поход на Баязид с тялото на Джихангир, тя би трябвало поне да го почувствува още от разстояние, още в деня, когато нейният син бе протегнал за последен път тънките като на майка си ръце и синьо-червените зверове бяха погълнали сърцето му.

Не бе почувствувала нищо навярно защото и собственото й сърце бе започнало вече да замира. С всяка смърт умираше и частица от нея самата — тя умираше заедно със синовете си, а по-добре бе да отмираше на части тази нечовешка империя, в която тя бе станала султанка.

Писа на Сюлейман: „Аллах ни наказа, че не обичахме Джихангир. Растеше забравен от нас, едва ли не презрян, а когато умря, се оказа, че ни е бил най-скъп.“

Султанът знаеше, че с нищо не може да утеши Хурем, но упорито питаше всеки път какво би могъл да направи за нея.

Отиваше все по-далеч и по-далеч в земята на шах Тахмасп, оставяше след себе си руини и смърт. В писмата не пишеше за това. Ако някога споменаваше завзетите градове и местности, всеки път излизаше, че е отишъл в тях само за да се поклони на паметта на един или друг от великите поети, с които се славеха земите на къзълбашите.

След като опустоши Армения, която три години преди това бе стъпкана от войските на шах Тахмасп, султанът премина през планините, насочвайки се към долината на река Кура, където сред една широка равнина се намираше хилядолетният град Ганджа.

Сюлейман стоеше пред Ганджа, гледаше високите й червени стени, непристъпните кули и гигантските чинари, издигащи се над стените и къщите на града като зелени шатри, и се чудеше как този град е останал цял досега, как не е паднал плячка нито на шахската войска, нито на безжалостната османска сила.

Безбрежните лозя край Ганджа бяха изпотъпкани от османската войска за един ден, вековните орехови дървета бяха изсечени за огньовете, на които се готвеше пилаф за еничарите, а реката Ганджа-чай беше преградена, та обсаденият град да остане без вода. Сюлейман изпрати глашатай към стените на Ганджа с искане да бъде пуснат в града без съпротива, понеже е дошъл да се поклони на паметта на великия Низами, прекарал живота си в Ганджа и там погребан. Жителите на града не отвориха вратите на султана. Не му вярваха, знаеха за злодейското му преклонение пред техния гений, защото кой идва при Низами с многохилядни орди, изпотъпкващи наоколо всичко живо? Не се опитаха да се откупят и с коприните, с които се славеха техните занаятчии, както бяха правили при монголците, понеже все едно не бяха успели да спасят прекрасния си град.

Султанът свика Дивана и там му разказаха как Ганджа се бе защищавала някога от Тимур. Защитниците на града застанали пред стените му и се били, докато стените зад тях не паднали. Тогава отишли при къщите си, скрили в тях жените, децата и старците и запалили всичко. А сами паднали пред родните прагове, без да дадат някого в ръцете на врага.

Сюлейман мрачно махна с ръка над равнината, в която лежеше прекрасната Ганджа с нейните джамии, медресета, пазари, прочути майстори на занаяти, буйни чинари, каквито навярно нямаше никъде по света, с орехови и нарови градини, с тихи улички и ромон на прозрачна вода. И градът за три дена беше пометен от лицето на земята, изгорен, разрушен и изпотъпкан от султанските слонове.

Над развалините остана да стърчи само куполовидният мавзолей на Низами като каменен пръст на съдбата, който упорито сочи към небето, но никога не се откъсва от земята, от която е израснал.

Султанът тръгна към мавзолея. Там за него вече бе разпъната копринена походна шатра и земята бе застлана с килими, край които, със страх да не стъпят върху тях, се събираха велможи, имами, улеми, поети и мъдреци.

— Нека тук звучат само стиховете на великия Низами, — каза Сюлейман. — И от днес нататък винаги да бъде така. Тук не може да съществува нищо друго освен величието на Низами.

За султана и гостите беше изпълнено „Сказание за славянската принцеса“ от „Седемте красавици“ на Низами. Доволният Сюлейман щедро дари четците и пожела да прекара нощта край мавзолея. И тази нощ той описа на Хурем всичко, като цитира в писмото редове от Низами за славянската принцеса:

В наука всяка да проникне бе могла. С ум богат бе надарена като със крила. Тайната на кръговрата на небесните светила мисълта й, сякаш примка, беше уловила.

Това писмо не трогна сърцето й. Нито похвалата на нейните достойнства, изразена с редовете от Низами. Ах, да бе по-милосърден към нейните синове и към нея самата. Той и неговият бог.

И кой всъщност господствуваше над нейната съдба? Бог? Но защо е толкова немилосърден? Или дяволът? Но защо той й даде възможност да се възнесе? Хората? Те пречеха на всички сили, и на добрите, и на злите и правеха това неразумно и престъпно. Ангелите? Не бе ги виждала никога и не вярваше, че съществуват. Тогава какво оставаше? Случаят? Не, тя самата, нейната воля, нейното отчаяние. Капризът на съдбата? Султанът цял живот вървеше през трупове, а тя е принудена да върви през гробовете на своите деца и на своя народ. Неизбежност, от която тя искаше да се спаси, дори сменяйки вярата си като султанска премяна или като украшенията, които сменяше по пет и по десет пъти на ден. И какво постигна? Никъде не можеш да избягаш и да се скриеш от своето начало, от изворите си, защото човек започва като река, но се отличава от водата по това, че притежава памет — тази най-висша наслада, но и най-тежка мъка същевременно.

Може би в „Света София“ идваше, за да се спаси от спомените, да се скрие сред величие и святост. Идваше тук упорито и носеше самотата си, макар и да знаеше, че „Света София“ не може да скрие никого от земните и небесни простори, от ветровете и облаците, от шума на водата и човешките гласове, от бушува-нето на кръвта и от тихата смърт — тук сякаш всичко продължава, сгъстява се и добива още по-голяма сила, но само за тялото, а не и за душата, понеже душата все пак намира тук поне кратка почивка и недоволствува, когато отново искат да я тласнат към преживяното, не иска безумно завръщане в миналото, изпълнено с призраци и спотаени страхове, безплътни и разядени от ръждата на времето, но все още жадни, с алчно раззинати уста в очакване на нови жертви. Тя не искаше да принася повече жертви и знаеше, че трябва да го прави отново и отново, защото какво друго бе животът й, ако не изцяло жертва?

Мощни лъчи светлина падаха на коси снопове върху огромния червен килим, разстлан в джамията. Витражите на михраба просветваха със зелени, жълти, сини, розови и тюркоазени цветове. Всичко тук бе познато и всичко бе толкова необикновено, сякаш го виждаше за първи път.

Вътре в светинята просторът бе безкраен. Кубето се извисява над джамията като божествена сфера. Страничните кораби и аб-сиди са отделени от централното пространство с петнадесет колони от зеленикав мрамор. На една от тях високо над пода личат следи от копитата на коня на Завоевателя, още по-високо, почти на недостижима височина, личи следа от ръката на Фатих, а косата драскотина върху колоната, както твърдят имамите, била от удара на неговата сабя. Какъв е бил този кон, оставил следа от копитото си върху мрамора? Не е ли все едно истина ли е, или измислица? Може би църквата е била така затрупана с трупове, че когато е минавал по тях, Фатих е стигал едва ли не до сводовете, а е бил така жесток и немилосърден към всичко съществуващо, че е разсичал дори и камъка. Но какво я засяга всичко това?

Вървеше бавно по червения като кръв безкраен килим, блуждаеше напосоки с почти затворени очи, натъкваше се на масивните четириъгълни стълбове, вървеше все по-навътре, заобикаляше зелените и поставените дълбоко в абсидата червени порфирови колони.

Напомняше сама на себе си приказната птица шебавиз, която през нощта, провесена с главата надолу, стене и плаче за деня, а през деня едва дочаква нощта, за да се отдаде отново на своята скръб. Мислите й я теглеха към миналото, а тя цялата бе погълната от този живот. Светът на мрачното султанство. Само остри върхове, бездънни пропасти и огромни ями от нощно зло. Служеше на нощното зло, беше негова пленница и робиня, макар понякога и да изглеждаше, че служи на красотата, че стои над нея, както султанът стои над своите еничари и топове. Какво я свързваше със султана? Страхът? Зависимостта? Съдбата? Бог? Или само синовете? Хората ги свързват суеверия, а ги вълнуват само страсти. Нейната страст бяха децата й, нейните синове. Сега вече трима от тях лежат в глинената стамбулска земя, почиват в разкошните гробници до издигнатата в тяхна памет разкошна джамия. Може би е по-добре и тя да легне при тях и да не се мъчи повече? Все едно не можеш да върнеш миналото, а бъдещето не зависи от тебе. Миналото е изпълнено с мъка, тайнственост и неясност, а бъдещето е с още по-голяма тайнственост и страх, който не може да превъзмогне дори и най-великият разум. Разумът само тогава може да стане оръжие, когато знаеш врага, с който трябва да се пребориш. Нали и животът всъщност не е нещо друго, а именно умението да откриеш врага и да го победиш, да го унищожиш и да възтържествуваш над него. Но смъртта не е враг, когото можеш да победиш. Шест пъти Роксолана свеждаше бъдещето към свюите деца като клонка от дървото на живота, а вече три пъти тази клонка се изтръгваше от ръцете и и знатната млада жена оставаше като просякиня на църковен вход, в дрипите на напразните надежди и неизказаните жалби, обречена само да съзерцава и да чака нови смърти. Имамите учат, че страданията са най-висш дар от аллаха. Хората, жертвуващи всичко за другите, вършат свято дело. А онези, които приемат жертвите, също ли вършат нещо свято? И коя е тя след всичко, което се случи с нея в живота, какво е направила независимо от волята си и какво е направила съзнателно, с обмислени намерения? Султанът се отнасяше с нея като с робиня, като с любовница, после като със султанка, а сега вече май като със светица, понеже неискреността в техните отношения, разлъки и писма беше достигнала крайни предели. Той й изброяваше всичките си измислени врагове, унищожавайки мирни хора, а тя се преструваше, че вярва на всяка негова дума, и пишеше на Сюлейман: „Колкото повече са враговете, мой падишах, толкова по-голяма ще бъде плячката за мюсюлманския меч. Кълна се в златните сандали, че ще се радвам на великите Ви победи, които аллах ще Ви дари, както се радвах тогава, когато Вие, сияние на моите очи, ме направихте от робиня своя жена.“ Робите най-много се обиждат, когато им напомнят за тяхното робство. Предпочитат да живеят в самозаслепение и са готови дори да унищожат онзи, който поиска да им отвори очите. В нея живееха две сили — едната теглеше духа към свобода и саможертва в името на нещо велико, а другата го дърпаше към земята, към низост и робско унижение. Втората сила постоянно предаваше първата и Рок сола на ненавиждаше тази сила и самата себе си, задето приютява в душата си низки и подли чувства. Земята е покрита с човешки трупове, а тя се гордее, че седи на трона до най-великия убиец и дори пада в нозете му.

Трябваше да присъедини гласа си към гласовете на измъчените, онеправданите, убитите и изложените на произвола на враговете, да хвърли заедно с тях в лицето на света страшна жалба от болките, та светът ужасен да се разтърси от тези жалби и проклятия! В чужбина, далеч от родния край скитаме и се лутаме потиснати и унижени и не намираме никакво успокоение освен едната надежда, никаква подкрепа за душата освен гняв и болка, никакви копнежи освен жажда за мъст. Да слезем в гробовете, пълни с кости на измъчени, да събудим мъртъвците, велики и недостойни, да ги изправим пред света като неми свидетели на нашите нещастия, нашата мъка и нашето търпение.

А тя се вслушваше само в собственото си търпение, чуваше само собствения си глас, търсеше свобода само за себе си, а когато се възнесе, започна една безразсъдна надпревара с времето, като се мъчеше да запази младостта си, вярвайки, че само там има чистота и неопетненост. И едва когато разбра, че времето не й е подвластно, че то безжалостно ще я разрушава и че всеки ден от нея ще са нужни нови и нови жертви, сърцето отново я помами към далечната родина, към нейната млада и зелена земя, която единствено можеше да и дари и вечност и успокоение.

С какво и как да помогне на своята земя?

Понякога у нея възникваше безумната мисъл, че земята й би имала мир и покой, ако султанът я вземеше във владенията си, под своята тежка ръка и макар и да я опозореше, щеше да я защити от нападенията и опустошенията, на които бе подлагана през цялото си съществуване. Викаше Хасан и го разпитваше:

— Защо султаните не са завзели досега нашата земя? Защо? Мъчат я с кримските разбойници, разоряват я, тъпчат я, отвличат хората й в робство и ги продават, а в империята си не я вземат. Защо?

— Ваше величество — избягваше погледа й Хасан, — знам ли? Може би земята ни е твърде бедна за султаните?

— Какви ги приказваш, пепел ти на устата! Не е ли земята ни най-плодородната на света! Къде си виждал такива степи и такъв чернозем, такова жито и треви, толкова птици и дивеч, риба във водата и слънце над главата.

— А може пък да е много тежка за тях? Страхуват се, че няма да я задържат в ръцете си?

— Ненаситността и алчността никога не знаят мярка.

— Е, тогава и аз не зная, моя султанке.

— Ти нали ходи там веднъж, че втори, че и трети път. Нали те пращах. Видял си всичко. Разпитвал си. Мен ме откараха оттам дете, какво можех да зная? А тебе те пращах да разбереш всичко. Трябва да кажеш, когато те пита султанката.

— За казване ще кажа, моя султанке. Ама дали ще е тъй, както трябва?

— Кажи, както го мислиш.

— Щом си помисля, излиза, че земята ни, слава богу, още не е родила човек, който да се продаде на султана, да се потурчи, да стане слуга на стамбулския трон и да си опропасти земята.

— Е добре, но нали султаните са могли да изпратят свои санджакбейове в нашите степи?

— Ами ако никой не иска да отива там?

— Защо да не искат?

— Страхуват се.

— Защо не се страхуват да отиват в другите земи?

— Това вече не зная, ваше величество. Може затова и земите да не са еднакви, и езикът на хората да е различен, и нравът им също, та от едни враговете не се плашат, а други отдалеч ги заобикалят.

Тя уморено махна с ръка на Хасан, освобождавайки го, а сама отново се замисляше за мъките на своята страна и й се струваше, че дори завладяна и поробена, тя би имала по-спокоен живот, отколкото сега. Но веднага всичко у Роксолана започваше да крещи: за какво ти е спокойствие, когато нямаш свобода? Не изпита ли сама това измамно спокойствие, не се ли убеди? Душата крещеше, а упоритият разум настояваше на своето и тя продължаваше да додява на Хасан, докато един ден, сякаш не издържал, той се яви пред султанката и съобщи:

— Ваше величество, намери се човек.

— Какъв човек? — не разбра Роксолана.

— Ами такъв, който май е готов да служи на султана.

— Че откъде го изнамери?

— Ами сам е довтасал в Стамбул. При султана искал да иде, ама нали султанът е на поход. Та си помислих: може би да се яви при вас, моя султанке?

— Кой е той?

— Казва, княз бил. Май литовски княз, поданик на полския крал, а по произход като че ли е от нашата народност. Такава смесица в един човек, че и сам нечистият не би могъл да разбере каква е работата. Още когато ходих първия път при краля, чувах за този княз. Там все се съдеше за обиди, които сам причиняваше, комуто попадне. Много хитро и нагло князче.

— Как се казва?

— Вишневецки.

— Май известно име.

— За какво му е името? Само името не му стига, на княза му трябват още богатство и власт. Искал да прибави към своите имения богатствата на Галшка Острожка, която имала най-голяма зестра в кралството, и отгоре на това искал от краля да му даде Каневска и Черкаска област, та да сложел ръка едва ли не на половината Украйна. А като не получил ни едното, ни другото, избягал в Акерман при пашата и потърсил служба при негово величество султана. Моите хора го препратиха оттам в Стамбул.

— Ще го доведеш при мене — разпореди Роксолана.

— Ваше величество, дали да не подържа това князче като риба в саламура? Иначе няма ли да е преголяма чест за него: още недошъл в Стамбул и — хайде пред светлите ви очи? Кой ли не би мечтал ей така изведнъж да попадне в Топкапъ, че и да се яви пред великата султанка, узнавайки веднага всички тайни и легенди!

— Прибави към това и ужасите — усмихна се Роксолана. — Добре, подръж малко княза, та да има време да помисли на какво се е решил. След това го доведи тук, но го преведи бавно през всички врати на Топкапъ, та да набере страх. Ще разговарям с него в султанския Диванхане и евнусите да го държат здраво под мишниците.

Хасан задържа Вишневецки в пълния с бълхи мръсен кер-вансарай на Дългата улица. А когато го докара в Топкапъ, наистина преведе княза убийствено бавно и през трите всяващи страх врати, обградени от главорези, готови да свалят главата на човека само при едно помръдване на веждата от чаушите им, като всеки път се спираше, за да разкаже къде се събират еничарите, къде султанът гощава придворните си и гостите, къде живеят придворните мъдреци, а къде палачите, които отсичат главите. Наляво от втората врата Баб и Кулели, наречена така заради двете кули, отстрани имаше красива мраморна чешма, при която Хасан доведе княза, като каза, че тук мият главите на престъпниците, преди да ги отсекат. Затова и вратата понякога се нарича Соук чешме.

Князът се отдръпна от шуртящата вода с гримаса на погнуса.

— А ето от другата страна на вратата — спокойно продължи Хасан — се намира красивият бял камък, на който се излагат главите на убитите за измяна и престъпление. Днес камъкът е празен, понеже султанът не е в Стамбул, макар че тук могат да отрежат главата и без султана.

— Защо панът ми разказва това? — възмути се князът.

— Ами за всеки случай — безгрижно подхвърли Хасан. Пред втората врата на княза му взеха сабята и лъка, двама черни великани го хванаха яко под мишниците и го поведоха в двора с чинарите и кипарисите, изпълнен с вкусен дим от султанските кухни и дива музика, която звучеше през цялото време, докато князът вървеше с не особено учтивия си придружител към третата врата Бабус Саадет — Вратата на блаженството, която не престъпваше никой друг освен султана и неговите приближени.

Залата за приеми беше веднага зад третата врата. Княза почти го внесоха там и той се озова в някакъв златист полумрак пред широк трон, подобен на канапе, също с блясък на тъмно злато. Над трона под сводестия таван с чудновати арабески имаше зла-тисточервен балдахин, от който на златен шнур се спускаше огромен кървавочервен рубин, пробляскващ с хищна враждебност като живо същество, а под този рубин на широкия трон, красиво и изискано загърната със скъпи тъкани, обсипана с диаманти, цялата в зелено сияние на невиждани изумруди, седеше дребна жена с приветлива усмивка върху миловидното си лице и от нея се излъчваше такава доброта, че хитрият княз дори започна да се съмнява дали са го довели където трябва и като че понечи да върви някъде по-нататък, но беше доста безцеремонно поставен там, където трябваше да стои, а веднага след това приведен в такъв поклон, че можеше да вижда само червените си сахтиянови ботуши.

Роксолана неволно трепна, когато видя този човек в червен кунтуш^[3] със златни копчета, с добре гледано лице, с огнени очи. Байда! Все едно онзи същият неразумен казак, който загина преди десет години заради нейното още по-голямо неблагоразумие. Каква прилика! Само че този е по-стар и с твърде богато облекло, а и погледът му е някак си лукав, та дори е неприятно да го гледаш. Затова след като превъзмогна първия трепет на сърцето си, султанката вече не пречеше на евнусите да издевателствуват над ясно-велможния пришълец, давайки му възможност да изпие докрай чашата на унижението и позора, които очакват всеки продажник.

Обаче князът очевидно не бе особено обезкуражен от унизителната церемония, на която бе подложен; щом застана на колене, веднага ококори черните си блестящи като на куче очи и промълви със сочен глас:

— Падам в нозете на великата султанка!

Тя нямаше навик да държи хората пред себе си на колене и вече понечи да му заповяда да се изправи и да се чувствува свободно, но каза съвсем друго:

— Кой сте вие? Разкажете за себе си.

— Димитър Корибут съм, княз Вишневецки. Родът ми води началото си от самия свети Владимир, който е покръстил Рус, ваше величество.

— Толкова далеко? — учуди се Роксолана. — Нима може човек да проследи корените си до такава древност?

Раменете и цялата фигура на княза потрепнаха.

— Ваше величество, хората с низко потекло не биха могли да направят това, но благородните хора могат да виждат векове назад!

— Назад не е напред — меко отбеляза султанката. — Понеже кой може да знае какво го чака утре или дори днес до залез слънце.

Намекът беше доста мрачен особено при спомена за чешмата, на която мият главите, преди да ги отсекат, и за плоския камък, на който след това нареждат тези глави, като че са гърнета за сушене. Но султанката веднага прехвърли разговора на друго, та князът да не долови в думите й никаква заплаха.

— Добре ли ви приемат в нашата столица? — попита тя.

— Благодаря, ваше величество — кимна с кръглата си глава князът. — Изпитах любезността и на кримския хан, васал на великия султан, от внимание съм стоплен и във вашата прославена столица, където имам свой двор, свои верни хора и помощници и всичко необходимо, за да поддържам престижа си.

— Казаха ми, че искате да служите на великия султан?

— Да, моя султанке.

— Нима смятате, че султанът има малко верни слуги? Вишневецки отново трепна и изпъчи гърди.

— Но не такива като мене, ваше величество!

— Какво имате предвид? — заинтересува се тя.

— Аз съм високо ценен и от самия полски крал Зигмунд Август, и от московския цар Иван, ваше величество!

— Достатъчно ли е това, за да се изправи човек пред великия падишах?

— Аз имам и нещо, което няма никой друг, моя султанке.

— А какво точно има светлият княз?

— Държа цяла Украйна в тази си ръка!

И той замахна с дясната си ръка, а Роксолана забеляза, че ръкавът на кунтуша му е обшит по края с едри перли като на жена.

— Струва ми се, че тази ръка всъщност е празна — усмихна се султанката.

— Но тя умее да държи меч!

— Какъв е този меч, от който се плаши цяла една земя?

— Ваше величество! Мечът е във вярна ръка! Султан Сюлейман трябваше отдавна вече да е взел цялата украинска земя във владенията си, за да не лежи опустошена, но той не го направи. Защо? Всички се питат, а никой не може да отговори. Тогава ще кажа аз. Султанът не завзема моята земя, понеже няма човек, който да изпълнява там волята му. А такъв човек мога да бъда аз, Димитър Корибут княз Вишневецки. Dixi!^[4]

Ясновелможният скитник демонстрираше и своята латинска образованост, сякаш се перчеше пред султанката и намекваше за твърде низкия й в сравнение със сегашното й високо положение произход. Разбира се, тя би могла да отговори както подобава на тази оскъдна княжеска образованост, но не това я занимаваше в този момент — ужаси се от съвпадението на нейните мисли и мислите на този пришълец, почти повторени от него с думите, които неотдавна бяха произнесени в разговора й с Хасан. Затова тя попита само с очи своя верен Хасан ага: нима е предал на княза мислите й и го е извикал в Стамбул? И Хасан й отговори безмълвно също с очи: не, не е казвал никому нищо, а този не го е канил и викал никой — сам е дотърчал като бездомен пес.

Но това не успокои Роксолана. Навярно има неща, за които е забранено да се мисли. Понеже помислиш ли си, ще си помисли и някой друг. Жестокият живот я бе научил да не вярва никому. Дори на бог, макар и да бе приучена на това от детството. Хората най-често загиват не от слабост и недостиг на сили, а от прекомерна доверчивост. Тя извърши непростим грях, като довери взривоопасните мисли за своята земя дори на себе си. И ето разплатата! Те вече са престанали да бъдат само нейни — право на тях предявява и този пришълец.

Искаше все пак да прояви височайша справедливост дори към такъв човек, затова посочи на евнусите с едва забележим жест да вдигнат княза на крака и да го изправят пред нея като равен. Вишневецки изтълкува това като поощрение и започна да се надува и перчи в рамките на позволената от неговите яки пазители свобода, а Роксолана с безнадеждно любопитство, смесено със страх, разглеждаше този заплашителен образец на човешката природа, който външно можеше да изглежда едва ли не съвършен, макар че в душата му се стелеше почти адска тъма. С такива негодници са пълни днес комай всички земи. А ако притежават и някакви способности, могат да се прославят и дори да се мъчат да се сравняват с гениите и титаните, но не като се издигат до тяхната висота, а коварно тласкайки гениите към своята низост и нищожество. Откъде се вземат, какви майки ги раждат и защо трябва тя да стане жертва на един от тези негодници с тъмна душа?

Но никой не биваше да знае как кипи умът й. Седеше на разкошния трон спокойна, леко усмихната и поглеждаше почти приветливо Вишневецки, от което той още повече се перчеше. Като помисли малко, тя попита как князът ще може да изпълнява султанската воля в такава голяма и доколкото й е известно, непокорна земя. Князът самоуверено заговори веднага за Днепър. Както се казва, на този свят за всичко си има ключ. Трябва само да го намериш, да го улучиш. Ключът към цяла Украйна е Днепър. По Днепър тя излиза в широкия свят, а широкият свят днес е Османската империя. Това ще рече, че който застане на тази велика река, ще има в ръцете си цялата земя, ще я надзирава все едно като господ бог. Какво смята той? Да застане на Днепър, да се укрепи в долната част на реката, да стисне Украйна за гърлото и ето така да защити от казаците Крим и Стамбул.

Все така спокойно султанката прекъсна бръщолевенето на княза и попита кого и от кого иска да защитава.

Вишневецки отново повтори:

— Империята от казаците.

Аха, каза тя, както тук се мъчат да й докажат, значи, Украйна напада османците и кримските татари? Може би князът още не знае, че тя, султанката, е също по произход от Украйна. Досега тя е имала малко по-друга представа за нещата. Сега ясновелможният княз се опитва да й отвори очите. С други думи нейният народ напада, а не той е нападан от грабители и крадци на хора. А откъде тогава е тази песен:

Заплакала е Украйна, че няма живот за нея, че ордата изпотъпка децата малки във нея, ох, малките стъпка с конете, големите отмъкна, отзад им стегна ръцете, при хана ги замъкна.

Може би и тя като малка е нападнала ордата, а не ордата нея в родния й Рогатин?

Князът не бе особено обезкуражен от тези недвусмислени думи, от които друг би се стъписал. Вишневецки веднага започна да се оправдава. Приклякаше ту на едното, ту на другото коляно пред великата султанка, молеше я милостиво да го извини за твърде разгорещените изказвания. Той винаги ставал жертва на своята натура. Назовал казаците, а имал предвид не тези рицари на свободата, с които именно искал всъщност да служи на султана, а онази човешка паплач, която отравя живота на всички достойни хора. Та нима и той не би си седял спокойно в своите имения, ако тази сган не вилнее непрекъснато и може да се каже, възмутително и престъпно?

Роксолана като че ли чакаше само тези думи.

— Значи князът има намерение да пази великия султан от тази паплач? — попита тя. — Но как ще направи това онзи, който не може да опази себе си?

И когато князът, гримасничейки, отвори уста за нови обяснения, тя уморено каза, че не иска да знае нищо повече. Князът да чака спокойно в тяхната преславна столица, а тя в това време ще пише за него на падишаха, който единствен тук може да решава всичко.

Не подаде на княза ръката си да я целуне. Скри ръце под себе си, както умееше да прави това някога валиде Хафса, помръдна веждата си и даде знак на бостанджиите да изведат този човек. Едва кимна с глава на Вишневецки или по-скоро даде вид, че е кимнала, а на него му притъмня в очите. Но той беше твърде самоуверен, за да схване поражението си и заплахата в поведението на султанката.

Вишневецки излизаше от Вратата на блаженството наперен и изпълнен с гордост. Не се съмняваше, че е очаровал тази прочута султанка, пред която трепери цяла Европа. Ето колко просто се отказа от своя крал, скъса с него, пристигна в тази чужда столица, яви се пред властвуващата жена, смая я и я очарова.

Едва когато се озова зад втората врата в огромния еничарски двор, където сякаш дори не се чувствуваха стените на Топкапъ, а оцелялата от византийците църква „Света Ирина“ светеше с такова успокоително розово сияние, Вишневецки се сети, че е забравил да се оплаче на султанката от нетърпимите условия, при които живее в Стамбул. Би трябвало веднага да му подарят разкошен дворец край Босфора, а в същото време той, Димитър Корибут княз Вишневецки, води мизерно съществуване в дебрите на мръсния стамбул-ски пазар.

Всичко това той бързо хвърли в лицето на Хасан, който трябваше да го придружи до кервансарая на Дългата улица, но Хасан го изслуша невъзмутимо.

— Където е наредено, там настанихме княза — каза той спокойно.

— Това е оскърбление за моето високо положение! — развика се Вишневецки. — Трябваше да кажа на султанката и всичко щеше да се промени както подобава на моето достойнство.

— Защо не казахте? Казаното вече не можеш го върна, но и неказаното също — отбеляза Хасан.

— Пан довереният да предаде на султанката моето възмущение — не мирясваше князът.

— Султанката чува само онова, което иска да чуе — обясни му почти с открита подигравка Хасан. — А сега ясновелможният княз, ако иска да дочака султанската дума, трябва да седи мирно там, където е, понеже тук никак не обичат, когато човек много шава, като метилява овца.

И князът не можа да издържи дълго. Беше чакал в Стамбул няколко месеца, при това при възмутителни и оскърбителни условия, а сега трябваше да търпи при не по-добри условия още толкова, а вероятно и повече: кой знае кога щеше да пише султанката на Сюлейман, колко щеше да пътува това писмо, щеше ли да има отговор и изобщо…

Вишневецки се повъртя още месец-два и изчезна. Хасан дойде при Роксолана и съобщи почти радостно:

— Князът, както довтаса, така си и замина. Като бездомен пес. И тя също се зарадва в душата си, сякаш се бе избавила от смъртна опасност. Мислеше упорито за любимия си син Баязид, спомняше си как някога го прати в Рогатин, а след това го посрещна с болка в сърцето, учудвайки се защо не е останал там, защо не се е скрил в степите или горите, за да не го настигне османската смърт. Сега той беше край нея, животът му продължаваше да бъде застрашен от кървавия закон на Завоевателя, а тя без надежда очакваше нещо все пак да се нареди така, че Баязид да седне на султанския трон и ако сърцето му бъде все така добро и щедро, да защити нейната Украйна и на никого да не позволи да я поругава. Тя би била валиде при своя син и би му подсказала това, а той би се вслушал в съвета й. Ако султан стане Селим, тя и при него би била валиде, ала Селим, покварен от пиянство и разврат, не ще защити никого, него не можеш да го съветваш, защото е все едно мъртъв. Баязид, само Баязид трябва да стане султан, да дойде и да седне на Златния трон!

А той дойде не като султан, а с тялото на най-малкия си брат. Отначало дотича зетят Рустем и се помъчи да проникне при сул-танката, за да й съобщи за смъртта на Мустафа, но тя и бездруго вече знаеше и не пусна Рустем при себе си. Отиде на поход като сад-разам, а сега да се яви като обикновен везир? И то след като тя десет години го защищаваше пред султана? За Рустем се мъчеше да моли и Михримах, но Роксолана беше непреклонна. Мека непреклонност, от която всички се бояха повече, отколкото от султанския гняв, понеже гневът минава бързо, а мекото презрение може да продължи години и десетилетия. И тогава все едно че не съществуваш.

Какво й донесе Рустем? Вестта за смъртта на Мустафа и за собственото си падение ли? Ужаси се от тази смърт, макар че дълбоко в душата си навярно я очакваше вече много години, надявайки се да избави синовете си. Да спаси децата си — за това живееше. Но не с цената на нечий живот! Не с чужда смърт! А сега излизаше, че тази смърт е свързана с нейното име, щом подозрението падна върху Рустем, нейния зет и любимец.

Затвори се в себе си, в собствения си свят, в който не искаше да допуска никого, сякаш се надяваше да се отдели от обграждащите я огромни светове, пълни с мъка, страдания и нещастия. Не можа да се отдели! Няколко месеца след Рустем в Стамбул пристигна синът й Баязид с мъртвия Джихангир. Как можа да се случи така? Защо сърцето й бе мълчало — ни знак, ни трепване, ни вик? Сега около нея бяха и Баязид, и Рустем, и Михримах, не отпращаше никого, но и никого не познаваше. Някой от имамите (дали беше Джихангировият, или нечий друг?) бърбореше за нейния умрял син: „Още преди да разцъфти пролетта на младостта, вятърът на предопределената смърт разпръсна листенцата на битието на негово височество шехзадето от розовия храст на неговото време.“ Предопределената смърт. Всичко е предопределено. Всички са обречени. Тя и синовете й. Сякаш светкавици върху черните облаци над Босфо-ра синовете й се появиха и изчезнаха един след друг — Абдулах, Мехмед, Джихангир — и въздухът не се позлати, и светът не стана многоцветен, както й се струваше някога след всяко раждане, напротив, все повече се засенчваше от високите стени край нея и се изпълваше със звъна на султанското желязо, което носеше смърт на всичко живо.

Имамът мънкаше молитва. Къде свършва миражът и започва действителността? Баязид разказваше нещо за двойствения Мустафа, който се раздвоявал най-напред пред Джихангир, а после и пред него самия. Защо го разказва и какво иска. Тя да се съединява с живите и мъртви синове дори в техните мечти? Пред единия син Мустафа се раздвоявал заради помътненото му съзнание, а пред другия — благодарение на твърде острия му ум.

— И къде е този Мустафа? — попита тя почти ядосано, макар че никога не можеше да се ядосва истински.

— Онзи избяга.

— А кой е убит?

— Мустафа.

— Но кой избяга тогава?

— Ами пак Мустафа, само че не истинският. Двойникът.

— Двойникът ли? Какво е това? Кой го е измислил?

И едва тогава изплува името на валиде Хафса. Оставаше си мъдро коварна дори и след смъртта. Всичко бе предвидила. Аха, предварително го бе определила. И смъртта на нейните синове ли бе предопределила валиде ханъм? А за Мустафа бе измислила двойник, за да заблуди всички, може би дори и самия аллах. Една безумна мисъл разтърси Роксолана. Да намери двойник на Баязид и да спаси любимия си син! Незабавно да му намери двойник! Валиде ханъм, виж ти, се е досетила да направи това за Мустафа. А защо тя не бе съумяла да го направи? Да повика ли Хасан и да му нареди? Късно е, късно е! Трябваше да го стори още в детството, както при Мустафа. Сега никой няма да поиска да сподели съдбата си с тази на сина й. А онзи, другият Мустафа — къде е той?

— Къде е той? — повтори тя на глас. Баязид разбра за кого става дума и отговори почти безгрижно:

— Пуснах го.

— Как можа да го направиш? Този човек е още по-страшен и опасен от истинския Мустафа. Той е научен на всичко, на което е бил научен и Мустафа, но тъй като е ощетен по произход, сега ще се помъчи да си навакса всичко.

— Защо не се е помъчил веднага?

— Понеже султанът е бил твърде близко с войската си. А ени-чарите веднага биха подушили неистинския Мустафа. Той вероятно никога не е ходил при тях.

— Каза, че понякога е ходел, но те винаги кой знае защо мълчали. Може би са усещали, че не е Мустафа, и упорито са мълчали. И нищо по-страшно от това мълчание този човек не е чувал.

— Ето на! Този човек има ум и тънък нюх. Той е по-опасен от истинския Мустафа.

След около половин година думите й се потвърдиха. Баязид дойде при майка си блед от смущение.

— Ваше величество, той се е появил!

— Кой?

— Лъжемустафа. Изплувал е някъде край Серес в Румелия. Струва ми се, че е оттам. Румелийският бейлербей съобщава за бунтовници по тези места.

— Откъде знаеш, че това е самозванецът?

— Пратил е при мене човек.

— Къде е този човек?

— Пуснах го.

— Пак ли?

— Беше един търговец. Не знаеше нищо.

— На този свят няма такива хора. Защо ти пише този самозванец?

— Благодари ми, че съм му подарил живота. Сега иска да ми се отблагодари по същия начин. Имал намерение да вдигне цялата империя срещу султана, но е съгласен да сподели властта с мен. Иска за себе си Румелия, а на мене дава Анадола.

— Дава го, още преди да го има?

— Уверен е, че ще го има. Пише така: „Ще кажа на целия свят, че аз мисля за боговете и ангелите, за справедливостта и мъката по свободата в душите на хората, лишени от бъдеще, хората, чието единствено богатство е ненавистта.“

Роксолана беше принудена да признае, че Лъжемустафа не е лишен от остър ум.

— Отговори ли му?

— Защо трябва да отговарям на един бунтовник?

— Трябваше да му дадеш някакъв знак.

— Ваше величество!

— Слушай ме внимателно. Силата на този човек не бива да се пренебрегва. Аз ще уведомя падишаха за самозванеца, а ти се обади някак на въстаниците. Намери начин.

След известно време, без да каже никому нищо, тя отново изпрати Хасан заедно с неговите хора при полския крал. Нареди на всяка цена да склонят краля да нападне ордата и да постави свои прикрития може би и край Очаков, и край Акерман. Султанът е далече, в Румелия самозванецът е вдигнал бунт, огромната империя може всеки момент да се разпадне. Кога ще има по-сгоден случай?

— Ами ако кралят отново се изплаши, ваше величество? — попита Хасан.

— Иди при московския цар, иди при онези неуловими казаци, намери смели хора, но не се връщай при мене с празни ръце!

И остана сама, дори и без своя верен Хасан.

Оттогава душата й изстина. Обзе я такава безнадеждна мъка, че не биха й помогнали и най-скъпите на света султански лекарства — стрити на прах скъпоценни камъни, с всеки от които можеше да се купи цял многолюден град. Застиналото й сърце се обливаше в кръв само при мисълта за синовете. Неукротимата й душа се вкамени от мъката. Мислеше за децата си. Като малки ги привързваха към черна като нещастието дъска, за да не дишат много алчно и да не се задавят с въздуха. А вече ги обграждаха демоните на смъртта и чакаха кога ще се задавят от собствената си кръв. Какъв ужас! Всичко, което бе отвоювала от демоните с цената на живота си, сега се изправяше пред опасността от унищожение, с жестока последователност пред очите й и нямаше спасение. Може би затова и султанът бягаше толкова често от нея на походи, понеже знаеше, че с нищо не може да й помогне? Да заминеш е все едно да умреш. Той умираше за нея все повече и повече, но се връщаше все пак жив, а синовете ги донасяха на носилката на смъртта.

И кой все пак властвуваше над нейния живот?

Слънцето нахлуваше в безбрежния простор на „Света София“, сноповете светлина падаха отгоре, удряха се с всичка сила в червения килим и в храма сякаш се вдигаше червен дим. Тук всичко се кълбеше, движеше се, въртеше се и плуваше на вълни, от които й се замайваше главата.

Като се мъчеше да се скрие от този безумен въртеж, Роксолана застана зад един от огромните четириъгълни стълбове, опита се да намери успокоение в хладните мраморни плоскости и отчаяно втренчи поглед в мраморните плочи, с които бе облицован стълбът. Червеникавите плочи бяха с някакви странни шарки. Сякаш забравени древни писмена, сякаш послания към потомците от гениите, построили тази светиня. Нейният безкраен простор като че се повтаряше в чудноватите шарки на камъка, който векове наред говореше на всяка заблудена душа с гласа на своята пъстрота, заплетеност и тайнственост. А може би това е само една игра на болното й въображение или тържество на злите сили, успели да размътят дори чистата повърхност на мрамора като невиждащите очи на съдбата? Бродеше по килимите зад стълбовете, тревожно разглеждаше шарките. Изведнъж на левия стълб изпъкна една отвратителна маска. Нещо като делфийския идол с гневно младо лице, пълно с ужасна гордост и неземна сила. Възпряла стона, който напираше в гърдите й, Роксолана отстъпи към мрака на страничните сводове и отиде до друг стълб, но срещу нея от древния мрамор вече изпъкваше нов предвестник на ада — женоподобен, сладострастен, омайващ със своето коварство, греховно примамлив. По-далеч, по-далеч от изкушенията! Тя едва не побягна към третия стълб през безкрайното поле на червения килим под централния свод, а после към четвъртия. Мяташе се объркана между тези могъщи стълбове, които поддържаха най-голямото кубе в света, и навсякъде я пресрещаха червеникави подобия на дяволи, от всички плоскости на мрамора прозираха страшни маски, мрачни и отблъскващи. Почти избяга в притвора; по-скоро да се махне оттук, на въздух! Но и в притвора по цялата ширина на външната стена отново бесуваха маски, злобни дяволи, похотливи, червено-черни и ненаситни, подобни на двуногите дяволи, самци, главорези и стамбулски нищожества.

Боже, кой властвува над живота и?

Когато изскочи от главните врата, в лицето я удариха струи прозрачен вятър и тя се задъха от безкрая на простора, а светът наоколо бе залян от такъв слънчев блясък, че трябваше да забрави току-що преживения кошмар и да си спомни, че е всемогъща султанка и повелителка на земи, народи и стихии. Вдигна гордо глава, присви очи, грейна с обичайната усмивка, стъпи на широките, покрити с килим стъпала и едва тогава видя в подножието на стълбата, където килимът вече свършваше, върху белите каменни плочи човек, проснат като ходжата в „Света София“. Дрехите му бяха измачкани и изпокъсани. Човекът бе препасан със страшно оръжие. Още няколко също така въоръжени като него мъже държаха малко по-встрани коне с изтрити седла, измъчени и целите в пяна. А този, който бе проснат до стъпалата, вдигаше с високо протегнати над главата си ръце копринен свитък със златните султански печати.

Ферман от великия султан Сюлейман. За нейно величество султанката Хасеки от повелителя на трите посоки на света, защитника на вярата; меча на правосъдието.

Султанът известяваше за своето завръщане. Беше сключил в Амасия мир с шах Тахмасп. Две години султанът и шахът мориха земята и войската, цяла година водиха преговори, продължавайки да измъчват нещастните земи. Султанът отстъпи Източна Армения, Източна Грузия и цял Азърбайджан, като си запази Западна Армения и южните градове Ван, Муш и Битлис. В договора беше предвидено, че между османските и къзьлбашките владения областта на град Каре оставаше безлюдна и пуста като спомен за тази ужасна и безсмислена война. Може би султанските нишанджии щяха да напишат, че Сюлейман бе плакал, молейки се в джамията след подписването на мира? По-голямо основание за плач имаха убитите, но убитите не плачат.

Сега султанът се завръщаше, изпращаше за това известие на своята Хурем и целуваше въздуха, целуваше простора от радост, приближавайки към нея. Какво лицемерие!