Павло Загребелни
Роксолана (29)

ЗОВЪТ

Роксолана привърза коня на кичестата леска и раздвижвайки изтръпналите си крака, тръгна бавно по горската поляна, като се опираше на скъпото копие-играчка с позлатено острие. Султанът се бе забавил някъде, а конните евнуси, които трябваше да я придружават, изостанаха безнадеждно, понеже тя препускаше по тези планини така, че и най-опитните ездачи не смогваха да я настигат. Беше измолила султана да я вземе на лова в Едирне — и не на гости, не за кратко време, а докато самият той бъде тук. Не искаше да остава в Стамбул, понеже нямаше с кого. Някога имаше поне врагове, сега и тях ги нямаше. Съжали, че не бе взела Хасан с неговите луди глави. Те биха накарали и тромавите евнуси да препускат и тя не би останала без охрана и закрила. Самотата сред тези покрити с девствени гъсталаци планини макар и да бе приятна, все пак я плашеше. Поляната бе обградена от тъмни храсталаци, към които сега Роксолана дори не можеше да погледне без страх. А пък току-що се беше промъкнала през тях с коня си, който сега спокойно подрънкваше с юздата зад гърба й. Тя не можеше да се опомни от своята дързост и удоволствието от самотата и в същото време от неясния страх, който продължаваше да я завладява все по-силно. Макар че от кого ли можеше да се бои.

Наоколо цареше тишина, като че от сътворението на света. Колко беше мечтала през тези непоносимо дълги години да се избави от безсънното следене на проклетите стамбулски очи, да се скрие, ако ще на небето, ако ще под земята и поне за миг да се почувствува на свобода, да избегне надзора, а сега беше сама сред целия свят и не можеше да се освободи от необяснимия страх. Дори конят й като че ли замръзна и вече не пръхтеше и не подрънкваше с юздата си, а тя се боеше да се озърне назад: ами ако се е провалил през дебелия мъх или са го погълнали гъсталаците? А пък самата нея я притегля-ше някаква непреодолима сила към гъстата стена на дърветата, сякаш искаше да се заблуди там, както се беше заблудила някога Настаска Чагрова на мястото на техния Рогатин, но онази Настаска я беше извел рогатият елен, а кой ще те изведе тебе, Настася, Хурем, Роксолано?

Вървеше сега през поляната като лунатичка, безпомощно протегнала напред ръце с непотребното украсено копие, и когато стигна до плътния тъмен гъсталак, той безшумно се разтвори (а може би всичко това беше само в тревожно-трескавото й въображение) и оттам изскочи огромен страшен звяр като от Апокалипсиса, с който някога отец Лисовски плашеше всички в Рогатин, звяр подобен на рис, а с крака на мечка, с уста на лъв, седмоглав и десеторог. Звярът сякаш скочи срещу нея — тя нямаше къде да се скрие и как да се спаси и само насочи към него своето малко копие, а след това замах-на с него като с обикновена пръчка и завика отчаяно:

— Къде отиваш!

И звярът се отдръпна. Десеторог и десетоок, той не остави подир себе си никакви следи, не остана нищо, дори и страх в душата й, тя само чуваше гласа си, който крещеше: „Къде отиваш!“ — глас, който кънтеше неспирно и сякаш някой загрижено и разтревожено питаше: какво стана, какво се случи, какво свърши и какво започва? Мъка ли бе това, или щастие, тържество или катастрофа?

Озърна се: конят пасеше край леската, където го беше вързала. Протягайки меката си горна бърна, отхапваше трева и я дъвчеше с големите си здрави зъби, а от юздата капеше зелена пяна.

От всички страни започнаха да я обграждат привидения и да образуват стена, още по-плътна от тъмните гъсталаци, от които срещу нея бе изскочил ужасният мистичен звяр. Притвори очи — привиденията станаха още повече. Разпознаваше ги всичките, едните ги познаваше отдавна, а другите отскоро — стояха неотстъпно, упорито, навеки. Преди имаше само скъпи привидения — милата й майка, родният й баща… Сега започнаха да я връхлитат и чужди, враждебни и зли привидения, ставаха все повече, увеличаваха се като листата по дърветата, като тревата под краката, като пясъка по морския бряг. Къде да намери спасение от тях? Досега търсеше спасение от живите, сега трябваше да се спасява и от мъртвите. А може би всички те са живи? Нали не беше видяла никого мъртъв — ни валиде ханъм, ни Ибрахим, ни венецианеца Грити, ни онзи проклет търговец, който я беше купувал и продавал по робските търгове. Падаха един след друг като класове под сърп. Жестока, безжалостна, непрестанна жътва. Как не бе покосена сама — и досега не може да проумее.

Ужасно изкривеното бледо лице на Ибрахим. Черните стиснати устни на султанската майка. Алчно изблещените очи на Грити. Сгърченият като ръждив гвоздей Синам ага. Нима е обречена да живее сред нещастие, жестокост, убийства и загуби, често безсмислени, като че изпратени за някакви незнайни грехове?

Беше се измъкнала след толкова години безцелно съществувание, борба и напрежение на всички душевни сили, ала какво е свободата, когато в душата ти няма вяра? Отхвърли своята вяра, а чуждата нямаше да приеме никога и ще бъде все така раздвоена между два свята — нещастно същество, фалшиво величие. Искаше да съедини несъединимото, да извърши това, което не можеха да направят дори могъщите богове. А може би боговете само разделят хората? И ако човек търси своята вяра, не трябва да витае в облачните висини, а да се спусне на земята, да я намери в простите радости, сред хората, в срещите и разговорите с тях, в любовта и щастието. Да ходи по земята, да скита по нея, да преплува реки, да се катери по най-високите планини.

Планините! В детството бе слушала твърде много за тях, те бяха съвсем близко до Рогатин, стигаха като че ли чак до неговите валове и в същото време си оставаха невидими и недостижими като приказка. За милата й майка планините бяха нещо омайващо. Беше се родила в подножието им и имаше в кръвта си от тяхната гордост. В Рогатин беше попаднала по някакво чудо, тъй като Гаврило Ли-совски беше грабнал своята Лександра от самия водовъртеж на хилядната селска войска на Иван Муха, слязъл от планините и повел оттам най-смелите и най-дръзките срещу пановете и всичко панско, та трябваше едва ли не самият крал да излезе с цялата си войска срещу планинските въстаници. Но никой не бе могъл да ги победи и те отново се бяха върнали в своите планини и бяха отнесли със себе си своята гордост и омраза към богатите. Настасиното летоброене започваше от Муха. Всички рогатински събития неминуемо се съпоставяха и сравняваха с годините на Муха: „Когато Муха тръгна от Влашко…“, „Онова лято, когато се появи Муха…“, „Там, където Муха разби войводите…“ Може би нейната майка й беше предала непокорството, възприето тъкмо от този Муха, когото всъщност не беше виждала никога и който с времето се представяше вече не като жив човек от плът и кръв, а нещо като планински дух, като въплъщение на вечно неукротимия човешки дух и стремежа към най-големите висоти, където само може да се усети истински волният вятър. Планините бяха в мамините спомени, в разказите й, в мечтите и надеждите й. Обещаваше да заведе Настася в планините, все обещаваше и така и не я заведе.

…Викове и трясък, от всички страни на поляната се раздаде тропот на коне и изстрели — сега вече всичко бе действително — и от същите тези храсти, от които като че ли се бе показал мистичният звяр, изскочи черен конник, обсипан със злато, и така дръпна поводите, че конят заби копитата си в меката земя пред самата Хурем.

— Моя султанке! Безкрайно съм разтревожен!

Едва сега тя се опомни. Погледна султана почти весело.

— Но аз съм пред вас.

— Виновните ще бъдат строго наказани за недоглеждането.

— Моля ви, мой повелителю, не наказвайте никого. Аз избягах от всички, защото исках да избягам. Поне веднъж в живота.

— Да избягаш? — Той не можеше да проумее какво говори тя. — Как така да избягаш? От кого?

— От съдбата.

Доведоха й коня и почтително я настаниха на седлото. Султанът се приближи така, че тя да бъде до дясното му стреме. На Ибрахи-мовото място.

— Моя султанке, от съдбата не се бяга — тя се приема. Цял живот.

— Зная. И аз я приемам. Защото не я ли приемеш, ще те заставят — печално се усмихна тя. — Понякога ми се иска да избягам. Докато съм млада. Докато има нещо детско в душата ми. Ето на, днес ми се прииска да го сторя — значи съм още млада. Радвайте се, ваше величество, че вашата баш кадъна е още млада!

— Нима някой се съмнява в това?

— Всъщност едва сега разбрах защо дойдох тук. Ей там зад гората се издига остър бял връх, наподобяващ приведен рог. Кой знае защо ми се струва, че е съвсем близко. Иска ми се да стигнем до него, а после да се изкачим на самия връх. Би било чудесно, па-дишахо мой!

— Ти си султанка и жена, а не коза, да се катериш по такива стръмнини — недоволно промълви Сюлейман.

Но тя не слушаше думите му, не искаше да забелязва недоволството в неговия сподавен глас.

— Толкова съм радостна, че ме догонихте. Сега ще се изкачим на върха заедно!

— Султаните не се изкачват по върховете — каза той още по-недоволен.

— Ами кой тогава се изкачва на тях? — възкликна тя и пусна коня си в галоп. Сюлейман махна с ръка на свитата да препусне напред и да задържи коня на султанката, той догони Роксолана и като се мъчеше да я успокои, промълви примирително:

— Не трябва така да подгонваш коня си, Хурем, аз не обичам прекалено бързата езда.

— Зная това, ваше величество. И не от вас, а от съвсем страничен човек.

— От кого?

— От венецианеца, когото доведе посланикът Лудовизио.

— Онзи ли, дето дойде от испанския крал, за да види нашия двор и столицата ни? Той искаше да се срещне с мене, но аз нямах време за това.

— Вие бързахте да догоните Ибрахим, мой повелителю, знаейки, че той сам няма да завоюва за вас дори и един камък, хвърлен насред пътя.

— Ибрахим е мъртъв.

— Затова и говоря за него така спокойно. А този венецианец, който се наричаше Рамберти, беше писал за вас, че вие не сте обичали и дори въобще не сте можели да яздите.

— Писанията са винаги неверни — изрече Сюлейман, — правдиви са само делата.

— Казах му това.

Султанът замълча. Не се учуди, че тя беше приемала венецианеца, не попита повече за какво са разговаряли с него — очевидно и бездруго знаеше всичко от тайните си доносници и дори сега не можеше да го скрие. Толкова по-зле за него!

Тя упорито следваше посоката към острия бял връх, извисяващ се зад гората, пришпорваше коня си, пускаше го в галоп. Завинаги и безвъзвратно бяха отминали ужасните дни, месеци и години, когато времето й пълзеше нетърпимо бавно като охлюв, без събития, без промени, без надежди. Но сега няма прегради, никой и нищо не й пречи по пътя и времето лети напред с исполински крачки, с гигантски скокове и никаква сила не може да я накара да се спре, да се озърне назад, да съжали за извършеното. Онова, което беше минало, си беше отишло завинаги и дано никога повече да не се повтаря! А всичко беше като че ли вчера — сякаш с ръка ще го докоснеш. И този тридесетгодишен ококорен венецианец, когото доведе при нея Ха-сан ага. Тя не му показа лицето си. Покри го с фереджето и Рамбер-ти виждаше само очите й, излъчващи жив ум, и чуваше гласа й. Беше смаян, че тя знае италиански.

— Италия е прочута с велики жени, бих искала да зная как мислят те — засмя се Роксолана.

— А на мене все ми се е струвало, че Италия е по-прочута с мъжете си — внимателно беше отбелязал Рамберти.

— Не правите велико откритие. Нима може да се очаква нещо друго от мъжете? Надявам се, че и в Стамбул сте забелязали само тях?

— Тук и не може да се забележи друго. Струва ми се дори и ал-лах да слезе на земята и да започне да ходи по къщите на правоверните, непрекъснато ще чува: „Тук има жени, забранено е.“ Аз не съм аллах, а само един обикновен пътешественик, интересуващ се от антични руини, с които е толкова богата тази земя. Освен това заслепи ме блясъкът на султанския двор и сам султан Сюлейман. Аз писах за султана и ако смея да помоля за вашето любезно внимание…

Той й подаде ситно изписана арабска хартия джафари.

— Може би ще позволите да го прочета на глас? Не смея да ви създавам главоболия.

— Свикнала съм да разчитам и по-трудни неща.

Тя внимателно прегледа листовете. Рамберти пишеше: „Султанът е по-висок от повечето хора, слаб и с дребна кост. Кожата му е мургава, като че опушена. Бръсне си главата като всички турци, за да му стои по-добре чалмата. Челото му е широко, леко изпъкнало, очите големи и черни. Когато гледа, изразът му е по-скоро милостив, отколкото жесток. Орловият му нос е малко възголям за неговото лице. Не си бръсне брадата, само я подстригва късо, мустаците му са дълги и червеникави. Шията му е твърде дълга и много тънка, а също и останалите части на тялото му са несъразмерно удължени, нехармонично и лошо сглобени. По душевна нагласа е голям меланхолик и никога не би разговарял и не би се усмихвал на близките си, ако не дъвчеше билка, която турците наричат афион, а древните народи са наричали опиум и от която той се развеселява и едва ли не се опиянява. Един човек, който знае със сигурност това, твърди, че султанът въпреки меланхолията си е извънредно избухлив. Не умее твърде добре и ловко да се оправя с коня си и да го язди, но с удоволствие се упражнява в стрелба и други военни игри. Казват, че имал твърде добро сърце. Във всичко е сдържан и скромен, но повече от другите е пристрастен към своята вяра. Възможно е това да произтича от нерешителността и мудността на неговата натура, а не от желанието му да натрапва волята и убежденията си. Нито един от неговите предшественици не е обичал така свободното време и спокойствието. От тази гледна точка не го считат за враг на християните и го хвалят, че зачита чуждите възгледи и вери. За него се носи славата, че е милостив и човечен и лесно прощава провиненията. Разказват, че обичал книгите и с особена любов се отнасял към произведенията на Аристотел, които четял със своите тълкуватели по арабски. Неуморно изучава мюсюлманските религиозни закони и ги изповядва със своите мюфтии. На четиридесет и три години е. По-великодушен е от своя баща и останалите предци. Позволява да го ръководят неговите любимци, като Ибрахим, но в същото време е упорит и ако намисли нещо, постига своето, колкото и да е трудно и необичайно. Веднъж или два пъти в седмицата му четат историята за славните дела на неговите прадеди и как те издигнали царството до висините, на които е сега то. Той вярва в думите на пророка, че както един бог владее небето и небесните дела, така с божията воля е отредено един владетел да управлява земята и земните работи и той трябва да бъде от Османската династия. Но поради това, че онези, които са описвали постъпките и победите на Османовци, са били лъжци и подмазвачи, печелещи от заблуждаването на народа, султанът не обича техните писания, а само преглежда в историческите архиви документите как неговата династия е воювала и се е помирявала с чуждите държави. Неговите секретари се грижат за книгите с тези документи вярно и внимателно като за светини. Понякога четат на султана от тях и това не пропада напразно, понеже доброто познаване на историята помага да се направят изводи, полезни за сегашните дела, които често се различават твърде малко от миналите. Именно поради това тази династия така дълго е пазила обичаите, които от самото начало са й помагали да разпростре навсякъде своята власт. Мъдрите хора виждат в това една от най-главните причини за дълготрайното могъщество на владетелите и държавите. Няма в света по-опасно нещо от честата смяна на държавните глави.“ Роксолана върна на венецианеца листовете.

— Написаното от вас може да бъде извънредно полезно и да послужи много за разбирането на тази велика земя в лицето на нейния славен властелин.

— Така ли смятате, ваше величество? — зарадва се Рамберти. Тя вдигна предупредително тънката си ръка.

— Но струва ли си да се пише само за да се задоволи нечие любопитство?

— Ваше величество, но нима нашият живот не е едно вечно задоволяване на глада от това любопитство?

— Може и така да е. Но само когато на хората се поднася истината. А когато те се хранят със сплетни, това е само за бедните духом. Вие пишете за билката, която упойва. Защо? Онзи, който притежава най-голямата власт, не се нуждае от опиянение. Или за коня. Султан Сюлейман завладя половината свят на кон. Като великият Искендер или Тамерлан. Не виждам тук живия султан. Фигурата му е някак си плоска. Макар перото ви да е точно, остро и проницателно. Да речем, вашата мисъл, че честите смени на държавните глави са нежелателни, е твърде интересна. Но колкото понякога и да са нежелателни тези смени, животът ги налага. И хората постоянно живеят в очакване на промени. Дори и аз живея с тези очаквания, ако щете.

— Ваше величество, съветвате ме да изхвърля всичко това?

— Та нима ще ме послушате? Вие можете да имате мнение за всеки човек. Особено за хората, открити за всички погледи. Животът на султана е известен на милиони, той принадлежи на всички и всеки може да говори за него, каквото си иска — нищо не може да се направи. Бих искала да ви помоля за друго. Възможно е да използувате нашия разговор и да напишете и за мене. Понеже аз съм първата султанка, допуснала при себе си чужденец, а вие сте първият европеец, разговарял със султанка. Но макар и да разговаряхте с мене, не знаете нищо за мене. И никой не знае. А измислиците могат да ме унизят и да ми причинят болка. Затова бих ви помолила да не споменавате за мене в своята книга. Аз съм заобиколена от своите деца и бих искала всяко от тях да има достоен човешки живот. Нищо повече. Всичко останало ще ви каже моят доверен Хасан ага. Съветвам ви да се вслушате в неговите думи.

Знаеше, че Хасан може да пошушне на ухото на човека няколко такива еничарски заплахи, че от тях биха изтръпнали всички дяволи в пъкъла.

Умния можеш винаги да го предпазиш, или пък сплашиш по-лесно, отколкото глупака. Но Роксолана не можеше всеки път да пуска Хасан ага срещу чуждестранните посланици, особено пък срещу венецианските, пребиваващи постоянно в Стамбул, сменяйки се един друг и преразказвайки си клюките за нейното чаро-действо, с които ги хранеха Грити и Ибрахим. Нямаше мръсотия, която тези снабдени с високи пълномощия мъже да не разнасят за нещастната млада жена по цяла Европа. А тя? Трябваше да бъде покорна, макар че духът й беше непокорен, чакаше да настъпи нейният час и вярваше, че той ще настъпи. Ако с чужденците беше безсилна, на своите даваше отпор, където можеше. Така беше с Ха-тидже, която злобееше, че дълго няма деца от Ибрахим. Когато най-сетне зачена от своя грък, със злобна гордост започна да се подиграва на Роксолана: демек, келявото й тяло не могло да има повече плод, понеже коремът й бил запечатан от дявола. Стамбул-ските клюкари подхванаха тези думи, а самата валиде ханъм се усмихваше с тъмните си устни на пророкуването на своята дъщеря. И всичко това беше за нея, която беше родила на султана едно след друго пет деца! И като че ли напук на всички тях тя отново стана трудна и роди на Сюлейман още един син. Султанът го нарече Джихангир — покорител на света, както бе нарекъл някога своя най-голям син великият Тамерлан.

И когато след година Сюлейман отново се стегна за поход срещу Виена, тя поиска да отиде с него, като взе всичките си деца, не желаейки повече да остава в столицата зад стените на харема, при валиде ханъм с тъмните устни.

В похода взеха главния евнух Ибрахим, повече от половината евнуси и около двеста слугини. Валиде ханъм остана с опразнения харем, където доизживяваха дните си старите одалиски — наследство от предишните султани — и няколко робини, които Сюлейман още не бе раздал на приближените си. Ядовете на султанската майка не трогваха особено много никого, защото се касаеше за нещо много по-голямо — за великата държавна политика.

Сега не се говореше за Унгария и дори не и за Фердинанд Австрийски, когото султанът наричаше вече не и крал, а само комендант на Виена и наместник на испанския крал в Германия. А крал на Испания Сюлейман упорито наричаше Карл V, като не му признаваше титлата император. Той смяташе, че Карл е просто самозванец и отиваше да го накаже и да му покаже, че на земята може да има само един цар, така както бог е един на небето. Сюлейман пишеше на Фердинанд: „Знай, че идвам не срещу теб, а срещу испанския крал. Преди да дойда до немската граница, нека той излезе насреща ми, защото не му прилича да оставя своята земя и да бяга. Испанският крал отдавна се хвали, че искал да ме удари, та ето аз съм начело на войската си. Ако той е храбър мъж, да ме срещне и да бъде така, както бог пожелае. А пък ако не смее да ме срещне, да праща данък на моето царско величество.“

Европа цяла настръхна. Тайният посланик на френския крал Ринкон, когото Сюлейман прие на Земунското поле край Белград, пръсна слуха, че султанът води петстотин хиляди войска, от която цели триста хиляди са конници и двадесет и пет хиляди еничари с аркебузи. Фердинанд още преди това беше изпратил посланичество начело с Леонард Ногарол и Йосиф Ламберт, което да посрещне султана. Посланиците наближаваха Ниш, а Сюлейман беше вече край София. В Ниш той не ги прие три дни, понеже се къпеше с Роксолана в топлите извори, които бе харесал още по време на първия си поход към Белград. Когато най-сетне посланиците бяха допуснати при него, за да целунат края на султанския ръкав, и главният драгоман Юнус бей преведе молбата на Фердинанд султанът да не отива срещу Унгария и неговата земя, беше им казано: „Походът вече започна и не може да бъде спрян. Турските коне тръгнаха по тревата и не могат да се върнат, докато не я изпотъпчат.“

Никаква сила не можеше да спре Сюлейман. След битката край Мохач той отне Румелия от Ибрахим и я предаде на Бехрам паша, който преди това беше анадолски бейлербей и в тази страшна битка съумя да се отличи повече от великия везир. Непосредствено преди похода Бехрам паша беше стъпкан от побеснелите камили. Султанът заповяда да набият на колове всички пазачи на бейлербей-ските камили, а Румелия отново върна на Ибрахим, така че сега той стана владетел почти на половината царство, все едно че беше втори султан, и вече трябваше да прояви цялото си старание във войната срещу неверниците.

А Европа се готвеше за отпор на османската сила. Край Виена спешно се струпваха войски от цялата империя на Карл V. Дори френският крал Франсоа, за да не предизвиква упреци от страна на християнските владетели, изяви готовност да изпрати на Фердинанд помощ, макар че тайно уговаряше Сюлейман да заобиколи Виена и да се насочи веднага към Италия, за да нанесе на Карл най-страшния удар.

Римският папа Климент, който се беше помирил вече с императора, като му беше простил разгромяването на Рим и позорното си пленяване, изпрати на Фердинанд две осветени хоругви, които да помогнат да се разгромят неверниците.

И дори Лутер, който някога осмиваше онези, които се мъчеха да се борят с турците, сега се обърна с призив към всички владетели да се обединят, за да се сложи край на османската заплаха. Целият свят се вдигаше срещу Османовци. А Османовци вървяха срещу целия свят и излизаше, че Роксолана, тяхната султанка, също се изправя срещу целия свят.

Посланиците се надпреварваха да изпращат донесения от Стамбул до своите правителства за ненадминатото могъщество на младата султанка, а никой не знаеше колко беззащитна и безпомощна беше тя и тогава. Някога живееше с единственото намерение да се измъкне от робството с цената на всичко, да народи на султана синове, да се затвърди и издигне. Сега се утешаваше с мисълта: „Като пораснат децата, като пораснат, тогава…“ А какво ще стане тогава — не знаеше сама.

Дали тя не тръгна на този поход, за да докаже силата си пред валиде ханъм и Хатидже и за да не пуска близко до султана този подъл грък Ибрахим?

В Ниш, докато блаженствуваха със султана в удобните къпални, построени за тях на горещите извори, тежко заболя малкият Джи-хангир. Той и без това се роди най-хилав от всичките братя, беше по-слаб дори и от Мехмед. Роксолана се върна с децата в Стамбул така неочаквано, както и тръгна на този поход. Раздялата със Сюлейман беше тежка и болезнена, но султанката бързаше и вече съжаляваше, че постъпи така неразумно, излагайки децата на неудобствата и несгодите на походния живот.

Бягаше от Стамбул, от неговите зли очи, от отровните му езици и шушукания, луташе се, търсейки спасение и приют. Но къде ли можеше да ги намери на този свят, за който Лутер пишеше с такава горчивина: „Накъдето и да се обърнем, навсякъде дяволът свива гнездо: ако идем при турците — срещаме дявола, останем ли там, където властвува папата — адът е неизбежен; от двете страни и навсякъде само дяволи. Така за нещастие върви сега светът. Няма ден и час, когато да си защитен от смъртта. От днес не може да се чака нищо добро. «Съдът е счупен и гостбата разляна.»“

Султанът стоя на Земунското поле, докато не получи вест, че Роксолана се е завърнала благополучно в Стамбул и че заедно с децата се намира в свещената непристъпност на харема. И тогава бързо тръгна към Драва, като заповяда да се прехвърлят едновременно на дванадесет места, за да вървят без задръжка към Виена.

Още не знаеше, че отива може би към своя най-голям позор. Роксолана се върна навреме. А иначе позорът би паднал и върху нейната глава. Враговете биха пуснали и слух, че именно тя е поду-чила Сюлейман да тръгне към Виена, за да сложи в краката й още една от най-прославените столици на Европа.

А султанът, след като се прехвърли през Драва, всъщност завърши своя поход към Виена. Той би трябвало вече отдавна да разбере, че с такъв сераскер като неговия Ибрахим би могъл да печели само състезания по грабеж, но не и истински войни. Великият везир, като вървеше пред султана, пръскаше по цялата земя отряди от хищни акънджии и те плячкосваха всичко наоколо, а в това време Луиджи Грити, за когото Ибрахим измоли от султана титлата на върховен наместник и граф Мармарош, безчинствуваше в Унгария. Той изгони от Буда всички християни и навсякъде постави османци, като доведе до сълзи дори такъв закоравял в злодеянията човек като Янош Сапояи. Когато пазителят на короната на свети Стефан Петер Перенеи се завтече към султана за помощ и защита от Грити, великият везир му пресече пътя, унищожи охраната му и заплашвайки го с вечно робство, го принуди да даде като заложник седемгодишния си син. Детето беше обрязано, закарано в Стамбул и не видя повече родния си баща.

Странно беше откъде у Ибрахим, познал от малък и нуждата, и робството, се беше появила такава ненаситна алчност към разкоша и такава жестокост към хората. Може би защото за това не се изискваше никакво умение, а дългогодишното лакейничество и блю-долизничество пред Сюлейман бяха развили в него само низки душевни качества, без да му позволяват да се съсредоточи върху нещо възвишено и благородно. Всичко у него беше повърхностно, фалшиво, показно: и умението му да развлича султана със свирене на виола, и привидната му ученост, и финансовите му и държавническите таланти, и дори изтънченият му вкус. Истински у него бяха само подлостта и бездарността, особено във военното дело. Той не спечели нито една битка през цялото време, докато беше велик везир и сераскер; не завзе самостоятелно нито един, дори и най-малък град, и старите еничари се присмиваха на Сюлейман:

— Султан Селим за осем години уби осем свои велики везири, а този не може да се избави от един калпав грък!

Този път, водейки огромната войска към Виена, Ибрахим неочаквано спря край малкото унгарско градче Кьосег. В Кьосег имаше само петдесет воини начело с хърватина Никола Юришич, който преди две години беше посланик на Фердинанд в Стамбул. Разбирайки цялото безсмислие от съпротива пред неизброимата османска сила, Юришич искаше да тръгне с конниците си към Виена, но от околиите села се стекоха селяни, стари жени и деца и го измолиха да ги защищава. Стените на Кьосег бяха стари. Запасите в крепостта бяха твърде малко. Амуниции Юришич беше купил със собствени пари, но средствата му бяха ограничени и барутът можеше да стигне само за няколко дена. И въпреки това Юришич, когото нещастните хора с обич наричаха Микулаш, предприе безнадеждна борба с огромната вража войска.

Изглеждаше, че могъщата османска вълна ще залее малкия Кьосег и ще го унищожи само за няколко часа, като не остави от него и следа. Ибрахим както винаги вече беше изпратил хабердаря при Сюлейман, който наблюдаваше действията на своя сераскер отдалече, чакаше неговите победи и размишляваше за величието и вечните закони. Обаче Кьосег се държеше, не се предавате и — о чудо! — османската сила се спря пред него безпомощна.

Ибрахим беше изпратил срещу града само конници и малки полеви топове, които хвърляха гюллета не по-големи от гъши яйца. Топовете не можеха да направят нищо на стените на Кьосег, а атаките на конниците бяха лесно отблъсквани от защитниците. Когато се приближиха еничарите и великият везир ги хвърли в атака, защитниците устояха на еничарския пристъп.

Небето се разтвори отново, върху земята се изливаха страшни порои, гърмяха гръмотевици, светкавици осветяваха черното кърваво дело, което се извършваше край малкия Кьосег. Османците кълняха и заплашваха непреклонните защитници, а подире им отново допълзя чумата и ги косеше с хиляди. Като нямаше с какво да се облажат в напълно ограбените околности, войниците се тъпчеха с неузрялото още грозде и по цели нощи си притискаха коремите и клечаха край шатрите.

Три седмици тъпка огромната войска край Кьосег. Обградените издържаха дванадесет пристъпа, половината защитници бяха избити, не беше останала и шепа барут, хранителните запаси свършиха, но имаше предостатъчно вода, която се лееше щедро от небето и Юришич не се предаваше. Ибрахим изпроводи при него пратеници, обещавайки да се оттегли от града, ако Юришич му плати откуп. Микулаш отговори, че няма намерение да плаща откуп на чужденци за собствения си град. Тогава Ибрахим му предложи да заплати само две хиляди дуката на еничарските аги за главоболията им. Юришич отговори, че няма толкова пари, пък и няма намерение да плаща.

Ибрахим хвърли еничарите в последен пристъп. През проломите в старите стени те влязоха от различни страни в града, където бяха останали почти само старците и жените с децата. Никола Юришич беше два пъти ранен. Изглеждаше, че това е вече краят. И тогава старците, жените и децата, предчувствувайки своята смърт, се събраха накуп и завикаха така отчаяно и страшно, че турците, които не бяха чували никога такова нещо, се уплашиха и започнаха да бягат от тази проклета крепост. След време еничарите измислиха за свое оправдание, че пред тях се бил явил небесен конник с огнен меч в ръката, който ги прогонил от Кьосег.

Ибрахим склони Юришич да предаде града с чест. Забрани грабежа и пусна на свобода останалите живи. На Юришич подариха златен султански кафтан и сребърни съдове. Сам великият везир получи от султана почетни дрехи и както след всеки поход, перо с диамант върху чалмата си.

Но времето беше безвъзвратно загубено. При Кьосег Ибрахим загуби цял месец, започваше вече септември, а за връщане вкъщи беше далече. Султанът знаеше колко е опасно, ако се забавят до мразовете, затова разпусна войската за грабеж по Щирия и обяви, че с това походът свършва.

Това вече беше не отстъпление, а бягство. Австрийци, хьрвати и унгарци разпокъсваха османските отряди, изтрепваха ги до последния човек, прогонваха ги от земята си така, че те едва успяваха да направят мостове на реките или да се прехвърлят с плуване, като потъваха и загубваха всичко заграбено. Едва не събориха моста при Марибор, та дори свитата на Сюлейман едва си проби път до мястото на прехвърлянето и великият везир трябваше от зори чак до мръкване да прекара на брега, без да слиза от коня, докато Сюлейман премине на другата страна. За това Ибрахим получи от султана кон със скъпи такъми и пари.

Като знаеше вече как би могъл да скрие от Стамбул най-големия позор, султанът влезе в края на ноември в столицата с още по-голям триумф, отколкото след първия неуспех при Виена. Пет дена столичните квартали Еюб, Галат и Юскюдар блестяха от светлини. Пазарите и магазините бяха отворени денем и нощем. На площадите раздаваха чорба и пилаф за бедните и безделниците. По пазарите разпродаваха иаграбеното и робите, доведени от войската. Преоблечен, султанът сам обикаляше пазарите. На третия ден, узнала от Хасан ага какво става по пазарите, Роксолана се присъедини към Сюлейман и измолваше от султана децата и младите жени, като им даряваше свобода. На търговците плащаха от държавната хазна, понеже според шериата дори султанът нямаше право да ощетява търговците, а за султанката се разнесе мълва, че ограбвала правоверните. Но какво я интересуваше мълвата! Когато я продаваха нея, къде бяха тези правоверни?

Тежко заболя сърцето на валиде ханъм. Тя легна още напролет, безсилна да понесе голямата обида, която й нанесоха султанът и султанката, и сега вече не ставаше. Отново обвиняваха Роксолана. Била отровила султанската майка с бавно действуваща отрова и сега валиде ханъм умираше и никой не можеше да я спаси.

А султанската майка умираше от собствената си злъч. Пръскаше я непрекъснато срещу Роксолана, но все не можеше да я излее цялата и сега сама загиваше от нея.

Роксолана само се подсмиваше. Казват, че отново щели да винят нея? Нека.

Биха могли да я обвиняват още, че е отровила някогашния велик везир, стария Пири Мехмед, който умря от скрита болест, докато султанът беше на своя безславен поход.

Още преди похода великият московски княз Василий Ивано-вич изпрати на Сюлейман гневно писмо за тайнственото изчезне на неговото посланичество, което трябваше да поздрави султана край Белград през 1520 година. Посланичеството беше пропаднало безследно и не се върна в Русия, макар и да беше известно, че е стигнало до Белград и че е било прието в лагера на султана. „От това — пишеше Василий Иванович — моята корона потъмня, а лицата на моите боляри помръкнаха.“ Великият княз заплашваше да плати за причинения му срам с огън и меч. Само двама души знаеха за това пратеничество: някогашният везир Пири Мехмед паша и любимецът на султана Ибрахим. Пири Мехмед беше приел московските посланици, а след това Ибрахим ги беше заловил, понеже стоеше между султана и великия везир. Къде бяха изчезнали и къде се бяха дянали скъпите дарове, които бяха донесли на султана от далечната Москва, това можеше да го каже само гъркът.

Знаеше го Хасан ага, както го знаеше и половин Стамбул, но кой би посмял да донесе до ушите на султана онова, за което той не пита?

Хасан ага като неуморна пчела непрекъснато носеше на Роксолана вести, дочути неща и слухове за всичките й врагове и за неприятелите на султана. Като узна за московските посланици, падна на колене пред нея, без да обръща внимание на главния евнух Ибрахим и без да се опасява, че той може да предаде всичко на валиде ханъм, а дори и на великия везир:

— Ваше величество, моя султанке! Но докога най-сетне този омразен грък ще управлява? Само на вас се надяваме. Само във вас е надеждата. Само вие можете да кажете всичко на султана. И за московските посланици, и за посланика от майката на френския крал, убит от Хюсрев бей. Ибрахим показва на всички чужденци огромния рубин, отнет от този пратеник, и се хвали, че това е най-големият рубин в света. Само една ваша дума, ваше величество, ще е достатъчна.

— И защо? — питаше го тя. — Какво ще промени това? Султанът сам отстранява онези, които е поставил. Не бива да му пречим. А всесилното и безжалостно време ще прибере всичко.

— Но човешкият живот не е безкраен, моя султанке!

— Затова пък е безкрайно моето търпение!

След първия поход на Сюлейман към Виена тя го укоряваше за бездарния грък, вмъквайки в писмата си между редовете с любовни думи и своето: „Но нали ви казвах, нали ви казвах!“ Сега мълчеше.

Роксолана беше схванала голямата игра, която Сюлейман водеше с най-близкия си човек.

Никой не би посмял да пъхне крака в султанските чехли. Тези крака биха били веднага отрязани, чиито да са те. Но да се поставят тези чехли пред алчните погледи и да се насъскват всички един срещу друг, да си блъскат челата около тази примамка — не е ли в това смисълът на самата султанска власт? Особено ако народът плаща всички приумици на своя господар. В ожесточената борба за височайшето благоволение няма никога едино-мишленици, никой никому не помага. Когато избират от хиляди един — върху него пада най-тежката омраза на завистниците. Сюлейман избра Ибрахим, човека, който може би най-малко подхождаше за положението, което му се падаше. За султана Ибрахим беше нужен като двойник, като сянка, върху която пада всичко: и блясъкът и нещастието. А султанът стоеше отстрани, спокоен и почитан от всички. И всички видяха — гъркът е нищожен и всички ще бъдат нищожни на неговото място, а султанът е незаменим.

Струваше ли си да се събаря Ибрахим преждевременно, когато той щеше и така да си падне под тежестта на своята нищожност, чиято степен и размери можеше да определи само султанът? Всеки опит за намеса в тези негови права Сюлейман би сметнал за посегателство върху неговото величие и не би простил това никому, дори и на най-близките си хора. Затова трябваше да се запаси с търпение и да чака.

За да не дразни звяра в клетката, Фердинанд изпрати при Сюлейман свои хора да преговарят за мир.

Посланикът Корнелий Дуплиций Шепер имаше най-високи пълномощия от самия император Карл, от крал Фердинанд и от Мария, вдовицата на покойния унгарски крал Лайош. Той донесе на Сюлейман ключовете от старата унгарска столица Естергом, писмо от император Карл, в което той обещаваше на султана мир, при условие че Сюлейман даде Унгария на неговия брат, както и писмо от Фердинанд с уверения в синовна преданост към Сюлейман, ако той му поднесе като дар унгарската земя. Шепер се надяваше, че ще бъде незабавно приет от самия султан, но Ибрахим разпореди иначе. Така да се каже, султанът му е предал цялата власт в неговите ръце, затова всичко, каквото има да казва посланикът, трябва да го каже на него, великия везир. Шепер беше приет в двореца на Ибрахим на Атмейдан. Великият везир смая посланика със златната долама, с която беше облечен, с огромния диамант на едната ръка и с още по-големия рубин на другата. Луиджи Грити, с обсипани със скъпоценности пръсти, цветущ и нагъл, присъствуваше като съветник по унгарските въпроси. Главният драгоман Юнус бей, един огромен мрачен турчин, за когото се носеха слухове, че е най-довереният султански дипломат, беше повикан от Ибрахим само като преводач, а началникът на личната му канцелария хронистът Мустафа Джелалзаде се приготви да записва всяка изречена дума.

Шепер целуна края на Ибрахимовата дреха, все едно че пред него беше самият султан, ала великият везир прие това като нещо естествено и поведе разговор за неограничената си власт в тази държава, за всемогъщата османска войска и за благородството на турците.

— Доскоро — каза той — султаните плащаха на еничарите по половин аспра на ден, а сега им плащаме вече по цели пет аспри, можем дори да им плащаме и по осем аспри на ден. За доблестната флота изобщо не жалим пари. Например съвсем неотдавна аз дадох за въоръжаване на своята флота срещу Италия два милиона цехини, но това ни най-малко не се отрази на държавната хазна — толкова е богата. Османската войска е непобедима, в това можаха вече да се убедят навсякъде, но ние можем дори да не вдигаме цялата си сила, понеже само петдесет хиляди кримски татари биха могли да опустошат целия свят. Два пъти водих войската към Виена, но и двата пъти пощадих този прочут град, а при настъплението скривах в горите хиляди жени и деца, за да не ги вземат в робство. Така правех не само аз, а и много други добри турци, понеже не всички са варвари и хищни зверове, както ги наричат християните.

Шест часа се хвали Ибрахим пред посланика Шепер. Слугите носеха почерпки. С източните сладкиши се лееше и вино, забранено за всички мюсюлмани, но не и за Ибрахим, за когото на тази земя не съществуваха никакви забрани.

— Всичко, каквото правя, се смята за най-добре направено — хвалеше се великият везир. — Мога да направя един обикновен коняр паша. Мога да разпределям земите и кралствата, както пожелая, и моят господар не би ми попречил. Ако той заповядва нещо, а аз не съм съгласен, няма да изпълня повелята му. А ако аз намисля нещо, а той не е съгласен, все пак ще стане по моята, а не по неговата воля. Мирът и войната са в моите ръце. Победите на османското оръжие зависят само от мене. Унгарците аз ги победих. Падишахът не взе участие в боя при Мохач. Той само се качи на коня и дойде на помощ след като му известих за победата. Всичките блага ги разпределям само аз. Султанът дори не се облича по-добре от мене, а само като мене. Половината скъпоценности, които има падишахът и неговата жена, някогашната робиня Роксолана, са подарени от мене. Ето този диамант беше на тиарата на римския папа. Купих го за шестдесет хиляди дуката. А погледнете този рубин. Беше на пръста на френския крал, когато той попадна в плен при император Карл. Императорът не можа да купи този рубин, а аз го купих. И за нищо не харча дори и едно акче, понеже вместо мене за всичко плаща султанът. Неговата земя и държавната хазна, всичко от най-голямото до най-малкото нещо е поверено на мене. Разпореждам се с всичко, както си искам. Със султана раснахме заедно от малки. Дори сме родени в един и същи ден с него.

Ибрахим прие от Шепер писмата на императора и Фердинанд. Писмото на Карл V той целуна, притисна го до челото и погледна императорския печат, като каза наперено:

— Моят господар има два печата. Единият държи при себе си, а другият го даде на мене. Той не иска между нас да има някаква разлика.

Луиджи Грити пригласяше на Ибрахим, Джелалзаде безмълвно записваше, а главният драгомаи Юнус бей превеждаше, като се мъчеше да бъде спокоен, макар че в него всичко кипеше от гняв към този нахален грък. Къде гледа техният султан? В чии ръце е предал империята? И как могат това да го търпят истинските османци?

И отново, колкото и да беше странно, истинските османци трябваше да възлагат всичките си надежди на онази, която едва ли не довчера наричаха вещица и магьосница и струпваха всичките нещастия на нейната глава. Понеже кой друг освен Роксолана можеше да вкара в ушите на султана истината за наглостта на великия везир и на кого ли Сюлейман би могъл да повярва така, както на любимата си жена? От двамата най-обични хора трябваше да избере единия, а понеже жената е винаги по-близо до сърцето на мъжа, никой не се съмняваше в победата на сул-танката.

Хасан ага, с когото Юнус бей имаше няколко тайни разговора, бързо дотича при султаиката, разказа й всичко, което беше научил за гърка, и загледа Роксолана предано, възторжено и с нетърпение.

— Добре, върви си — каза му тя спокойно.

— Ваше величество, ами сега?…

— Отивай — повтори тя още по-спокойно и студено.

Да не се намесва! Да нотърпи, да не се мъчи да ускорява събитията, да изчаква, докато гъркът сам падне в капаните, които поставя за другите. Нима не се опита вече да отвори очите на султана за неговия любимец — и какво? Ибрахим заедно с валиде ханъм й отровиха живота, а Сюлейман не си помръдна и пръстта да я защити. Каза тогава: „Нямам време да мисля за това.“ И тя трябваше да изтърпи всичко, докато гъркът с всеки ден се издигаше по-нагоре. Вече се обръщаше към Сюлейман „брате“, а зад гърба му го наричаше „оня турчин!“ На валиде ханъм казваше „майко“, а на султанските сестри „сестро“. Хатидже му роди син и сега се говореше само за него, само за малкия Мехмед, като че той беше наследникът на престола. Нощите на Сюлейман принадлежаха на Роксолана, а понякога и дните, но всичко зависеше от настроението му и невероятните прищевки на султана, а най-често от волята на великия везир, с когото беше принудена да се примирява, след като се убеди в безполезността на съпротивата. Трябваше само да чака и да се надява на всемогъщото време!

А султанът, дали защото беше отдал душата си на своя любимец, или пък го тласкаше към неминуема гибел, неочаквано обяви голям поход срещу къзълбашите и възложи на великия везир да оглави този поход. Той заповяда да се подчиняват на ферманите на сераскера както на неговите и нарече Ибрахим „Украшение на държавата и на този свят, защитник на царството и върховен главнокомандващ“. Като тръгна на поход, Ибрахим започна да издава фермани и да ги подписва с нечуваната титла „сераскер султан“. Крепостите отваряха пред него вратите си като пред истински султан. Пашите, бейовете и племенните вождове излизаха насреща му с богати дарове. Дворът на Ибрахим по своята пищност вече надминаваше султанския. Обезпокоен беше дори Скендер челеби, придружаващ както обикновено Ибрахим, за да се грижи за снабдяването. Скендер челеби започна да се присмива на титлата „сераскер султан“, която великият везир си беше присвоил, и започна да говори сред познатите си, че гъркът се кани да свали Сюлейман от престола и да вземе властта в свои ръце. Тези разговори стигнаха до Ибрахим и за първи път през дългогодишното си познанство двамата ортаци се скараха тежко, макар че хитрият грък обвиняваше Скендер челеби не в разпространяване на слухове, а в това, че е започнал да се облича по-богато от сераскера и че имал по-голяма свита.

Вестите за тези кавги стигнаха до султана, но той мълчеше, сякаш очакваше кога Ибрахим ще унищожи опорите, на които се държеше досега. В това време другата Ибрахимова опора — Луиджи Грити — султанът изпрати с три хиляди еничари в Унгария, за да проверял как се зачитат там султанските права. След Грити беше изпратено известието на султанския Диван, че венецианецът дължи на държавната хазна двеста хиляди дуката за откупи и две пети от сумата трябва да изплати незабавно. Грити беше принуден да продава златните си и сребърни сервизи, защото знаеше, че за неизплатените дългове в тази земя не щадят никого, а същевременно се впусна да граби Унгария. Неговият кървав поход се съпровождаше с ужас. Янош Сапояи изпрати на Грити 200 хиляди дуката, за да спаси земята от разорение, но и това не помогна. Венецианецът надмина с жестокостта си всичко знайно досега. Не се спираше пред никакви злодеяния. Но когато уби стария петроварадински епископ Имре Джибака, дори и най-близките му помощници и съмишленици го изоставиха. Трансилванският войвода Стефан Майлат вдигна народно въстание срещу Грити. Напуснат от всички, венецианецът избяга преоблечен заедно с двамата си синове при молдавския владетел Петру Рареш. Ра-реш незабавно предаде Грити на унгарците. Главата на омразното султанско оръдие беше отрязана, а тялото му хвърлено на кучетата. Джобовете на Грити бяха натъпкани със скъпоценни камъни, които разграбиха унгарските велможи. Три коли с ценности бяха изпратени в Буда на Янош Сапояи. Синовете на Грити бяха удушени в двора на Рареш.

Вестта за смъртта на Грити настигна Сюлейман вече в Персия, където той отиде разтревожен от обстоятелството, че шах Тахмасп избягва сраженията с Ибрахим и му предава градовете един след друг, криейки се в същото време със страшната си войска някъде по планините.

Но преди това, още в Стамбул, Сюлейман преживя може би най-тежката загуба. Съсипана и измъчена от собствената си злоба, една нощ умря в разкошната си стая валиде ханъм, умря мълчаливо, без да изрече последната си воля, без да повика в последния си миг нито една жива душа и когато един изплашен евнух изтича с тази страшна вест при главния евнух Ибрахим, той също се уплаши и обърка, като не знаеше как да уведоми султана. Обърна се за съвет към великия мюфтия Кемал паша заде и макар че той също беше тежко болен, надигна се от постелята и отиде при султана, за да поднесе на царствения му слух тази печална вест.

Сюлейман, след като изслуша главния мюфтия, склони глава и произнесе думите за възвръщането:

— „Наистина ние принадлежим на бога и се връщаме при него.“ След това заповяда останките на великата владетелка, на възвишената люлка, на царствената валиде ханъм да бъдат поставени върху почетната носилка и да бъдат покрити със скъпоценното почетно покривало, а улемите, велможите и знатните хора в Стамбул да излязат да посрещнат и положат благословените останки в съкровищницата до тюрбето на султан Селим като ковчеже със скъпоценности. Нареди да споменат благословената душа на нейно величество с молитви, като спазят най-добрите обичаи на оплакване според законите на шериата и суната.

А самият той едва ли пророни поне една сълза и дори не отиде да погледне покойницата. И колкото и да беше омразна тази жена за Роксолана, дори и тя бе поразена от поведението на Сюлейман. Да не хвърлиш последен поглед на родната си майка! Да не й затвориш очите. Боже! Що за свят, що за хора, що за жестокост?

Но тя прости на султана неговата странна студенина, когато след месец от смъртта на валиде ханъм той я заведе в джамията „Света София“, където вече ги очакваше главният кадия на Стамбул, и заяви пред този суров човек, без свидетели, но с подобаваща тържественост:

— Вземам тази жена за съпруга.

Кадията се поклони на султана и султанката — така бе скрепен този удивителен брак. Никой не потърси съгласието на Роксолана, понеже за шериата гласът на жената няма никаква стойност, и всичко стана така неочаквано, че в момента дори не усети величието на това събитие и едва след време, когато султанът се отправи за Персия, а тя остана сама в Стамбул, когато народът я провъзгласи за султанка и вече произнасяше името й не с проклятия, а с хвала и слава, осъзна най-сетне, че е станало нещо невероятно. Нищо, че нямаше сватба и че бракосъчетанието им беше без тържества, а напротив, поразяваше със своята едва ли не обидна делничност, но все пак това беше брак, осветен от шериата и издигнат до най-висшия мюсюлмански закон — и сега тя е възвисена, възвеличена! И преди това османските султани бяха се женили за чужденки, сред които имаше и славянки, но всички те бяха дъщери на владетели, князе и крале, а тя беше само една робиня, купена и продадена, неизвестна, незнатна, слаба и унижена! Кой сега ще посмее да я нарече робиня? Кой ще посмее да вдигне срещу нея глас, срещу нейния род и произход? Долавяше в себе си гласа на легендарните амазонки и непокорните скити, знаеше, че сега никой и нищо не може да я спре, че няма да има повече нито противници, нито прегради. И всички предишни страхове и нещастия й се струваха толкова незначителни и нищожни, че й се искаше да се смее.

Дори султанската сестра Хатидже склони глава пред султанката и дойде да й се оплаква от своя мъж. Ибрахим, докато беше зи-мувал в Халеб, си беше взел една долна държанка, някоя си Мухсина, а после я беше изпратил в Стамбул и там тайно й беше направил къща. И тази блудница има наглостта да му праща любовни послания. Как смее този низък човек да противопоставя на султанската сестра някаква си уличница! И какво наказание заслужава той за своята изневяра?

Роксолана мълчеше. Какво я интересуваше Ибрахим, какво я интересуваха всички те? Каквото ще падне, ще си падне само. А тя трябва сега още повече да укрепва сградата на своя живот, да се утвърждава сама и да благодари на онзи, който я възвеличи и извиси, като я постави до себе си, а може би дори над целия свят. Майчице мила, да би могла да видиш чедото си! И отново нейните писма летяха към Сюлейман. „Мой велики владетелю! Скланям лице до земята и целувам праха от Вашите нозе, убежище на щастието. О слънце на моята сила и сладост на моето щастие, мой Повелителю, ако попитате за Вашата послушница, дробът на която след Вашето заминаване се овъгли като дърво, гърдите й се превърнаха в развалина, а очите в пресъхнали извори; ако попитате за нещастницата, която е потънала в морето на мъката и не различава деня от нощта, която страда от любов към Вас, която губи разсъдък по-силно от Ферхад и Меджнун, откакто е разделена със своя владетел, то сега аз въздишам като славей и ридая непрестанно. След Вашето заминаване съм в такова състояние, каквото бог да не дава дори на вашите роби-неверници.“

Султанът й отговаряше, като й съобщаваше как превземал къзълбашките крепости, как влязъл в столицата на шаха Тебриз, как продължил нататък по пътищата, по които е минавал самият Ис-кендер, как преживял една ужасна нощ край изоставения древен град Султания. Няколко дни войската вървяла през студена мъгла и тъмен здрач, докато се озовала в мрачна планинска клисура, и уморените войници заспали в шатрите, между които били запалени хиляди огньове. Изведнъж малко преди полунощ над стана се извил дяволски смерч и се впил като някаква огромна въздушна пиявица в земята. Всички шатри освен султанската били само в един миг разкъсани и пръснати на всички страни. Смерчът поглъщал дори хора, животни и оръжие — всичко, което се изпречвало на пътя му. А когато преминал, след него в клисурата нахлули потоци студен въздух, град и лед. От недрата на планината проечал зловещ рев, сякаш там се пробудили всички демони от пъкъла, и между хората се понесъл тътен, предвещаващ опасност и всяващ ужас.

Хората замръзвали. С жалостен рев загивали камилите. Снегът не валял, а просто затрупвал войниците, хората, мулетата и всичко наоколо. Хората уплашено се притискали един към друг и молели аллаха да ги спаси от горските демони, пробудени от къзълбашите. Сам султанът уплашен се спотайвал в разкошната си шатра, мислейки, че за първи път в борбата за чистата вяра небето му дава такъв зловещ знак. Когато на следващата сутрин се показало слънцето, всички видели, че снегът е червен, сякаш залян с кръв, и оцелелите се втурнали да бягат от тази страшна клисура. Минавали през непроходими места, където змиите били повече от растенията, а от планината попаднали в тресавищата на Ефрат, затъвали в тях и гинели с хиляди.

Великият везир обвини за всичко Скендер челеби, макар че кой ли би могъл да се бори със стихиите?

Султанът не взе да защищава главния дефтердар. Когато без всякаква съпротива великият Багдад разтвори пред него врати и на първия Диван Ибрахим постави искане да бъде убит Скендер челеби за измяна, Сюлейман не изслуша мнението на везирите Аяс паша и Касъм паша и подкрепи своя сераскер.

Скендер челеби и зет му Хюсеин челеби бяха обесени на баг-дадския Атмейдан, седем хиляди техни роби бяха пуснати за продан, а облечената в злато свита на дефтердаря беше взета в султанския двор и след време седем души от нея станаха везири при Сюлейман, а двама дори велики везири: Ахмед арбанас и Мехмед от босненския род Соколович, наречен Узун — Високия.

През нощта след обесването Скендер челеби се присъни на Сюлейман. Уж го душеше с кърпа и го разпитваше: „Защо ме обесихте невинен?“ Султанът се събуди ужасен сред тъмнината и самотата и прокле своя велик везир: „Да даде бог, Ибрахиме, скоро и ти така да свършиш!“

Спасение и утеха намираше само в писмата на Роксолана.

В Стамбул отново вилнееше чумата. Роксолана притискаше до сърцето си децата и изпращаше гончии с писма до султана: „Аллах ще се смили и морът ще мине до завръщането на моя господар. Нашите богоугодници казват, че смъртта ще изчезне, когато опадат есенните листа.“

И повтаряше в писмата ред от свое стихотворение:

„Като слънцето небесно шествуваш, сияеш!“

Султанът се завръщаше през Битлис, Халеб, Антиохия, Адана и Кония. Цели пет месеца вървя от Багдад до Стамбул, оглеждаше цялото царство, награждаваше отличилите се, съдеше и наказваше провинилите се. Нищо не подсказваше за промяна в неговото отношение към Ибрахим, когото сега всички наричаха само „сера-скер султан“, а за Сюлейман оставаше само титлата падишах. След завръщането в столицата султанът възложи на Ибрахим да води преговори със секретаря на френския крал Жан дьо ла Форс и да даде на Франсоа капитулации за правото на търговия и дипломатически привилегии.

В това време, подкупвайки придворните, при султана се промъкна някакъв обезумял стар търговец мюсюлманин и започна да настоява Сюлейман да му върнел някаква робиня, която Ибрахим купил от него чрез посредничеството на венецианеца Луиджи Грити. Съгласно шериата тази продажба трябвало да бъде потвърдена от трето лице, което именно било истинският собственик на робинята. Това лице бил Грити. Но тъй като Грити е умрял, неговото потвърждение се смята за недействително, особено ако се вземе предвид и това, че робинята е престанала да бъде робиня, а е издигната в султанския харем в ново качество, както да речем зърното може да стане брашно, а гроздето — оцет. Затова робинята трябва да бъде върната на търговеца, който я е продал, понеже продажбата й сега е станала нищожна^[1].

Султанът изслуша мрачно безумеца и мълчаливо махна на дилсизите да затворят устата на този нахалник.

А вечерта извика при себе си Ибрахим, за да прекарат с него както някога нощта със свирня, разговори, вино и спокойни размисли в покоите, изографисани от италианеца Джентиле Белини.

За първи път Ибрахим дойде при султана без своята виола.

— Бих искал да послушам свирнята ти — спокойно каза Сюлейман.

— Омръзна ми! — небрежно подхвърли Ибрахим. — По-добре хайде да пийнем!

В гласа му вече нямаше почит и любезничене, не се подмазваше пред султана, пък и защо? Сам беше вече султан аскер, равен с падишаха, а може би и над него във всичко.

Султанът мълчаливо отпиваше от виното и гледаше изпод вежди човека, когото беше възвеличил, поставяйки го може би и по-високо от себе си. Знаеше за него всичко. Може би съжаляваше, че не се вслуша навреме в гласа на своята Хурем, която сега отклоняваше всякакви разговори за Ибрахим, отклоняваше ги така упорито, че дори и на неговата откровеност отговаряше неопределено:

— Не мога да добавя нищо повече от казаното някога, за да не наруша свещения покой на ваше величество.

Султанът знаеше всички обвинения, които отправяха към Ибрахим неговите везири и приближени. Два пъти води войската към Виена и два пъти неуспешно. Без знанието и волята на султана беше обещавал мир на Фердинанд, когато всякакво примирие с неверниците противоречи на волята на аллаха. В персийския поход погуби половината от мюсюлманската войска поради своята бездар-ност, а в същото време шах Тахмасп не загуби нито един от своите воини. Великият везир се показа нищожен мюсюлманин. Някога той целуваше всеки Коран, който попадаше в ръцете му, и притискаше до него чело в знак на най-дълбоко уважение, а сега се дразни, ако някой му подарява свещената книга, и крещи, че имал твърде много от тази стока. Без съд, вкарвайки султана в заблуда, обрече на смърт честния мюсюлманин Скендер челеби, докато по всякакъв начин подкрепяше гяурина-кожодер Грити. Уби руските посланици, заграбвайки имуществото им. Прикри злодеянието на Хюсрев бей, като отне от него рубина, заради който босненският санджакбей уби тайния пратеник на майката на френския крал, измени на жена си, султанската сестра Хатидже, като си взе любовница. Бунтуваше стамбулската измет срещу самата султанка с намерение може би да я унищожи.

Кое да е от тези обвинения беше достатъчно за Ибрахимовата смърт, но тази нощ султанът не изрече нито едно от тях. Той пиеше вино и ставаше все по-мрачен и мрачен, като следеше с половин око станалия извънредно нахален свой любимец. След това изведнъж каза:

— При мен се промъкна някакъв търговец. Крещеше за някаква робиня, купена от тебе, после за моя харем. Не можах да разбера нищо.

Ибрахим се разсмя пиянски:

— Че как ще разбереш, като си турчин!

— С търговеца е свършено, сега само ти можеш да ми кажеш…

— Какво да ти казвам? — нехайно махна с ръка гъркът, доли-вайки на Сюлейман вино. — Какво да ти казвам? Било, каквото било. Всички са мъртви. Няма ни един свидетел. Нито валиде ханъм, нито Грити, нито този стар мошеник. Синам ага се казваше. Платих на този негодник луди пари. Сега виждам — не напразно. Робинята стана султанка.

— Коя робиня? — пребледнявайки, попита Сюлейман. — За кого говориш?

— За султанката Хасеки. За Роксолана. Ами ние с Грити я нарекохме така — и тръгна по целия свят. Исках я за себе си, но как да я сложа в постелята. Само ребра. И за да не пропаднат парите, реших да я подаря в твоя харем. Валиде ханъм я прие.

Султанът скочи на крака и се изправи пред Ибрахим, лицето му потъмня така заплашително, че гъркът трябваше да се опомни, но опиянението, а още повече навярно неговата наглост го бяха направили сляп.

— Как смееш да говориш така за султанката? — бавно изрече Сюлейман, пристъпвайки към Ибрахим, който нехайно се беше излегнал на възглавниците. — Тя е майка на моите деца и нейното добро име струва несравнимо повече не само от твоята, но дори и от моята собствена смърт.

— Ти, турчине! — засмя се Ибрахим. — Искаш да умреш за тази нищожна робиня, за тази вещица? Да не си откачил съвсем? Поне да имаше за какво! Видях я гола — не събуди у мене нищо мъжко. А ти…

Не се доизказа. Султанът плесна с ръце и в стаята веднага нахлуха няколко дилсизи. Като знаеше колко бързо действуват немите, Ибрахим също скочи от мястото си, скривайки се зад султана, и като пребледня още повече от обикновено, зашепна:

— Ваше величество, мой падишах, но това беше само шега, това…

— Хванете го! — викна султанът, отдръпвайки се от своя любимец.

— А-а, мене ли да хванат? — скръцна с острите си зъби Ибрахим. — Мене, великия везир? Само да посмеете! Никой да не е посегнал!

Дилсизите пристъпваха мълчаливо към него. Той бързо се дръпна към стената, притисна гръб към фреските на Белини и замахна с обсипания си със скъпоценни камъни кинжал.

— Султане, опомни се! Мой повелителю! Но аз съм вашият макбул, мергуб, махбуб!^[2]

— Ще бъдеш мактул!^[3] — извика с изкривено от ярост лице Сюлейман. — Свършвайте с този предател.

— Не приближавай! — засъска гъркът към немите. — Ще ви изколя всичките! Заедно с вашия султан!

Един от дилсизите, жилав черен исполин, светкавично замахна с ятагана, хвърли го и прикова с него Ибрахим към стената като пеперуда с игла. Кинжалът падна от ръцете на гърка.

Той погледна към стената, сякаш не вярваше, че неговата кръв беше изпръскала рисунките на италианеца, и прошепна:

— Сюлеймане, умирам. Моята кръв…

Немите се спуснаха към него, дръпнаха го от стената, коприненият шнур стегна шията му.

Султанът мълчаливо излезе от покоите. Разбуди Роксолана, не позволи да запалят светлина, седна на възглавниците така, че сиянието на мартенската нощ да не пада през разноцветните стъкла върху лицето му и сподавено промълви:

— Ибрахим е убит.

— Как? Къде? От кого?

— От мене.

Стана й страшно и леко.

— И какво ще стане сега?

— Нищо. Нима ти не си с мене?

Кой знае защо й дойдоха на ум отдавна прочетени думи. Още през детството: „Който победи, не ще бъде крив за другата смърт.“ Но не ги каза на султана. Мълчеше. Той помоли:

— Ела при мен.

И тя отиде. При кого ли би могла да иде на този свят?

Тялото на Ибрахим беше заровено в двора на дервишкото теке на Галата. На гроба нямаше никакъв знак освен едно дърво, което растеше наблизо.

Дворецът на бившия велик везир на Атмейдан беше превърнат в училище за млади енйчари. Градините му на Златния рог станаха място за разходки на стамбулци. Имуществото му беше предадено на държавата. От алчния грък остана огромно наследство. Над осемстотин селски имота и чифлика, около петстотин воденици, два милиона дуката, без да се броят златните и сребърните кюлчета, тридесет и два големи диаманта на стойност единадесет милиона аспри, безброй скъпоценни камъни, пет хиляди богато везани кафтани, осем хиляди чалми, около сто хиляди шапки, украсени с чисто злато, две хиляди ризници, две хиляди позлатени щитове, около сто хиляди седла със злато и скъпоценни камъни, две хиляди шлемове, сто и тридесет чифта златни шпори, седемстотин и шестдесет саби в скъпоценни ножници, хиляда копия, осемстотин корана в златна подвързия с диаманти и множество скъпоценни камъни, хиляда и седемстотин роби и робини, две хиляди коне, хиляда и сто камили.

Хатидже султанът я даде за жена на младия Лютфи паша, който се беше отличил в персийския поход, понеже не беше редно такава млада вдовица да живее сама.

Велик везир стана арбанасецът Аяс паша, един мъжествен, но глупав и ограничен човек, равнодушен към всичко освен към собствената си власт.

Стамбул притихна покорен и укротен, коленичеше в краката на Роксолана. Сега всичко беше в краката й, но в душата й нямаше радост, нито в сърцето й тържество, искаше й се да се измъкне оттук, да избяга, накъдето очите й видят, да напусне Стамбул, та никога да не се върне повече.

Когато каза за желанието си на султана, той беше удивен:

— Но ти си извоюва величие в този град!

— Величие? — тя се засмя. — А какво съм видяла тук? Стените на Топкапъ, затворените стаи, следенето на евнусите, градините на харема и небето над тях? И целия свят — през кафеза, само дето за султанката са направени позлатени решетки. Мой повелителю, заведете ме някъде! Да идем далеч, далеч!

— Но къде? — недоумяваше султанът.

— Зная ли? Само да е далеч от Стамбул.

— Султаните могат да ходят само на война и на лов.

— О, проклятие на властта! Заведете ме поне на лов! В горите и планините! Заведете ме, мой султане!

…А сега препускаше по горските дебри, като държеше пред очи този странен остър връх, приличен на висок бял рог, Суркая. Рог-скала. Но по турски „сур“ означава не само „рог“, но и „сватба“. Нека тази скала да й бъде нещо като сватбен подарък.

— Мой султане, искам да се изкачим с вас на този връх!

Луда и неясна прищявка, но султанката гледаше Сюлейман така умолително, че той послушно слезе от коня и спъвайки се в широките си скъпи дрехи, последва тази жена, която не преставаше да го смайва. Скалата се издигаше полегато, така че изкачването по нея не изискваше особени усилия, но султанът все едно не успяваше да настига Роксолана. Тя го изпревари и стъпи на острия бял връх. Едва тогава се озърна към Сюлейман, който тежко мъкнеше отзад.

Стоеше над безкрайните гори, над царството на планините, издигната под самото небе и гледаше в онази посока, където трябваше да бъде нейната родна земя. Дивата пустинност на върха сякаш говореше нещо на Роксолана, и тя с цялото си същество долавяше някакъв зов, който беше въплъщение на нейната душа и жаждата й за истина.

Като въздъхна, Роксолана погледна към Сюлейман, който се катереше бавно и уморено, но упорито. Изпод високата му чалма се стичаха вадички пот. Тя гледаше султановото лице, хищния му нос, алчно разтворените уста, острите зъби. Идваше към нея, изкачваше се все по-високо и по-високо, приближаваше се към върха, на който стоеше тя, вслушана в непознатия зов.

И едва тогава, като погледна под краката си, Роксолана видя, че на бялото острие на върха има място само за един човек.