Павло Загребелни
Роксолана (5)

ВАЛИДЕ ХАНЪМ

Ибрахим забрави новата си робиня. Във всеки случай искаше така да мислят. Кой? Неговите евнуси ли, които трябваше да държи, за да наглеждат харема? Или самата робиня, твърде дръзка и неукротима за положението си? Дързост той не прощаваше никому. Дори султан Сюлейман не би се осмелил някога да бъде дързък с Ибрахим. Отношенията между тях ето вече десет години бяха почти братски. По-големият брат, макар и странно, беше Ибрахим. Сюлейман се подчиняваше на Ибрахим във всичко: в изобретателността, в капризите, в настроенията, в споровете, в конните състезания и в лова. Вървеше след него с удоволствие, сякаш дори радостно. Ибрахим изпреварваше Сюлейман във всичко, но се придържаше към една разумна мярка, като не го оставяше да почувствува, че е по-долу с нещо, че е по-малко надарен и по-малко пъргав. Всичко това обаче беше в миналото. Смъртта на султан Селим промени нещата само за един ден. Ибрахим беше твърде умен човек, за да не знае какво страшно нещо е властта. Човек с власт в ръцете се различава от обикновения човек, както въоръженият от онзи без оръжие. Над султана е само небето и аллах на него. Аллах е навсякъде, но всички повели идват от султана. Сега Ибрахим трябваше да следи внимателно Сюлейман, да го пази денем и нощем и да го държи в състоянието и настроението, в което той беше през десетте години в Маниса, разбира се, по отношение на него, Ибрахим, иначе защо му е да се безпокои още за някого си на този жесток и небла-годарен свят? Напрежението беше почти нечовешко. Да присъствуваш дори когато отсъствуваш. Да се появяваш щом само султанът си помисли за тебе и да съумееш така да му въздействуваш, че той да не те забравя нито за миг. В Маниса Ибрахимови съперници бяха само две жени — майката на Сюлейман валиде Хафса и любимата му жена Махидевран. Впрочем той трябваше да се пази само от валиде ханъм, понеже тя имаше тайнствена и неограничена власт върху сина си. В Стамбул валиде ханъм придоби още по-голяма сила, но тук се появи най-страшната съперница — държавата, империята. Тя всмукваше в себе си Сюлейман и заплашваше да го погълне напълно. Да се състезава с империята беше безсмислено, затова Ибрахим сега трябваше да се грижи само за едно: да не се отделя от Сюлейман, да бъде заедно с него в добро и зло, разбира се, отстъпвайки му привидно първото място, но всъщност задържайки се с всички сили на положението, което заемаше в Маниса. Наричаха го хитър грък и никой в двора не го обичаше, освен Сюлейман и валиде ханъм, която харесваше всичко мило на сина й, ала Ибрахим не се поддаваше на ничии чувства, защото знаеше твърде добре, че всеки изплува от морето сам, като разчита на собственото си умение. Не случайно се беше родил и израснал на остров от твърд бял камък. Още от малък знаеше: животът е твърд като камъка и обиколен от дълбоко безжалостно море. Духът на островитяните живееше у него винаги, макар и дълбоко спотаен. Право казано, Ибрахим дълбоко презираше хората от материка, но умело криеше презрението си, понеже численото превъзходство не беше на страната на островите, а на материка. Но само численото. По душевна сила той превъзхождаше всички. Дори и султана. Знаеше го отдавна, но никой друг не биваше да го знае. Затова трябваше да се преструва на любезен и дори да се унижава пред султана. Духът му, неспособен на унижение, страдаше от това прекомерно, но Ибрахим не можеше да стори нищо, освен да измъчва по един или друг начин тялото си. Можеше да се лиши например от вкусно ядене, когато Сюлейман не искаше да яде нищо, с месеци не навестяваше харема си, придружавайки Сюлейман в неговите пътешествия, на лов, в размислите и скуката; забравяше за печалбата, задоволявайки се с най-обикновената милост на своя висок покровител: една усмивка, възторжена дума, благосклонен поглед или просто кимване. Често пъти Сюлейман се затваряше насаме с Ибрахим за вечеря, без слуги и без свидетели, прекарваха цели нощи в разговори, възхищавайки се един от друг, пиеха гъсти кандийски вина, които доставяше на Ибрахим неговият верен Грити. Умореният Сюлейман заспиваше, но събеседникът му не мигваше. Ибрахим се боеше от постелята. Ще заспиш — и може би завинаги. В тази земя такова нещо се случва често. А може би някъде дълбоко в паметта му живееше страшният спомен как беше заспал върху топлите камъни и беше станал роб на Джафер бей. Сега беше обречен да живее като кукумявка. И когато му се случваше да прекара нощта с жена, той я измъчваше, като не й даваше да заспи нито за минутка, жестоко и неутолимо искаше от нея наслади и ласки: „Не спя ли аз, не смей да спиш и ти.“

Новата робиня, за която плати луди пари, поддавайки се на неясен душевен порив, очакваше някъде плахо първата нощ с него, но той не бързаше. Същността на обладаването на жената не е в осъществяването на замисъла, а в самия замисъл, в жестоката наслада от властта над своето очакване и очакването на жената, над която си надвиснал като наказващ меч, като съдба, като унищожителен час. Ти си този, който избира нужния момент и взема жената не просто гола, а разголена от всичко съществуващо и няма тогава с нея нито бог, нито хора — само нейният обладател. С много по-голямо желание Ибрахим би хвърлил в краката си нещо повече от жената, но засега не притежаваше повече, боеше се дори да помисли за това, понеже не го привличаше нищо друго, освен властта. Властта беше у султана, на Ибрахим беше съдено смирение, особено непоносимо поради това, че стъпваше около властта на опасно и застрашително разстояние. Но трябваше да се задоволява с малкото. Затова най-сетне си спомни за златокосата робиня и заповяда на старшия евнух да му я доведе през нощта в спалнята.

До леглото откъм главата мъждукаше сирийски меден свещник, от медната кадилница в средата на големия червен килим се виеше тънка струйка дим от едва доловими благовония. Ибрахим лежеше върху зелените покривки, същите както у султана, и държеше пред себе си древна арабска книга. Книгата беше дебела и тежка и да държиш без дървена подставка и то в постелята такава тежест беше почти невъзможно, но на него много му се искаше да се покаже пред девойката именно такъв — сериозен учен мъж, да я порази по същия начин, както в Безистена, определяйки за нея, без да се пазари, двойно по-голяма цена, отколкото искаше старият мошеник Синам ага. Как да я нарича? Роксолана. Името й го даде Луиджи Грити. Просто ей тъй, без да мисли, мимоходом. Така да бъде. Можеше да се нарече и Рушен^[1]. Това също ще напомня за произхода й и същевременно ще отговаря на османския дух. Подтиквана от евнуха, девойката влезе в просторната спалня и не без почуда видя върху зеленото ложе същия онзи венецианец, който я купи на Безистена. Беше цялата в розова коприна, тънка и прозрачна. Избрахим извърна към нея глава и свъси вежди.

— От днес ти си Рушен — каза на странен славянски език, от който на Настася й се дощя да прихне.

— Ама ти турчин ли си? — забравяйки за какво са я довели тук, простодушно попита тя.

— Рушен и Роксолана — така ще се наричаш — без да отговаря, обясни строго гъркът. — Ела по-близо и хвърли дрехите си, пречат ми да разгледам тялото ти — заповяда Ибрахим. — Ти си робиня и трябва да правиш всичко, което ти заповядвам.

— Робиня? Робите трябва да работят, а аз само спя и ям.

— Ти си робиня за удоволствия и наслади.

— За наслади ли? За чии?

— За моите.

— За твоите ли? — засмя се тя. — Не си ли твърде хилав за наслади?

Той се докачи. Очите му гневно светнаха, бузата му нервно затрепка. Хвърли книгата на килима и викна:

— Ела тук!

Тя пристъпи като че ли към ложето и в същото време встрани.

— По-близо.

— Ами ако не искам?

— Длъжна си да изпълняваш повелите ми.

— Но нали си християнин? Не приличаш на турчин. Християнин ли си?

Това беше толкова неочаквано, че той се обърка.

— Кой ти каза, че съм бил християнин?

— То си личи. Не е ли вярно?

— Сега това няма значение. Приближи се.

— Няма да се приближа, докато не разбера.

— Какво искаш още?

— Трябва да ми отговориш.

— Дръзко момиче! Ела насам!

— Не, кажи ми. Чувал ли си за онези седем отрочета, които заспали в Ефес?

— В Ефес ли? Какво от това?

— Още ли спят?

На Ибрахим започваше да му харесва това приключение в собствената му спалня.

— Във всеки случай не съм чул да са се събудили — каза той развеселен. — Сега доволна ли си?

— А онзи свещеник? — не отстъпваше тя.

— Какъв свещеник пък сега?

— В храма „Света София“. Когато турците нахлули със султана си в църквата, там се извършвала света служба и всички се молели на колене. На амвона се възправил свещеникът, който извършвал службата. Един еничарин се втурнал със сабя към него и вече замахвал да го съсече, но свещеникът се закрил с кръста, отстъпил назад към стената на храма, стената се разтворила и го скрила. Когато настане краят на неверниците, ще излезе от нея. Трябва да си чул за това.

— Никой тук не е чувал за такова нещо. Това е някаква измислица.

— Защо да е измислица? Знаят го всички почтени хора. Настася леко пристъпи към ложето, наведе се над книгата и прелисти страницата.

— Не познавам това писмо. Странно е.

— Можеш ли да четеш?

— Защо да не мога? Всичко мога.

— Тогава ела при мене.

— Няма да дойда. Това не го мога и не го искам. С тебе не искам.

— Ще те принудя.

— Само мъртва.

— Девойка ли си?

— Трябваше досега да забележиш.

— Но нали ти не искаш да те видя.

У Ибрахим се надигаше необяснимо нежелание. Мислеше вече не за насладите, а как да отстъпи с достойнство и как да се държи по-нататък с това странно момиче. Право казано, Рушен като жена не привличаше с нищо Ибрахим. Жената трябва да бъде безмълвно средство за наслада, а не да се впуска във възвишено философст-вуване веднага щом влезе в спалнята.

— Чия дъщеря си? — попита той, за да печели време.

— Кралска! — засмя се Настася, като тръсна дръзко пищните си червеникави коси.

Ибрахим не разбра. Или не повярва.

— Чия, чия?

— Казах ти — кралска.

— Къде те намериха?

— В кралството.

— Къде точно, питам.

— Където бях, вече ме няма.

Той я погледна по-внимателно, придирчиво, с недоверие и дори с презрение. Долна самозванка? Или просто глупаво момиче? Но все пак наистина е странна и с вида си, и с нрава си. И се държи твърде чудато. Никога не бе чувал за робини, които да се смеят, току-що попаднали в робство.

Прииска му се да помисли насаме. Не познаваше самотата, нямаше време за нея, но понякога остро усещаше някаква необяснима мъка и само след малко ставаше ясно: това беше мъка по самотата. Винаги жадуваме за онова, от което сме лишени.

— Добре — уморено махна той. — Сега си върви. Ще те повикам по-късно.

— Къде да вървя? — учудвайки го още повече, попита момичето. — Пак там — да ям и да спя?

У нея наистина имаше нещо различно от другите хора.

— А ти какво би искала?

— Да уча.

— Може би си забравила коя си?

— Робиня. Но скъпа.

— Ти всичко знаеш!

— Ако беше всичко, не бих искала да уча.

— Нали те учат да пееш и танцуваш?

— И без това умея. Мога да ти изпея как ме купуваха. Я чуй. — Тя приседна на килима, сви се като топка, едва докосвайки с пръсти дебелата арабска книга, и занарежда с дълбок тъжен глас: — „За самата Настася девет хиляди. За снагата й гъвкава десет хиляди. За бялото лице единадесет. За бялата шия дванадесет. За сините очи и дългите мигли тринадесет. За тънките вежди четиринадесет. За плитката златна петнадесет…“

Скочи на крака и побягна към вратата.

— Ето ти и песен. Стига ли ти?

— Върви си. Дай ми време да помисля. Тя още не вярваше.

— Как така да си вървя? Нали съм робиня.

— Върви, върви. Друг път ще те повикам.

— Голяма утеха!

Тя излезе от него, като се смееше, но той не искаше да слуша смеха й, искаше да мисли.

А за какво да мисли — не знаеше. Да се посъветва? За жената не се съветват!… Против нея могат само да вземат свидетели, когато извърши нещо долно. „Ако някои от вашите жени се провинят в блудство, представете четирима свидетели измежду вас против тях, а ако свидетелствуват против тях, затворете ги в отделни стаи, додето ги освободи смъртта или аллах им достави средство да избягат.“ Съществуваше Грити, който беше настрана от исляма. Но с Грити не му се искаше да говори за това момиче, понеже при среща той и бездруго непременно щеше да намигне и да попита с цинична мъжка откровеност: „Е как е, допадна ли ви роксоланката?“

Ибрахим лежеше и прехвърляше в паметта си стихове от четвъртата сура на Корана „Жените“. Винаги намираше в тази книга утеха особено там, където се споменаваше неговото име. Знаеше, че това е пророкът Ибрахим, когото християните наричат Авраам, но все едно се радваше, когато четеше: „Понеже ние дарихме на рода Ибрахимов писмо и мъдрост…“

Навярно и Ферух хатун, когато беше избирала за своя малък роб мюсюлманско име, се беше спряла на Ибрахим именно за да изпълни с гордост духа му? Понеже тя се грижеше за духа му с усърдие и настървение, оставяйки тялото на природата, която без всякаква помощ още на четиринадесет години направи Ибрахим пламенен и предан любовник на неговата добра господарка. Сега тя се облива някъде в безутешни сълзи, а той трябва да намери разумен изход от задънената улица, в която попадна, като купи на Безистена странната робиня. „И никога не сте в състояние да бъдете справедливи към всички жени, колкото и да се стараете да го правите. Затова не се отвръщайте по всякакъв начин от една от тях, нито я оставяйте в неизвестност. И ако се помирите и бъдете богобоязнени, аллах е благ и милостив!“

Не заспа почти до зори. Евнуха, който се появи, за да го попита дали да не доведе любимката му Хюма, направо го изгони. Непоносима сган са евнусите. Винаги знаят онова, което не бива да знае никой. Те не можеха да разпитат Рушен, защото тя не би отговорила никому (дори и на него за съжаление), но и така се досетиха, щом бе отпратил робинята без време. А може би тъкмо навреме?

И изведнъж се изплаши: а не прояви ли слабост, не се ли поддаде на скритото чародейство на тази чужденка? Във всеки случай трябваше да я упои със силно вино и нека тогава да проявява своята варварска смесица от остър като бръснач ум и едва ли не детска наивност. Но той все пак не направи това. Пусна Роксола-на, без дори да докосне тялото й, пусна я така бързо. Тук непременно има магия. Той се поддаде на наивната приказка за високопоставения произход и за едва ли не ангелската й чистота. Ех, Ибрахим, Ибрахим!…

Над Стамбул се спускаше студена зимна мъгла, но султанът изяви желание да отидат на Окмейдан^[2] и да стрелят с лък по тиква. Желанието на падишаха е свещено. Ибрахим съпровождаше Сюлейман, като вървеше до почетното дясно стреме. Той беше самото уважение и внимание на това почетно място от дясната страна и забавляваше султана, като описваше техните упражнения в стила на придворните сладкодумци-подлизурковци: „Когато високият султан, качвайки се на коня, забърза с августейшия кортеж по пътя на съвършенството, почтителността и служенето и според обичая на халифите, в свободния от държавни грижи ден пристигна на полето за стрелба по тиквата, която вече очакваше негово величество на мястото, откъдето той щеше да мине, чухраите и аджемите^[3] започнаха да движат тиквата, издигната на двеста гези^[4] над земята, и великият падишах яко лев, като си сътвори нокти от стрелите и лъка, започна да пуска в тиквата стрели на изпитанието, поощрението и заплахата, според думите: «И пригответе се против тях, с каквито военни сили разполагате и конница, за да всеете ужас във враговете на аллаха, във вашите врагове и други неверници…»“ Щастливата дясна страна се украси с присъствието на главния пазител на царските покои и велик соколар Ибрахим, който също пускаше стрели в своята тиква, и високопочтените султански велможи, поощрявайки се един друг, мятаха стрели на щастието в тиквите, които им подаваха аджемите, но всичките тези тикви не можеха да се сравнят с тиквата на височайшия султан — жълта, на червени и черни ивици, сякаш кръв от стрелите и синини от мощните удари на негово величество. „О, каква тиква! Грамада като дърво без ствол или глава на богатирски воин, който послушно я подлага под каменните удари на стрелите. Тя прилича на дебел клон на чемширово дърво. Това е гнездо на гълъби, които каменните стрели принуждават уплашено да излитат, или райска финикова палма, която се подлага на ударите на негово величество, наместника на нашето време.“

Султанът упорито забиваше стрела след стрела в огромната тиква, която, тичайки, разнасяха на висок дървен прът скритите зад земления насип чухраи. След султанската тиква се разнасяха тиквите, предназначени за Ибрахим, за великия везир — стария Пири Мехмед паша, за везирите, еничарските аги, за велможите, за подлизурковците и смахнатите. Султанската тиква беше най-голяма и най-ярка, а неговите стрели бяха със златни пера и сияеха дори в мъгливия въздух. Тиквите за Ибрахим и везирите бяха много по-малки и всичките бели, а останалите ловци трябваше да се задоволяват с няколко сивкави кръгли тиквички, в които се забиваха наведнъж по няколко зли стрели. Сюлейман беше овладял високото майсторство за стрелба с лък по времето на своето наместничество в Крим, където го изпращаше още малък дядо му — султан Баязид. И макар османските султани да смятаха лъка за оръжие на страхливците, като отдаваха винаги предпочитание на меча, Сюлейман след Крим вече никога не можеше да се избави от изкушението да пуска стрели ту в див звяр, ту в прелетна птица, ту в ей такава тиква.

Султанът както обикновено мълчеше, давайки само знаци на дилсизите^[5] да подават стрели или напитки, за да си разквасят гърлото с Ибрахим. Ибрахим се мъчеше да не изостава от Сюлейман, като забиваше сполучливо една след друга стрелите в своята тиква и се смееше на стария Пири Мехмед, който улучваше рядко, понеже не можеше да опъне както трябва тетивата, поради което стрелите му не достигаха целта и безсилно падаха. И изведнъж нечия чужда стрела с хищно свистене се впи в султанската тиква, като едва не я прониза цялата. Дори Ибрахим вцепенен погледна своя колчан и тази злочеста пришълка, сякаш искаше да се увери, че стрелата със синьо-бели пера не е негова, а е наистина чужда, кой знае чия и откъде. Тя стърчеше в ярката тиква черна, с мръсни синци, накачени по нея. Чухраите и аджемите, поразени от невижданото светотатство, замряха в своето прикритие, тиквите се полюшваха на високите върлини, сякаш страхливото треперене, обхванало всички придворни, се беше предало и на тях.

Учителят и възпитателят на султана, побелелият везир Касъм паша, който знаеше Сюлейман от малък, беше пътувал с него навсякъде, беше живял през всичките години в Маниса и търпеливо му беше предавал всички тайни на придворните обичаи, сега следеше с известна тревога Сюлейман. Сам аллах беше пратил това изпитание за младия султан. Ето случай да прояви и властта си, и нрава си, и самообладанието, на което беше обучавал Сюлейман невъзмутимият Касъм паша. Сюлейман си беше докарал в Стамбул от Маниса и дилсизите. Имаше си свои и не се нуждаеше от дилсизите, служили на султан Селим. Касъм паша беше подготвил за своя властелин и тези мълчаливи изпълнители на най-неочаквани повели — повели тайни, безмълвни, предавани с жест, движение, докосване и поглед, а дори и само с една въздишка на султана. Като примигваше със старите си зачервени от вятъра очи, Касъм паша удовлетворено наблюдаваше колко умело и незабелязано Сюлейман дава заповеди и как дилсизите търчат насам-натам, мълчаливо и незабавно изпълнявайки волята му. Как ще постъпи сега султанът, когато неизвестна ръка престъпно беше посегнала на високата му чест? Чужда стрела в султанската цел е все едно чужд мъж в Баб ус саадет — Вратата на блаженството^[6]. Наказанието трябваше да бъде наложено незабавно и безмилостно, но и в наказанието трябва да се държи за достойнството. Касъм паша не вземаше участие в състезанията, не го задължаваха и не му се присмиваше дори Ибрахим, но ако старият везир не хвърляше стрели, то тревожните погледи, които хвърляше, бяха много почести от стрелите на неговия възпитаник, и сега той напрегна цялото си старо жилесто тяло като силно опъната тетива.

Султанът не излъга надеждите на своя верен възпитател. От гърдите му не се изтръгна вик на възмущение и не попита нищо, само гневно посочи с ръка към онази дръзка стрела и дилсизите мигновено се втурнаха да търсят виновника, като веднага изправиха пред султана някакъв стар бей, омотан с топове плат и кожи, с огромна кръгла чалма, объркан и загубил ум от това, което беше сторил с несигурната си ръка. Дилсизите, като показаха на султана лицето на злосторника, метнаха върху главата му черно покривало, готвейки се да изпълнят неминуемото наказание, но Сюлейман с едно движение на показалеца на лявата ръка ги спря.

— Къде е кадията^[7] на Стамбул? — попита спокойно. Искаше да бъде справедлив и да се ръководи не от гнева, а от законите. Не се интересуваше как се зове престъпникът и кой е. Понеже престъпникът поради своето престъпление става животно, а пък животното няма име, както и положение. Само смъртта може от престъпника, посегнал на султанската чест и нанесъл най-голямо оскърбление на падишаха, да направи отново човек и тогава ще му бъде върнато името, а семейството ще може да вземе тялото му, за да го предаде на земята според обичая. Кадията пристигна и се поклони на султана.

— Наистина всевишният аллах обича хората с възвишени помисли и не обича низките — тънко пропя той, като поглаждаше къделите на бялата си брада и издуваше станалите лилави от студа бузи. — „Тъй като твоят господ скрито те следи.“

След това кадията обрисува цялото коварство и тежестта на злодеянието на виновния и за потвърждение цитира Абу Ха-нифа, Малика и Несай^[8]. Не можеше да има по-тежко злодеяние от посягането върху честта на властелина, а пък онези, които забиват стрели в тиквата на щастието на негово величество, губят право на живот, понеже „господ е излял върху тях бича на наказанието“. Наистина ние сме принадлежали на бога и се връщаме при него.

Султанът и всичките му везири признаха изключителните знания на кадията, красотата на речта му и добре изградените доказателства. Сюлейман посочи на немите с пръст какво трябва да сторят, те веднага преметнаха през шията на нещастника черна връв, дръпнаха краищата й — и ето човека вече го няма, лежи един труп с изцъклени очи, с прехапан посинял език и самият султан, Ибрахим, везирите и велможите се уверяват в смъртта му, като минават покрай удушения и внимателно се вглеждат в него. Сюлейман подари на кадията султански халат и като поомекна, каза на Ибрахим, че би искал днес да вечеря с него.

— Ще наредя да приготвят румелийски дивеч — поклони се Ибрахим. — За десерт ще има четири сладки неща.

— Днес е хладно — сви рамене Сюлейман, — не би навредил и анадолски кебап.

— Не би навредил — на драго сърце се съгласи Ибрахим.

— И малко зеленчуци. Ще минем и без сладки неща. Не сме жени.

— Наистина, ваше величество, не сме жени.

За първи път през деня султанът се усмихна. Тази усмивка под мустак можеше да забележи само Ибрахим.

— Днес добре постреляхме.

— Ваше величество, днес вие наистина хвърляхте стрели на щастието.

— Но и ти не изоставаше от мен!

— Да ви изпреварвам би било престъпно, да изоставам — позорно.

— Надявам се нашият велик везир да съчини една газела^[9] за този празник на стрелбата.

— Не е ли твърде стар Пири Мехмед, ваше величество?

— Стар за стрелба или за газела? Както е казано в Корана: „И моята глава е побеляла…“

— Мехмед паша е суфи^[10], а суфитите порицават всички развлечения. Аз бих могъл да наредя бейт^[11] за великия везир.

— Защо да се отказваш от такова намерение? — Султанът грабна поводите на коня си от чаушите^[12] и потегли от Окмейдан.

Ибрахим, като се движеше неотстъпно до дясното му стреме, се наклони леко към Сюлейман, за да може той по-добре да го чува, и издекламира:

Имаш обичай да осъждаш виното, да отричаш флейтата, о, суфи! Пий вино и бъди човек, о, суфи, този лош обичай остави!

— Това трябва да се запише — одобрително отбеляза султанът и пусна коня в галоп. Ибрахим препускаше редом като негова сянка.

Вечеряха в покоите на Мехмед Завоевателя, изографисани от венецианския майстор Джентиле Белини: русокоси жени, зелени дървета, гяурски здания, зверове и птици — всичко онова, което беше забранено от Корана. Но пиеха също и забранено от Корана вино, макар там и да е казано: „Ще им бъде дадено да пият чисто, запечатано вино.“ Затова пък обичайната мрачност на султана изчезваше и той ставаше едва ли не онзи шестнадесетгодишен шехзаде от Маниса, който се кълнеше някога на Ибрахим в любов и уважение за цял живот. Пияната камила по-леко носи товара си. Пиеха и ядяха много, но още по-много изхвърляха, понеже за слугите входът тук беше забранен и нямаше кой да прибира.

— Което не се изяжда — се изхвърля — небрежно каза султанът. — Тази вечер всичко ми е особено вкусно. А на тебе?

— И на мене.

Ибрахим доливаше на Сюлейман гъст мискет, а от главата му не излизаше казаното: „Което не се изяжда — се изхвърля.“ А той не би изхвърлил никога и нищо — нали беше син на бедни родители. Но тук, покрай султана, вече не изяждаше всичко въпреки ненаситността си. Ето и Рушен не я изяде. И какво сега — да я изхвърли ли? Но къде?

Гледаше Сюлейман и неговата печално клюмнала на дългата тънка шия глава, натежала от много високия тюрбан, опитваше се да определи истинските си чувства към този човек — и не можеше. Не искаше. Не беше свикнал да криви душата пред себе си. А да признае истината?… Да си остане така, както и досега. Той живее не за себе си, а за тъмноликия владетел. И Рушен я купи, като даде луди пари, та смая Грити, а после не я докосна и с пръст, когато евнухът напъха момичето в спалнята му — купи я не заради себе си, а за султана, за неговия царствен харем, за Баб ус саадет в четвъртия двор на двореца Топкапъ, зад Златните врата на насладите. От какви подбуди? От любов? Жалост? Или от благодарност за всичко, което Сюлейман беше направил за него? Знаеше ли? Действуваше несъзнателно, без сам да разбира до този момент какво върши, осъзна го едва сега и се зарадва невероятно, прииска му се да разкаже на султана какъв чуден дар му беше приготвил, но овреме се сдържа. Той имаше един навик: да възпира възторзите си, като кон в галоп. Спри и помисли още малко! Помисли и изведнъж го осени: валиде ханъм? Трябва да се посъветва с майката на султана, валиде Хафса, всемогъщата повелителка на харема на падишаха.

След вечерята Сюлейман помоли да му почете от „Тасавурат“^[13]. Слушаше, клюмайки, не прекъсваше и не питаше, а Ибрахим, без да се замисля над това, което четеше, забравил дори за самия султан, непрекъснато въртеше в главата си само едно: „Валиде ханъм, валиде ханъм, валиде ханъм!“ „Намерих една жена, която ги управлява, и на нея е дарено всичко, и тя има голям трон.“

А сетне изведнъж трепна, като си спомни кой знае защо мрачната легенда, свързана с венецианеца Джентиле Белини, който изографисал тези покои за Мехмед Завоевателя. Художникът смаял твърде много султана, донасяйки му като дар няколко свои платна с изобразени прекрасни жени, които се сторили на Мехмед по-живи дори от неговите одалиски в харема. Султанът не вярвал, че човешка ръка е способна да създаде такива неща. Тогава художникът нарисувал портрета на самия Мехмед Завоевателя: крив като ятаган нос, разбойническо лице с широка брада и поглед като на звяр под кръглия тюрбан, а над всичко властвува цветът на тъмна сгъстена кръв. Султанът бил във възторг от изкуството на венецианеца. Ала когато художникът показал на Мехмед картината, изобразяваща отсичането на главата на Йоан Кръстител, султанът се разсмял на неосведомеността му.

— Тази глава е прекалено жива! — възкликнал той. — Не се вижда, че е мъртва. На отсечената глава кожата се свива! Свива се веднага, щом главата се отдели от тялото. Вие, неверниците, не ги разбирате тези работи!

И за да не остави никакво съмнение в своите знания, веднага заповядал да отсекат главата на един от чаушите и накарал художника да гледа умиращата глава, докато на венецианеца не му се сторило, че и самият той умира.

За Османовци нямаше нищо невъзможно. Особено в жестокостта. Няма ли да предизвика и той жестокост със своя дар? Постъпката трябва да се предхожда от разговор. А разговорът още не е подарък.

Макар Ибрахим да беше смятан за главен пазител на султанските покои и макар Баб ус саадет да беше също в негово владение, той не можеше да пристъпи четвъртите врати, които се охраняваха от бели евнуси, без риска да загуби главата си, както и всеки друг мъж освен самия султан. Евнусите не се вземаха под внимание, понеже евнухът не може да се зъзползва от одалиските, както и неграмотният от книгите. Но от висотата на своето положение Ибрахим виждаше какво става в харема и беше длъжен да задоволява всички потребности на този мъничък, но всемогъщ свят; всяка сутрин при него идваше главният евнух, който предаваше нарежданията на валиде ханъм, великата владетелка Хафса, чието драгоценно време не можеше да се пилее за низки и долни неща, за които тук беше поставен той, Ибрахим, понеже нейното време пестеливо се разпределяше между стремежите за приближаване към аллаха и възвеличаване на улемите, бедните чалмоносци. Ибрахим търпеливо слушаше бръщолевенето на черния главен евнух, като знаеше прекрасно, че нейно величество валиде ханъм освен за приготвяне на дарове за джамиите и свещените тюрбета, шиене на скъпоценни балдахини, бродиране и плетене на дантели, прахосва по-голяма част от времето си за сплетни, за изслушване на доносите на евнусите и верните си одалиски, за потушаване на раздори, а понякога и на истински бунтове, от които харемът направо клокочеше и, разбира се, за проследяване на всяка стъпка на султана, везирите му и всички приближени и най-напред на самия Ибрахим, макар към него валиде ханъм да беше особено благосклонна, което неведнъж беше изявявала открито. И не просто бе благосклонна, а го обичаше като син. Това той също беше чувал от устата на самата валиде ханъм. От царствените уста, които с красотата си затъмняваха всичко друго виждано. Не сочни, не яркочервени, не нежни с онази тънка нежност, от която мъжете обезумяват, а по-скоро строги, тъмни, сякаш пресъхнали и втвърдени, но изрязани с такова съвършенство, че той очакваше от тях дори не просто думи, а самата красота. Не бяха много мъжете, имали щастието да видят тези уста. Ибрахим принадлежеше към тези малцина.

— Предай на валиде ханъм — каза сутринта на главния евнух, — че бих я помолил да ме изслуша.

Главният евнух се поклони мълчаливо.

— Върви — отново каза Ибрахим.

Евнухът, кланяйки се, отстъпваше към вратата. Беше по-могъщ от Ибрахим, защото държеше в черните си, страшно силни ръце и целия харем, и самия султан, но никога не показваше открито могъществото си, понеже зад него стояха поколения също такива евнуси, които вършеха работата си тайно, намъкваха примката, прокрадвайки се изотзад, а пред очите се кланяха угоднически, унижаваха се и се подмазваха.

Човекът, когато се е изправил на крака и се е извисил над света на животните, като че ли веднага се е раздвоил на горна част, където са духът и мисълта, и долна, в която телесното тегне към земята, тласка я към низостта, към първобитната мръсотия. За горна част служат мъдреците и боговете, а за долна — под-мазвачите. От човешката измет те са най-древни. Не е възможно да им се сложи край. Може би единственият начин е отново да се върнем на четири крака?

Ибрахим никога не се смяташе за ласкател. Може би той именно затова се хареса на Сюлейман, че не се присъедини към тълпата от лакеи, обкръжаващи шехзадето в Маниса, а сега, когато Сюлейман стана султан, той, Ибрахим, също не се пречупи, задържа се на човешката си висота, издигна се още по-високо над лакеите от Високата порта, които тук нямаха чет. Валиде Хафса отначало със страх се вглеждаше в ловкия грък, опасявайки се да не навреди нещо на сина й. Но, притежавайки нужното търпение, което с пълно право би могло да се нарече целебно, тя скоро се убеди, че между младежите беше започнало нещо като надпреварване по способности и това й хареса. Сега трябваше само да следи да не би Ибрахим, като другар на Сюлейман, да възнамери да стане негов съперник. Валиде ханъм забелязваше и най-малките намеци за съперничество ако ли не сама, то благодарение на ушите и очите, които предвидливо беше поставила навсякъде й своевременно ги отстраняваше незабелязано за Сюлейман, а често и за Ибрахим.

Сега в молбата на Ибрахим валиде ханъм беше заподозряла някаква хитрост, навярно затова не отговори няколко дена, като разучаваше за него всичко възможно, или се готвеше както подобава за предстоящия разговор. Да се готви, без да знае за какво е този разговор? За друг би било странно, но не и за валиде ханъм. Понеже ако човек е намислил нещо недобро или пък подло, той няма да издържи и ще се издаде поне с намек, с някаква незначителна дреболия, макар в бълнуване насън или в опиянението, когато се затварят със Сюлейман в гяурските покои на Завоевателя — и тогава тя незабавно ще узнае, ще се досети за всичко и както трябва ще се подготви за отпор. Ако ли пък Ибрахим няма нищо лошо на ум, а напротив, иска да направи за нея нещо приятно, и тогава не бива да бърза, понеже прибързаността прилича само на хората от долен произход, на нищожните, които не струват и грош. Величието на човека е в спокойствието, а спокойствието в търпението и бавенето. Незабавно трябва да се наказват само враговете. Вдигнатата сабя трябва да пада като вятър.

Валиде Хафса произхождаше от рода на кримските Гиреи. В нейните жили не течеше кръвта на Османовци. Но издигната днес до положението на пазителка на добродетелите и достойнствата на този царски род, тя с всички сили се мъчеше да всмуче в себе си неговия многовековен дух. Гигантските простори дишаха в сърцето й, бавни като движението на керваните; ритмите на пясъците и пустините пулсираха в кръвта й, облаци, прогонени от небесата от големи ветрове, спираха в сивите й искрящи очи, изрязаните й устни се овлажняваха от дъждове, които падаха и все не можеха да паднат на земята. Империята беше един безкраен простор, а просторът беше тя, Хафса. Странствувала по волята на султаните Баязид Справедливи и Селим Страшни (нейния мъж) със сина си ту в Амасия, ту в бащиния Крим, скрит зад високите вълни на суровото море, ту в Едирне, ту в Стамбул, ту в Маниса, а сега, съединила и обединила всички простори тук, в царствения Стамбул, в двореца Топкапъ, тя успокоено седна на възглавницата на почитта и уважението, превръщайки се сякаш в тугра^[14] върху султанската грамота за достойнството на най-целомъдрените хора в целия свят.

Валиде ханъм повика Ибрахим, когато желанието му да сподели намерението си с нея беше започнало вече да се изпарява. Намерението е ценно, докато още не е помръкнало, когато иде от горенето на душата и няма върху себе си нищо от хладния разум. Но откъде валиде ханъм можеше да знае за странното намерение на Ибрахим?

Тя го прие в просторните покои до Тронната зала през нощта, когато султанът вече спеше или се развличаше с любимата си жена Махидевран. Само един тесен преход и стръмни стъпала ги отделяха от мястото, където се намираше сега Сюлейман, и това неволно слагаше върху техния разговор белег на нещо непозволено, едва ли не греховно.

Валиде ханъм седеше на възглавниците цялата в бели кожи, лицето й беше покрито с бяло фередже, над което горяха огромните, черни в полумрака очи. Само един светилник мъждукаше далеко в ъгъла, осветявайки лицето на валиде ханъм с плахи жълтеникави лъчи, ала тя като че ли и от него искаше да се прикрие, защото при появата на Ибрахим вдигна леката си ръка така, че на лицето й падна сянка, но то беше само за миг, понеже веднага дръпна ръката, а в нея държеше фереджето. Ибрахим бе от мъжете, които вече бяха виждали лицето на валиде ханъм, затова тя не искаше да го крие и днес, когато между тях трябваше да се състои разговор, пък за разговора не са достатъчни само очите, а трябват и уста, още повече ако са така неповторими, както нейните.

— Седни — покани го тя, посочвайки на Ибрахим възглавниците, които можеше да си подложи.

Той поздрави и седна на разстояние, навеждайки се почтително към страната, където тънеше в бялата нежност на кожите малката фигурка, която дори и седнала, успокоена и неподвижна, беше сякаш цяла изтъкана от живост, подвижност и безпокойство. Черно-сивите очи проблясваха остро — или изкусно почернени, или в такива едни чудни прорези, малкото правилно носле като че ли трепкаше не само с тънките си ноздри, но и с цялото си ясно очертание, устните й бяха тъмно изписани върху бледното й нервно лице и сякаш говореха дори и здраво стиснати. Полъхът на времето още не беше докоснал това лице. То живееше, дишаше и вдъхновяваше всеки, който имаше щастието да го погледне. Странен беше султан Селим — беше отпратил далеч от себе си такава жена и чак до смъртта си не пожела да я види повече. Може би беше истина онова, което си препредаваха шепнешком един на друг пазачите на харема, че уж Сюлейман не бил роден от Хафса, а от любимата робиня на Селим, една сръбкиня, родом от Зворник в Босна. А уж през същата тази нощ Хафса била родила момиче. Нима е могла да понесе наследникът на трона да бъде от робиня? Още преди разсъмване евнусите удушили сръбкинята, а Сюлейман станал син на Хафса. Дали наистина е било така и дали е узнал за това Селим? И знае ли го някой със сигурност? Харемът пази навеки своите тайни, вратите му са заключени така здраво, както са стиснати тези прекрасни уста, които не искат да промълвят на Ибрахим нито дума, а да заговори пръв не смееше.

Най-сетне валиде ханъм реши, че мълчанието продължи твърде дълго.

— Искали сте да поговорите с мен. За какво? Слушам. Начинът й на говорене подхождаше на външността й: стремителност и небрежност, думите връхлитат една върху друга, сякаш устните се мъчат да ги изтласкат колкото може по-бързо на свобода, за да се затворят отново в продължително и упорито мълчание.

Във въпроса на валиде ханъм Ибрахим можеше да долови каквото си иска: недоволство от това, че са я обезпокоили, гняв към човек с толкова низко в сравнение с нейното положение, обикновено равнодушие. Там нямаше само любопитство и истинско желание да узнае какво точно ще й каже.

Ибрахим се мъчеше да долови поне далечно сходство между валиде ханъм и Сюлейман. Не намираше нищо. Дори съвсем чужди хора, живели дълго заедно, приемат един от друг някакъв жест, усмивка, движение на веждата, някоя дума или просто възклицание. Тук нямаше нищо. Или бяха две напълно чужди и враждебни същества, или пък бяха толкова силни личности, че не можеха да приемат от друг нито някакви достойнства, нито недостатъци. Той чувствуваше отчуждението на валиде ханъм и разбра, че тя се беше приготвила в случай на нещо и за отпор, и за отмъщение, макар че външно беше самата доброжелателност. „Те замисляха хитрост и ние замисляхме хитрост, а те дори не знаеха.“ Жените не четат Корана. Но на жените може да се чете Коранът, като се привеждат цитати от него. Ибрахим тъкмо навреме, за да не премине мълчанието му в непочтение, намери нужните слова:

— „Който идва с добро, го чака още по-добро…“

А понеже валиде ханъм мълчеше или не желаейки да отговаря на думите на Корана, или изчаквайки какво ще каже Ибрахим по-нататък, той добави:

— „А които идват с лошо, ликовете им ще бъдат хвърлени в пъклен огън.“

Тя продължаваше да мълчи, стискаше още по-упорито тъмните си устни, хвърляше на Ибрахим остри като стрели погледи, об-стрелваше го от всички страни бързо, умело и точно.

— „Само вие се радвате на своите дарове“ — отново се обърна той към спасителните думи от книгата на книгите на исляма.

— Така, значи — най-сетне наруши тя непоносимото си мълчание. — Дар? Ти искаш да получиш някакъв дар? Е, какъв?

— Не аз, ваше величество. Не е за мен този дар. Усещаше необикновена скованост. Много по-просто би било тогава, през нощта, да беше казал на Сюлейман по мъжки: „Купих една рядка робиня. Искам да ти я подаря. Нали няма да ми откажеш?“ Както самият Сюлейман още в Маниса му подари една след друга две свои одалиски, хвалейки твърде откровено женските им достойнства.

— Е, за кого е? — попита валиде ханъм и сега вече нямаше никакво отстъпление.

— Исках да се посъветвам с вас, ваше величество. Бих ли могьл да подаря за харема на светлейшия султан, където властву-вате вие, като лъвица, удостоена с честта да служи на лъва на властта и повелите, да подаря на това убежище на блаженството една рядка робиня, която купих с тази цел от един почтен челеби^[15], пристигнал отвъд морето?

— Рядка с какво — с красотата си?

— С характера си, с цялото си същество.

— Такива подаръци — само от доверени.

— Дойдох да се посъветвам с вас, ваше величество. Тя не го слушаше.

— Доверени в работите на харема могат да бъдат само евнусите.

Той изрече:

— „… а ако не сте влизали при жените, то нямате грях…“ Тя продължаваше да не го слуша. А може би се преструваше, че не го слуша?

Изведнъж попита:

— Защо искаш да я подариш на султана?

— Вече казах за нейния рядък характер.

— Това е твърде малко.

— Носят се слухове, че е кралска дъщеря.

— Кой казва това? Тя самата ли?

— Хора, на които вярвам. И поведението й.

— Какво поведение може да има една робиня?

— Ваше величество, тази робиня е необикновена! Тя беше упорита в своята непреклонност.

— Кога е купена робинята? Ибрахим се смути:

— Наскоро.

— Все едно ще разбера. Не подобава да се води робиня от Безистена в Баб ус саадет. Тя трябва да бъде подготвена както следва, за да престъпи този висок праг.

Валиде ханъм мълча дълго. И Ибрахим нямаше какво да добави. Най-сетне изрязаните тъмни устни се раздвижиха:

— Тя непокътната ли е?

— Иначе как бих посмял, ваше величество! „И сложи ръката си зад пазвата, тя ще излезе цяла и невредима. Това ще бъде едно от деветте знамения…“

Валиде ханъм отново потъна в мълчание, сега особено дълго и тежко за Ибрахим. Най-после трепна и за първи път го погледна лукаво, съвсем по женски:

— Не можа ли да се справиш с нея? Бузата на Ибрахим започна нервно да трепка.

— Още когато я купувах, я купувах за негово величество! Платих двойна цена срещу онази, която искаше челебията. Луда цена! Никой няма да повярва, ако я изрека.

Тя не го слушаше и вече се смееше над него.

— Тебе ти трябва за харема стара, опитна жена. Иначе там никога няма да има ред. Не искаш помощ от евнусите, защото ги мразиш. Зная аз.

Помълча и неочаквано му рече:

— Ще пратя да проверят целостта й. С тебе ще дойдат евнуси.

— Сега?

— Не може да се отлага.

— Бих ли могъл да ви помоля, ваше величество…

— Ти вече ме помоли — аз дадох съгласие.

— Освен това… Нека за това да знаем само ние.

— А робинята?

— Тя е още съвсем момиченце.

Валиде ханъм вирна непокорно глава. Съжали за своята несдър-жаност, но вече беше свършено. Може би си спомни, че и нея я бяха докарали в харема на шехзаде Селим също съвсем млада девойка. И досега не приличаше на майка на султан Сюлейман. По-скоро на по-голяма сестра. Само шестнадесет години деляха майката от сина. На четиридесет и две години тя беше вече валиде.

Паметта започва да работи у човека много по-рано от всички радости и нещастия, които е съдено да преживее.

Тя стана. Беше на ръст като Рушен и като нея тънка и изящна. Ибрахим кой знае защо си помисли, че двете трябва да се харесат. Поклони се на валиде ханъм и я изпрати до прехода към светата святих.

Противно беше да мъкне подире си евнусите, но не посмя да повери тази работа никому. Мина мълчаливо със свитата си през Вратата на еничарите, покрай тъмната грамада на „Света София“, покрай обелиските на Атмейдан. Вкъщи изгони слугите, свърза евнусите на валиде ханъм със своите, оттегли се в мъжката половина и чакаше пронизителен момински вик, стонове и ридания, но горе цареше тишина и той не издържа, отиде там. Черните евнуси с дрехите на Рушен в ръце като пощурели я гонеха по тясната полутъмна стая, а момичето, като развяваше дългите си небрежно разпуснати коси и извиваше гръб и бедра, се изплъзваше от тях, от гърдите й се изтръгваше нещо като смях или като хълцане, очите й бълваха зелен пламък, като че ли искаха да изпепелят нечестивците с пъклен огън, ноздрите й трептяха от изнемога и отчаяние. Като видя Ибрахим, Рушен го посочи с пръст и се задави в нервен смях.

— И този е дошъл! Защо си дошъл?

— Да те погледна за последен път! — спокойно каза Ибрахим.

— За първи!

— Да. Но и за последен!

— Гледай тогава. Тия вече ме гледаха! Претърсваха ме. Какво търсеха? Заповядай сега да ме удушат, както е прието у вас.

— Не позна. Дошли са да те вземат за подарък.

— За подарък ли? Че не съм ли жива?

— Имай търпение да чуеш докрай. Желая ти голямо щастие.

— Щастие? Тук?

— Не тук. Затова те дарявам на самия султан. В харема на падишаха.

— В харема на султана? Ха-ха-ха. Тогава защо ме раз-съблича?

— Да погледна тялото ти.

— А какво ще каже султанът?

— Трябва да мълчиш за това. А сега сбогом. И се облечи. Той се обърна и тръгна към стъпалата. „И почтените жени са благоговейни, защото аллах ги пази, като ги предава на грижата и защитата на мъжете.“