Павло Загребелни
Роксолана (18)

ВЕЗИРЪТ

Роксолани — една дума, която за Европа довчера не означаваше нищо. Някакъв народ, народец или племе беше това? Някъде на Изток? Изгубени из безкрайните степи, където някога са били скитите, сарматите, кимерийците и аланите. Византийците бяха писали за тавроскити. После по света проечаха думите „Киев“ и „Рус“. Но роксолани, украинци?

Подхвърлената случайно преди две години в Безистена от търговеца Луиджи Грити дума „Роксолана“ беше почти забравена и изчезнала заедно с малката златокоса девойка. Но ето, тя се яви пред света внезапно като нова султанка с нечувана власт и светът поиска да узнае, коя и откъде е.

Венецианският байло в Стамбул Пиетро Дзено беше от хората, които трудно можеха да бъдат учудени с нещо. Беше слушал още от баща си твърде много за чудесата на Персия, а сам дълги години беше провидур на Венеция ту в Дамаск, ту в Александрия, ту в градовете на Пелопонес, ту в Котор — това чудо на Адриатика, което по своята необикновеност можеше да съперничи със самата Венеция. През дългия си живот Пиетро Дзено като че ли се бе нагледал на всичко, но дори и той не беше чувал жена на източен владетел да е стояла до трона му по време на тържества или пък (което надминаваше границите на възможното) да се е забавлявала цяла нощ на карнавал сред неверници.

— Коя е тази султанка? Защо има такава власт над султана? — посланикът обсипваше с въпроси Луиджи Грити.

Грити доволно присви око.

— Можете да доложите на Съвета на десетте, скъпи Дзено, че именно аз я купих за султана.

— Вие? Невероятно! Как е могло да стане?

— По-точно казано купувах я не за Сюлейман. И не тъкмо тази девойка, а просто една красива роксоланка. Дадох капаро на един стар мошеник и му наредих да докара от роксоланите нещо необикновено. После отстъпих момичето на моя приятел Ибрахим — втория човек в империята.

— Ако не се брои султанката.

— Това тепърва ще видим. Продадох девойката на Ибрахим, а той, след като не се справил с нея, не можал да измисли нещо по-добро, освен да я подари в харема на султана.

— И султанът знае ли за това?

— Струва ми се, не.

— Ами ако узнае?

— Късно е! Освен това защо му е да знае?

— Вие разказвате невероятни неща.

— Може ли да има нещо невероятно в тази невероятна страна? Пишете по-бързо на дожа, че вие пръв сте узнали произхода на странната султанка, която може занапред да има твърде странно влияние над Сюлейман и че истинското й име е Роксолана.

— Роксолана ли? Защо Роксолана? Нали е Хасеки?

— В харема я наричат още Хурем, тоест веселата. Понякога е Рушен — сияещата. А Хасеки — това е титла. Дори и на ени-чарските аги дават такова звание. За да покажат, че човек стои по-близо от всички до султана и му принадлежи като собствената душа. За Европа нека бъде Роксолана. Само едно ваше донесение до Венеция и светът ще научи за още една могъща жена.

— А какво ще стане с правото ви на кръстник?

— Отстъпвам го в полза на Пресветлата република — засмя се Грити. — Аз съм великодушен както всички търговци, щом не става дума за печалба.

— Още не се знае какви ще са печалбите от тази жена — избър-бори Дзено.

— Добавете: и каква вредата! — възкликна Грити. — Ние с вас присъствуваме на раждането на едно величие, запомнете думите ми! Вземете дори легендите — жената е създадена от реброто на мъжа, една богиня се ражда от главата на Зевс, друга — от морската пяна. А коя се е родила от робство, побеждавайки го и достигайки най-големите висоти на властта? Бих ви посъветвал да проявите внимание към тази жена. Вярно, още никой не знае какво обича тя и към какви подаръци има предпочитание, пък и трудно е човек да се надпреварва по щедрост със Сюлейман. Чухте ли за роклята от сто хиляди дуката?

— Не само чух, но я видях със собствените си очи на тържествения прием в Топкапъ.

— Тогава нямам какво повече да ви кажа.

Неизвестно как, но слуховете за непостижимото влияние на Хасеки-Хурем, или Роксолана, върху султана се разпространиха почти мълниеносно в столицата. Руският посланик Иван Морозов, който донесе от Великия московски княз послание за дружба и мир, беше приет от Пири Мехмед паша с подобаваща тържественост, но без обещания.

— Всичко зависи от милостта и волята на негово величество падишаха — каза великият везир.

Но някой подхвърлил, че би трябвало да се поднесат дарове не само на султана, но и на султанката, и Морозов подбра за Хасеки най-скъпоценни червено-черни самури.

След Родос отношенията между Портата и търговската република Дубровник се-влошиха. Султанът не можеше да прости на дуб-ровчани, че техните военни кораби не му помагаха в превозването на войски за острова. Освен това сред пленените защитници на крепостта се оказаха няколко души, които се назоваха търговци от Дубровник. Това беше предостатъчно, за да се повиши незабавно митото на дубровнишките стоки, корабите от Дубровник се преследваха жестоко в турските води, грабеха се стоки, вземаха се в робство хора. От Дубровник в Стамбул пристигна пратеничество, но никой не искаше да го приема. И отново някой подсказа: да се поднесат дарове от скъпи тъкани на младата султанка, може би това ще смекчи суровия султан.

Хурем отново беше бременна. Синът Мехмед беше толкова хилав, че всички чакаха: ако не умре от собствената си хилавост, чумата непременно ще го прибере. Но хладните ветрове разпръсваха гнилия дъх на Стамбул, чумата отстъпваше, дребосъчето Мехмед, макар да пищеше от неизвестни болки, упорито се вкопчваше в живота, а малката Хурем, като че ли за да се затвърди окончателно и да победи всички свои завистници и неприятели, се готвеше да подари на султана още един син.

Султанът отново не искаше да вижда никого, освен своята Ху-рем, прекарваше нощите с нея, а дните отдаваше на грижите за справедливостта, съветваше се с мъдреците за подобряване и потвърждаване на законите и не споменаваше повече за война, сякаш беше забравил, че неговата огромна войска, събрана само за нови и нови завоевателски походи, незабавно ще се разпадне, щом само спре грабежите си. Когато в Съвета иа везирите шкембе-лията Ахмед паша, който, измествайки всички, се стремеше към поста на велик везир, крещеше, че е време да започнат нов поход, султанът спокойно казваше:

— Нека малко поулегне прахта.

— Каква прах? — неразбиращо пулеше очи към членовете на Дивана Ахмед паша.

— От великите походи на Повелителя на века — спокойно се усмихваше старият Пир и Мехмед паша.

— Нима новият керван трябва да чака да засъхнат камилските лайна от стария? — не мирясваше войнственият Ахмед паша.

Султанът мрачно прекъсваше нетърпеливия везир:

— Тревата, която расте твърде бързо, клюмна от собствената си тежест.

Щом дори в Дивана се беше възцарило безредие, можеше ли да става дума за ред в държавата? Източните провинции, където зверски жестокият Ферхад паша, унищожавайки бунтовниците, беше изпоклал дори кърмачетата, непрекъснато въставаха и тегле ха към къзълбашите. От Египет се наложи да бъде върнат Мустафа паша, за който дотягаше с молбите си Сюлеймановата сестра Хафи-за, и сега там отново се възраждаше заплахата на мамелюците. Великият везир Пири Мехмед възлагаше всички надежди на закона, но беше нужна още и сила. Държавният печат трябваше да се държи от ръка, която можеше да държи умело и меч. Но къде беше тази ръка? Пири Мехмед под псевдонима Ремзи, тоест Загадъчния, съчиняваше мистични стихове, намирайки в тях убежище за измъчената си душа. В Съвета иа везирите наред със султана и пълните със сили четиридесетгодишни везири той изглеждаше изнемощял, равнодушен и стар. Сюлейман всеки път ставаше свидетел на ожесточени спречквания между Ахмед паша и великия везир. Двамата султански зетьове — Мустафа паша и Ферхад паша — изчакваха как ще свърши всичко това, като всеки от тях беше готов, издебвайки момента, да скочи и измъкне държавния печат от старческите ръце на Пири Мехмед. Четиридесетте години са границата за мъжа. Ако дотогава не си постигнал нещо, няма и да го постигнеш, понеже в живота всичко се извоюва със сабя, държана от здрава ръка.

— Кой сравнява гнило високо дърво с дърво, покрито с гъсти клони? — възкликваиге Ахмед паша, подлагайки под широкия си гръб едва ли не десетина брокатени султански възглавници.

Ако мечът на човека не може да бъде мокър нито от кръв, нито дори от пот, как може такъв човек да държи в ръце държавния печат?

— Аз съм повода, когото слушат и камилата, и камиларят — спокойно отговаряше великият везир. — А ти кой си?

— А аз съм оня, дето разсича поводите и ти разваля съня.

— Къде остави свинете на майка си? — питаше язвително Пири Мехмед, намеквайки за християнския произход на този пришелец.

— Пасат с магаретата на твойта майка и когато идем на пасбището, ще те видим сред тях.

Ибрахим, който съпровождаше султана навсякъде, не се намесваше в разприте в Дивана, беше сдържан и внимателен с всички, седеше тихо и само слушаше, като се усмихваше учтиво и показваше незаинтересованост. А в същото време се тревожеше все повече и повече, чувствувайки, че скоро трябва да стане нещо важно, но къде и какво, не знаеше дори и той, тъй като Сюлейман не споделяше намеренията си с никого. Може би ги споделяше с Ху-рем? Но тя отблъсна Ибрахим грубо и безжалостно. Или с валиде ханъм? Слуховете противоречаха на това предположение. След Родос Сюлейман направи за валиде ханъм единствената отстъпка — върна в Стамбул Чобан Мустафа паша. Но Ибрахим все едно трябваше да си подсигури подкрепата на султанската майка, понеже тя знаеше тайната на Хурем и както и младата султанка, държеше съдбата на любимеца на султана в ръцете си.

Ибрахим помоли чрез главния евнух да разговаря с валиде ханъм и султанската майка го прие още на другия ден, но когато той подхвана как беше подарил някога на харема робинята-украить ка, тя го изгледа удивена и тъмните й устни се размърдаха почти презрително:

— Не си спомням това.

Привичната сдържаност измени на Ибрахим и той едва не извика:

— Ваше величество! Как сте могли да забравите? Нали ви предложих… посъветвах се с вас. И вие…

— Не помия това — повтори хладно валиде ханъм, като закриваше лицето си с бялото фередже, сякаш поставяше преграда между нея и гърка. Ибрахим разбра, че не може да си отиде просто така от тази загадъчна жена. Хвана се като за спасителна котва за думите от Корана:

— Казано е: „Ако няма други свидетели, освен тях самите, то свидетелството на всеки от тях е като четири свидетелства на аллах, че той е правдив.“

— „А петото е — отговори валиде ханъм с думи от Корана, — че проклятието на аллах е върху него, ако той е лъжец.“

— Ваше величество, бях ръководен от любов и преданост към падишаха.

— Не помня това — упорито повтаряше жената с тъмните устни, като не позволяваше на Ибрахим да се доближи до нея с искреността си нито на педя.

— Само от любов и преданост, ваше величество, само от любов…

Нито обещание, нито гаранция, както и от Хурем. И двете се оказаха по-хитри, отколкото предвиждаше гьркът. Държаха го в ръцете си и не искаха да го изпускат без подходящ случай. Но засега не го издаваха на султана и той трябваше да се възползува от това.

В разговорите, вечерите и разходките със султана Ибрахим, разбира се, имаше предимство пред всички приближени, но все едно виждаше: душата на Сюлейман си остава за него тайнствена и скрита, както и за останалите. Никой не знаеше какво ще каже султанът днес, какво ще заповяда утре, кого ще възвиси и кого ще накаже. Той се смееше, когато Ибрахим изнамери три дебели джуджета, подстрига им брадите като на Ахмед паша, облече ги в комедиантски „везирски“ халати, даде им дървени саби и ги накара да се бият пред Сюлейман, съпровождайки султана в крайморските градини. Е, и какво? Ахмед паша продължаваше да оскърбява всички в Дивана, а Ибрахим трябваше да седи мълчаливо, защото беше само един главен соколар. Освен това принадлежеше към еджнеби — пришълците, както презрително ги наричаше Пири Мехмед паша, заявявайки веднъж неочаквано, че в Дивана са останали само двама чистокръвни османци — самият султан и той, неговият велик везир. Не бе имало още случай велики везири да са ставали хора от чужда кръв. Сега неотвратимо надвисваше такава опасност и до голяма степен за това беше виновен и самият Пири Мехмед. Не измоли ли той някога султан Селим да направи везир Мустафа паша? И не забеляза ли пръв храбростта на Ферхад паша? А не беше ли назначен пак по негов съвет Ахмед паша за румелийски бейлербей? Сюлейман беше получил тези чужденци като наследство от баща си заедно с Пири Мехмед. Османецът Касъм паша беше вече в дълбока старост и беше принуден да напусне Дивана, сега ще иде да си почива и той, Мехмед паша, и тука ще възцарят тези босненци или българи, потурчили се християни, вероломни и подозрителни в своята ненаситност. Не чакай вярност от оня, който веднъж вече е изменил. Тези хора само се суетят в подножието на могъщата каменна стена, издигната от Османовци. Никой от тях не може да се възкачи на нея. Бият се, за да застанат по-близо от всички — и толкоз. Султанът също знае това, затова слуша с такава досада на лицето ежбите в Дивана.

И никой не знаеше, че Сюлейман си има на кого да доверява своите държавни работи и кому всеки път да разказва за кавгите в Дивана и за недоволството на еничарите, които не можеха да мирясат след Родос, понеже за тях победа без плячка беше по-лоша от поражение, и за грижите си с властта, понеже колкото по-безгранична беше тя, толкова по-безгранична беше и зависимостта на онзи, който разполагаше с нея. Механизмът на властта се усложнява и разраства дори тогава, когато изглежда, че ти като че ли с нищо не способствуваш за това. Само в султанския дворец Топкапъ имаше две хиляди придворна прислуга. Четиридесет хиляди беше дворцовата гвардия, тридесет хиляди еничарската пехота и десет хиляди конни спахии. Десетки главни писари и стотици обикновени писари и сума ти дефтердари само в Стамбул — нали освен четирите главни данъка трябваше да се събират други деветдесет и три данъка и ангарии. Съществуваше дори длъжност главен надзирател на всички доносници. Навсякъде трябват мъдри хора. За държавата не са достатъчни само войниците. Завоюваната земя само тогава носи полза, когато дава доходи. Те могат да се вземат само с ум. А откъде да се вземат толкова мъдри хора?

— Вашият разум, ваше величество, се простира над земята, както златоносен облак над полята и градините — вглеждаше се в строгите му очи Хурем.

Малката й главица се свежда на дългата шия под тежестта на червените коси. Тънката бяла ръка, сякаш защитавайки се, палаво е насочена към Сюлейман, прекрасното младо тяло се извива като змия, забелязала опасност.

— Ваше величество, от вашата мъдрост трябва да е доволна цялата ви държава!

— А предаността? Когато бръснарят бръсне главата на султана, пазят го двама капуджии с оголени саби. А капуджиите ги пазят четирима верни дилсизи. А пък дилсизите ги следят шестнадесет още по-верни акънджии. Къде свършват подозренията? На кого да вярваш? Същото е и в султанската кухня. Същото е и в харема. В цялата държава. След Белград е невъзможно да се намери замяна на стария Мехмед паша. Кого да поставиш?

— Поставете любимеца си Ибрахим, ваше величество.

— Ибрахим?

— Той е най-предан.

— Откъде ви е известно, моя Хасеки?

— Някои неща се разкриват пред жените от само себе си. Освен това не съм ли жена на велик повелител? Трябва да зная едно-друго в тази държава. Погледнете тези кожи — сякаш са живи, миришат на мразове, на свобода и горски дух, във всяка власинка трепти живот. Това е подарък от московския посланик.

— Зная.

— А знаете ли, че преди да се поклони на ваше величество с дарове от великия московски княз и да поднесе на вашата робиня тези редки кожи, посланикът трябваше да раздаде подаръци на чау-шите, които го поздравиха с пристигането, на слугите, които му бяха занесли от ваше величество и от великия везир храна, на вратарите и слугите на великия везир, на стражата, гончиите, конярите и всички драгомани — Юнус бей, Махмуд бей, Мурад бей и Мехмед бей.

— Така повелява обичаят!

— Когато обичаите са твърде много, тогава възникват злоупотреби.

— Посланиците трябва да се възпират. Шахът на къзълбашите беше изпратил при нас пратеник, съпровождан от петстотин конници. Цяла войска! Пуснах го в Стамбул само с двадесетина слуги, а останалите оставих на онзи бряг на Босфора. Стига ни собственото величие.

— За вашето величие са нужни най-преданите, мой пове-лителю.

— Ибрахим е чужденец. Не е османец. Грък е.

— Как се отнасяте към великия Джеляледин Руми, светли повелителю?

— Това беше любимият поет на Мехмед Завоевателя и султан Селим.

— Аз се осмелявам да посещавам библиотеката на Завоевателя и вашата, мой повелителю. И макар че не умея още да разбирам както следва драгоценните писания, но нещо вече схващам. Там прочетох следното. Веднъж шейх Салахедин наел зидари-турци да му иззидат ограда на градината. Руми казал, че за тая работа са нужни зидари-гърци. Турците трябва да се викат само да разрушават.

— Горчивите слова на Руми не трябва да се отнасят за всички османци.

— Също и за всички гърци, ваше величество. Но достойнствата на Ибрахим на вас са по-добре известни, отколкото на всеки друг. Може би великият поет е писал тъкмо за такива.

Неочакваното застъпничество на Хурем за Ибрахим наведе Сюлейман на мисълта да се посъветва с валиде ханъм. За да окаже на майка си особена чест, султанът я навести в покоите й, където всичко му беше познато: белите килими, ниските масички, сурите на Корана, изписани със злато по разноцветните прозорци, кадилниците и светилниците, Коранът на скъпоценната поставка и мраморният шадраван. До шадравана, небрежно метната на пода, лежеше голяма бяла кожа от непознат звяр.

— Какво е това? — попита султанът.

— Подарък от руския посланик. Бяла мечка.

— Нима има бели мечки?

— Те живеят край ледовете. Това е рядък звяр. И много скъп.

— Посланиците пълнят щедро покоите на моя харем. А кой ще напълни хазната ми?

— Не мога да ви бъда съветница, мой властни сине — каза валиде ханъм, като му подаваше чашка с шербет, — нали знаете, жените умеят само да харчат парите, а не да ги събират. Вашата Хурем го доказва всеки ден.

— Вие не обичате Хасеки. Това изпълва сърцето ми с болка.

— Обичах жената на вашите първи деца. Хасеки съм принудена да я почитам, тъй като я нарекохте баш кадъна.

Седяха и дълго мълчаха като врагове. Надпреварваха се да мълчат и никой не искаше да отстъпи. Но султанът беше дошъл за съвет, пък и освен това беше син на тази властна жена.

— Ваше величество — той леко склони високата си чалма пред валиде ханъм, — кого от моите приближени бихте посочили като най-предан?

Тя дълго не отговаряше, наслаждавайки се поне на краткотрайната зависимост, в която султанът доброволно се поставяше пред нея. А може би чакаше, че Сюлейман няма да издържи и ще повтори въпроса си. Но и той беше син на майка си и поддал се веднъж, нямаше намерение да го прави повече. Най-сетне тъмните уста се разтвориха и от тях излетя една единствена дума:

— Ибрахим.

Без да се наговарят (та и как ли биха могли да се наговорят тези две жени!), валиде ханъм и Хурем назоваха един и същ човек, за когото вече толкова време упорито мислеше Сюлейман.

От Венеция дойде вест, че за дож на Пресветлата република е избран старият Андреа Грити, бащата на Луиджи. Само за един ден от обикновен стамбулски търговец той стана син на дож. Освен с богатство и разкош се сдоби и с положение, каквото досега не можеше да си купи за никакви пари. По съвета на Ибрахим султанът прие Луиджи в покоите край морето, където имаше подбрана прислуга и няколко глумци за забавление на султанските гости, но и те, след като показаха как Ахмед паша размахва сабята и пръска слюнки на Съвета на везирите, домогвайки се до държавния печат, бяха отпратени и Сюлейман прекара нощта с вино, прозрачно като око на петел, със своя любимец и с най-богатия след султана човек в Стамбул. Султанът не се учуди много на широките познания на Грити: този човек стоеше между два свята — с единия си крак при мюсюлманите, а с другия при християните и ако не си мързелив (а онзи, който иска да печели, не може да бъде мързелив), гребеш с пълни шепи и оттук, и оттам, като послушно агънце, което суче наведнъж от две майки. Друго смая султана — осведомеността на Луиджи Грити за положението в неговата империя, дори по нейните най-отдалечени земи.

— Откъде имате тези сведения?

— Аз съм търговец.

— Но нали аз съм султан.

— Султанът не винаги стои на едно място, принуден е да ходи и на завоевателни походи. А търговецът си седи на място, при него идват стоки, а с тях и вести. Вестите също са стока — можеш да ги пуснеш в оборот. А понякога да ги съхраниш в кер-вансарая^[1] до сгоден случай, но добрият търговец никога няма да ги пренебрегне. Аз съм роден в Стамбул, затова имам основание да се смятам до голяма степен за османец. Наистина от друга вяра. Но тази земя ми е скъпа. И не ми е все едно дали ще бъде богата, или ще остане опустошена и изпотъпкана, както я бяха стъпкали селджуците, след тях Тимур, а сетне… За съжаление всеки път се сбъдва старата поговорка. „Където стъпи турски кон, там трева не расте.“ Завоевателя превзе Константинопол. Селим Страшния — Сирия, Египет и Хиджас. Кракът на ваше величество стъпи на брега на Дунав и на Родос. Но прибавиха ли нещо новите земи в хазната? Кой и кому ги раздаде?

— Земите се раздават за заслуги на моите бейлербейове — каза султанът. — Или искате да ми съобщите нещо ново за това?

Грити притисна към гърдите си ръце, отрупани с пръстени със скъпоценни камъни.

— Наистина, както е казано във вашата свещена книга: „Не увеличавай нищо у тираните, освен заблудите.“ Но който раздава земя, той пръв получава и печалбата. Нито една държава в Европа не владее толкова земи, колкото Високата порта и защо тогава тя не разполага сама с тях, а ги поверява на бейлербейовете? Променете този ред, ваше величество, и ще получите два пъти по-големи доходи само от държавните земи.

— Струва си да се помисли — съгласи се Сюлейман.

— Държавните работи са оставени без необходимия надзор — продължаваше Грити, без да обръща внимание на отчаяните жестове на Ибрахим, който се боеше от султанския гняв, тъй като в случай на нещо той би се стоварил най-напред върху него, а не върху този самоуверен търговец, зад който вече стоеше и високото покровителство на венецианския дож. — Вие се ограничавате сега с един доход само от някакви си три милиона ду ката. А между другото и най-беглите сметки увеличават тази сума на седем, та дори и на осем милиона. Ето, ваше величество. Данъкът от християните и по дукат от глава на населението от евреите — са милион и половина. Таксата за привилегии — сто хиляди. Имуществото на умиращите бездетни — триста хиляди. От налозите на аргоските гърци, които плащат по дукат за комин — двеста хиляди. Египет и Хиджас могат да дават милион и осемстотин хиляди, деветстотин хиляди ще идат за издръжка на местната войска, деветстотин хиляди за Йедикуле. От шестстотинте хиляди сирийски дукати триста хиляди също отиват за войската, а триста хиляди трябва да идват в Стамбул. От златните, сребърните, железните и солните рудници — милион и половина. Търговското мито, което плащах понякога дори и аз — милион и двеста хиляди. Десятъкът от събраното от полето зърно и плодовете — осемстотин хиляди. От данъка за добитъка — по половин дукат на глава — два милиона дуката. Данъците от новозавоюваните земи, от които нямате още нито един дукат — на първо време около двеста хиляди дуката. Моят приятел Скендер челеби знае как да взема данъци. Но за това е необходимо дефтердарите да вървят след войската и да вписват в книгите всичко живо, всяка къща, всяка колиба. В същото време Египет, завзет вече близо десет години от доблестната османска войска, и досега още не е включен напълно в данъчните регистри. Ваше величество! Само несравнимото могъщество на вашата империя не и позволява да се разпадне от безредие.

Сюлейман мълча дълго и тежко. Ибрахим му наля в златната чаша вино, но султанът дори не го докосна.

— Ще ви назнача за мой финансов съветник — каза най-сетне той на венецианеца.

— Но аз съм християнин! — възкликна Грити.

— На нас служат и неверници.

— А какво ще каже вашият Диван?

— В Дивана ще станат промени.

— Но едва ли такива, че да приветствуват един гяур?

— Там са добре дошли всички мъдри хора. Те са ни нужни. Вие сте от тях.

Грити се поклони.

После четоха подред стихове на Абу Нувас за виното и знаменитата „Мюреба“ на Месихи: „Кой знае ще бъде ли жив до следващата пролет? Пий и се весели, няма да се задържи, ще отмине пролетното време.“

За Ибрахим не стана дума. Ако той знаеше, че за него се застъпваха двете най-могъщи жени на империята, би се ужасил, ио незнанието го спасяваше. Затова преживя най-голямата си радост в живота, когато на Дивана султанът каза на великия везир Пири Мехмед паша:

— Високоуважаеми Мехмед паша, заповядваме Ви да предадете държавния печат на Ибрахим паша.

Това беше неочаквано за всички и най-вече за Ибрахим. Той дори не повярва, че става дума за него, а Пири Мехмед, като изкара от пазвата си кръглия златен печат, завит в брокатова кърпичка, изобщо не можеше да схване къде е тоя Ибрахим паша, на когото трябваше да предаде печата. Бе редно Ибрахим да стане, да се поклони на султана до земята, да целуне стъпките му, и след това да вземе символа на най-високата власт, но той не можеше да мръдне и седеше вцепенен, както и старият Мехмед паша, който само мигаше със сивите си очи, търсейки кой е този Ибрахим паша. Затова пък скочи тлъстият Ахмед паша, впери опулени очи в държавния печат и надвеси тежкото си тяло над Мехмед паша, сякаш чакаше старецът да сложи печата в ръката на Ибрахим само за да може той да го предаде на него — Ахмед паша, защото кой друг беше най-достоен за тази височайша султанска милост?

— Най-мъдрият от моите везири е заслужил да прекара остатъка от живота си в мир, оттегляйки се от задължения — сякаш без да забелязва нищо, каза спокойно султанът. — Ние няма да го забравим с милостта си и ще се обръщаме към него за съвет. Неговото място по наша воля ще заеме Ибрахим паша, комуто даряваме званието на румелийския бейлербей с полагаемите се доходи. Ние бихме помолили почитаемия Пири Мехмед паша да каже мнението си за великия везир Ибрахим паша.

Чак тогава Пири Мехмед се надигна, поклони се ниско на султана и като предаваше на Ибрахим печата, произнесе дрезгаво:

— На вашия роб му прилича честта на велик везир.

И не можеше да се разбере: одобряваше ли султанския избор, или се присмиваше?

Ибрахим взе печата, целуна го, зави го отново в брокатовата кърпичка и го скри в пазвата си.

За първи път при Османовци велик везир ставаше не чистокръвен турчин, а чужденец, потурчен гяурин, пък отгоре на това и роб. С Пири Мехмед свършваше великата и славна история. Започваше нова история. Каква щеше да бъде тя?

Ахмед паша беше готов да се пръсне от яд. Ако не бяха немите, които следяха всяко негово движение, очевидно вече предупредени от своите чауши, той навярно би извадил дори сабята. Искаше да извика нещо гневно, оскърбително и отчаяно, но от гърлото му излизаха само хрипове. Най-после султанът му обърна внимание. Погледна го навъсено под високата си чалма, сякаш се учудваше как този разпасан дебелак беше попаднал в почтеното общество на високия Диван. Чак тогава Ахмед паша се сепна, в тъмната му душа нахалството веднага се смени с уплаха, той се свлече на килима и запълзя към краката на султана, като мачкаше власинките с тежкото си тяло и скимтеше:

— О мой велики повелителю, пролейте дъжда на своята милост върху вашия роб… Изпратете го като ваша вярна сабя в Египет…

Султанът кимна милостиво.

— Ще помислим — каза спокойно. — „Човек се моли за зло, както и за добро, понеже човек е нетърпелив и прибързан“.

Ахмед паша целуваше края на Сюлеймановата дреха, а Ибрахим се взираше изпод вежди в него с едно око и си мислеше, че героите са лоши поданици. Дълго ли ще може да устоява на съблазните на Египет този глупав паша и ще може ли да устои въобще? В Египет, където сред пясъците и блатата хилядолетия наред непрекъснато бяха изчезвали не само хора, но и цели царства, вери и богове, не би могла да оцелее и най-твърдата душа. От тъмните дълбини на Африка в тази земя непрекъснато се изсипваха роби, злато, слонова кост, крокодилски кожи, благово-ния и подправки, скъпо дърво, редки плодове и зверове, хляб и тъкани и от тези богатства се замайваха и най-трезвите глави, грабителите искаха да станат богати, вчерашните разбойници се провъзгласяваха зд царе и султани.

Може би Ахмед паша реши да измени на Сюлейман още тогава, когато пълзеше по султанския килим, а може би очите му се наляха с кръв за власт, когато видя непристъпните кръгли кули на Кайро — все едно, но непокорният паша след няколко месеца изпотрепа в Кайро верните на Сюлейман еничари и се провъзгласи за независим султан на Египет. Нарекоха го Хаин, тоест предател, но Ахмед паша не можа да носи тази „титла“ и половин година, защото за предателя винаги се намира предател, който да предаде и него. Единият от тримата везири, които Ахмед паша беше назначил в своя „Диван“ — Махмуд бей, — беше решил, че е по-изгодно да запази верността си към истинския султан в Стамбул, отколкото да служи на самозванеца и се бе опитал да хване Ахмед паша, когато беше блаженствувал в хамама. Ахмед паша с наполовина обръсната брада, завит в зелена хавлия, беше скочил на покрива на хамама, от него на коня си и се беше скрил в цитаделата. Но никой не искаше да защищава тази цитадела, тълпите проникнаха там и докато грабеха хазната, новоизлюпеният султан беше избягал в пустинята и се беше скрил при племето Бени Бакър. След седмица шейхът на племето беше предал вързания Ахмед паша на Махмуд бей и главата на завоевателя на Белград и Родос се отправи към Стамбул, за да бъде поднесена на сребърен поднос на султан Сюлейман.

— Ваше величество — каза великият везир Ибрахим, поднасяйки на султана главата на Хаин, — колко често казвахте на вашия роб, че умните не биват верни. Но верни ли са глупците?

— Верни са само праведните — отговори Сюлейман с горчивина, удивителна за този тридесетгодишен, притежаващ такава неограничена власт човек. — И бих завършил с думите на пророка: „О, люде мои! Защо аз ви зова към спасението, а вие ме зовете към пъкления огън?“

Той нареди на Ибрахим да вечеря с него, но не като велик везир, който би трябвало да яде на ниска масичка встрани от султана, а като предишния Ибрахим в любимите покои на Завоевателя. Наистина този път бяха не двама, а трима — третият беше синът на Сюлейман Мустафа.

След изгонването на Махидевран от султанския дворец заради разправата й с Хурем Мустафа живееше с майка си. Махидевран не беше допускана в Топкапъ, а малкият паша, когото султанът всеки момент трябваше да провъзгласи за свой наследник, често идваше на малко пони в двореца, облечен като еничар, или ходеше на Атмейдан, за да гледа военните занимания на еничарите и тези бездомни, безродни и бездетни сурови войни обикнаха белоликия малчуган с големи очи, подаряваха му всеки път малко оръжие, вземаха го в своите орди, учеха го да мята стрели, да хвърля копие, да сече с ятаган. У момчето кипеше дива смесица от кръвта на Османовци и на войнствените черкези и още петгодишен си въобразяваше, че е воин и султан. От майка си беше усвоил властни жестове и високомерие, а от бащата — любознателност и вглъбе-ност и всичко вървеше натам, че от Мустафа след време наистина щеше да израсне един достоен приемник на трона. Но изведнъж от новата жена на султана се роди Мехмед и сега никой не можеше да предугади каква ще бъде султанската воля, а появата на съперника засили още повече високомерието на Мустафа и точно в този момент случаят трябваше да срещне малкия паша с новия велик везир.

Заради момчето на вечерята беше поднесена чорба и Сюлейман нареди да дадат три дървени лъжици — първата даде на Ибрахим, втората на сина си, а с третата започна сам да яде. Но видя, че синът не се храни.

— Мустафа паша — ласкаво каза султанът, — моля ви, яжте. Тогава момчето с изкривено от яд лице, като едва не плачеше, удари лъжицата о коляното, разцепи я надве, захвърли парчетата на пода и скочи от масата.

Сюлейман учудено остави лъжицата си.

— Какво има, Мустафа паша?

Ибрахим веднага разбра причината за гнева на султанския син.

— Повелителю Мустафа — каза той със спокойна твърдост, — правите го, защото султанът първо на мене даде лъжица. Нима не знаете, че съм и негов, и ваш роб?

— Не знам кой е роб тук! — извика момчето. — Понеже ти всеки ден ядеш с моя баща и той ти дава лъжица, преди да даде на мен, а аз за първи път съм допуснат на султанската трапеза.

Сюлейман прегърна сина си и му даде нова лъжица.

— Ти трябва да обикнеш Ибрахим паша, както го обичам аз. Защото той ми е най-верен.

— А аз? — попита ревниво момчето.

— След вас, повелителю Мустафа — бързо произнесе Ибрахим. — След вас.

Знаеше, че трябва да завоюва дори детските сърца, ако иска да се задържи във висините, до които го бе възнесла съдбата.