Павло Загребелни
Роксолана (54)

КАМЪКЪТ

Този път Баязид вървеше, без да бърза, сякаш се колебаеше. Понякога конят спираше и ездачът му седеше като вкаменен, без да мисли, и гледаше пред себе си с невиждащи очи. Къде отиваше, от какво бягаше? Хилядолетна прах, руини от земетресения, засипани от праха и вятъра, хора, бедни селища. Останки от отдавна умрели народи. Светини в скалите.

Докосваше коня със стремената и продължаваше нататък.

Майка му се мъчеше да склони сърцето му към своята земя отвъд морето, а на него му беше мил само Анадолът — не можеше без него, без тези простори, без суровите планини и дълбоките долини, залени от слънце и плодородни като неговата Хонди хатун, която той винаги при опасност оставяше в Бурса, а сетне я вземаше със себе си в безкрайните си пътувания.

В Бурса бе готов да проживее и целия си живот. И когато изпрати на султана главата на самозванеца, отрязана край Серес, и получи заповед да върви в Амасия, и тогава мина през Бурса. Прехвърли се през Мраморно море в Муданя, оттам се изкачи в планините, мина над пропастите на Улудаг, покрай лозята и маслиновите горички и дъхът му секна, когато видя безкрайната долина, в която от Улудаг се спускаха прозрачни потоци прохладен въздух, повявайки над високите зелени чинари, над вековните орехови дървета и прочутите прасковени градини. Йешил Бурса — Зелена Бурса!

Там в разкошните каменни гробници, украсени с яспис, мрамор и живописни плочки от Изник, Измир и Кютахия почиват шестимата от първите султани от Османовия род.

Там в Челиксарай, край топлите извори — Каплъджа, Хонди ха-тун се грижи за неговите синове Мехмед, Баязид и Селим. Може би трябваше да назове синовете си, започвайки от своя баща Сюлейман, и тогава може би султанът щеше да е по-милостив към него?

Но когато Хонди хатун вече в Амасия роди четвърти син и Баязид го нарече Сюлейман, султанът все едно не се смили и не пожела да премести шехзадето дори в Бурса. Не помогна на Баязид и високопоставената му майка. Мечтаеше за някаква безгранична империя за него, където да цари справедливост като на небето, а в същото време не можеше да измоли за любимия си син от строгия султан дори един османски град.

Какво му оставаше? Да седи и да чака кога ще умре падишахът и на трона ще седне брат му Селим, който ще изпрати при него убийци и ще убие всичките му малки синове и дори Хонди хатун, ако тя бъде бременна? Братята му бяха мъртви, остана един и той вече не бе брат, а враг, опасност за живота му. За да запази своя живот и живота на синовете си, трябваше да отстрани опасността. Безумие ли беше това? Баязид с никого не се съветваше и с никого не споделяше. Дори неговата майка, която бе далеко, не знаеше нищо за намеренията му, нито за това, което скоро се случи.

Ако не бяха юруците, Баязид може би щеше да си седи спокойно и в Амасия, колкото тя и да не му бе по сърце. Ала юруците непрекъснато се стичаха при него отвсякъде със своите жалби и своята нужда, сякаш той бе султан или аллах. А как живееха тези хора? Виковете и стоновете им стигаха едва ли не до небето, но за бедния нямаше никаква справедливост и никакви надежди. Бягаха от работилниците за селитра в Мараш и от рудниците в Акдаг, от леярните в Биледжик, където лееха гюллета за топове, и от сребърните рудници в Ергани. Тях, свободните хора, султанските субаши натикваха под земята, заливаха ги с вода, държаха ги гладни и на студено, заплашваха да ги изпратят на галерите.

Защо идваха при него? Понеже така им бяха казали софтите от амаските медресета, които всяка пролет се пръскат из държавата, за да си търсят прехрана и да се борят със злините. Софтите познават високите науки и те им бяха казали, че шехзаде Баязид е син на тайната. Написаната в безкрайната вечност съдба е неизменна и божията промисъл трябва да бъде изпълнена именно от него.

Дали те наистина го бяха казали, или той слушаше сам себе си? От Серско бе довел няколко луди глави, които преминаха към него, когато уби самозванеца, и сега те събираха от всички краища недоволните, а те винаги бяха много.

Рояци хора се отправяха към Амасия и с тези неизброими тълпи Баязид би могъл да тръгне и към Стамбул, но не искаше да се вдига срещу султана, а изпрати гончии в Маниса при Селим и го призова да се срещнат край Коня, в сърцето на Анадола, та битката между тях да реши кой да заеме трона, когато настъпи времето.

Навярно над Баязид тегнеше проклятието на името, понеже и двамата султани, които бяха носили преди него това име, бяха се били също с родните си братя и бяха умрели и двамата от насилствена смърт. Баязид Светкавицата, който бе убил на Косово поле по-големия си брат Якуб, заел престола, бе царствувал в слава, но бе загинал от жестокия Тимур. Баязид, наречен Справедливия, бе водил дълги години несправедлива война с брат си Джем, докато най-накрая бе дочакал неговата смърт, а сам бе загинал от собствения си син Селим. И той ли бе обречен да изпита проклятието на това име.

Потегли към Коня, преминавайки половината Анадол с пъстрата си войска, която можеше да уплаши всеки със своята многоброй-ност, но май и сама се плашеше от тази многобройност.

Селим не видя ни Баязид, ни войската. Беше твърде равнодушен към султанската суета, за да се залавя с такава глупава работа. Изпрати в Стамбул своя велик везир Мехмед Соколлу, той се яви пред самия султан, бе допуснат до неговото царствено ухо и никой не знаеше какво бе казал Сюлейман, никой не видя накъде се отправи Соколлу от столицата, получил от падишаха три хиляди еничари и четиридесет топа.

Какво значеха три хиляди пеши еничари срещу неизброимата сила на конните юруци, срещу дивите ездачи и отчаяни главорези? Когато Баязид видя на полето край Коня гъсто сбитата купчина уморени от тежкия преход еничари, засмя се. Знаеше, че щом махне с ръка и пусне своите диви ездачи — те ще пометат всичко безследно и кой знае той ще намери ли дори и следа от Селим.

А Мехмед Соколлу, като разглеждаше безредните тълпи на Баязидовата войска, застана пред еничарите и изруга така, както умееше само той да ругае, а след това произнесе кратко слово, понеже умееше да докосва загрубелите сърца.

— Деца мои! — каза Соколлу. — Това, което виждате, няма да ви засенчва дълго слънцето. Никой там не знае за нашите топове, които сега ще извадим напред и ще им разкъсаме червата, търбуха, дроба и сърцето. А след това ще се хвърлите вие и никой да не смее да ми се връща без глава на враг, ако иска да опази своята. Ако не ви стигнат главите на мъжете, режете женски или детски!

Арменският хронист Вардан Багишеци е записал: „В година 1559 синовете на хюнкяра Сюлейман — Селим и Баязид, започнаха помежду си война край Коня. Селим принуди брат си да избяга в Ерзерум, откъдето той отиде при шаха с тримата си синове…“

Баязид избяга от полето край Коня, макар и никой да не го гонеше. Не го гонеха, но щяха да го подгонят, знаеше със сигурност. Селим щеше да довтаса в Коня, да разпъне шатъра си от атлаз и коприна, да раздава дарове на златни блюда, да блаженствува, жънейки плодовете на победата, и да хвали своя Соколлу, наричайки го Искендер. Понеже не разгроми ли и той неизброимите мръсни юрушки орди на Баязид, както някога Искендер с тридесет хиляди бе разбил на прах тристата хиляди войни на Дарий!

А след това от Стамбул щеше да дойде строг султански ферман за преследване на непокорния шехзаде. Затова Баязид, макар и с колебание, продължаваше да пътува по-нататък.

След него потеглиха цели облаци от изтощен, отчаян народ. Нямаха зад себе си нищо освен глад и скитане, а пред тях бе неизвестността, но повярвали веднъж на този късметлия шехзаде, не се отделяха от него. Готови бяха да вървят с него и накрай земята, да скитат чак до смъртта си, защото какво друго бе животът им, ако не скитничество, безкрайно пътуване и митарство?

Нощем палеха огньове, дояха овцете и козите, хранеха децата и ги нагласяваха да спят, а мъжете се развличаха с бой на петли. Как опазваха тези петли, как ги караха със себе си и ги готвеха за тези странни двубои?

Най-удивителното бе, че петлите будеха всяка сутрин Баязид. Тези окървавени, изранени и полуживи птици дори пееха!

Ще запее ли пак и той някога, както пееше по-рано неговата майка в харема, великата султанка Хасеки? Защо не поиска съвет от майка си, преди да се хвърли в двубоя със Селим? Тя не би допуснала неговата гибел.

Някога смяташе: слънцето над главата, здравето и животът — това е щастието за човека. Сега разбра: щастието е само там, където има надежди. Човек не може да живее в безнадеждност. Над главата му имаше слънце, но някак си като че ли неистинско. Наоколо се простираше необхватен свят, но някак си като че мъртъв, без растителност, без багри и звуци и навсякъде лежеше такава тишина, че се чуваше шумоленето на змиите по камъните.

Може би затова вървеше така бавно, колебаейки се, като че искаше да върне коня си назад, макар и да знаеше, че връщане няма. Сега трябваше да продължи да върви до крайната черта на великата империя на султан Сюлейман, да не спира и там, а да прекрачи тази черта, поставяйки се завинаги извън османския закон, за който сега той бе изменник, беглец и продажник и всичко това се измерваше с единствената мярка — смъртта, и трябваше да бъде убит толкова пъти, колкото пъти бъде заловен.

Отстъпление не можеше да има и Баязид пришпорваше коня си напред. Той преведе многохилядната тълпа през планините по недостъпни, високи чак до небето пътеки и най-сетне ги изведе на склоновете, които се спускаха към приличната на рай Араратска долина. Потоците на нещастните изгнаници се втурваха към безбрежната долина. Земята тътнеше под босите им крака като тъпан.

След лютия мраз на заснежените проходи тук въздухът трептеше разтопен от жега и от плодовете летяха аромати като птици.

Четиридесет дена остана Баязид гост на арменските князе. Най-сетне от шах Тахмасп дойде разрешение да премине Аракс и да пристигне в Тебриз, но само със синовете си, като остави всички придружаващи го, желани и нежелани, там, където са. Така той тръгна за Аракс, а тези пръснали се по света хора бяха понесени от вятъра неизвестно накъде, неизвестно как и защо. Сам не можеше никога да се спре и всички, които имаха нещастието да му се доверят, бяха обречени на същото.

През Хой Баязид стигна в Тебриз, шахът го посрещна приветливо, подари му злато, облекло, добитък и още безброй неща и го изпрати в своя дворец в Казвин, където бе пренесъл столицата още покойният шах Исмаил, прочут сред народа като поетът Хитаи. Пред Казвин ги посрещнаха млади ездачки с разноцветни коприни, със златни покривала на косите, с открити красиви лица — най-добрите певици на столицата. Пред тях яздеха флейтисти, зурнаджии и тъпанджии.

Казвин бе сред сухо пясъчно поле. Тук нямаше ни стени, ни стражи, ни войска, понеже все едно до врага бе далеко. По широките улици се носеха облаци прах и пред шахския дворец през целия ден поливаха с вода.

Шахските палати бяха скрити сред градини. Вратите и стените бяха украсени с плочки злато и пред тях имаше топове и четирима войници. Казаха на Баязид, че през нощта стражата се увеличава до петнадесет души, а пред шахските покои, където той ще живее, всяка нощ ще дежурят по тридесет хански синове.

Вдясно от главната врата имаше още една врата, която водеше в голяма градина с кула в средата. Обясниха на Баязид, че това е Аллахкапъ — божиите врата, убежище за престъпници. Който успее да се скрие, може да живее там, докато издържи.

Запознаването с Аллахкапъ се оказа пророческо. На невруз шахът дойде в Казвин и уреди богат прием на Баязид в Табхане и в Диванхане, а след това през нощта султанският син бе разбуден грубо от един от ханските синове, който му каза, че ако иска да запази своя живот и живота на синовете си, трябва преди зори да се скрие в Аллахкапъ, като се погрижи за припаси, понеже техният обичай за убежището вече му е известен.

Баязид със синовете му бе затворен в желязна клетка, закачена на едно високо дърво така, че да не може да се достигне до нея от земята. Шехзадето не знаеше, че султан Сюлейман бе изпратил при шаха свои хора с искане да предаде беглеца.

Тахмасп бе приел пратениците в Диванхането и на всички техни настоявания бе отговарял: „В моята земя го няма.“

Пратениците се бяха върнали с празни ръце, а през нощта шахът дойде в Аллахкапъ и заповяда да освободят Баязид. До сутринта пирува с него, като се присмиваше на измамените пратеници и уверяваше госта си, че няма да му се случи нищо лошо.

Пътят до Стамбул бе дълъг, гончиите препускаха дълго, но султанът бе непреклонен в упорството си, продължаваше да изпраща пратеници и да настоява непокорният син да бъде предаден, заплашвайки с нова война заради непослушанието.

Шахът обичаше да седи с Баязид в градината край шадравана, да разговаря бавно с него, гощавайки го с плодове и вино. Развличаха ги музикантите и танцувачките на шаха. Една вечер на Тахмасп му се стори, че от басейна изскочи една риба, отвори широко уста, засмя се с глас в очите на шаха и се скри. Баязид не видя нищо. Когато шахът попита мъдреците, те не можаха да изтълкуват това чудо. В това време от султана вече за трети път дойдоха пратеници с искане Баязид да бъде предаден. Едва тогава шах Тахмасп разбра: дори и рибата се смее на този, който защитава бунтовника.

Шахът повика султанските пратеници и им каза, че на другия ден рано сутринта ще им предаде Баязид със синовете му, за да изпълнят волята на великия султан. Но той е обещал на Баязид убежище и не може да се откаже от думата си. Затова да убият шехзадето и синовете му веднага, щом им падне в ръцете непосредствено пред Аллахкапъ — така шахът ще остане верен и на султана, и на обещанието си. Когато рано сутринта въоръжената стража дойде в Аллахкапъ, Баязид разбра, че е настъпил краят. Обясниха му, че запасите му са свършили и той не може да живее повече тук, трябва да напусне убежището.

Той вървеше пред своите малки синове, които според правилата го следваха на почтително разстояние. Зад вратата Баязид не видя нито шахската войска, обградила площада, нито стамбулските пратеници, очакващи го с хищно нетърпение — погледът му се спря върху прашните каменари, които дялаха камък недалеч от вратата и заети със своята тежка работа не обръщаха внимание на това, което ставаше наоколо.

Бяха неколцина вече не млади, изтощени от безнадеждната борба с твърдия, неподатлив камък хора. Човек, приведен над камъка, е като признак за безнадеждна самота. Кой е по-безсилен: камъкът или човекът? Но дори и най-твърдият камък все едно ще бъде разцепен, ще му вземат душата и той ще умре.

Тънък черен шнур обви със зловещо свистене шията му. Баязид падна и вече не видя как душат неговите малки синове.

Труповете им бяха откарани в Стамбул, за да може султанът да се убеди, че жестоката му заповед е изпълнена. Но Роксолана вече не видя тялото на любимия си син.

Беше се отправила към най-тъмните убежища на човешкия път и нищо не можеше да я спре.