Павло Загребелни
Роксолана (20)

ИЗТРЕЗНЯВАНЕТО

Да живеещ сред зверове. Тук не криеха, напротив, перчеха се с това, че са зверове. Чуждоземните посланици, преди да попаднат в тронната зала, за да целунат края на Сюлеймановия кафтан, бяха превеждани през двора, където стояха огромните Сюлейманови слонове, а след това между клетките с лъвовете и леопардите през един тесен проход, та да им се струва, че всеки момент през прътите може да се промуши страшна лапа на див звяр с яки и остри като ятагани нокти.

Султанът вземаше дори и в поход своя зверилник и често пред входа на неговата осмоъгълна червена шатра, разпъната на дебели, отлети от злато стълбове, привързваха хищни пантери и гепарди, сякаш за да покажат: ето, вижте, падишахът повелява дори на дивите зверове.

Но имаше сила, от която се боеше и самият султан. Призвана да укрепва и поддържа империята, понякога тя я разтърсваше така неочаквано и страшно, както никоя друга. Тази сила бяха еничарите. Султанската войска, която няколко столетия вдъхваше страх на Европа, Азия и Африка, беше измислена от брата на султан Орхан — Алаедин, който доброволно се беше отказал от претенции за престола и беше станал велик везир на своя по-малък брат. Той беше въвел за християните в покорените земи кръвния данък — девшир-ме. Веднъж на пет години нарочни султански чиновници трябваше да вземат от всеки четиридесет двора по едно петгодишно момче, при което избираха най-годните и здравите. Отвеждаха децата завинаги. „С печални лица родителите, роднините, братята и сестрите им горчиво плачеха и ехтеше такъв вик, че не беше възможно да се предаде с човешки език; като обличаха траур и власеници, злочестите родители си посипваха главата с пепел и силно викаха. Живите завиждаха на мъртвите, когато откъсваха децата от родителите. Имаше много скръб, сълзи и страдания.“ Този стон щеше да се промъкне през дебелия слой на столетията. Пиеха кръв от народа — най-чиста и най-невинна. Лишаваха народа от бъдеще, мислейки в самоувереното си заслепение, че бъдещето е само тяхно. Алаедин казваше: „Когато децата бъдат принудително ислямизирани и взети като войни на държавна служба, с това ще се извоюва тяхното временно и вечно освобождение, понеже думите на Корана гласят, че у всяко новородено е заложен стремеж към исляма. А когато този стремеж се разпространи сред войската от християнски деца, тогава ще бъде лесно с тяхна помощ да се приобщават към исляма техните съотечественици и по този начин броят им ще расте.“

Взетите във вечно робство деца ги обучаваха повече от десет години в училището за аджеми^[1] в Сютлюдже на чуждия език, вярата и изкуството да убиват хора, като ги държаха по няколко хиляди в едно огромно мрачно здание, в ужасна теснотия и жестокост. След това най-ловките бяха изпращани в еничарски орди, а останалите отиваха като слуги в султанския двор и дворовете на велможите и продължаваха да учат, като си избираха една или друга специалност. Някои от тях за цял живот си оставаха слуги, а други, като например прочутият майстор Синан, проявяваха надареност, трети достигаха до най-високи длъжности в държавата, а при Сюлейман ставаха вече дори велики везири, като се отплащаха на света със същата жестокост, каквата беше проявил той към тях и тяхното детство. Младите еничари биваха обучавани и по-нататък — до двадесет и пет и до тридесет години, докато накрая не станеха войни, каквито светът не познаваше. Еничарите не бяха прости, вулгарни главорези, както си представяха непосветените. Учеността засилва подлостта и жестокостта — така смятаха наставниците на тази войска, затова неуморно продължаваха да учат еничарите чак до смъртта им, за да стигнат до най-голямо умение и съвършенство. И те оправдаваха надеждите. Стреляха с лък така, че улучваха летяща птица в окото; биеха се с ятаганите не само в ръкопашен бой, но и можеха с един замах да приковат човека до стената, като пеперуда с карфица; знаеха тайните да поставят барут под стените на обсадените крепости и като се промъкваха през проломите, безмилостно се хвърляха върху главите на защитниците едновременно с грохота от взрива; без да искат съвет от никого, знаеха кой враг как да сломят; без да очакват ничия помощ, при необходимост строяха кораби, отливаха топове, приготвяха барут, правеха мостове за преминаване през реки и тресавища; не познаваха милост, не забелязваха човешките сълзи, не се надяваха някой и тях да оплаче и мълчаливо погребваха убитите си. Имаха си свои имами, мъдреци, поети и дори светци, за какъвто беше смятан бедният дервиш Хаджъ Бекташ^[2].

Силните и здрави юноши, откъснати от родината, вярата и езика на бащите, с осакатени завинаги души, бяха без друга опора в живота, освен султана, който лицемерно ги наричаше свои синове и нямаха нищо свято, освен възнаграждението за кървавата служба и грабежите, с които завършваха всяко клане. Живееха в огромни казарми близо до Атмейдан и Топкапъ като монаси, нямаха право да се женят, цялото им имущество беше с тях и на тях, спяха натъркаляни на твърди плъстени постелки като кучета и за най-малкото недоволство ги наказваха със смърт. Нощем не смееха никъде да се отлъчат — за това също ги заплашваше смърт. Вървяха в поход след султана, който се кипреше на коня със златна украса — покорни и мълчаливи, обгорени от страшното слънце, шибани от дъждовете. Затъваха в блатата с тежките си абени дрехи, които с месеци не изсъхваха от пот и вода и гниеха върху тях така, че телата им се спарваха и над еничарските орди се стелеше такъв тежък смрад, като над слонските табуни или над стадата овни, карани подир войската за клане. Обречени да бъдат стадо, бяха ли още хора, оставаше ли в тях поне зрънце разум, доброта и благородство? Имаше само сляпа храброст, но когато ги гледаше, човек можеше да се усъмни: дали наистина храбростта беше човешка черта?

Смъртно изтощени в боевете и походите или пък измъчени през деня от непрекъснатите военни упражнения, след вечерната молитва се строполяваха за няколко часа върху твърдите си постелки като добитък. Смятаха ги за опора на султана и империята, а спяха като бедни занаятчии, които нямаха къде да отидат от мизерните си работилници; като кожари, които лягаха сред каците с вонещите щавени кожи; като бакърджии, които и нощем сънуваха неспирния звън в ушите; като уличните бербери, които вземаха само по едно акче на човек; като най-бедните арменци, които през нощта трябваше да палят подземните печки на хамамите и изобщо не излизаха на бял свят; като бедните метачи на пазарите — фарашите, които си спяха върху метлите сред купчините смет.

Светът беше безмилостен към тези нещастници и не им даваше никакви надежди за освобождение. Когато ги караха на война, отиваха без съпротива, понеже нямаше къде другаде да идат, когато другите се молеха, те също отнемайкъде се молеха; когато някой ядеше лакомо, преглъщаха слюнката си и яростно скърцаха със зъби от глад, като мислеха само как ли да измъкнат някое крайче и за себе си, понеже се наяждаха до насита само тогава, когато след боя идваха при казаните с пилаф и живите получаваха освен своя и пая на загиналите. Дързостта и горчивият смях на Бекташ им допадаха. Като Бекташ те можеха да смятат на този свят свое само изяденото и то не за дълго! Както и на Бекташ, и на тях винаги им стържеше в корема от глад, защото ядяха истински само след бой, а в мирно време два пъти на ден — след утринната молитва и преди сън. Веднъж, гладен като еничарин, Бекташ срещнал някакъв човек, подир когото вървели добре облечени и охранени — едва ли не до пръсване — слуги. И той възкликнал: „О аллах, погледни този човек и вземи от него пример как трябва всеки да си гледа робите!“ Един човек казал на Бекташ: „Ако продължи така, светът ще се преобърне и всичко ще е с дъното нагоре.“ — „Кой знае — засмял се Бекташ, — може пък дъното да се окаже по-добро!“

Еничарите пазеха царството, но в същото време бяха неговата най-голяма опасност — като буре с барут, което може да разруши непристъпната вражеска стена, но да вдигне във въздуха и своя нехаен и непредпазлив стопанин.

Започна се през едно мартенско утро на 1525 година, девет месеца след пищната сватба на Хатидже и Ибрахим. На закуската еничарите обърнаха бакърените си тасове с пилаф, който не бяха докоснали, и започнаха с всичка сила да ги удрят с лъжици.

— Казан калдърмак!^[3] — ревяха еничарите.

Осем хиляди души блъскаха с всички сили бакърените тасове и този страшен шум изпълни мрачните еничарски казарми, пространството около Атмейдан, султанския дворец Топкапъ и цял Стамбул. Дворцовите слуги се разбягаха. Капуджиите изоставяха вратите, които трябваше да пазят. В харема ханъмите изплашено затискаха главите си с възглавници, за да не чуват този ужасяващ грохот. Улиците мигом опустяха. Бакалите на пазара затваряха дюкяните. Занаятчиите заключваха занаятчийниците. И по целия Стамбул се разнесе заплашителен, тревожен шепот: „Казан калдърмак!“ Кучетата завиха като на умряло. А след това с див вой от казармите се изля жива зловеща вълна и заля цял Стамбул с разруха, грабежи, унищолсение, огън и смърт. В еничарския двор на Топкапъ всичко кипеше, еничарите се втурваха към Вратите на блаженството, които бяха пазени от бели евнуси, и крещяха: „И дотам ще стигнем! Ще измъкнем за косите проклетата вещица, омагьосала нашия султан!“ Вилнееха край двореца на Ибрахим, отправяха заплахи към омразния гръцки изрод, завладял нахално родния им баща — падишаха. След това се спуснаха по улиците на Стамбул, грабеха пазарите и еврейската махала и отново се втурваха към Вратите на блалсенството, изпращайки проклятия на гяурката, която ралсда на техния царствен повелител недоносчета.

Цяла седмица Стамбул беше във властта на разбунтувалите се еничари. Джелепите, които снабдяваха града с овци и крави, се бояха да се покалсат пред вратите на Стамбул. Огънят под огромните бакърени казани в султанските кухни угасна. Ханъмите се хранеха само със запасите от сладкиши, намерени по килерите на евнусите. Хурем не излизаше от стаята си. Не изтича ни при валиде ханъм, нито при главния евнух, не поиска ничия помощ, не молеше никого, не проявяваше нито страх, нито отчаяние. Жестоко гълчеше слугините и се нахвърляше върху тромавите евнуси, прегръщаше дечицата си, вземаше на ръце ту едното, ту другото, целуваше ги и мислено повтаряше: „Моите деца са султански деца. Дечицата ми, дечицата ми!“ Хатидже избяга през нощта от своя дворец и едва молса да стигне до летния султански сарай Караагач.

Сюлейман беше вече няколко месеца на лов в Едирне. Като чу за еничарския метелс, прекрати лова, но не се върна в Стамбул, а потегли за Силиври, качи се на султанската си ладия със златен дракон на носа и започна да се разхолсда по Дарданелите, съзерцавайки гористите брегове, кафяви, мрачни и пусти като гробища. Срещу султана заплуваха еничари с големи гемии и започнаха да викат, че той трябва да им плати за три години слулсба и да възвърне бащинската си благосклонност, за която отдавна беше забравил заради този подъл грък и окаяната вещица, погубваща скъпоценния му лсивот с магиите си.

Султанът не полеела да разговаря с метелшиците. Заповяда да чакат връщането на великия везир от Египет, където той беше отишъл за пари.

Тогава еничарите се завтекоха към везира Аяс паша, надявайки се той да се застъпи за тях пред султана. Но какво молсеше да направи този човек, който не беше способен да каже две думи и когото единствено го биваше да размахва сабя под стените на вражеската крепост? Еничарите разграбиха неговия дворец, опусто-шиха и изгориха двореца на Ибрахим, оплячкосаха двореца на Скен-дер челеби, отишъл с Ибрахим като султански дефтердар.

Вече не молсеше да ги усмири никаква сила. От тях трепереше цял свят — нека сега трепери Стамбул и самият султан! Султанът ги наричаше свои синове, братя и деца, а ги държеше като гладни кучета — нека сега дойде при тях с прости дрехи, без пищната си свита, да дойде пеша и да им се поклони до земята, а те ще седят край казаните с тлъсто овнешко и ще викат: „Дестур!“ — „Внимавай!“

Три години без заплата, без плячка, без внимание и почит.

Бяха винаги едно могъщо тяло, една неразделна душа при султана, а сега ги откъсваха, разделяха и разединяваха. Ибрахим, който беше изпратен с невиледана пищност от султана да въведе ред в Египет, подбра от еничарите само младичките и снажните, понеже те му бяха нулсни не като войни, а като украшение наред с хубавите палсове в бяла коприна и бели кръгли шапки.

След великия везир Сюлейман тръгна на лов в Едирне, съпроводен от четиридесет хиляди конници, а от еничарите взе само най-опитните в ловното изкуство, пък другите остави в Стамбул край постния пилаф.

Който беше отишъл в Египет, щеше да забогатее, който беше попаднал иа лов, поне щеше да си хапне дивеч, а за останалите в Стамбул нито милост, нито пари, нито плячка.

Последен път им даде да се награбят до насита султанският зет Ферхад паша. Докато Сюлейман се тъпчеше със спахиите си под стените на Родос, еничарите на Ферхад паша усмиряваха източните провинции, където се бунтуваха къзълбашите, арменците и туркменските гшемеиа. Бяха очистили така грижливо земята от хора и богатства, че тя още дълго щеше да лелей пуста и разорена, а пък самите те с претъпкани от плячка кожени мехове довтасаха с главореза Ферхад паша в Родос, като улучиха точно момента, когато войската вече влизаше в победената крепост и настъпваше великият час на грабеж. Но нямаше какво да се граби! Само голи камъни и безмълвна чума!

А после заседнаха в столицата само па постен пилаф и отново трябваше покорно да чакат кого от тях ще прибере безмълвната смърт. Изпращаха със завистливи погледи щастливците, които отиваха отвъд морето или поне в Едирне.

Късно през есента дойде ужасната вест за гибелта на еничарския любимец Ферхад паша.

Сюлейман не прости на своя зет грабежите му в Анадола и Сирия. Току-що издигнал омразния грък Ибрахим на поста велик везир, той извади от везирския Диван Ферхад паша и го изпрати санджакбей в Смедерево и наместник в Белград. Това беше нечувано понижение. Поне да беше румелийски бейлербей, а то санджакбей, като прост паша! Не помогнаха и молбите на принцеса Селджук, и застъпничеството на валиде ханъм, не се уплаши султанът и от застрашителния ропот на еничарите, напомнящ рева на див звяр в клетка.

Ферхад паша, блестящ войн, непобедим пълководец, страшилище за отстъпниците и неверниците, след като пристигна в Белград, реши да покаже на Сюлейман иа какво е способен и с петнадесет-хилядна войска, подтикнал Бали бей да тръгне с него, се отправи към Срем да удари там унгарците. След като се бяха прехвърлили през Сава и бяха оставили на реката корабите с една малка охрана, бяха тръгнали с огън и меч по беззащитната равнина, опустошавай-ки лозята, изгаряйки недоизгореиото, грабейки недограбеното и убивайки всичко живо, което им попаднеше по пътя. В това време смели сръбски лодкари се бяха добрали скришом до корабите и ги бяха запалили и пребили охраната, а унгарската войска внезапно беше ударила като един железен юмрук по разпокъсаната войска на Ферхад паша и Бали бей. От петнадесет хиляди осем бяха избити, няколко хиляди бяха попаднали в плен, а пък онези, които се бяха втурнали назад, след като не бяха намерили корабите, бяха затънали в Сава и само единици бяха имали късмет да преплуват мътната бурна река. Сред тях бяха и Ферхад паша с Бали бей. Беше загубено всичко: хората, конете, оръжието, знамената. Победителите бяха изпратили най-хубавите коне, знамената и пленените велможи на краля в Буда, а опозореният Ферхад наша не беше измислил нищо по-добро, освен да тръгне след няколко месеца за столицата, надявайки се, че неговата жена и майка на султана ще съумеят да се застъпят за него пред Сюлейман и отново да му върнат положението на везир.

А в това време от източните провинции непрекъснато идваха нови жалби срещу султанския зет. Той беше изпотрепал там много верни на султана велможи, за да заграби богатствата им. Докара в Родос на Сюлейман богати дарове, но за себе си бе взел хиляди пъти повече. Подстрекаваше еничарите срещу султана.

Всъщност Ферхад паша по това малко се различаваше от другите свадливи мюсюлмани. Но той увеличи провиненията си с поражението, претърпяно от унгарците и сърбите в похода, на който никой не го беше изпращал. Султаните не прощаваха никому пораженията. А на всичко отгоре в това време унгарският крал дръзко отхвърли предложението на Сюлейман за вечен мир.

Султанът се ожесточи. Не искаше да приема Ферхад паша, като казваше, че е зает с важни държавни работи.

Край Топкапъ шушукаха със злорадство: „С какви държавни работи? С червенокосата вещица и омразния грък ли? А за истинския воин няма време!“

Султанът тържествено изпрати Ибрахим в Египет, като придружи корабите му (което не беше ставало досега) със своята позлатена ладия до Принцовите острови. След това (което също не беше ставало) извърши тържествено шествие по столицата заедно със султанката Хасеки — тя седеше до падишаха в украсената със злато бяла карета, запрегната с бели коне, и двамата сияеха в злато и скъпоценни камъни.

След това Сюлейман замина на лов в Едирне, като заповяда на Ферхад паша да пристигне там на отчет за своите действия в Белград.

Нищо не прилича така много на войната като лова. Затова султанът сам оглавява лова, сам гони звяра и следи никой да не се отклонява от задълженията си. Да ставаш рано, да понасяш студ, жега и дъжд, да минаваш по непроходими пътища и всяка минута да си готов не просто за убийство, а понякога и за схватка, за смъртен двубой, когато изплашеният или ранен звяр се хвърли върху тебе, за да намери в твоята гибел спасение, да ядеш ечемичен хляб и онова, което сам си спечелил в лова, да пиеш вода от ручеите, а понякога и от блатата.

Най-късият път за насищане на човека са хлябът и месото. Така е и в живота. Никакви отклонения. За султана хлябът беше властта, а месото трябваше да се намира чрез лов или война. Четиридесет хиляди спахии, стотици велможи, три хиляди телохранители и отбрани еничари придружаваха Сюлейман в горите на Тракия. А десетки хиляди участници в хайката, вдигнати от всички села на този край, гонеха зверовете към техните стрели и копия. Тези хора плащаха дори по-малки данъци в султанската хазна за това, че трябваше да прислужват по време на лов и да приготвят сено и люцерна за хилядите коне и камили, че бяха коняри, камилари, кучкари, соколари и подгонваха дивеча.

Всички гори и планини се изпълниха с човешка глъч, с конско цвилене, с рев на камили и лай на кучета, само зверовете се спасяваха от смъртта и спасявайки се, нападаха убийците си мълчаливо, елените летяха като вятър, без да закачат нито едно клонче, глиганите се промъкваха през гъсталаците с жестокостта на смъртта, мечките в предсмъртен скок учудено се изправяха на задни лапи и дори убити изглеждаха страшни и силни, затова Сюлейман обичаше да язди между убитите зверове и да ги разглежда от седлото, сякаш повалени врагове на бойното поле.

Два пъти в седмицата се връщаше в разкошния сарай в Едирне край река Марица, където свикваше Дивана, приемаше чуждестранните пратеници и изслушваше вестоносците от всички краища на своето безкрайно царство.

В един дъждовен есенен ден пред двореца събраха няколкосто-тин български, сръбски, албански и гръцки деца, взети по кръвния данък — девширме. Доведени от верни хора на султана през каменистите планини, докарани в дисаги от далечна Босна, от бреговете на Стружкото езеро и сладководните славянски реки, дрипави, боси, мършави, клети, скупчени в безредна трепереща тълпа, децата стояха пред двореца и само големите им черни очи светеха върху отслабналите лица, очи, още пълни със сълзи, страх и навеки затаена дълбока ненавист към онези, които ги бяха откъснали от родната стряха. А султанът минаваше пред тях на черния си кон, целият в злато, кожи и скъпоценни оръжия и конят му целият беше обсипан с такива украшения, че с тях можеше да се купи не само тълпа от ей такива малки роби, но и цяла държава.

След като се позабавлява със съзерцаването на бъдещите защитници и опората на исляма, Сюлейман заповяда да пуснат при него Ферхад паша, който беше принуден, беснеещ и скърцащ със зъби, и тук да чака да го приемат, както преди това в Стамбул.

Султанът седеше, подвил крака на широкия разкошен трон, зареял поглед някъде встрани от Ферхад паша в изпъстрения с ара-бески таван. Безмълвните дилсизи стърчаха като каменни идоли до вратите и по всички кьошета на огромната тронна зала, в която нямаше нито един велможа, нито един свидетел на разговора, та бил той и някой жалък придворен писар. Но Ферхад паша се престори, че не забелязва нито мрачното блуждаене на Сюлеймановия поглед, нито подозрително пустата тронна зала, нито нежеланите при неговия разговор със султана застанали нащрек неми, който днес бяха твърде много. Той се яви пред очите на Сюлейман с разкошни дрехи, сияещ от богатство, здраве, бодрост и остроумие. Като целуваше дясната ръка на султана, се пошегува как наистина такава бяла, добре гледана ръка е могла да задържи меча, разцепил стените на Белград и Родос.

Поднесе на Сюлейман сирийско ковчеже от злато и кристал с неимоверно скъпи камъни, като се укоряваше за непростимата разсеяност, понеже трябвало да поднесе това ковчеже заедно с главата на предателя Джамберди Газали, от когото беше спасил престола преди четири години. Сюлейман мрачно мълчеше. Не откликна на шегата, не благодари за онази предишна услуга, оказана на трона от неговия зет. Ферхад паша не се смути. Плесна с ръце и неговите слуги внесоха две мъжки и две женски премени от златоткана коприна, ушити по персийски.

— Покланям се на ваше султанско величество и прекрасната султанка Хасеки — поднесе Ферхад паша подаръците на Сюлейман. — След като моите еничари се поразтъпкаха сред къзълбашите, меракът да се бунтуват им мина и сега са способни единствено да шият ето такива дрехи.

Сюлейман най-сетне се смили. Прие даровете. Заповяда да загърнат Ферхад паша със скъп кафтан и да му поднесат на златна табла купчина дукати. Това ободри Ферхад паша и той без да се бави, премина от поклоните, шегите и ласкателствата към жалбите.

— Вие отблъснахте своя верен раб от светлината на вашите очи, мой султане! — възкликна той с нескриван укор.

— Верността се доказва с дела — отбеляза султанът.

— С дела ли? — Ферхад паша мигновено забрави, че пред него не е просто високопоставеният роднина, а загадъчният всемогъщ повелител. Всички обиди, натрупани в продължение на няколко години и подсилени от шушуканията в харема и обожанието на ени-чарите, моментално кипнаха у него и се изляха неудържимо и бурно. — Че с какви дела, султанъм? Я си спомнете: кой друг от възкачването ви на престола е направил повече за вас от Ферхад паша? Щяхте ли да седите на този златен трон, ако не бях ви донесъл главата на предателя Джамберди? Щеше ли султанът да се нарича Сюлейман, ако Ферхад паша беше направил заговор със същия този Джамберди или с туркменските ханове, или с къзълбашите? А сега от Ферхад паша още ли дела се искат? Не слизах от коня цели двадесет години, ходих с великия султан Селим срещу шаха и срещу халифа, бих се отчаяно с неверниците и изменниците, получавах рани — и за това ме изгониха като куче от везирския Диван, изпратиха ме жалък санджакбей, а Сирия и Египет са дадени на оня, който нито веднъж не е замахнал с меч!

— Ти ограби нашите източни вилаети така, че те и досега не дават нищо на хазната — спокойно каза Сюлейман.

Ферхад паша трябваше да долови в това спокойствие заплаха, но увлечен в своите обвинения, той загуби всякаква предпазливост.

— Аз ли ги ограбих? Ще видим какво ще остане от Египет след този грък, който благодарение на вашата милост яде и спи върху злато! А пък аз и да съм вземал нещо от онези бунтовници, то е само за да нахраня бедните, вечно гладни ваши деца — еничарите! И затова ме направихте от везир санджакбей?

— Ти опозори дори званието санджакбей. Допусна петнадесет хиляди славна мохамеданска войска да бъде избита от пет хиляди неверници. Претърпя позорно поражение, а отгоре на това и позорно избяга. Честният воин трябва да остане на бойното поле. Как смееш да живееш след такова поражение?

Едва сега Ферхад паша оцени както трябва предвидливостта на султана: свидетелите тук наистина бяха нежелани. Немите не влизаха в сметката. Те са неми като мъртъвците. И всичко тук беше мъртво, дори този султан, у когото не трепваше нищо нито в лицето, нито във вкаменената фигура. Но нали той, Ферхад паша, великият воин, царският зет, любимецът на еничарите и цялата войска, която държи този златен престол, нали той е жив и иска да живее!

— Аз ли защо живея? Че кой да живее тогава? Ами вие, ваше султанско величество, защо не умирахте вие със своите войни край Родос? Моите петнадесет хиляди са избити от пет хиляди унгарци, нали? А стоте хиляди мъртви под стените на Родос, които се отбраняваха от петстотин неверници? Е, защо не легнахте вие, мой султа-не, със своите убити?

— Аз завоювах Родос, а какво завоюва ти?

Този толкова прост въпрос завари Ферхад паша неподготвен. В словесния двубой така и не му бе съдено да победи, понеже падишахът е винаги прав, а поданиците могат да бъдат само виновни. Но той се надяваше поне да изкаже на султана всичко, което мислеше за него, да напомни за заслугите си, които не може да му отнеме и сам аллах. И изведнъж такъв обикновен въпрос: „А какво завоюва ти?“

И Ферхад паша въпреки цялата си дързост не знаеше какво да каже. Когато ти стоиш, а противникът ти седи, дори само с това ролите са предопределени: онзи, който седи, обвинява, а който стои, се оправдава. Щом Ферхад паша помисли това, цялата му кръв нахлу в главата. Той ли трябва да се оправдава? Пред кого и за какво?

— Знам откъде са кавгите между нас! — възкликна той. — Всичко е заради сладкодумния негодник Ибрахим и тази кучка Роксолана!

— Махай се! — тихо, но вече без да крие заплахата в гласа си произнесе Сюлейман.

— Няма да се махна, докато не изкажа всичко! Докато не го чуеш! Че кой ще ти го каже? Всички се боят! Всичките са нищожества! А аз съм боец! Ходих в славни походи със султан Селим, когато вие още се целувахте със своя грък… Аз…

Султанът мръдна пръста си, като направи във въздуха напречна черта, немите тутакси се хвърлиха върху Ферхад паша и го хванаха за ръцете, но той се отскубна и измъкна кинжала.

— Настрана, неми! Ще ви изтрепя всички тук! Не се приближавайте!

Те го обкръжиха като безмълвна непристъпна стена. Отдалечаваха от султанския трон и прогонваха побеснелия паша, който се спъваше в дебелия килим и оплиташе краката си в дългите поли на непрегъващия се от златна украса кафтан. Не се даде на немите и зад вратата! Премина през всичките дворцови коридори, като крещеше оскърбителни думи за султана и султанката, после, като се избави от преследвачите си, не напусна дворцовата градина, а се разположи на мраморната пейка, поставена още от Баязид Светкавицата, който обичаше да седи тук и да гледа големия шадраван, и продължи да проклина Сюлейман, Ибрахим и особено гяурката, омагьосала този нещастен повелител така, че той прогонваше най-добрите си военачалници.

Дали Сюлейман чу сам, или му донесоха, че пашата не мирясва, но чаушите на немите получиха заповед да затъкнат глътката на бесния босненец. Немите се нахвърлиха отново върху Ферхад паша и той отново извади ножа си и започна да го размахва, но дотърчаха нови чауши с дълги тежки сопи и напереният воин беше убит безславно и позорно като побесняло куче. На мъртвия вече Ферхад паша отрязаха главата със собствения му нож и по-късно се пръсна слух, че с този нож пашата искал да убие султана.

Тялото на Ферхад паша лежа три дена до бялата мраморна пейка край шадравана. Отрязаната глава сякаш говореше на всички, които идваха на прием при султана: „За никого няма пощада!“

След десет дни в Едирне пристигна печален кортеж от четири карети с охрана от евнуси. Валиде Хафса и вдовицата на убития — принцеса Селджук, и двете в черно, пожелаха веднага да говорят със султана, но Сюлейман отново беше на лов и се наложи да го чакат цяла седмица. Когато се върна, не искаше да приема принцеса Селджук, но не можеше да откаже на майка си, а валиде ханъм доведе със себе си и султанската сестра.

— Ти уби мъжа ми! — развика се още от вратата принцеса Селджук. — Теша сърцето си с надеждата скоро да нося такава премяна и за тебе!

Султанът не отговори нищо. Не се разправяше с жени. Заповяда да изведат сестра му и никога повече да не я пускат при него. Не попита за нея чак до смъртта си. Пред валиде ханъм се опита да се оправдае. Не беше желал смъртта на Ферхад паша. Беше заповядал само да го поставят под стража за непокорство и своеволие. Капуд-жиите го бяха убили в сбиване, станало по вина пак на самия Ферхад паша. Но все едно виновните вече са наказани. На майката на султана могат да покажат главите на убитите. Хафса мълчеше, хапеше тъмните си устни. Би предпочела да види други глави. Но не изказа на своя царствен син това спотаено желание. На сутринта отпътува за Стамбул, а пред нея полетя гончия с послание до Хасеки султанката — в него Сюлейман я канеше да го посети в самотното му студено жилище край Марица и да доведе със себе си децата, за които се бяха затъжили очите и сърцето му. Главният евнух получи заповед да уреди пътуването на султанката с подобаващата тържественост и с всички необходими удобства. Не беше казано трябва ли главният евнух лично да съпровожда Роксолана, или да остане в царския харем, който той не смееше да оставя без надзор нито денем, нито нощем, но в това време се завърна от султана валиде ханъм и като узна за прищявката на Сюлейман, сложи край на колебанията на главния страж на харема, като заяви, че главният евнух ще остане там, където е тя, майката на султана, докато е жива. След смъртта й могат да правят всичко, каквото си искат, а засега тя е пазителка на обичаите и ще изпълни своя дълг пред аллах докрай и твърдо, без да се поддава на никакви слабости и пагубни страсти, понеже пророкът ненапразно беше предупреждавал: „…онези, които следват своите страсти, искат да ви отклонят от истината“. На Хасеки й стига за път охраната от евнуси и опитният михмандар^[4], който току-що беше придружавал нея, майката на султана.

Роксолана излизаше извън столицата за първи път, откакто бе стъпила на стамбулска земя, слизайки от галерата на Си-нам ага. Отвъд вратите на сарая, отвъд назъбените стени и залените от студените зимни дъждове ровове, на простор, на воля! Да можеше, би паднала на колене в лепкавата студена глина и би се молила на всички богове на света. Устата й се опиваха от волните ветрове, сърцето й искаше да изскочи от гърдите от щастие и възторг и тя едва сега осъзна колко е млада — само на двадесет години! — и колко много щастие би могла да изпита в живота, ако имаше онова, което имаха повечето хора на света без всякакви усилия от тяхна страна — свобода и родна земя. Нямаше нито едното, нито другото, беше принудена да си извоюва свободата по трохи, а вместо с родна земя да се задоволява със злата и жестока чужбина, която беше станала вече родина на нейните деца. Двадесетгодишна, беше майка на три деца! Нейните деца са султански деца! И покрай тях тя беше султанка, повелителка на тази земя, в която беше докарана като робиня. Спасението, надеждата и опората беше само в децата. Настръхваше цяла само при мисълта за униженията, които беше преживяла на тази земя, притискаше до себе си децата и не ги пускаше да се отделят нито за минута. Спасявайте ме, спасете ме и ме възнесете!

Преди отпътуването се срещна с валиде ханъм.

— Не е ли много тежък пътят за болнавия Мехмед? — попита султанската майка.

Искаше да остави първородния в сарая, оставяйки на Роксолана нейните недоносчета. Колко явно се четеше това по тъмните уста на валиде ханъм!

— Султанът иска да види всичките си деца — като се мъчеше да придаде приветливост на гласа си, отговори Роксолана. — Негово величество се е затъжил за децата си.

— Навън е зима — напомни валиде ханъм.

— Нима волята на негово величество трябва да се съобразява с годишните времена?

— Синовете на падишаха принадлежат на държавата! — търпеливо обясни майката на султана.

— А нима държавата не е там, където е падишахът? — отново с упорит въпрос се измъкна Роксолана. — Или може би ние с вас ще се противопоставим на царствената воля на негово величество?

Валиде ханъм замълча и отстъпи. Не се опита да се позове дори на Корана. Все пак пожела добър път и предупреди прислужниците да не простудят султанските деца.

Четириокия също ги изпращаше. Както винаги мълчаливо, само поглеждаше с големите си очища недоверчиво и враждебно, но какво я засягаше тази враждебност, щом тя беше извън Вратите на блаженството и извън вратите на Стамбул.

Роксолана излизаше от града през Едирнекапъ. Пред тях вече бяха изпратени десет големи волски впряга с всичко необходимо за пътя: съдове за храна, постелки, овни и кокошки в кафези, сено и овес за конете и дори дърва, тъй като в хановете и кервансараите по пътя нямаше нищо освен четири стени. Източните хора се гнусяха да използват чужди вещи и всеки си караше всичко, пък и бедният чергарски бит ги беше приучил през хилядолетията да се задоволяват с най-малкото. Освен това ако кервансараите разполагаха със своя покъщнина, килими и миндери, по тях неминуемо биха се събирали нечистотии, този разсадник на страшната чума, а така беше достатъчно само да се напръскат с вода каменните подове, да се пометат с метла — и мястото за нощувка беше готово.

Волските впрягове с хората на михмандара, които трябваше да подготвят местата за почивка на султанката и нейните придворни, бяха изпратени три дена преди тържествения кортеж.

На разсъмване в деня, когато Роксолана трябваше да напусне сарая, по улиците на Стамбул от „Света София“ до Едирнекапъ препуснаха конни султански капуджии, като свистяха с камшици и се провикваха с диви гласове: „Савул! Дестур!“ — „Дай път! Пази се!“ Понеже тръгнеше ли вече по улиците бялата, цялата в злато карета с баш кадъната на падишаха, всеки, който попаднеше на пътя, трябваше да бъде убиван като куче.

Затова Стамбул изпращаше Роксолана наострено и със скрита ненавист. Султанката пътуваше по улиците на столицата като въплъщение на насилие и никой не искаше да знае колко далече беше тя дори само от мисълта за най-малкото насилие. Пък и кой ли би взел да я пита или да наднича в душата й, когато пред нея и отстрани препускаха на черни коне наперени юначаги и току се провикваха: „Савул! Дестур!“

В каретата на Роксолана бяха впрегнати шест коня — това беше една доста просторна, плътно обвита отвътре с червено кече със златни шарки карета, цялата застлана с пухкави кожи и дебели килими за топлина и уют, макар че за топлина евнусите непрекъснато слагаха в каретата плоски бакърени мангали с разпалени въглени, като прибираха изстиналите.

След първата карета вървеше втора, също с шест коня, след това два четириконни кабриолета и осем двуконни каруци. При Роксолана в първата карета бяха Михримах и мъничкият Селим.

Помагаше им млада красива робиня и мъдрата уста хатун, на която много пъти се бе случвало да пропътува този път и сега с разказите си правеше не толкова непоносимо дългото и тежко зимно пътуване на султанката.

В другата карета беше Мехмед със своя възпитател Шемси ефенди, а в кабриолетите хазнатарката караше премените и накитите на Роксолана, там бяха слугините на султанката и бавачките на Михримах и Селим. Каруците бяха натъпкани с всякаква покъщнина, без която такава висока персона не подобаваше да замине дори за един ден, а тук всичко беше нужно не само за едноседмичен път, но и за пребиваването в султанския сарай в Едирне, където, разбира се, можеше да се намери всичко нужно за султанката и децата й, но можеше и да липсват някои обичайни неща, с които беше свикнала, а това не биваше да се допусне.

Неща, с които беше свикнала! Богатство! Разкощ! Мислила ли беше за такова нещо съвсем неотдавна? Сега седеше в тази разкошна карета, загърната чак до очите в пухкави червени самурени кожи, които нямаха цена, седеммесечният Селим лежеше в позлатена люлчица, завит с покривка от катеричи кожи, а Михримах, също в скъпа кожена премяна, искаше майка й да я вземе на ръце и бърбореше: „М-ма, м-ма!“ А Мехмед вече беше започнал да говори, всеки ден изричаше все нови и нови думи, езикът просто се лееше в устата му — чуждият език! Само нощем, когато не я подслушваха и следяха, като плачеше над своя първороден син, му шепнеше родни думи: „Сине мой! Детенцето ми!“ — а на глас се боеше да изрече дори и едничка дума, за да не изплаши нетрайното си щастие, за да не отблъсне бдящата съдба. Пътят от това робство към висините минаваше през още по-голямо робство. С нищо и пред никого да не издаде мъката си за онова, което беше останало само спомен, никому да не позволи дори и с крайчеца на окото си да надникне там, да види нейното най-голямо богатство. Родната бащина къща в Рогатин! Може би сега тя вече и не съществуваше. Живееше само в спомените й. Виждаше я на разсъмване, когато се навеждаше над заспалото детенце, и през дългите дни, когато над градините на харема вееха гнилите южни ветрове, виждаше я в тежката черна тъма на стамбулската чума и при светлината на месеца и звездите през топлото лято, виждаше я от височината, от рогатинския насип и отдолу, от Лвовския път — тогава изглеждаше сама на себе си съвсем мъничка, а бащината къща ставаше голяма като половината свят и грееше с дървените си стени като слънце. Виждаше я през безсънните си нощи и денем, явяваше се в сънищата й и когато се събудеше, Роксолана стенеше от мъка и ридаеше за навеки загубеното.

А трябваше да се живее.

Когато носеше в утробата си първото дете, валиде ханъм пусна слух, че ще се роди дявол. Да пукне дано! Гюлфем и Кината, готови от завист да удушат малката Хурем, притичваха с престорено съчувствие и шепнеха уплашено за страшните клевети, в които я оплитаха като в паяжина, въздишаха и охкаха, а сами се кокоре-ха срещу хилавата, слабичка девойка: няма ли да се хвърли в Бос-фора? Не, не се хвърли! Роди син, после още едно дете и още едно. Утвърждаваше се чрез децата си и вече нямаше отстъпление. Нямаше път назад. За цял живот е прикована към тази земя и децата й, като пораснат, ще смятат тази земя за родна, а за родината на майка си няма да искат и да чуят. Също и за езика, защото какво е езикът без отечество? Може би ще си спомнят само песните, които им беше пяла над люлките, пееше им ги тихичко, та никой да не я чуе.

Искаше й се да литне към Украйна, да повика след себе си децата. „Нашите планини са златни, нашите води са медени, а тревич-ките копринени, върбите ни круши раждат, момите ни в злато ходят!“ Искаше и не смееше.

Сега караше своите деца по тяхната земя. За първи път — и за тях, и за нея самата.

Разкалян път, стари маслинови дръвчета протягат към студеното небе криви черни клони като безсилни робини. Вятърът брули със сляпа жестокост високите стволове на зелените кипариси и те застрашително се олюляват — току-виж се прекършат и паднат. Минаха селището Чумликьой. Обозът се беше проточил прекомерно и конните евнуси, като подвикваха недоволно, се мъчеха да го сберат по-плътно. Старият дебел михмандар често приближаваше до Роксоланината карета, свеждаше в поклон глава, на която беше намотана цяла купа плат, и бърбореше нещо: извинение ли, молба ли — не се разбираше. Роксолана махваше с ръка: „Оставете ме на мира, имам деца!“

Привечер все пак се довлякоха до село Кючюкчекмедже, където имаше цели пет хана за странници, но за султанката с децата бяха приготвени две гръцки къщи, в които от стопаните бяха останали само стари, грубо нарисувани икони по стените и незагасващи кандила под тях. Тези икони и кандилца направо боднаха Роксолана в сърцето. Не мигна до сутринта, прекара цяла нощ над люлката на малкия Селим, като си светеше с едно медно светилниче и четеше някаква книга от тези, които караше в багажа. Караше децата и книгите — единственото спасение за ранената душа.

Сутринта бе слънчева, вятърът беше утихнал, земята полегато се издигаше към небето, а след това се изгърбваше, пътят се пресичаше от нисък планински хребет, а зад него имаше прикътана долина, наречена твърде заплашително Харамидере — долината на разбойниците, — и там те трябваше да пренощуват. Подминаха голям камилски керван, спрял за нощувка. Камилите, подгьнали крака, се готвеха да спят. Бяха се разположили в голям кръг с главите навън. Вътре в кръга бяха сложени денкове със стока, гореше огън.

Роксолана с децата отново беше настанена в една гръцка къщичка, принадлежаща на свещеника. Отново трябваше да прекара нощта със своите някогашни тъмнолики богове, които я съзерцаваха скръбно над кандилата. Написа едно късо писъмце на султана, изпрати го с гончия, дремна малко.

Нататък пътят водеше към Силиври — през селцето на контрабандисти Каракъкьой, покрай засипания от пясъци Кумбургас той изведе обоза към морето. Ужасната кал свърши, пътят се стелеше вече по твърд камък, отдясно се издигаха полегати хълмове, а отляво шумеше морето, така волно и безметежно, че душата литваше към неговите простори като птица и мълчаливо ридаеше от възторг. Обедът беше уреден в селището Бургадос пред хана. По-нататък срещнаха огромни табуни с коне. Караха ги за продан в Стамбул. Невъзможно беше човек дори да си представи колко коне се продават в столицата. На Авратпазар конете се продават заедно с хората. Конете не ги караха турци, не и българи. Роксолана още от пръв поглед позна тези хора. Дребни, жилави, мръсни, с големи лъкове на гърба, с привързани към седлата примки, кечета и мехове с кумис — татари! Ама съвсем същите като онези, които я караха от Рогатин и я продаваха на робския търг в Кафа. Родна кръв на султановата майка, а значи и у султана имаше някаква частица татарска кръв — и в децата й също! Горко й, горко й! Колко е страшен животът! Убитата трябваше да стане роднина на своя убиец! Ще има ли някога възмездие за извършеното и ще се изчерпи ли дългото търпение на хората и господа?

Отседнаха в Силиври. Голям град. От едната страна планина, от другата — скала, пристанище за султанската ладия. От четирите хана хората на михмандара бяха избрали за султанката онзи, в който имаше две жалки стаички. Всички останали бяха построени по турски обичай така, че в тях хората и добитъкът не се отделяха. Дим, смрад от камили, остра конска пот, смет — това беше ханът.

Стаичките за султанката и султанските деца бяха постлани с килими и стоплени с мангали, от кандилниците се носеха силни аромати на арабски балсами, които пречистваха въздуха от смрад и епидемии. Роксолана сама нахрани Мехмед и Михримах, а на ненаситния Селим, който непрекъснато крещеше, даде да суче, след това разпореди да й приготвят дрехите за другия ден (трябваше да сменя дрехите поне пет пъти на ден — преди всяка молитва, но по пътя беше принудена да се задоволява с едно обличане). Избра си книга за през нощта. Беше трактатът на арабския философ Ибн Рушд, наричан в Европа Авероес. Ибн Рушд пишеше, че няма нищо по-всеобхватно от материята и че именно бог е вечната природа. Той не искаше да признае безсмъртието на душата и отхвърляше мита за отвъдния живот и възкресението. Ако е така, тогава на кого да се молим и на какво да се надяваме? Не беше ли и тя вече мъртва и погребана навеки и не възкръсва ли сега, не се ли възнася бавно, плахо, но упорито и непрестанно? Или всичко това е сън и мираж? Не, тя се измъква от властта на тъмните сили, тя си възвръща отдавна изгубената свобода и сегашното пътешествие е първото свидетелство за това — но може ли свободата да се върне при човека, ако в душата му няма вяра? В какво трябваше да вярва? В бога? Но той я остави да загине, отказа се от нея, предаде я на друг бог и сега вината за измяната терзаеше душата й.

В любовта? Но може ли истинската любов да започва с робското покоряване на тялото? Султанът влезе в нея не през душата, а през тялото и вече не можеше да има чиста любов, а само позор и горчивина.

Може би в звездите, в небето, в сияйните висини? Може би, може би…

Тя спеше като птичка на люлеещо се клонче. Едва притваряше клепачи и вече трепваше от най-малкия шум. Сама се учудваше: откъде взема сили, как живее?

През нощта в хана се вдигна врява. Беше дошъл султански вестоносец — носеше писмо за любимата Хурем. Султанката не биваше да се буди толкова късно, но волята на падишаха беше над чието и да е спокойствие. Впрочем Роксолана и без това не спеше. Писмото беше късо и не изискваше отговор. Султанът тръгваше да посрещне своята Хасеки. Войската вече пази пътя от Силиври до Едирне. Нека неговата султанка със султанските деца пътува спокойно и щастливо.

От Силиври пътят продължаваше към Чорлу. На хълмовете се виждаха останките на античната стена, построена от византийския император Анастасий за защита от българите. Хилядолетни руини. Тук всичко беше старинно, някога дори прочуто, всичко беше история — Силиври, за който бяха писали още Херодот и Страбон; покритият с нащърбени плочи път покрай морето, където някога е бил убит Марк Аврелий; тази хилядолетна стена. Названия, спомени, руини. Но какво я интересуваше историята, щом като имаше вече своя собствена история, пред която бледнее всичко известно в човешките деяния.

Обядваха в Кънъклъ. Малко село, но в него имаше четири хана и джамия за правоверните, макар че тук живееха повече гърци. Отново срещнаха табуни с татарски коне, които прехвърляха през рекичките Ятъгиса и Бахулдериси. Вечерта пристигнаха в Чорлу — малко по-голям от Силиври град. Три джамии, гръцка и арменска църкви. Няколко хана и дори голямо медресе. Точно в равнината край Чорлу войската на Баязид беше разгромена от неговия син Селим и султанът беше принуден да отстъпи трона. Възмездието не закъсня. След осем години Селим на път от Едирне за Стамбул беше умрял в същия този Чорлу, където някога се беше сражавал със своя баща.

Да посрещнат султанката излязоха местният кадия и кехаята. Клатеха глави с тежки чалми, притискаха към гърди свитите като лодки длани. Все мълчешком. Без думи. Само хвърляха погледи като студени стрели. Проклета гяурка! Проклета! Проклета!

През следващите два дни подпухналият михмандар и неговите лениви евнуси не можеха да намерят помещения за престой нито в Карашаран, нито в Бургас. Не помагаха нито пари, нито заплахи, нито молби. Всички упорито твърдяха: чума. Никой не искаше да поеме риск. Такива височайши гости, а при тях мор. Трябваше да прекарат две нощи в плъстени шатри. Пътят беше ужасен. Потоци вода, лепкава кал, разрушени мостове, локви. И това беше път, по който трябваше да пътува самият султан!

След Бургас, близо до Мурад Тепеси, срещнаха керван камили, воден от едно невзрачно мрачно магаренце. Караха дървени български въглища в Стамбул за майсторите на топове, които използваха за барута въглища само от родопските гори.

Магарето ситнеше, навело голямата си глава, и предългият керван от камили послушно се влачеше подире му. Магаре — господар. Тук всички са господари.

Преди Кърклисе, което лежеше в предхълмието на Родопите, пътят се разделяше. Левият водеше към Едирне и София, а десният — към Молдавия, към Днестър и по-далече. Ох, да би могла да свърне по десния път, да тръгне през планини и реки и да стигне в Рогатин, в бащината къща, да смъкне от себе си всичко, което я потискаше като лош сън, да стане отново веселата, безгрижна Настася, да изтича до строгия викарий Скарбски и послушно да издекламира стиховете на Хораций за бързия бяг на времето, което Настася все не можеше да схване и току се смееше на поета, оплакващ някой си Постум с неговите бръчки и старост!

Ала по левия път насреща й вече идеше сам Сюлейман, съпровождан от хиляди блестящи конници, приближаваше се бавно към нея целият в злато и блясък на скъпоценни камъни, заслепяваше я, изгаряше я, унищожаваше всичките й дръзки мисли, намерения и желания. Отново ставаше робиня, макар и знатна, отново падаше долу, макар и безмерно издигната над този жесток свят.

Постлаха сред калта червено сукно, султанът слезе от черния си кон, стъпи на сукното, тръгна срещу бялата карета, вратичките се отвориха, насреща му, измъквайки се от пухкавите кожи, към него се протегнаха две бели ръце, и войската заучено завика: „Падишах хим чок!“^[5] Всичко потъваше в забрава, бащината й къща, пристанището на непокорния й дух гореше и мечтите й изчезваха в пламъци. Откъде ли беше този пожар?

А огънят се възземаше съвсем не оттам, откъдето би го очаквала Роксолана или пък сам султанът. Засега само тлееше, кървеше като болезнена рана, спотаен и скрит, притулен в най-непристъпните дебри на султанската столица, но от това беше още по-страшен.

Еничарите, като узнаха за смъртта на своя любимец Ферхад паша, заридаха от мъка и отчаяние. Кой сега ще ги поведе, с кого ще отидат и ще отидат ли изобщо някога за плячка, или ще трябва да се мотаят тук цял живот край казаните с постен пилаф?

Валиде ханъм се вглеждаше внимателно в това, което ставаше в еничарските орди. Не бързаше. Сега имаше достатъчно време. Оставаше в столицата сама. Нямаше нито съперници, нито врагове — само съучастници и в доброто, и в злото. Щом в казана е започнало да ври, нека чорбата се довари. Морето трябва да се развълнува, за да изтласка високите вълни на сушата. Тя седеше край еничарското море и стиснала тъмните си устни, търпеливо чакаше. Чакаше, докато Роксолана се придвижваше по разкаляните зимни пътища към своя повелител. Чакаше, докато те двамата се съединят и забравят в обятията си целия свят. Чакаше кога ще може да нанесе най-болезнен и последен удар.

Валиде ханъм не можеше да очаква вече по-добър случай да унищожи омразната гяурка. Сама беше виновна, че пусна тази украинка твърде близо до своя царствен син, сама трябваше да изкупи вината. Султанът вече не я слушаше, сякаш тази малка роксоланка го беше омагьосала. Самата валиде ханъм беше дребна жена и вярваше в силата на такива жени, но в същото време й беше криво, че не бе могла да завладее някога султан Селим така, както тази чужденка завладя нейния син. Можеше ли да понесе такова нещо!

Опита се да скара султана с Хурем — напразно. Незабелязано чрез одалиските настройваше Хурем срещу сина си — тя не се поддаваше и проявяваше пред падишаха такава дивна смесица от покорство и дързост, че за него целият свят се затвори в белотела-та, златокоса робиня. Чужденката плашеше валиде ханъм с едва ли не болезненото си пристрастие в овладяването на езиците и знанията. Домогваше се до все по-нови и нови учители и седеше в султанските книгохранилища — защо? Султановата майка намисли да нанесе удар на тази странна чужденка по най-болезненото място на душата. Миналата година подтикна своите кримски племенници, които все не можеха да поделят ханския трон след смъртта на славния Менгли Гирей, да нападнат украинската земя. Четиридесет хиляди татари тръгнаха срещу Волинската земя и Галиция, разположиха стана си край Мостиски, пръснаха по всички посоки грабите-ли и ловци на хора, земята стана на пепел. Плениха хиляди хора, отведоха добитъка, заграбиха всичко и там, където стъпи татарски кон, не остана нищо. Валиде ханъм все чакаше Хурем да изтича при султана, да започне да плаче, кори и проклина, но тя затаи всичко в себе си и — никому нищо.

Валиде ханъм не се стърпя. Повика Хурем и я попита не е ли чула какво са направили в нейната земя татарите.

— А чу ли, ваше величество, че великият московски княз завоюва Казанското ханство? — дръзко попита Хурем.

— Радваш ли се?

— Просто ви съобщавам, скъпа валиде ханъм, както и вие ми съобщихте за разоряването на моята нещастна земя.

Освен ум и дързост гяурката притежаваше още непостижима хитрост и предвидливост. Именно тя отгатна тайната мисъл на валиде ханъм за издигането на Ибрахим на поста велик везир и оженването му за Хатидже и първа каза за това на султана. Макар и да знаеше, че валиде ханъм всеки миг може да я унищожи, като разкрие на падишаха тайната на нейното появяване в свещения харем, тя не се боеше от нищо! Пък и султанът, когато неговата майка някак си намекна, че би могла да му отвори очите за произхода на един твърде скъп за него човек, нехайно махна с ръка и не поиска да я слуша. Искаше да живее със затворени очи, сляп, невиждащ! Какъв позор!

Няколко седмици валиде ханъм с неимоверна предпазливост проверяваше чрез главния евнух, кой може да бъде верен, на кого може да се разчита и в чие сърце пламти най-чист огън за вярата и борбата за вяра.

Повика при себе си великия строител Коджа Синан и започна дълго и подробно да му излага намерението си да издигне в Юскю-дар голяма джамия със своето име. Слушаше търпеливо мъдрия художник и се мъчеше да си представи как расте нейната джамия — тухла след тухла, камък след камък, колона след колона, надпис след надпис. Всичко, което се прави за векове, изисква търпение, упоритост и време. Тя не жалеше време за нищо. От малка беше свикнала да се обуздава и както и да напираха да се проявят наследените от поколения диви прадеди бурни страсти, жестоко ги сподавяше и само тъмните й спечени устни я издаваха и показваха какви страшни пожари бушуват в нея.

Роксолана гостува на падишаха цели два месеца. Приемаше заедно със султана посланици. Ходеше на лов. Трябваше да се научи да язди и й дадоха младия султански коняр Рустем, който с тъжна почтителност учеше на това изкуство високопоставената ездачка. През тези нощи над шумната Марица, сред дебрите на Румелия, под облаците, идващи може би отвъд Дунава, бе заченат третият син на Роксолана, който щеше да стане най-голямата й любов и най-голямата й болка, нейната смърт.

Когато в столицата пристигнаха султански вестоносци и съобщиха, че величествената султанка с августейшите си деца възнамерява да се върне в свещената непристъпност на Вратата на блаженството, султановата майка нареди на главния евнух да събере през нощта най-доверените. Птичката летеше към мрежата. Откъсната от султана, тя губеше силата си. Сюлейман без чародейката до себе си щеше да се съгласи с всичко.

Събираха се в стаята на самия главен евнух. Пренебрегваха най-строгите забрани. Нарушаваха свещената непристъпност на харема. Грубите мъже, като внасяха със себе си смрад на мръсно тяло, горчив дим и лошо време, тъпчеха меките килими, по които стъпваха само малките бели крачета на красавиците, водени в султанската спалня. Но кога беше то? Отдавна не бяха водили в спалнята на падишаха изплашени млади робини — там ходеше само омразната гяурка, злата чародейка, коварната чужденка, от която трябваше да избавят не само султана, но и цялото царство.

Спасителите се прокрадваха тайно и тихо в тъмната нощ до стаята на главния евнух, сядаха по червените килими, подлагаха си кожени и брокатени възглавници и вземаха с груби ръце скъпите чаши с шербет, подавани от евнусите. Тук имаше молли, изпратени от великия мюфтия, кадии от главния кадия на Стамбул и еничар-ски аги — сурови войни, носители на златния обръч, издигнати още от султан Селим, който беше истински баща на тази непобедима войска. На плъстените си шапки агите имаха цели снопове разноцветни пера. Колкото по-стар и заслужил беше агата, толкова по-голям сноп украсяваше шапката му, така че тези пера вече не можеха да се държат и се налагаше да бъдат закрепвани с нещо. Султан Селим пръв се беше досетил да дари на енича-рите за това златни обръчи. Така се бяха появили еничарите със златен обръч. Селим беше дарил на няколко аги по два, а на двама дори по три златни обръча, но тези войни бяха вече толкова стари и така насечени в битките, че бяха умрели малко след страшния султан и сега тук, при главния евнух, най-високопоставени бяха агите с два златни обръча.

Главният евнух седеше до стената, подвил крака върху продълговат кожен тюфлек, загърнат с широк топъл халат. Мълчаливо кимаше на дошлите и показваше на евнусите да подават възглавници на гостите, да поднасят чаши. Еничарите се разполагаха на килимите и също така мълчаливо гледаха черния евнух. Кой е той и какъв е? Дори името му никой не знаеше. А знаеше ли нещо за себе си самият той? Откъде е, от кои краища е, къде е неговата родна земя, кой е родният му език? Тук беше враг на всички и всички му бяха врагове. А с враговете какво можеш да правиш? Трябва да бъдеш търпелив и да изчакваш. Изпращаше когото трябва и където трябва — мълчешком. Не знаеше какво е благосклонност, беше усвоил умението да слуша и да изпълнява заповеди. Често в неговите ръце се оказваха съдбите на най-големите хора, чак до мюфтията и великия везир — приемаше го като нещо обикновено. Защото отговаряше за най-голямото съкровище на империята — женското тяло. Човешкият живот не струваше нищо за него. Без да му мигне окото, можеше да заповяда някой да бъде удушен, заклан или удавен в Босфора. Яките стени на Топ-капъ пазеха надеждно всички тайни.

Дори на това сборище на нечестиви заговорници главният надзирател не измени на своя обичай. По устните му се плъзгаше само една едва забележима усмивка — пренебрежителна и снизходителна. Какво го засягаха всичките тези хора? Лишен от желания и страсти, издигнат над делничната суета, макар и да беше изпълнител на волята на майката на султана, в същото време мислеше за нещо по-голямо. Знаеше, че валиде ханъм, когато дойде тук, ще подстрекава тези разярени войни само срещу сул-танката Хурем, без да спомене нито дума за своя зет Ибрахим, а той самият нямаше нищо против султанската жена, затова пък беше готов да изправи целия свят срещу хитрия грък, та да може сам да заеме мястото на великия везир. Но днес трябваше да мълчи и да чака всемогъщата валиде ханъм.

Тя дойде, когато вече всички губеха търпение. Беше цялата в бели кожи, а очите й бълваха черни мълнии. Решително смъкна от лицето си фереджето, не криеше красотата си, тъмните си изваяни устни, чувствения си черкезки нос.

— Какви сте вие? — крясна тя на старите еничари. — Войни или мокри кокошки? Ами чалмоносците? Защо мълчат пазителите на вярата?

Даде им възможност да обмислят гневните й думи и сетне продължи да хвърля към мълчаливите мъже тежки, болезнени обвинения. Замълчаваше и отново се нахвърляше върху тях страшно и изненадващо.

— Не виждате ли, че всичко гине?

— Докога ще търпите?

— Гяурката отравя моя царствен син!

— Ражда на нашия падишах дяволски недоносчета!

— А той не вижда нищо, защото му е направена зла магия!

— Мехмед е хилав в тялото и само позори царския род!

— Селим е червеноглав като къзълбаш, като тази вещица от Украйна!

— Само неверница може да знае такива чародейства!

— И само вие можете да спасите султана от това урочасване! Някой от хората на мюфтията се изкашля плахо в червеникавия здрач и изрече дрезгаво:

— Великият мюфтия — аллах да продължи дните му — заяви, че ако преславният падишах смята раздялата с гяурката за грях, той ще разпредели този грях върху всички правоверни и на всеки ще се падне толкова малко, че аллах няма и да забележи.

— Нищо не може да се противи на волята на аллаха — изрече един от кадиите.

— Чувате ли? — възкликна валиде ханъм. — Казано е: „И ги убивайте, където ги намерите, и ги изпъждайте оттам, откъдето те са ви изгонили, защото изкушението е по-лошо от убийството!“

Тя стана и бързо излезе, без да чака някой да каже нещо. Изчезна като дим. След нея стана и главният евнух и мълчаливо махна с дългите си ръце: да се разотиват тайно, както се бяха и събрали. И да мислят върху думите на султанската майка. А когато ги обмислят както трябва…

Знакът беше даден, когато Хурем се върна с децата в столицата и отново потъна в почетното си заточение — робиня и повелителка едновременно. Още преживяваше неповторимите седмици, прекарани на воля в горите и планините на Румелия, още се мъчеше да се съвземе от вълнението, когато еничарите заудряха рано една сутрин по обърнатите медни тасове — и Стамбул потрепери, потрепери цялата империя.

Така неочаквано настъпи горчиво изтрезняване от сватбата, която султанът устрои за своя любимец и за сестра си Хатидже.

И отново съдбата се смили над малката Хурем. Тази сватба и още повече Ибрахим бяха като трън в очите на еничарите, и цялата си ярост те насочваха не към младата султанка, както й се искаше на валиде ханъм, а преди всичко срещу великия везир, когото смятаха виновник за всички злини: и за тяхното мизерно положение, и за смъртта на Ферхад паша, и за пренебрежението на султана.

И след като разграбиха, изпотрошиха и изгориха всичко, но вече не можеха да спрат и се питаха какво да правят по-нататък, сетиха се за гяурката-султанка и тогава решиха да посегнат на най-неприкосновеното — на непристъпния харем.

А Сюлейман продължаваше да плува на своята позлатена ладия, сякаш се надяваше, че метежът ще стихне от само себе си, както стихва вятърът, след като се навилнее до насита. Наблюдаваше отдалече, вглеждаше се — дали не искаше да застава срещу мътилката, която заливаше неговата столица, или се боеше?

По пладне към неговата ладия приближи куриерска лодка, от нея скочи един висок, млад еничарин — мустаците му едва набождаха — и започна да се промъква към султана. Викаше, че носи бърза вест от султанката Хасеки.

Сюлейман заповяда да пуснат еничарина. Капуджиите го доведоха, като го държаха здраво под мишници. Той понечи да падне на колене, но те продължаваха да го държат така, че увисна на ръцете им.

— Какво искаш? — строго попита султанът.

Еничаринът заклати глава, показвайки, че не може да говори пред всички.

— Приближи се — заповяда Сюлейман. Капуджиите доближиха еничарина до султана.

— Е? Говори.

Вестоносецът се наведе до ухото на султана и забързано зашепна.

— Падишахо мой, тази нощ еничарите ще се вмъкнат във Вратата на блаженството и ще убият нейно величество султанката Хасеки.

— Как се казваш?

— Коджа Хасан.^[6]

— Че какъв коджа си? Още мустаци нямаш!

— Така ме нарече драгоманът^[7] на мойта орда.

— Остани при мен!

Султанът заповяда да карат към пристанището до градините на харема. Така забързан не беше го виждал още никой. Забравяйки за достойнството, едва не скочи от ладията и без да чака да му подадат коня, се завтече с най-близките телохранители към двореца. Там незабавно заповяда да му доведат еничарските аги, всички онези, които възглавяваха непокорните. На Хасан повтори още веднъж:

— Остани тук с немите.

Уверените в своята сила еничари със златен обръч, опората и страшилището на трона, като поклащаха важно перата си, влязоха в приемната с надежда, че падишахът ще се хвърли насреща им, ще започне да ги нарича синове и братя, да ги обсипва с обещания, да им се умилква и да се унижава. Той наистина се втурна насреща им и като хвана кинжала, закла на място тримата най-стари, които бяха отпред. И макар изненадата да надхвърляше всичко, което бяха виждали дори тези врели и кипели люде, задните не се стъписаха и двамина веднага се спуснаха към Сюлейман — единият с оголен ятаган, а другият с опънат лък, ала още по-бързо между тях и султана скочи Хасан, хвана двамата нападатели за ръцете и викна:

— Султане мой! Бягайте!

В това време немите застанаха като стена между султана и еничарите и Сюлейман, без да се бави, се скри в съседното помещение. Чак там си спомни за младия еничарин, който вече два пъти спасяваше честта и живота му и веднага изпрати да доведат Хасан при него. Не се надяваше да е още жив и се зарадва, когато видя еничарина невредим. Каза му:

— Иди и обяви на еничарите, че още днес ще им бъдат раздадени двеста хиляди дуката от държавната хазна. Обяви им също, че те назначавам ага на мястото на убитите. И нека незабавно издадат всички подстрекатели.

Като получиха парите, еничарите спокойно наблюдаваха как джелатите набиваха на колове техните другари. Никой не издаде нито валиде ханъм, нито главния евнух. Бяха свикнали да умират мълчаливо. Наистина, великият мюфтия дойде при султана и позовавайки се на корана, започна да говори дълго и объркано за необходимостта да се избиват всички нечестивци и за свещената война, която беше завещал пророкът, ала султанът слушаше без нужното почтение шейхюлисляма^[8] и полеела да узнае за кои неверници говори главата на мюсюлманите. За онези ли, които бяха държали в ръцете си най-силните крепости — Белград и Ро-дос — и които той изби и унищожи, изпълнявайки завета на своите прадеди? Или за жалките къзълбаши, които беше разгромил славният султан Селим и които сега се бояха да вдигнат глава, очаквайки реда си?

— Но нали презрените къзълбаши, които още при султан Селим бяха взети, за да служат на правоверните, и досега оскверняват нашата вяра и нашата земя! — възкликна мюфтията.

— Дайте фетва^[9], мой духовни наставнико, да ги избиват там, където ги намерят — веднага отстъпи султанът, като не желаеше да се кара с този могъщ човек след погрома, извършен от еничарите и като разбираше добре, че все едно няма да мине без жертви, трябваше само да се избират най-безболезнените. Той знаеше, че цял Стамбул кънти от викове срещу омразните чужденци, знаеше, че всички имаха пред вид най-вече неговите приближени: и султанката Хурем, и великия везир Ибрахим, и везирите Мустафа паша и Аяс паша — украинка, грък, босненец и арбанасец. Съзнателно ли, или случайно ги беше събрал Сюлейман около себе си, ала нямаше намерение да се откаже от тях нито пред разярената тълпа, нито пред този велик пазител на законите.

— С вашата благословия, учителю мой — почтително мълвеше султанът — още днес ще изпратя писмо до младия персийски шах Тахмасп, който е същият вероотстъпник, както и неговият баща Исмаил. Той очаква да го поздравя по случай възкачването му на престола, а аз ще му кажа всичко, което мислим за него и за неговите презрени къзълбаши.

Сюлейман заповяда да извикат писаря и като сърбаха с мюфтията бавно и с наслада шербет от скъпите чаши, започна да диктува послание до младия шах. Напомни за славните походи на непобедимата си войска, когато камъкът гореше и тревата беше забивана обратно в земята и двете най-големи твърдини в населената част на земята — Белград и Родос — се преклониха пред силата на османското оръжие, така че сградите на гяурските идоли бяха превърнати в мюсюлмански храмове. Сега идеше неговият ред.

„Та преди високите като планини вълни на моята войска да залеят земята ти — бавно произнасяше султанът, като се наслаждаваше заедно със сладкото питие на всяка дума, — да опусто-шат държавата ти и да изтръгнат от корен издънките на твоя род, свали от главата короната и надени подир прадедите си калпак, та като дервиш да се примириш със съдбата си и се спотаиш в сянката на покорството. Ако дойдеш пред моята Висока порта и в името на божията милост молиш за къшей хляб, ще ти дам. Нищо няма да загубиш освен земята си. Но ако упорствуваш с фараонското си високомерие и тръгнеш по грешен път, заедно със звъна на оръжието, свистенето на стрелите и гърмежа на топовете до слуха ми ще стигне и вестта за твоята гибел. Дори да се скриеш като мравка в земята или да полетиш високо в небето като птица — ще се погрижа навсякъде да те намеря и да очистя света от подлото ти присъствие.“

След време това писмо бе поместил в историята си хронистът на Сюлейман Джелялзаде, който беше още с Ибрахим в Египет, проследявайки всяка държавническа стъпка на великия везир.

Ненавистта е като плод, узрее ли, трябва да падне. Султанът протегна могъщата си ръка, защищавайки главите на най-близките си хора, но трябваше да жертвува други.

Фетвата на великия мюфтия беше четена по всички джамии. Според Корана и Суната^[10] се позволяваше убиването на къзълбаши-те, грабежа на имуществото им, опожаряването и разоряването на полетата, сградите и градините. Без позоваването на Корана фетвата нямаше законна сила, затова шейхюлислямът цитираше думи от тази книга, в която не се споменаваше нито веднъж за любов, но затова пък едва ли не всички сури бяха изпълнени с призиви за омраза и вражда: „О, истински вярващи! Воювайте с онези неверници, които са близко до вас: нека познават вашата жестокост. И ги убивайте, където ги срещнете.“

Убиваха нещастниците, когато спяха или пътуваха, по време на молитва или на трапезата, по пазарите и в полето, убиваха без страх и стари и млади, понеже убийството по заповед не се смяташе за злодеяние и заповедта за убийство също не беше злодеяние, виновни трябваше да бъдат само убитите — така искаше аллах.

При Хурем през нощта дотича младата одалиска Ша-мама-Пъпешчето, притискаше треперещото си тяло до нозете на младата султанка и уплашено хълцаше:

— Моя султанке, те ще ме убият! Те убиват всички мои едновер-ци и нямат милост, те ще дойдат и тук…

— Успокой се! Ще ми събудиш децата — извика почти сърдито Хурем на персийката. — Не бива да се боим от смъртта. Тя догонва онзи, който се бои. А тук няма да дойдат. Трябваше да дойдат, за да убият мене, но не дойдоха! Тогава защо ще дойдат заради тебе?

— Да убият вас? Възможно ли е такова нещо, моя султанке?

— Тук всичко е възможно.

Настани Шамама да спи в своята стая. Още една жива душа край спящите деца — и вече някак си ти е по-леко. За нея смъртта не съществуваше, понеже смъртта — това е тялото, а тялото вече отдавна беше принесено в жертва, то не съществуваше, не й принадлежеше. Когато къщата се руши, какво да прави стопанинът в нея?

А в това време великият везир Ибрахим, далеч от стамбулските опасности, се разпореждаше в Египет.

Покори неверните, пусна от тъмниците длъжниците (понеже ако лежаха в тъмница, никога нямаше да си върнат дълговете), откри приюти за бедните и възстанови джамията на Халиф Омар; под надзора на обиграния в изнудването Скендер челеби беше описана цялата земя до най-малкото парче заедно с населението и всички бяха обложени с данъци, а в крепостта бяха изградени две нови кули за пазене на държавните пари.

В началото на септември Ибрахим се върна в Стамбул с невероятен и невиждан блясък. Насреща му на четири дена път излязоха везирите Мустафа паша и Аяс паша и му предадоха дар от султана: оседлан арабски кон за двеста хиляди цехини^[11]. Ибрахим също подари на султана скъпоценна шапка с диамант от петдесет и осем карата. Великият везир докара със себе си от Египет и Сирия един милион дуката, които му беше помогнал да събере Скендер челеби, останал както и преди най-близък съветник на Ибрахим, макар той след сватбата си със султанската сестра и да беше отстранил дъщеря му Кисайя, като я беше дал на дефтердарския помощник Хюсеин челеби.

В Стамбул се смееха.

— Султан Селим ядеше с дървена лъжица и ходеше с еничарско джубе, но докара от Египет три милиона, а гъркът дойде целият в злато, придружен от хиляда гавази със златни шапки, а в Йедикуле внесе само един милион.

Сюлейман виждаше: войската трябва да се изведе от Стамбул. Защото не поведеш ли войската към врага, тя насочва силата си срещу тебе.

Пет дена преди завръщането на великия везир от Египет султан-ката Хурем роди на султана трети син. Момчето беше мургаво и приличаше на своя велик баща, над пъпчето му бабите, които го повиваха, съзряха една мъничка бемка и радостно обявиха: „Ще стане велик човек!“ При Османовци, където трона наследяваше най-големият от мъжките наследници, като унищожаваше всички останали, такова пророчество беше почти светотатство, но какво можеха да направят мъдрите баби, след като виждаха божия пръст?

Момчето беше наречено Баязид — в чест на Сюлеймановия дядо.