Павло Загребелни
Роксолана (38)

БАЙДА

Което започва с нещастие, с нещастие и свършва. За най-главното винаги научаваш твърде късно. И макар че вестта за казаците й съобщиха, сякаш надпреварвайки се, Хасан ага, Михримах и дори сам султанът, Роксолана знаеше, че вече е късно, че с нищо не може да се помогне. И освен всичко, иначе мудният и тромав Рустем този път прояви неуместна бързина и даде на Сюлейман прекрасна възможност да изправи пред цял Стамбул виновниците за страшния пожар, който погълна едва ли не половината столица.

Хасан идваше при нея всеки ден и тя го разпитваше:

— Как са там? Какво прави онзи, когото ти наричаш Байда?

— Той пее, ваше величество.

— О боже! И какво пее?

— Песни. Сам си ги съчинява. Ето последната: „Ой пие Байда медена горилка, та не ден, не един и не самин!…“

— Това е дето му изпрати Михримах да яде и пие. Моето дете!

Хасан ага се усмихна тъжно само с очи. Да би могла султанка-та да види как яде и пие Байда в подземията на първия палач на империята Джузел ага!

Неочаквано целият свят за Роксолана се съсредоточи в този странен Байда с неговите другари. Сега живееше в някакво трескаво напрежение, очакваше всеки ден вести от Йедикуле, пращаше там Хасан, два пъти вика при себе си Рустем паша и двата пъти го из-гонваше с неприсъща за нея злоба, защото този недодялан и така глупаво усърден босненец, който беше възнамерил да надмине всички султански везири за сметка на чуждото нещастие, не предизвикваше у нея нищо друго. А тя сама извади този лош човек от забравата, докара го в столицата.

Измъчваха я тайни мисли, тревожни желания и неизказани молби към султана. Какво да измисли, как да се приближи към него и какво да го помоли? Кой знае защо й се струваше, че няма да може да живее в тези дворци, ако не използва този път властта си, за да помогне на хората, в чиито жили тече родна кръв, чиито гласове стенат някъде в подземията така, както стенеше тук в робство нейният глас.

Султанът, сякаш почувствувал посегателство върху своята власт, в тези тревожни дни избягваше Роксолана. Може би се бе разтревожил, когато видя как блеснаха очите й от новината за затворените казаци, а може би му бяха казали, че Михримах е изпращала на тези разбойници напитки и храна. Той прие Рустем паша и го разпита как се беше справил с тези дръзки нападатели, дари го богато с каф-тани, а после го представи в Дивана и му нареди отново да разкаже на везирите за своето геройство при пожара, та те да оценят както трябва неговата вярност към султана, каквато сами не бяха могли да проявят в това смутно време. Везирите веднага и единодушно намразиха Рустем, но това не го обезпокои кой знае колко и той се подсмиваше под четинестите си мустаци: „Комуто са здрави гащите, сяда където си иска.“ Смяташе, че съвестта му е чиста, защото е изпълнил дълга си пред султана.

Топкапъ се изпълваше с напрежение, очакване, сплетни и подозрение. Може би всемогъщата султанка ще падне или положението й ще се разклати? Казват, султанът се бил разгневил на жена си и подземията на Йедикуле били натъпкани със злосторници, които султанката била повикала от своите загадъчни степи отвъд морето, докарала ги тук, подтиквала ги, помагала им и едва ли не сама подпалвала с тях Стамбул. И сега щяла да настъпи разплатата. И възмездието нямало да отмине Роксолана.

Около Роксолана кипеше от черни слухове и подмазвачите, тунеядците, лакеите и лъжците се къпеха в тях като в райски реки на наслада. Само султанката не чуваше и не знаеше нищо, забрави и султана, и подлата прислуга.

Мислеше за своя народ. Хиляди години той живееше на плодородната земя. Пръснат по безкрайните степи, сред широките реки и необятни гори, непрекъснато измъчван от завоеватели и господари, но единен, могъщ и добър към всичко живо. Колко завистливи и зли владетели искаха да прогонят този народ от неговата земя, да го поробят и унищожат. На всички чуждоземци той им се струваше толкова добър, кротък и безпомощен, та изглеждаше, че сам ще падне в ръцете им, като презрял плод. А той стоеше непоколебимо и упорито вече хилядолетия, а пък враговете гинеха безславно и над гробовете им не звучаха нито проклятия, понеже нейният народ не можеше да ненавижда, нито молитви, защото там не вярваха в богове, а в житото и пшеницата, в меда и пчелите и чак до небето ехтеше песента: „Дунаве, Дунаве, защо смутен течеш?…“

Почти двадесет години вехнеше Роксолана в стамбулския харем, но не си губеше времето напразно — прелистваше цели планини от пожълтели ръкописи в султанските книгохранилища, четеше поеми, хроники, описания на сурнаме^[1] и надути хвалби и навсякъде само победни походи, звън на мечове, свистене на стрели, стон на загиващи, морета от кръв.

Разюздани в убийствата и грабежите, османците в същото време сляпо се придържаха към предписанията, донесени от техните прадеди навярно още от далечния Туран и записани от огузките ханове: „Бащата на огузките ханове провъзгласи и определи тьоре — обичай и наставления към неговите синове. Той каза: изхождайки от това, че хан след време ще стане Кайи, той да бъде провъзгласен за бейлербей от дясното крило. Но съгласно тьорето бейлербей трябва да има и от лявото крило. Нека той да бъде Байиндир. Тьорето за пиршества също трябва да има такъв ред, о брате мой: пръв трябва да сяда Кайи, след това Байяи, после Алкаевли и Караевли, след тях да сяда Язир, сетне Дюкер и чак тогава, разбира се, Тудирга, Япурлу, Явшар, Кизик, Бекдели и най-последен на дясното крило е Каргин.

Ето в такъв ред трябва да сядат и така пред тях да поднасят дарове, да поставят кумис и кумран. И както по старшинство се пият кумис и кумран, така се раздават и длъжностите и титлите на бейовете между колената и родовете, а ако нещо остане, могат да се възползуват и други.“

И всичко това: дивотията, безсмислените обичаи, обожествява-нето на всяка дума само заради това, че е записана от прадедите, се сливаше у тези хора в понятието отечество. Те със сълзи на очи възкликваха: „О ватан, ватан!“ — „О родино, родино!“

А какво беше пренесъл нейният народ от своето далечно минало, от златния Киев, от блясъка и славата, която беше умряла под отломъците от храмовете, разрушени от ордите на дивите ханове? Тайните писмена, скрити зад манастирските стени, тъжните песни й цветистите думи за несметното богатство на Дюк Степанович и невижданата красота на Чурила Пленкович. Този народ не се хвалеше и не се оплакваше, а изливаше в песни и шеги своите неправди и беди, носеше в кръвта си тъгата на степите, а в паметта си красотата и безсмъртието на златния Киев, пазеше душата си и така оцеляваше векове наред.

А тя? Опази ли душата си? „Не предавай на зверовете душата на твоята гургулица, не я предавай.“ Тя я предаде, защото беше безсилна или по-скоро мъртва. Но все пак възкръсна и доби сила. Ала спомни ли си за своя народ по високите до небето върхове на султанското могъщество, направи ли поне нещо, за да намали бедите, причинявани от османските главорези? Сега те са заловили нейните братя и ги наричат разбойници само заради това, че са искали поне малко да си отмъстят. А какво да прави тя, могъщата султанка? Какво ще направи сега и какво е правила досега? Изпращаше пари в Рогатин, праща там и малолетния си син, та и сама би отишла с позлатената карета, за да възроди в паметта си бащината къща на възвишението, росните утрини и кукувицата на елата! Народе мой, защо не можах да ти направя добро?

Съсипана от мисли, объркана и безпомощна както никога досега, рано сутринта Роксолана отиваше в градините на харема, бродеше из тях, отбягвайки срещите и прогонвайки досадните евнуси и покорните слугини, слушаше гласовете на птиците и ромоленето на водата във водоскоците, търсеше успокоение в синьото сияние на морето, в шумоленето на листата, в ярките отблясъци на цветята, но и там нямаше спасение. Искаше й се жива дума, съчувствие, съвет и подкрепа, но къде да ги намериш и чуеш, когато наоколо всичко мълчи, убито от робство, унищожено от страх и потъпкано от насилие.

Неочаквано през един от тези мъчителни дни в портокаловата горичка, край която бе спряла султанката, се разнесе млад момински глас. Евнусите се втурнаха да затворят устата на нарушителката на спокойствието, но Роксолана ги спря с движение на ръката и ги прогони, а сама спря неподвижно и се заслуша. Една млада българ-ка-робиня пееше тъжно как от бялото море израснало дърво до небето, клоните му се простирали по земята, цветът им бил сребърен, плодовете седефени, а върху дървото малка птичка плачела, скубела си перата и ги хвърляла в морето. Минал край нея цар Константин и попитал птичката за кого така плаче, а тя отговорила:

Царю ле, цар Костадине! Тебе са й царско свършило, земя ще й турска да стане, та ми е жално и бално, че в турски ръце ще падне.

Султанката мина под портокаловите дръвчета така бързо, че мургавата тъничка девойка-робиня не успя не само да избяга, но и дори да се уплаши. Роксолана се приближи към българката, прегърна я и я целуна, като заплака, а после каза: „Ще бъдеш свободна.“ И изчезна така бързо, както се бе появила, смайвайки дори равнодушните към всичко на света евнуси.

Не се знаеше кой кого беше молил и кой на кого беше простил, но Сюлейман и Роксолана отново бяха един до друг и Топкапъ замираше от райски възторзи, като забрави своите пророкувания, отхвърли неуместните страхове и скри колкото може по-дълбоко злорадството си.

Роксолана помоли султана да я приеме и дойде в неговата нощ, а на него му се стори, че иай-после той е дошъл при нея като беззащитен роб, като победен воин, като изгнаник и просяк. И когато тя му подаде милостиня, когато го омая с целувки, поглед и мълчание, очертанието на нейните единствени на света уста му се стори по-скъпо от всички негови победи и покорени безкрайни простори, по-могъщо от гигантската държава. Можеше да победи и най-страшните врагове, само не себе си и преклонението си пред тази жена.

Той й говореше нещо объркано и несвързано — май че споменаваше за държавните работи и задължения, — а тя мълчеше покорно, като някогашната малка робиня, все така малка и тънка, като момиче, като тревичка, та дори го обземаше страх: да не се скърши в здравите му обятия, султанските обятия… Обгръщаше целия свят, а пред очите му стоеше тази загадъчна жена. Какво имаше в нея? И докога щеше да трае? Открай време султаните щедро даряваха на своите робиии скъпоценности, за да сияят от злато и скъпоценни камъни в мрака на султанската спалня, напомняйки за богатството, величието и могъществото. А у Хурем сияеше тялото. Сияеше ослепително.

— Ваше величество — прошепна така тихо Роксолана, че той едва я чу. — Защо ме изоставихте? Защо ме забравихте? Или вече не съм ви мила на султанското сърце? Но нали когато жената вече омръзне, е достатъчно само да се изрече три пъти по арабски ритуалното „Талак, талак, талак!“ — „Свободна си, свободна си, свободна си!“ — и аз ще изчезна, ще умра и ще литна в безкрая като щъркелче.

Той се усмихна почти болезнено.

— Свободна ли? Съгласен съм. Ти наистина си свободна, най-свободната от всички. Но не от мене, а заради мене. Свободна за мене.

— Вие имате империя, държава.

— Тя не е само моя, а и твоя.

— За какво й е на жената държава? Държавата е само една дума, а на жената не й стигат думи. Тя иска всичко да провери чрез постъпките, понеже принадлелси към света на зримите неща: носи вода и дърва, разпалва огъня, за да стопля жилището и да вари храна — това е за нея домът и семейството. Държавата за нея не са измислените закони, които никога не се прилагат, нито множеството безименни хора, а родените от нея деца. А войните, които умират в битките, не са просто безстрашни борци, а също нейни родни деца. Жената е създадена да създава живота и да го пази, а това е толкова тежко в този свят, където я отстраняват от всичко, лишават я дори от обикновения човешки разум, да не говорим за свободата. Но тя все едно трябва да изпълни предназначението си, като се погрижи за реда в държавата, където царят насилие и хаос, да извлече полза от властта, която ще завоюва мъжът, да се изравни с него по ум, щом й е забранено да превъзхожда мъжа. Ваше величество, бих искала да съм жена!

— Но нали си жена над жените! Ти си султанка.

— А какво е султанката? Отредена й е само тържественост и любовни страсти.

Султанът я погали снизходително по златистите й коси.

— Забрави, че има и нещо свято.

— Свято ли? Но за кого? За тълпата, която изобщо никога не ме е виждала ли?

— За мене. Дори когато съм на поход, когато съм далече от гласа ти, ти си до мене, сърцето ти е до моето и твоят ум е също с мене.

— А аз, дори когато усещам ръката ви върху гърдите си, не забравям за разстоянието, което ни разделя винаги.

Сюлейман стана от ложето и загръщайки се с широкия копринен халат, отиде при водоскока в средата на спалнята, приседна над водата и се загледа мрачно пред себе си. После попита, без да крие раздразнението си:

— Какво трябва да направя, за да премахна разстоянието, което те гнети?

— Ваше величество, пожалете моята тревога. Той се беше спотаил някъде навътре в стаята и не се чуваше никакъв шум. Само водата ромолеше безгрижно, с равнодушието на вечността.

— Мой султане, вие знаете за кого се безпокоя! Вземете тези заблудени деца на свободата под покровителството на своята истина.

Сюлейман въздъхна гневно:

— Какво общо има великата султанка с тези неверници?

— В моите жили тече същата кръв, каквато и в техните.

— Важно е не кръвта, а вярата. Да не би султаните да гледат каква кръв тече в жилите на техните герои?

— Но, ваше величество, тези хора са герои над героите! Рустем паша не можа да ги надвие дори с десетократно повече хора. Той ги хвана с подлост и те повярваха на славянския му език. Моят народ е доверчив.

Султанът упорито стоеше на разстояние, сякаш се надяваше да му помогне тъмнината. Докато не виждаше Роксолана до себе си, можеше да й се противопостави.

— Те ще си получат заслуженото. Това са разбойници и подпалвачи. Бих хвърлил примката на врата дори на собствения си син, ако би взел да подпалва Стамбул.

— Завоевателя е започнал с това, мой повелителю. Той е превърнал Стамбул в пепел, за да го възроди още по-прекрасен.

Султанът дори стана от възмущение.

— Да се сравнява великият Завоевател с безименните разбойници!… Завоевателя беше воин!

— Те също са войни, а не разбойници, ваше величество! Пожарът бушуваше цял месец преди тяхното появяване в Юскюдар.

— Те запалиха Юскюдар!

— Но ваше величество, те са искали просто да си осветят пътя.

— За грабеж ли?

— Те са твърде благородни, за да се употребява такава груба дума. Те казват: „Да докопам.“

Султанът вече беше до нея. Тази жена го поразяваше като светкавица на мълния. Единственото спасение беше да бяга от нея.

— А какво е това — да докопам?

Тя се засмя тихо, скривайки присмеха.

— Това означава да се приближиш до нещо така, че то да стане твое.

Той протегна ръка. Ръката му беше тежка и алчна. Още преди да знае какви ще бъдат думите на Хасеки и за какво ще го моли, беше готов на всичко да отговори: „Да! Да! Да!“ Само това плахо тяло да бъде до него. Може би някога я обикна именно за това, че не молеше и не настояваше за нищо, че не проявяваше никакви прищевки. А сетне дори не забеляза как заприлича на другите жени, които досаждат с исканията си, понеже все едно не можеше да се сравни с никого от този свят, беше една единствена!

— Никой не може да избяга от участта си на земята — промърмори Сюлейман, мъчейки се сякаш да оправдае своята непреклонност. Но Роксолана вече знаеше, че султанът е готов да каже: „Ще помисля“, трябва само да му се даде време, за да отстъпи с чест. Тя дълго се галеше на строгия повелител, като редуваше изкусно душевното си очарование с чара на лекото си и послушно тяло и едва тогава му прошепна в твърдото ухо:

— Мой повелителю, заведете ме в Йедикуле да видя тези загадъчни рицари!

Той още се противеше и се мъчеше да се отстрани от нея, но тя не го пускаше, ръцете й, макар и тънки, бяха здрави и тя го прегръщаше с такава сила, че Сюлейман се предаде и се притисна до Роксолана още по-силно.

— Мене и нашите деца Баязид и Михримах, ваше величество. Султанът все пак направи последен опит за съпротива:

— Михримах? За какво й е това зрелище?

— Тя вече е чула за казаците. Дори изпраща храна на техния водач Байда. Тя има добро сърце.

— Това не подобава на дъщерята на султана.

— На тази възраст ви подарих сина Мехмед, мой падишах. Но Мехмед е в Едирне, Селим е в Кютахия. Джихангир е твърде малък за такива зрелища. Затова ви моля с нас да дойдат Баязид и Михримах.

— Ще помисля — каза султанът.

Всяко излизане на султана от Топкапъ беше държавен акт. На молитва ли отиваше в джамията „Света София“, стъпвайки на коня си върху широкото алено платно, което постилаха от вратата „Баб и Хумаюн“ до джамията „Света София“, на война ли, или на столичните тържества — сурнаме, — всеки път нареждаха от вратите на Топкапъ по целия път наемни викачи, които ревяха с всичка сила: „Падишахъм!“ („О, мой падишах!“). Тълпата, жадуваща зрелища, шуми от възторг. Дурбашите тичат, готови да убият всеки, който им се изпречи на пътя, звъни скъпата украса на конете, тракат позлатените медени колела на султанската карета, в която скрити зад копринените завеси седят Сюлейман и султанката Хасеки.

Зад султана пътуваха неговите деца — Михримах в закрита карета, Баязид — с Хасан ага и въоръжена охрана. Следваше великият мюфтия с имамите, великият везир с везирите, кадията на Стамбул със своите подчинени, после стражата, музикантите и ени-чарите, след това придворната прислуга, чашнигирите, шербетчиите и халваджиите със сладки неща за султана и неговата свита. Ловки мискчибашии разпръскваха на всички страни мускус и балсам, та смрадта от тълпата да не дразни свещените ноздри на падишаха и неговата велика султанка. И всичко сияеше от злато и скъпоценни камъни, а облеклото на свитата, войниците и прислугата пъстрееше с такива ярки цветове, че ти се искаше да притвориш очи и Роксола-на спускаше повдигнатата завеса и се облягаше на твърдите бро-катени възглавници, крадешком поглеждаше вкаменения в своето величие Сюлейман. На света няма нищо по-страшно от завоевателите. Сега са готови да отрежат главата на всеки затова, че са изгорели няколко мизерни къщи, а самите те изгориха половината свят! Завоевателя, завземайки Цариград, не бе пощадил ни човешките жилища, ни божиите храмове. Летописецът с изтръпнало сърце е записал: „Изгорен биде градът и църквите с неизказана хубост, които нямаха чет.“

Православният патриарх беше изгонен от църквата „Света София“, като му беше наложен пешкеш от три хиляди дуката, а храмът беше превърнат в джамия и безценните мозайки белосани с вар. Най-прочутите сгради в Цариград бяха разрушени и на тяхно място бяха издигнати джамии в чест на султаните.

На друговерците беше забранено да строят нови църкви и да издигат сгради, по-високи от мюсюлманските, беше им забранено да носят ярки облекла, да се обличат в кожи, атлаз, франкска дамаска и коприна. Завоевателите издевателствуваха над тях: „Платете за разрешението да носите главите си на раменете!“

Християните бяха обречени на най-тежката и най-мръсна работа. Те палеха подземните печки на хамамите, чукаха камък и настилаха калдъръмите и под надзора на чьоплюкбашиите изкарваха сметта от Атмейдан, еничарските къшли и покритите пазари.

И тя знаеше всичко това! Но не се опитваше да го измени, понеже можеше ли да направи нещо дори и една всемогъща жена срещу древните обичаи, обкръжаващи човека като непробиваемите стени на Стамбул. На страната на онзи, който иска да остане верен, е само неговото нещастно съзнание, а на страната на останалите е мощта, силата. С първия е мисълта, а с останалите — сляпата вяра. Мисълта в сблъсък с вярата винаги губи. И днес, макар и да измоли султана да направят това необикновено пътуване, това пътешествие до най-дълбоките низини на човешката участ, все още не знаеше какво ще й донесе то, на какво да се надява и какво да очаква.

Никой, освен най-доверените, не знаеше къде отива султанът, дори и да се досещаха, че отива в затвора „Седемте кули“, не знаеха за какво точно. Понеже Йедикуле за ленивите стамбулски тълпи беше преди всичко държавна хазна, седем непристъпни каменни кули, натъпкани с богатства, на които завиждаше цял свят. Там имаше злато, нетленно и блестящо като слънцето на небето, като класили ниви. Там имаше сребро, синьо-зелено като соколово перо, тъмно като изпотъпканата от войската земя, като почернели след поход войници. Там беше златото на фараони, императори, шахове и царе. Среброто на финикийци и вавилонци. Скъпоценните камъни на Индия, Персия и Хиджас. Там имаше платове от загадъчни градове и кожи от още по-загадъчни зверове. Слонова кост и перли с невиждани размери и цветове, ароматни смоли, кожи от крокодили и бегемоти, щраусови пера и райски птици. И всичко това принадлежеше на султана, следователно и на всички. — Падишахъм!

А тържествената процесия навлизаше все по-навътре в Стамбул, покрай градските стени, покрай Мраморно море, на юг, към Златните врата на Цариград, в които някога беше забил щита си киевският княз Олег, който петстотин години преди Завоевателя беше превозил корабите си по суша и беше ударил внезапно императора.

Но нито златото в „Седемте кули“, нито Златните врата, нито спомените за миналото величие можеха да спасят Роксолана от мислите за страшното място, в което отиваше макар и доброволно, но с отчаяние в душата.

Черна, тъжна зеленина на кипариси, ирез проломите в старите стени се вижда тъмната ивица на морето, яркорозови цветове на диви рожкови и спокойната грамада на затвора със седемте кули и асми, отрупани с гроздове от лилави цветя на глицинии — трудно беше да се повярва, че само на няколко крачки имаше човешко страдание, безнадеждност и смърт.

Султанът спря в сянката на глициниите, без да излиза от каретата, и заповяда да доведат главния надзирател на подземията в Йедикуле Джузел ага.

Той дотърча запъхтян и плувнал в пот, започна да се кланя пред каретата и да удря в твърдата земя мръсната си чалма, а уплашените му очи трескаво се въртяха и се мъчеха да надзърнат зад копринените завеси на султанската карета, но не можеха да видят нищо и от това надзирателят изпадаше в още по-голямо отчаяние и още по-силно удряше главата си в земята, та на Роксолана й стана дори противно да гледа това кълчене и тя се намръщи.

Джузел ага беше дебел, мръсен и обрасъл с гъсти остри косми, кожата на лицето му приличаше на прокиснало мляко — кожа, която никога не вижда слънце. Такъв можеш да го съжалиш, ако не знаеш, че е първият палач на държавата.

Султанът забеляза, че Джузел ага е неприятен на Хасеки, и помръдна вежди, викайки Рустем паша. Той веднага се озова до пазителя на подземията, хвана го доста грубо за яката и го изправи на крака (Роксолана едва сега забеляза, че кожата на лицето на Рустем има същия мъртъв цвят, като на Джузел ага, и безкрайно се учуди на това).

— Пусни веднага казака Байда! — викна Рустем на палача. Палачът, забравяйки даже за султана, учудено разтвори черната си уста.

— Да го пусна? О, аллах? Тук не е ли на по-сигурно място? Ако мен така ме пазеха, о, аллах!

— Ваше величество — неочаквано промълви Роксолана, — няма ли да бъде проява на най-висша милост от страна на повелителя, ако той лично погледне главното подземие на столицата на столиците?

Султанът се размърда, готов да възрази, но тя вече се беше вкопчила в ръката му и я гладеше, обгаряше с дъха си обветрената му буза.

— Повелителю мой, светлина на очите ми!

Сюлейман даде знак, придворните се засуетиха, отнякъде се появи покрита позлатена носилка за султана и султанката и дванадесет здравеняка веднага пренесоха високата съпружеска двойка от каретата до владенията на Джузел ага, който подтичваше отстрани, като не смееше нито да изпревари носачите, нито да изостане, вайкаше се и дори скимтеше от страх, вълнение и изненада, още не вярвайки, че единствено на него се е паднала такава невиждана чест в Османската империя, нека великият аллах й дари вечност и процъфтяване.

Рустем паша сложи край на суетенето на Джузел ага, като му викна кратко и строго:

— Показвай Байда!

В огромното мрачно каменно помещение, където Джузел ага доведе високите гости, нямаше нищо човешко. В най-отдалечения край то бе преградено с мръсна завеса, която по знак на Джузел ага беше бързо дръпната встрани от неговите помощници, също такива тлъсти и дебели от безделие, като техния ага. Откри се дървен щит, покрит с мъх и ръждиво желязо, който също веднага изчезна, а зад него се кълбеше студена мъгла и страшен мрак, като че ли там живееше самата смърт. Чаушите се втурнаха напред, но като не смееха да навлязат надълбоко в мрака, запалиха факли — червената светлина падна върху камъни със зелена плесен и смесица от глина, човешки кости, черепи, дрипи и парчета кожа. Привикналите към всичко чауши се притискаха уплашено в края на тази човешка бездна. Отидеш ли там — няма вече връщане. Попаднеш ли вътре — няма да те пуснат.

Най-ужасното беше, че сред тези кости, черепи и плесенясали камъни, сред безжизнения мрак на смъртта живееха хора! Живееха или умираха, вехнеха, измъчваха се и проклинаха всички, които бяха горе, на повърхността, под слънцето и вятъра, нямаха нито възможност, нито надежда да се освободят, но продължаваха да живеят!

Най-близо от всички в предния край на подземието беше един огромен, гол до кръста човек с широки шалвари, целият във вериги, с окови на ръцете и краката. Пред него сред отпадъците беше поставена дълга маса от нерендосани греди, а върху нея в златни и сребърни съдове бяха натрупани лакомства от султанския дворец: печени агнета, яребици и пилета, сочни плодове и прозрачни като сълза напитки.

Но човекът не можеше да вземе от масата и трошица, защото беше така прикован с веригите към каменната стена, че можеше само да съзерцава този разкош.

Роксолана веднага позна човека, макар никога да не бе го виждала. Байда! Водачът на смелчаците, на приказните рицари, нейният брат по кръв. Но дали тя сега му беше сестра? Ръждиви окови и страшни вериги, а тялото младо, гъвкаво, силно, прекрасно и свободно като степните ветрове! Ето какъв е този Байда, ето какви са казаците! Кае — недоверчив, предпазлив, бдителен, с набито око. Сак — твърд, непокорен и свободен преди смъртта и след нея. Двете тюркски думи се бяха слели в една и зазвучали по-силно от своята първооснова — казак, казак, казаци! Хора, които не се боят и от дявола. Които се бяха заклели един на друг да умрат, но да бранят своята земя от завоеватели. А онзи, който наруши клетвата, нека го накаже земята, огънят, водата, вятърът, хлябът, горилката, сабята, бог и божията майка.

За първи път в живота си съжали, че се беше родила жена. Никога не беше пожелавала да стане мъж, а сега я обзе диво желание. Погледна Рустем паша така строго, че той дори скръцна със зъби на Джузел ага:

— Разбий веригите, адски сине!

Тромавите фигури се засуетиха около Байда, желязото глухо издрънча и отекна тежко в подземието. Някой подаде на казака агнешко бутче, но той го отблъсна, сграбчи каната с виното и пи дълго и жадно, а после с мръсна ръка избърса мустаците си и запя с млад бас:

Ой, пие Байда медена горилка, та не ден, не един и не самин.

Видя Джузел ага и се разсмя:

— Да бяхте стопили този овен на лой, та да ми смажете оковите да не ръждясват. Султанско имущество е, ще се повреди! А къде са другарите ми? Щом отковахте мене, отковете и тях.

Той пристъпи нагоре, олюля се и прикри очи с длан, като видя знатната тълпа. Дали се досети, кой е пред него, или се надсмиваше, но отново запя.

Султанът седеше неподвижен в покритата носилка. Навярно вътрешно се укоряваше, че склони на уговорките на Хасеки да дойде тук, без да знае защо. Но Роксолана вече не можеше да седи до Сюлейман и излезе от носилката: блесна със скъпоценностите си, тънките коприни трепнаха върху стройното й тяло, леката й фигура гъвкаво се изви напред, като рядко растение, неизвестно как попаднало от приказни градини в това мрачно място. Безстрашният казак се плесна звучно по сахтияновите шалвари и с престорена уплаха в гласа възкликна:

— Такава фурия и освен това неочаквани и недискретни гости! Моите почитания!

И леко се поклони, а мускулите на шията и гърба му заиграха.

Роксолана погледна първо към покритата носилка, където султанът упорито оставаше да седи, а след това към Баязид и Мих-римах. Баязид гледаше казака с нескрито момчешко любопитство, а големите, черни като на Сюлейман очи на Михримах блестяха над фереджето и не можеше да се разбере какво става в душата й. Затова пък Роксолана добре знаеше какво става в собствената й душа. В нея проблясна едно неочаквано като откровение решение и тя безсилно вдигна ръце към гърдите си, но не ги притисна безпомощно, а се опомни навреме и даде знак на Рустем паша да доведе Бай-да от подземието при нея. Сам беше хвърлил този рицар в зандана, сам нека го изведе.

Гледаше колко леко стъпва Байда, приближавайки се към нея. Току-що беше във вериги и те като че ли още дрънчаха на силното му тяло, но не беше станал нито за миг роб, духът му не беше сломен и покорен. А някога тя нямаше у себе си такава сила. Не се бореше, не се съпротивляваше, продаваха я на робските пазари, отнемаха й всичко човешко и я хвърляха сред зверовете. Когато роба го продават и купуват, той няма избор. Но има памет и дълбоко скрит стремеж за отмъщение.

Роксолана отново погледна Михримах. Синовете са за султана, за властта, за борбата за власт, а дъщерята е за нея. Тя ще отмъсти чрез дъщеря си! Сама не можеше вече да върне миналото, но можеше да върне на своя народ дъщеря си. Сама вече никога нямаше да бъде стоплена от чуждото слънце и чуждото щастие — знаеше го твърдо. Разстоянието между загубите ще се скъсява с всеки ден, равнодушието все повече ще обсебва душата й, ето защо трябва да надвие равнодушието, докато има още сили. Мъст и милосърдие, милосърдие и мъст!

Рустем паша побутна Байда отзад и тихо му подвикна.

— О-хо! — учуди се казакът. — Самият турски султан? Дошъл е да ме види и чуе? На, ето ме! Казакът Байда! А там са моите другари! Свалихте ми веригите, свалете и техните. Ние сме заедно. Само не ни пускай живи, султане, че и родната ти майка убивам, и баща ти изгарям, и брат ти заколвам, и дъщеря ти открадвам, и сестра ти поругавам.

Сега вече Роксолана беше уверена, че султанът няма да излезе, та да не би обидните думи на казака да засегнат високото му достойнство. Така беше по-добре за нея. Сюлейман мълчаливо й оставяше Байда. Великият везир Лютфи паша понечи да приближи към нея, но тя го спря с движение на главата. Стоеше пред голия до кръста исполин безстрашно, с предизвикателство в крехката си фигура. Каза му тихо на своя (и на неговия) роден език:

— Приближи се.

Той се престори, че не е чул и завъртя глава. Учудваше ли се, или издевателствуваше?

— Казвам ела по-близо. Той пристъпи към нея.

— Аз съм султанката на тази земя.

— Прощавай, жено, че съм така раздърпан. Казакът е душа правдива, няма риза.

Тя повтори:

— Аз съм султанката на тази земя. Турската земя. Това го чу и със съжаление изрече:

— Как не мога да я тръшна цялата. Жалко — не стана. Роксолана упорито се мъчеше да му втълпи:

— Аз съм султанката. Едва сега той се сепна.

— О! Моите почитания! Почит и позор!

— Но в моите жили тече същата кръв, каквато и в твоите.

— Дяволът ти е брат, а Луцифер чичо, знатна жено!

— Няма да слушам обидите ти. Но те моля да ме изслушаш внимателно. Виждаш, тук е дошъл сам великият султан Сюлейман, пред който трепери половината свят.

— А аз съм от другата половина, дето не трепери!

— С нас е нашият син Баязид и нашата дъщеря Михримах.

— Това дребното и хилавото ли?

— Великият султан и аз ти даваме своята дъщеря за жена.

— От веригите направо роднина? Дяволът ще се радва на такова нещо!

— Не прекъсвай, когато говори жена.

— Мътните те взели.

— Ще те направя паша.

— Това пък какво е?

— Ще ти дадат някой от крайните санджаци на Днепър или на Днестър. В Очаков или в Акерман.

— Да идат вдън земята дано!

— Ще ти дадем войни. Ще имаш голяма сила. И в замяна на всичко това — ще защитаваш нашата земя от кримските татари.

Байда наостри уши.

— Коя земя? Чия?

— Нашата. Украинската.

— Че тя не е ваша и никога няма да бъде!

— Моята земя. Както и твоята. Нали ти казах, че съм от Украйна.

— Е, защо не си я защитила досега, щом е така? Защо си допуснала ордата да тъпче малките деца?

— Не можах, нямах възможност. Борех се за себе си.

— За себе си ли? Е!

— А сега реших с тебе.

— Ами ако не бях тук? Ако онзи удавник не ме беше измамил и не ме беше заловил?

— Тогава даже не зная.

— И как всичко е скалъпено и нагласено, да го вземат дяволите: и султанска дъщеря, и паша, и войска, а ти само си стой и пази своята земя. И какво ще ми струва това? Последната риза? Смъкнаха я вече. Или тези сахтиянови шалвари? Но и те са турски, понеже ги свалих от турския собственик на галерата. Е какво тогава?

— Ще трябва да смениш вярата.

— Да се потурча и помохамеданча? Черната земя да не ме приеме!

— Моля те, рицарю, в името на нашата земя те моля! Байда пристъпи стремително към дребната Роксолана, като че искаше да удуши тази слаба жена.

— Плюя и на вярата ти поганска, и на всички вас! — и плю под краката й веднъж, че и втори път.

Роксолана извика и подскочи. Но не от побеснелия казак, а от студения глас, който се разнесе твърдо зад копринените завеси на султанската носилка: „Ченгеллемек!“

Заповедите на султана се изпълняваха незабавно. А „Ченгеллемек!“ означаваше: „Да се обеси на ченгел!“ И нямаше спасение. Стегнаха Байда с каиши и го помъкнаха. И веднага щяха да го закарат на Галата и да го хвърлят от високата кула, на чиято стена стърчаха огромни ръждиви ченгели и той щеше да се мъчи на един от тях ден, два или три и вече не можеш го откачи оттам, понеже все едно щеше да умре, там щеше да му бъде краят. Боже, боже, защо направи така, защо плю в краката й! Така й се пада, така й се пада…

Роксолана се олюля безсилна, сякаш прекършена. Яките евнуси подкрепиха султанката и й помогнаха да седне до Сюлейман. Той даде знак да тръгват към каретата. Все така безмълвно. Не проро-ни към Хасеки нито звук. Тя също. Не молеше за милосърдие към неразумния казак, не искаше нищо. Насаме можеше да иска от султана дори и целия свят, прегръщайки Сюлейман с нежните си като коприна ръце, омайвайки го и превръщайки владетеля в роб. Но само тайно и скрито, в ложето на своята любов и своя позор, а не пред всички, пред везирите, мюфтията, имамите и еничарите. Тук султанът трябваше да бъде недостъпен дори и за нея, тук той е всемогъщият повелител — единствен и завинаги, и нека в това вярват всички и най-вече той самият.

И все пак тя можеше да заплаче поне в каретата, където никой не можеше да я види. Но седеше със сухи очи — изправена и неподвижна, сякаш без да диша. Понеже имаше и синове. Ако не си сдържиш сълзите — ще си навлечеш беда.

Сюлейман четеше от Корана сурата „Очистване на вярата“. Повтаряше стиховете по няколко пъти. После глухо промълви:

— Ще заповядам да пуснат всички, които бяха с него. Този вече не може да се върне, а те нека си отидат в своята земя.

Роксолана въздъхна горчиво:

— И какво ще отнесат със себе си? Може би само песента за мъжествения Байда? „Ой пие Байда медена горилка, та не ден, не един и не самин. Дойде при него царят турски страшен: «Какво правиш, Байда, Байда юначен? Стига, Байда, си върлувал, вземи мойта щерка и царувай.»“

У древните гърци, когато някой изчезнел безследно, погълнат от вълните на океана или от огнедишащи вулкани, разкъсан от диви зверове или изкълван от птици, правели му кенотаф — гроб без тяло, защото тялото е огън, земя или вода, а душата е алфата и омегата на живота и на нея трябва да се прави светилище. Нека светилище на безстрашния Байда да бъде песента, започната от него самия, продължена може би от нея и завършена от нейния народ, който завинаги ще запази в паметта си смелия казак. Така духът на убитите възкръсва и побеждава убийците. Тялото, накъдето и да го тласнеш, натам ще се наклони. А духът е непоклатим. Ето силата и безсмъртието на духа!

На султана и на ум не му идваше, че в главата на Роксолана се роят такива мисли.

— Ти искаше да молиш нещо за Михримах.

— Струва ми се, че то беше преди хиляди години. И че вече времето отмина — късно и безнадеждно е.

— Но ти искаше да я дадем на славянин.

Как ненавиждаше този човек! Безгранично го ненавиждаше и в същото време беше привързана към него със златна верига. Златната верига на похотта, продължението на рода и вечността. Да обичаш и да мълчиш — колко тежко е това. Ала сто пъти по-тежко е да ненавиждаш и да не можеш, да не смееш да покажеш своята ненавист.

Но днес тя не можеше да се сдържи. Отговори на Сюлейман не със свои, а с взети от свещената книга думи, без да скрива горчивината в сърцето си:

— „О, истински вярващи, не вземайте евреи или християни за ваши приятели. Но който между вас ги вземе за свои приятели, той е наистина един от тях.“

Зад тези думи стоеше всичко: и нейният произход, и онази дива мъка по миналото, по родния край и своя народ, но в същото време и намек за тъмните слухове за Сюлеймановия произход от сръбки-нята, за неговата османска непълноценност и дори случайност на трона.

Но султанът даде вид, че не е разбрал нейния намек. Той беше упорит в намеренията си, не беше свикнал да слуша ни съвети, ни възражения, а започнеше ли нещо, не спираше, докато не го завърши. И сега, когато заговори за Михримах и даде на Роксолана да разбере, че се е вслушал в думите й, отправени към Байда, че не е пропуснал нищо и всичко е разбрал, вече трябваше да се доизкаже докрай.

— Аз помислих — твърдо произнесе Сюлейман. — Нека той бъде Рустем паша.

На Роксолана й секна дъхът. „Ох, дъще моя! Как ме прекърши до земята! Точно ти ли трябваше така да ме съсипеш! Исках чрез тебе да отмъстя за своето робство и вечна неволя, а отмъщението падна върху мене. Винаги ли така ще бъде?“

Роксолана никога не бе очаквала от султана такава непонятна прибързаност, а още по-малко бе очаквала да чуе името на довчерашния султански имрахор, на човека, който можеше единствено да научи нея и дъщеря й да яздят и който така гениално псуваше. Сама беше внушила на султана мисълта да върне Рустем в столицата, сама се каеше, когато видя как недодяланият босненец проявява невероятно усърдие, за да си пробие път в Дивана, като разбутва с лакти везирите. И смъртта на Байда, този свят рицар — не тежеше ли и тя на съвестта на Рустем? А сега султанът иска да го направи свой зет.

— Ваше величество, но той не е здрав!

— Не е здрав ли? Никой не ми е казвал това.

— Спомнете си лицето му. Той прилича на мъртвец. На удавник.

— Кой гледа лицето на мъжа? Рустем паша е верен. Може да има и по-способни, но големите способности не са в съюз с послушанието и верността.

— Женското чувство ми подсказва, че Рустем паша е безнадеждно болен. Може да има някоя неизлечима язва и кръвта му да изтича. С всеки ден става по-блед, та чак син, като че нощем някакви страшни чудовища му смучат кръвта.

— Ще наредя да проверят — каза султанът, като че с това се изчерпваше цялата работа. Не питаше какво мисли Роксолана, сякаш Михримах не беше и нейна дъщеря, а самата тя не беше негова жена, не беше султанка.

След няколко дена Сюлейман каза на Роксолана, че в постелята на Рустем слугите намерили въшка. От безнадеждно болните хора въшките бягат, значи… Султаиката гнусливо се смръщи. Не искаше да слуша повече за тази мръсотия. Но султанът очевидно беше решил на всяка цена да й отмъсти докрай за случая с казаците и безжалостно промълви:

— Най-добре ще бъде ти да уведомиш Рустем за нашата воля, моя Хасеки.

— Но това е вашата воля, мой повелителю.

— Нашата — натъртено каза Сюлейман. — Както и принцеса Михримах е наша дъщеря.

— Ще приема Рустем паша — склони глава Роксолана.

За да унизи босненеца, тя заповяда на главния евнух Ибрахим и на всички свои евнуси да не излизат от стаята по време на целия разговор с младия везир. Прие босненеца хладно, без да скрива присмеха си, разглежда дълго везирската му чалма с диамантено перо, престорено се мъчеше да подуши напарфюмираните Рустемови дрехи и дори се поинтересува с какъв балсам успява да премахне острата миризма на конюшните, но мрачният босненец не обръщаше внимание на никакви подигравки, спокойно седеше срещу султаиката, протягаше яките си пръсти към златните блюда с плодове, мляскаше вкусно и си облизваше мустаците.

Роксолана се изправи. Скочи на крака и везирът. С властен глас султанката му съобщи високата воля на падишаха.

Рустем падна на колене. Промълви или развълнувано, или подигравателно:

— Нощес ми се присъниха аромати, ваше величество. Сега се озовах сред тях. Нека аллах продължи дните ви и дните на великия султан и нека над вашите деца винаги да свети слънцето. Несправедливостта и злото, които извърших, вие заменихте с добро. Прекланям се пред вас и съм навеки ваш роб, ваше величество.

— Ще се радвам, ако потвърдиш думите си. Негово величество султанът след месец ще устрои тържествен сюнет на шехзаде Бая-зид и Джихангир. По време на сюнета ще стане и вашата сватба с принцеса Михримах. Ние ще се погрижим събитието да надмине всичко виждано досега.

Рустем разбра: съдбата го свързва с най-младите султански синове. Кой от тях ще бъде султан: Баязид или Джихангир? Кому да започне да служи още от днес? Повдигна от килима напрегнатото си и безрадостно дори в такъв момент лице, погледна Роксолана и с острия си ум схвана: на нея!