Павло Загребелни
Роксолана (34)

РУИНИТЕ

Сюлейман отново измерваше просторите с огромната си войска и изпълваше недрата на небесата с тътена на тъпаните, славата и властта, хвърляше в ужас с величието си враговете и самия Марс.

В кръвта му живееше гласът на селджуците, вековните чергари, които пребродиха половината свят със стадата и табуните си, този глас го караше да завладява все нови и нови простори и той не можеше да се заседи дори в огромната си столица, в разкошния дворец край жената, която беше станала най-скъпото му създание на света, понеже тя бе внесла в живота му онова, което той самият нямаше — сърце, душа, страст и дори — страшно и странно е да се изрече — любов. Той, който познаваше само силата, изпита и топлината на любовта и не на онова животинско чувство, скрито в тъмните океани на плътта, а на неуловимото и незримото, изтъкано сякаш от небесни златни нишки, които навеки го бяха привързали към тази жена. Когато след покушението срещу него в Сърбия получи изпълнената с тревога газела на Роксолана, той й написа: „Жадувам да те видя, прекрасна, като божията мъдрост.“

Ала сам в това време беше далече и се върна с войската късно наесен, без да е завоювал нещо, за да обяви веднага нов поход срещу молдавския господар Петру Рареш. Къде и защо? Колкото повече земи завоюваше султанът, толкова повече изтощаваше държавата, понеже войната винаги струва по-скъпо, отколкото очакваната от нея плячка. Слухът му се пълнеше с лоши вести, които нямаха ни чет, ни край: ту суша, ту порои, ту чума, ту неплодородие, ту мор по добитъка, ту някой убит, ту някъде избухнал бунт, въстанали племена или изменил някой паша. Но какво беше това за султана, зад който беше цялата държава!

Роксолана знаеше, че султанът отново и отново ще ходи на походи, защото не принадлежеше на себе си, а само на някаква тъмна и дива сила, която се наричаше Османска държава, но да замине така бързо от столицата, току-що завърнал се от похода? Тя не можеше да го задържи, тук бяха безсилни и всички газели, написани от най-големите поети, затова, когато останаха сами през нощта, реши да му изпее една от своите песни — ще я разбере ли, няма ли, но нека поне да я чуе:

„Свиквайте, черни очи, пак да сте сами: няма го моя мил — розовия цвят, та ми е опустял целият свят.“

Той кой знае защо мислеше, че песните й са останали някъде далече, в онези първи техни нощи, за които сега не можеше дори да си спомни. А тя неочаквано се преобрази и стана млада както тогава, когато му пееше и го изгаряше с погледи, думи и обещания, с капризи, нежност и въздишки. Времето беше безсилно пред нея.

— Ти си като грях, който никога няма възраст — шепнеше й Сюлейман.

— За греховете трябва да плащаме — също шепнешком му отговори Роксолана.

— Готов съм да платя най-високата цена. Ще хвърля в краката ти целия свят.

 

Тя замълча. За какво й е светът, за какво са й раят и адът? Сама беше цял един свят, а рая и ада ги носеше в душата си. Беше се родила добра, сега искаха да я направят зла. Кръвта на този човек падаше върху нея и децата й и нямаше спасение.

Роксолана тежко простена. Сюлейман разтревожено я прегърна. Странна жена — изтъкана от песни и стонове.

— Какво ти е? Не си ли добре? Защо не каза?

— Душата ми е наранена.

— Посочи ми виновните. Веднага ще бъдат наказани.

— Ами ако няма виновни?

— Такова нещо е невъзможно.

— Страх ме е за моите деца.

— Докато съм жив, те всички ще бъдат щастливи.

— Ще моля аллаха да живеете вечно, мой повелителю.

— Но само заедно с тебе.

— А вие отново ще тръгнете на поход. И там, където расте жито, ще се вдига само прах от султанските войски.

— Щедрите плодове и храбрите войни не се раждат на една и съща земя.

— Слаба утеха. Страх ме е да живея сред руини, ваше величество.

— Сред руини? Моя Хасеки! Ти живееш в най-бляскавата столица на света! Най-големият архитект на всички времена Код-жа Синан строи джамии, които превъзхождат всичко виждано досега, гради медресета, които с куполите си съперничат с небесния свод, издига минарета, стройни като божията мисъл. А нашите чар-шии, дворци, мостове — къде другаде в света има такова нещо?

— Но и такива руини, като тука, навярно няма никъде по света. Без вас ми беше тъжно и тежко, излизах често извън стените на Топкапъ и гледах Стамбул. И какво виждах най-често?

— Да не те е обидил някой? Да не е накърнил султанското ти достойнство?

Тя тихо се засмя. Да беше така! Дреболия е това — оскърбеното достойнство или величие. Ами ако беше друго? Да, тя беше видяла всичко: и джамиите, и медресетата, и шадраваните, и акведукти-те, дворците и античните стени. Но виждаше в същото време и бездомниците, прислонили се до стените, и й се струваше, че и самата тя живее върху руини, понеже душата й беше разрушена.

— Кой е посмял да го направи? — отново не се сдържа султанът.

Защо трябваше да му отговаря?

Той отново не се сдържа и почти грубо й напомни, че тя отдавна вече не е робиня, а всемогъща султанка.

— Султанка на какво? Владетелка на какво? На строшените Ибрахимови огледала ли? Или на градините в харема, подстригани от евнусите с много по-голяма жестокост, отколкото тях самите ги е окастрил животът? Струва ми се, че човекът е щастлив само през детството си. Да би могъл само да се върне в него поне за малко с душата си — и би бил най-щастлив на света.

— За съжаление това е невъзможно — глухо промълви Сюлейман. — Никой не може да го направи и колкото по-високо стои човек, толкова по-невъзможно е това.

— Боже, зная това. А детството ни се явява в прекрасни сънища, след които се събуждаш в хлад и страх и в душата ти остават само трепети. Ваше величество, помогнете ми, спасете ме!

Той се раздвижи тежко и тромаво до нея на широкото ложе и докосна косите й. Гали ги дълго и нежно и тя дори се учудваше откъде у този мрачен човек можеше да се вземе толкова нежност. Не си спомняше поне веднъж да е погалил някого от синовете. А когато умря валиде ханъм, дори не отиде да види за последен път майка си и да й затвори очите. Роксолана тогава се ужаси. Нима можеше да обича този бездушен човек? Държавата, законът, войната. А животът? Или пазеше цялата си нежност за своята Хасеки? Грях беше да не се възползва от това, особено щом не е за нея, а за доброто на нейната земя.

— Ваше величество, бих искала да ви помоля…

— Няма нещо, което да не направя за тебе, ако бог бъде милостив към нас.

— Когато тръгнете за Молдавия, вземете със себе си малкия Баязид.

— Готов съм да взема всичките синове, за да се учат на великото изкуство на войната.

— Не, само Баязид с неговия възпитател Хасан ага и разрешете на двамата да отидат да посетят моя роден Рогатин.

— Рогатин ли? А какво е това?

— Ваше величество! Това е градът, където съм се родила.

— Не си ли го забравила още?

— Как може да се забрави? Душата ми се къса само като чуя името му. Но аз съм султанка и не мога да отида никъде другаде от тази земя. Нека отиде моят син. Вие ще му дадете охрана. Съвсем близо е до Сучава. Два или три конни прехода. А каква е само там земята! Цялата е зелена, като знамето на пророка, и потоците текат чисти, като благослов, и горите шумят, като небесни ветрове. Нека нашият син види тази земя, ваше величество.

Той искаше да попита защо именно Баязид, а не най-големият им син Мехмед или Селим, най-подвижният от всички деца, но само каза: „Ще помисля по това“ — и жадно вдъхна аромата на тялото й. Това тяло осветляваше тъмния кръг на живота му и макар всеки път той упорито да бягаше от Хурем, правеше го като че ли само за да може отново и отново да се връща при нея.

Тя падаше в здравите му и жадни обятия, като плод в сънни градини, и отдаваше тялото си почти без съжаление, а душата си криеше, като истина от тирани.

За тринадесетгодишния Баязид всичко изглеждаше като безгрижна разходка с великия и сияещ от злато баща-султан. Хасан ага никой не го питаше за неговите чувства — той просто трябваше да изпълнява волята на султана и султанката, да отиде и да се върне, като доведе невредим малкия шехзаде. Колко просто изглеждаше всичко! А Роксолана не смееше дори да заплаче за сина си или за своето детство, понеже й беше отредена само тържествена важност, беше обречена на величава надменност и с това трябваше да заплаща своето така наречено щастие да се именува султанка. Сега знаеше вече твърдо, че човек може да бъде щастлив само за нечия сметка. Сумата на щастието на земята е също така постоянна, както и количеството на въздуха или водата. Ако трябва да получиш повече, добре да знаеш: някой друг е ощетен и обиден, унижен и наказан.

— Да бъде с тебе благословението на аллаха — прошепна Роксолана, прощавайки се с Баязид, който нетърпеливо искаше да се отскубне от майка си, понеже вече се чувствуваше не дете, а воин и мъж, а може би и бъдещ султан.

Тя само въздъхна. Какъв чуден свят! В него може да има дори аллах.

Султанът тръгна с желязната си войска, с дивите си коне, слонове, камили и страшни топове срещу малката Молдавия, за да накаже Петру Рареш, когото сам беше назначил за господар и който съвсем доскоро се представяше за верен васал, изпращайки всяка година в Стамбул по десет хиляди дуката податък и дарове в злато, кожи, коне и соколи. За верността му Сюлейман два пъти награждаваше Рареш с бунчуци^[1], които се даваха само на бейлербейовете.

И изведнъж — измяна. Малката Молдавия беше дръзнала да въстане срещу могъщата империя. Рареш беше предал на въстаналите унгарци султанския пратеник Луиджи Грити, с което скара Сюлейман с Венеция, а сега беше сключил таен договор с австрийския крал Фердинанд и водеше преговори дори с далечната Москва, търсейки подкрепа и опора в случай на война с Османовци. Макар Рареш да беше само незаконен син на Щефан Велики, славния господар на Молдавия, от когото някога се бяха бояли всички врагове, народът обичаше Петру и на повика му се отзоваваха отвсякъде всички, които можеха да носят някакво оръжие (наистина повечето саморъчно) и се събираха под държавното знаме на тази горда земя — глава на зубър върху платното, със звезда от едната страна и кръст от другата — за да защитят трите светини, провъзгласени още от Щефан Велики: кръста, отечеството и знамето. Хотинският пиркелаб^[2] беше довел своя липкански корпус, от Орхей бяха дошли конници, от горите се спуснаха дървари със своите секири на дълги дръжки, дребните дворяни и знатните боляри бяха излезли с добре въоръжени собствени дружини, а към всички тях се присъедини цяло море селска войска, наброяваща над двадесет хиляди, и личната гвардия на господаря — наемници, болярски синове и пажове — всички на коне, с ризници, със скъпо оръжие, с кадифени кафтани със сребърни копчета, с шапки със скъпи пера.

В Буджацките степи стана кратка и кървава битка. Със страшен вик „Убий! Убий!“, като древните римляни, които, тръгвайки в атака, крещяха „Фери! Фери!“, молдованците се хвърлиха срещу желязната стена на султанската войска, но силите бяха толкова неравни, че мъжеството се разбиваше в множеството, понеже Сюлейман беше довел триста хиляди спахии, та на всеки молдавски воин се падаха едва ли не по стотина нападатели. Оставяйки хазната изпразнена, войската разбита, земята разпокъсана и народа изнемогнал, Рареш беше принуден да избяга в Ердел, където унгарците го скриха. Сюлейман завзе Акерман и Килия, като превърна Черно море в османско езеро. Той заповяда на кримския хан Сахиб Гирей да доведе татарите в Яш и на 9 септември султанът и ханът се срещнаха там в разрушения и опожарен град. След седмица султанът влезе безпрепятствено в молдав-ската столица Сучава. Постави за войвода брата на Рареш — Щефан с условие два пъти в годината лично да докарва в Стамбул хараджа. Прочутата крепост на Днестър — Хотин — беше още преди това завзета от полския крал Зигмунт, който се беше уговорил тайно с Рареш, и Сюлейман реши да не отнема Хотин от приятелския крал, премина Прут и със слава и почести започна да се спуска по Днестър. Спираше често, ходеше по стана придружен от везири и еничари, разговаряше с войниците, сърбаше шербет от техните бардуци^[3] и на сбогуване винаги казваше: „Довиждане в Къзъл Елма.“ Къзъл Елма, тоест Червената ябълка, Османовци наричаха Рим, за завоюването на който мечтаеше всеки — от султана до последния войник. Защото на света трябва да господствува само една вяра или по-просто казано, за двама винаги е тясно дори и в най-просторния дворец.

При Тягин султанът отново спря. Раздаваше кафтани, коне, злато и чифлици на велможите, а после издаде ферман за разширяване на крепостта.

На това място Днестър правеше завой и беше насипал широка пясъчна ивица под стръмния десен бряг, което улесняваше прехвърлянето през капризната река. Още в дълбока древност, когато по тези места живеели тиверците и уличите, тук вече съществувал град, при който се изтегляли през Днестър. Затова и градът се нарича Тягин. След време генуезците, отсядайки по търговските пътища, водещи към безкрайните земи на север от Черно море, бяха построили в Тягин каменна крепост с осем кули, която затваряше пътя от Сучава през Яш и Лапушна към Очаков.

Като слушаше еничарските поети, възпяващи с касиди победоносния поход, и отпиваше от сребърните чаши одобещско и кот-нарско вино, Сюлейман бавно диктуваше на нишанджията ферман за превръщането на Тягин и осемнадесет околни села в османски санджак, който трябваше да затвърдява тук мощта на великата империя, както очаковският санджак на Днепър. Наредено бе крепостта да се разшири двойно, като се продължат стените, към осемте генуезки кули да се прибавят още осем, крилото да се спусне чак до реката, където са направени водни врати за гарнизона, и крепостта да се обкръжи с високи валове с ров пред тях. След сто години прочутият турски пътешественик Евлия Челеби щеше да напише за крепостта Бендери: „Когато главният архитект на Сюлейман хан Синан ага ибн Абдулменан ага е строил тази крепост, той е вложил цялото си изкуство. Според законите на геометрията той е изградил толкова добре обмислени укрепления, такива чудновати ъглови кули и стени, че езикът е безсилен да опише качествата им.“

За всичко това беше нужно време, но султанът не бързаше да се връща в Стамбул, сякаш очакваше нещо, устройваше лов в околните гори, награждаваше с кафтани, злато и коне своите войводи, разпращаше вестоносци, редеше стихове, изпращаше на султанката в столицата подаръци. Синът му Мехмед, когото беше оставил в Стамбул за свой наместник през време на похода, пишеше на баща си: „Ако Вие благоволите да попитате за моята майка, то макар и външно и да изглежда добре, вътре в нея няма живо място поради раздялата с Вас. Изпълнена е с тъга по Вас, въздиша денем и нощем и е като пред гибел.“

Но и това отчайващо писмо не накара султана да си тръгне, защото той знаеше, че Хасеки се тревожи не толкова за него, колкото за малкия син, когото те, нарушавайки всички известни обичаи, пуснаха извън пределите на своята земя, без да знаят какво ще стане. Сега султанът се разкайваше, че угоди толкова лесно на каприза на любимата жена, но вече беше късно. Баязид с Хасан ага, съпроводен от отряд смелчаци, замина от Сучава нанякъде, откъдето можеше и да не се върне, и сега вече с нищо не можеше да помогне дори и той, въпреки могъществото си. Трябваше да се чака търпеливо и спокойно на тази чужда капризна река, междувременно надеждно оковавайки я с османски камък. Мрачното строителство бе завършено едва ли не в деня, когато султанският син Баязид се завърна от далечните си пътешествия по славянските земи, върна се през нощта, уморен и малко учуден, защото не бе намерил там нищо от чудесата, за които неговата майка-султанка му нашепваше и пееше едва ли не още в люлката. Затова той беше доволен, когато най-сетне се добра до огромния султански лагер, а още повече се зарадва, когато чрез великия везир Аяс паша му беше изпратена султанската покана да присъствува на другия ден на тържественото откриване на крепостта Бендери, което означаваше: пристанищен град. Навярно нито една от османските крепости не беше строена за толкова кратко време нито в България и Морея^[4], нито в Сърбия и Босна, което, разбира се, не беше направило крепостта ни по-малко здрава, ни по-малко мрачна. Но Сюлейман не се задоволи само с бързината, с която беше построена крепостта, а заповяда на стената й да изсекат и надпис, който по своята надутост можеше да съперничи с надписите на древните персийски царе: „Аз, рабът божи, султанът на тази земя, по божията милост глава на Мохамедовата общност, аз, Сюлейман, в чест на когото четат молитва в Мека и Медина, шах в Багдад, цар във Византия, султан в Египет, изпращаш, корабите си по европейските морета, в Магриб и Индия, султанът, завладял короната и престола на Унгария, а нейните поданици превърнал в унижени роби. Войводата Петру Рареш имаше наглостта да се разбунтува и затова аз сам го стъпках на прах с копитата на моя кон и завладях неговата земя Молдавия.“ Новият велик мюфтия Абусууд извърши кратка молитва и произнесе „Аллах е велик!“, прекара длани по лицето и всички заедно със султана паднаха на разстланите направо на студената земя килими, като сведоха чела натам, където трябваше да бъде Мека. Само дребните грабители са безбожници. Големите са винаги набожни.

Султанът не се върна в столицата. Заседна цялата зима в Едирне, ловуваше, затваряше се в покоите на двореца с великия мюфтия Абусууд и мислеше над законите за своята безкрайна империя. Сина си Баязид изпрати при Роксолана още от Бендери, сякаш искаше да покаже, че е удовлетворил прищявката й, но е недоволен, че е бил принуден да наруши вечния обичай, като пуснал младия шехзаде извън пределите на държавата и изгубил освен това скъпоценното си време, за да го чака на чуждата река. Може би за първи път през всичките години на любовта си към Хасеки в сърцето на Сюлейман се промъкна гняв към тази странна жена и за да сподави този неочакван гняв, султанът устоя на изкушението сам да заведе Баязид в Стамбул и пръв да види как сияят очите на Хурем. Нека времето и разстоянието го излекуват от гнева, а султанката — от прищевките.

Понеже казано е: „Насладите на този свят минават бързо, а бъдещият живот е истинско благо за онези, които се боят от бога.“

Когато Роксолана видя Баязид, не издържа и се разплака. Той стоеше пред нея със скъпите си дрехи, строен, мургав, с хищно като на султана лице, а очите му играеха като нейните и усмивката беше нейната. Върнал се беше оттам, където беше сърцето й. Какво е видял там, какво бе научил, какво ще каже на своята майка-владетелка и защо мълчи? Да го попита ли? Но не знаеше какво да го пита. Защо го изпрати в Рогатин? Тогава и сама не знаеше. Едва сега, като видя невръстния си син пред себе си, за малко не извика: „Защо се върна? Защо не остана там?“ Уплашено притисна длан към устата си, за да не се изтръгне онзи вик, който би издал най-съкровените й мисли. Несъзнателно искаше да спаси поне един от синовете си. Понеже всички неминуемо трябваше да загинат, освен онзи, който някога щеше да стане султан. Всички ще бъдат удушени, заедно със собствените им деца, които ще се родят от тях. А този би избягнал насилствената смърт. Защо именно Баязид, а не Мемиш, Селим или Джихангир? Сама не знаеше. За Мехмед още имаше надежда, че ще стане султан, отстранявайки по някакъв начин Мустафа. А Селим и Джихангир? Откъде да знае? Може би Баязид после щеше да спаси и тях двамата.

Настани Баязид до себе си, а Хасан насреща. Мълча дълго, борейки се с безумието, което кипеше в мозъка й, а после попита, без сама да знае защо:

— Стигнахте ли?

И не беше ясно къде: в Рогатин или обратно в Стамбул. Баязид сви като голям костеливите си рамене:

— Че какво? Прехвърляхме се от кон на кон, от седло на седло…

— Видя ли Рогатин? Беше ли там? Видя ли всичко?

— Знам ли! Нека Хасан ага каже.

— Пътувахме дълго — каза Хасан, — дълго и далеко, ваше величество…

Като че ли тя самата не знаеше. По миналогодишната трева, по старите мъхове, по младата трева, под смърчове и явори, пре-брождаха потоци, преминаваха реки, тъпчеха росата и цветята и трябваше да стигнат там, където тя никога нямаше да се върне…

— И какво видяхте там? Какъв е сега Рогатин? — едва не извика тя, загубила търпение и забравила султанското си величие.

— Ами никакъв — навъси се Хасан ага, — едно голямо пожарище и руини. Няма нищо.

— Как така нищо? Ами стените, вратите, кулите?

— Целите са надупчени и нащърбени, обрасли с репеи.

— А църквите?

— Ограбени и разрушени са. Едната е оградена с отбранителна стена, но не я е спасила и стената.

— Пепел ти на устата! А моето злато? Нима не са възстановили църквата и града със златото, което предадох на кралския посланик?

— Ваше величество, златото трябва да се изпраща с войската, та тя да го пази.

— Нима войската може да пази нещо? Тя само граби.

— Така е. Затова не трябва нито злато, нито войска. Хората някак си ще преживеят и така. Опитали са да възстановят Рогатин и неговите църкви, къщи, стени и врати, но връхлетели тата-рите — и отново го унищожили. Там цялата земя е така ограбена и опустошена, че е страшно да се върви по нея.

— Защо аз не зная нищо? Защо не си ми казвал досега нищо?

— Ваше величество, не сте питали.

Той чевръсто измъкна от широкия си ръкав тясно парче хартия и започна да чете:

„В годината петстотин двадесет и първа татарите завладяха Белжката, Любелската и Холнинската земи, разбиха поляците край Сокал и взеха безчет пленници. В година петстотин двадесет и трета турците и татарите разрушиха жестоко Лвовската, Слуцка-та, Белжката и Подолската земи и откараха безброй пленници. В петстотин двадесет и шеста година по заповед на султан Сюлейман, който воюваше с унгарците, бяха опустошени Волинската, Белжката и Любелската земи. През зимата на двадесет и седма година отново нападнаха Украйна и тръгнаха към Полесието чак до Пинск, по замръзналите реки и блата стигнаха до най-недостъпните места и изведоха осемдесет хиляди пленници, но на връщане при Олшаница ги настигна великият литовски хетман и киевски княз Константин Острожки и изби двадесет и четири хиляди татари, сред които десет хиляди турци. Двама литвини хванаха татарския мурза Малай. Острожки заповяда да обесят царския син на един бор и да го надупчат със стрели. Но в година петстотин двадесет и осма татарите отново нападнаха Подолието и събраха ясър. В година петстотин и тридесета татарите стигнаха до Вилно и го опожариха. В година…“

Роксолана вдигна ръка. Стига. От това ужасяващо изреждане можеш да се побъркаш. Докато тя беше раждала тук на султана синове и беше се окичвала със скъпоценности, с които можеш да купиш половината свят, нейната земя бе стенала и се бе обливала в кръв. Знаеше ли го тя? Нима валиде ханъм с тъмните устни не й говореше за това със злорадство, нима Сюлейман не споменаваше, че има вина пред нея за действията на кримския хан? Всичко знаеше, но беше заета само със себе си. Спасяваше собствения си живот. После се зае да спасява душата си, бореше се да не изгуби човешкия си облик, да запази своята личност. После поиска да се извиси над цялата нищожност на този свят, над всички угодници на султанския трон и може би над самия султан, понеже никой и нищо не можеше да се мери тук с него, освен нея. В началото може би и да й съчувствуваха, може би и да я съжаляваха, сега само се учудват, завиждат й и я ненавиждат. Нека се чудят!

Но как бе могла да забрави родната земя? Помнеше само близките неща — бащината къща стоеше пред очите й в слънчево сияние като чуден сън и маминият глас й напяваше люлчини песни, а в гъстите клони на посадените от баща й елхи чуруликаше малка птичка, но цялата земя бе сякаш забравена, потънала бе като че ли в мъгла, някъде в небитието, завинаги бе пропаднала за нея. — И какво — не са ли останали там никакви хора? — тихо попита Роксолана и Баязид, и Хасан. Но после се обърна все пак към сина си: — Чу ли там поне една наша песен?

Баязид сви рамене.

— Хасан ага ще каже. Той видя всичко.

— Народът търси спасение в градовете и именно там го пляч-косват кримските татари — каза Хасан. — А истинските казаци отиват в степите и причакват там врага, та при удобен случай да го ударят.

— Казаците ли? Що за хора са това?

— Непокорени. Свободни като вятъра. Рицари. Понякога имат и войводи, както онзи княз Острожки или войводата Претвич, или някакъв си Дашкевич, който сам, казват, приличал на татарин и знаел и татарския и османския език. Ден бил тук, друг там — неуловим като магьосник. Но най-често казаците се събират на малки дружини с безименни вождове. Всеки сам си е господар, сам си е слуга. Стигат вече и дотук. Неведнъж са запалвали Синоп. И до Стамбул са стигали.

— Но защо аз нищо не зная?

— Ваше величество, не сте питали и не съм ви казвал.

— И вие видяхте ли тези… казаци?

— За виждане не сме ги виждали, но чувахме за тях. Нас също ни вземаха за казаци: че какви ли османци ще посмеят да навлязат така дълбоко в чужда земя?

— Нима бяхте малко?

— Двадесетина — толкоз!

— Боже милостиви! Баязиде, и ти не се ли боеше? Шехзадето изхъмка. Че от какво ще се бои, като е султански син!

— Какво мога да направя за своята земя, Хасане? — развълнува се Роксолана, съвсем объркана от лошите вести, които така се стовариха върху нея. — С какво може да се помогне?

— Че какво може да се направи? Да се оставят на мира — това би било най-доброто. Но кой на този свят ще остави земята или човека на мира? Ваше величество пита султанския син чул ли е песни в Украйна. Може би бяхме там много малко, или пък твърде бързо препускахме, та не чухме песни, но те могат да се чуят и тук — дори и при нас, еничарите, всеки си измисляше своя песен, макар че това са такива песни, че не си струва и да ги повтаряш. А неволниците? Чули ли сте техните песни, ваше величество?

Тя искаше да каже: „Аз самата съм неволница и тъгувам и пея, пея и тъгувам.“ Но замълча и само с поглед подкани Хасан: е, що за песни са това, искам да ги чуя и зная, нека и синът ми ги чуе, може някога да му потрябват. Погледна крадешком Баязид — той отегчено изучаваше украсената със скъпоценни камъни дръжка на кинжала, подарен му от султана. Хасан отпи от чашката, покашля се и тъжно занарежда страшната неволническа песен: „Не ми ясен сокол плаче-нарежда, най ми син на баща и майка в християнско от тежка робия поздрав провожда, сокола ясен брат роден зове: «Соколе ясен, братко мой роден, високо летиш, защо до татко и майка в християнско не долетиш? Ти, соколе ясен, в християнско полети и пред портата на мойта майка и баща кацни. Тъжна песен запей, та на татко и майка още да им дожалей. Нека моят татко се труди, богатства и земи да натрупа и синовете си от тежка турска робия да откупи!» Дочу го събрат по неволя и на брата-приятел говори: «Приятелю, брате мой роден! Защо ни е в християнско поздрав да провождаме, баща и майка още да тревожиме. Нашите бащи и майки и богатства да натрупат, как ще знаят откъде да ни откупят? Нали в тез зандани не идват християни, само соколи кръжат, песни тъжни ни редят.»“

Роксолана отново погледна сина. Разбрал ли бе поне дума? Той продължаваше да си играе със скъпия кинжал, а на нея й се стори: със сърцето й си играе. Уморено притвори очи. Пусна ги да си вървят и двамата. На вратата веднага се появи огромната фигура на главния евнух Ибрахим, мярнаха се подплашени сенки на евнуси. Тя гневно размърда вежди: вън!

Ибрахим продължаваше да стърчи на вратата.

— Какво искаш? — неприязнено попита Роксолана.

— Ваше величество, при вас е дошъл пратеник отвъд морето. Писмо носи.

— Нека чака! Утре или след седмица, а може и след месец. Нямат край тези пратеници.

Главният евнух се поклони мълчаливо.

— И извикай Хасан ага. Бързо.

Върнаха Хасан ага още преди да е успял да излезе от дългия коридор на двореца. Роксолана го чакаше права насред стаята.

— Ще вземеш злато колкото е нужно — изрече бързо — и откупувай от робство всички наши хора, които намериш в Стамбул. Издири всички и ги пусни на свобода.

Той кимна мълчаливо.

— Ако потрябва буре злато, ще дам и буре. Султанът се хвали, че годишният му доход правел цели шестдесет бурета злато. Няма да обеднее. И не казвай никому нищо. На мене също.

— Ваше величество, те пускат робите, а после отново ги залавят и не им дават възможност да се върнат вкъщи.

— Погрижи се за документи. Трябва да се намери в Дивана умен везир за това. Там сега са само глупци. Ще помисля и за това. Някакъв чужд пратеник чака за прием. Узнай какво му трябва. А сега върви.

Трябваше да прекара една самотна зима. Черният вятър карайел щеше да долита откъм Балкана, да блъска вратите на Топкапъ, може би щеше да екове дори и Босфора. Щеше да екове и душата й, макар че има ли по-страшен студ от студа на самотата? Бродеше по харема. Студ, течение, влага. Прозорците са остъклени само в покоите на валиде ханъм и в нейните, а в стаите на робините са прикрити как да е и бедните момичета напразно се мъчат да се сгреят край мангалите с кюмюр. Потиснатост, завист, ненавист, сплетни, тъмна похотливост, извратеност. Едва сега тя разбра истински цялата низост и мръсотия на харема и се ужаси, отврати се. Търсеше спасение в султанските книгохранилища, но все едно трябваше да се връща отново в харемлъка — в проклетата гигантска клетка за хора, в пожизнения затвор дори за нея, султанката, понеже тя е жена на падишаха, а в свещените ислямски предписания е казано, че мъжът трябва да държи жената, както държавата държи престъпниците — в затвор. Навярно жените ги крият в харемите така, както по целия свят крият истината, затварят я и не я пускат на бял свят. Да пуснеш на свобода жената е все едно да пуснеш истината. Крият и едната и другата, защото се боят от тяхната разрушителна сила, от неутолимата им жажда за свобода. Както се казва: страх лозе пази. Може би и Сюлейман бяга така упорито от нея, приближавайки се само за кратко време, за да чува по-малко горчиви истини, по-малко молби и прищевки. Долита като пчела при цвете, за да пие нектар, и бърза да отлети надалеч. Той никога не се е опитвал да я разбере, да помисли за нея като за равностоен нему човек — мислеше само за себе си, вземаше от нея всичко, което искаше, ползваше я като вещ, като инструмент и дори към бойния си кон се отнасяше по-внимателно. Тежко е да си човек, а още повече жена. А тя колкото по-напред отиваше и колкото по-високо се издигаше, толкова повече се чувствуваше жена. „Не предавай на зверовете душата на гълъбицата Твоя.“ В любовта ли да търси спасение? Искаше ли да бъде обичана? А кой не го иска? Но колко струва любовта дори на най-могъщия човек, ако наоколо цари само омраза и се леят реки и морета от кръв. За кръвта никога не може да има прошка, а само разплата или изкупление. С какво ще изкупи тя всичките неправди, които изпитва нейната родна земя? Как би искала да не познава ни душевния смут, ни почти адските мъки.