Павло Загребелни
Роксолана (35)

ЧУЖДЕНЦИТЕ

Главният евнух Ибрахим отново досаждаше на Роксолана. Този път вече ходатайствуваше не за венецианския пратеник с писмото, а за Йероним Ласки. Придружаваше султанката до медресето за нейните синове, където тя отиваше, за да се убеди, че там це е студено. Роксолана вървеше бързо през дългия коридор, който водеше от застланото с червени килими помещение на главния евнух до медресето за султанските синове. На широките мраморни стъпала огромният Ибрахим би могъл да настигне загърнатата с меки кожи султанка, но не се осмеляваше и се мъкнеше отзад, огромен и тромав и даваше знаци зад гърба си на евнусите да се погрижат за реда в учебната зала, макар и да бъше късно вече за това. Роксолана огледа бързо няколкото малки помещения, предназначени за уса-мотяване на знатните ученици, а после премина в учебната зала, която беше едно голямо просторно помещение във формата на няколко широки тераси. Стените му бяха облицовани със златисто-жълти фаянсови плочи с изобразени цъфтящи дървета, а срещу входа — картина от Мека с черния камък Кааба и стройни бели минарета. В средата на залата имаше лъскав мангал, над който въздухът трептеше от топлина. Навсякъде персийски масички и дълги миндери, покрити с коприна.

— Топло и уютно е — промълви милостиво на Ибрахим сул-танката.

Тук синовете й усвояваха първата мюсюлманска мъдрост — Корана, първата и според улемите, най-главната, тук изучаваха буквите. Сурите на Корана имаха своето особено значение и предназначение. Първата сура се четеше преди започването на всяка важна работа, а също за упокой на душата. Тридесет и шестата сура се четеше във всички случаи. Голям празник беше, когато стигаха до седемнадесетия стих на осемнадесетата сура — средата на Корана, но най-голямото разочарование очакваше малките ученици в края на обучението, когато ходжата им казваше, че предпоследната сто и дванадесета сура струвала колкото целия Коран. Ами щом е така, тогава защо трябваше да учат тази огромна объркана книга — не е ли по-добре да запомнят само няколкото стиха на тази сура.

Синовете й учеха Корана от петгодишна възраст. Дори и най-малкият Джихангир вече завърши тази тежка и неблагодарна наука, за да му остане време за други знания, нужни за един владетел, макар и да нямаше никакви надежди той да стане султан: нали над него стояха по правото на първораждането още четири брата. Даже Селим, вторият след Мехмед, не хранеше особени надежди за престола и упорито, едва ли не войнствено отказваше да се учи, а на укорите на майка му отговаряше дръзко:

— Тези мъдрости да ги учи онзи, който ще стане султан. А на нас ни стига само да живеем! Да не си морим и блъскаме главите над книгите, да сме волни под небето и ветровете, с конете, кучетата и соколите, да трепем зверовете, да разкъсваме топлото месо и да пием прясна кръв!

Когато червенокосият и зеленоок като нея Селим й хвърли това в очите, Роксолана с нищо не се издаде, само лицето й се вкамени и устните й побеляха. Оттогава намрази Селим и сърцето не я теглеше вече към него, макар външно и да не го показваше никога. Не можеше да му прости преждевременното пророкуване на страшната съдба — неговата и на по-малките му братя — и често се улавяше, че и сама мисли така. Може би затова и към най-малкия си син се отнасяше с такова невероятно равнодушие, не вярвайки в неговото бъдеще, а Джихангир, сякаш усещайки майчината студенина към него, непрекъснато й додяваше, искаше да спи в нейната стая, все хленчеше за сладки неща, за играчки и дрехи и не й даваше мира ни денем, ни нощем, като че ли майка му беше негова робиня. С робите и с децата се разговаря по един и същи начин: иди, стани, донеси, дай, не пипай. Джихангир не признаваше подобно отношение, настояваше майка му да му разказва приказки и поеми, да не млъква нито минута. Той рано разбра тайните на човешкото поведение и още когато не бе в състояние да осъзнае това, все пак можа да почувствува, че Роксолана трябва да възнагради своя последен син, тази жертва на съдбата, възмездие или проклятие, за цялото зло, натрупано у Османовци, да му даде ако ли не нежност, то внимание и покорност и благодарение на това съумя да се наложи над майка си и стана истински деспот. А малкият деспот е много по-страшен от големия, защото е дребнав и не дава почивка нито минута, от него не можеш да се скриеш и избавиш.

И въпреки всичко Джихангир й беше скъп, както и Мехмед, Селим, Баязид и Михримах, и тази сутрин тя си помисли, че тук може да му е студено, както е студено навсякъде в огромния неуютен султански дворец и дойде да види, за да разсее страховете си.

— Добре — каза тя на главния евнух. — Харесва ми тук.

— Да повикам ли шехзаде Джихангир, ваше величество?

— Няма нужда. Свободен си.

Тогава Ибрахим й каза за Йероним Ласки.

— От кого идва този път? — усмихна се Роксолана, спомняйки си тихия сладкодумец и ласкателен дипломат, за когото френският крал Франсоа бе казал: „Никога не служи на един, без да обслужва същевременно и друг.“ Богат краковски велможа, прекрасно образован и възпитан, Йероним Ласки, служейки при полския крал, беше преминал на служба при унгарския крал, след това беше отишъл при Янош Сапояи, правеше безкрайни услуги на император Карл, на крал Франсоа и на Фердинанд Австрийски. Непостоянен и продажен, той без колебание минаваше на страната на онзи, който плащаше повече. Но най-странното беше, че имаше смелостта да се явява в Стамбул всеки път от различен европейски владетел, без да се бои от султанския гняв или дори от разправа за измяна.

— Та от кого идва сега? — повторно попита Роксолана.

— Не зная. Искаше да отиде при негово величество султана, но Аяс паша го взе под стража в кервансарая на Авратпазар и сега той моли вие да го приемете.

— Е как мога аз да го приема, когато не го пускат от кервансарая? Не мога сама да отида при него.

— За него моли Юнус бей. Ласки може да бъде доведен в Топ-капъ под стража.

На главния драгоманин Юнус бей тя не можеше да откаже. Вярваше, че Ибрахим е свален благодарение на него. Никога не бе разговаряла с този човек, не знаеше как се отнася той към нея (може би я ненавиждаше, както ненавиждаше Ибрахим и всички чужденци), но му беше благодарна, че беше помогнал в борбата й за свобода.

— Добре. Доведете този човек — каза тя на великия евнух. Прие Ласки, където приемаше всички. Пан Йероним, висок, строен, със скъпи кожи и ярко облекло, вирнал високо пищната си светла брада, дари щедро султанката с изискана усмивка, а след това коленичи пред нея на едно коляно и разтвори ръце.

— Ваше величество, вашият недостоен слуга пада в краката ви!

— Станете.

— Безкрайно съм ви благодарен, ваше величество, за височайшата милост да ви видя и да чуя ангелския ви глас.

— Ако докажете, че ангелите притежават и мъдрост, тогава съм съгласна с това определение — засмя се Роксолана, като му предложи да седне.

— Ваше величество, ангелите са небесна красота. А какво може да бъде по-мъдро от красотата?

— Убедихте ме. Сега цялата се превръщам в слух към молбите ви. Но преди това бих искала да зная от кого идвате този път.

— Ваше величество! Нима сте забравили, че аз идвах в Стамбул едва ли не всеки път, когато подарявахте на негово величество султана прекрасни дечица? Щастлив съм, че имах щастието да поднеса своите скромни дарове в чест на раждането на принцеса Михри-мах, на шехзаде Абдаллах и Джихангир.

— И всеки път от различни крале.

— Ваше величество! Аз съм един обикновен човек — какво мога да сторя? Опитвах се да служа вярно на своя крал Зигмунд. Това е един благороден крал и управлява държавата мъдро. Отличава се с голяма веротърпимост, покровителствува изкуството и науките, но е ужасно нерешителен и боязлив, ваше величество. Бои се от султана, от московския княз, от татарския хан. А когато кралят се бои, тогава поданиците не се боят. Това е лошо. Страхът свързва много повече, отколкото любовта. Вижте само докъде води липсата на страх пред властелина. Година преди похода на негово величество султан Сюлейман срещу Петру Рареш крал Зигмунд свика шляхтата, за да удари от своя страна молдавския господар и да засвидетелствува вярност към великия съюзник падишаха. Но събраната край Лвов и Глиняни шляхта започна да се препира и умува, а прислугата й в това време ловеше кокошки по селата, поради което и цялата тая работа беше наречена „кокоша война“. Що за крал е това, ако не може да се справи с поданиците си? И мога ли аз със своите способности, признати от цяла Европа, да отдам живота си на такъв нерешителен владетел? Рибата търси къде е по-дълбоко, птицата — къде е по-високо, а човек — къде е по-добре.

— И двамата с вас сме предали своя народ — утеши го Роксолана.

— Но вие сте на свобода, ваше величество, а пък аз съм затворен.

— Не се знае още кой е на свобода, а кой затворен.

— Не бих се отказал да се разменим с вас, ваше величество.

— За това трябва най-напред да станете жена.

— Простете, пропуснах това.

— Искахте да ме помолите за нещо — напомни му Роксолана.

— Да, ваше величество. Имам важни вести за негово величество султана, а великият везир ме затвори в кервансарая и не ме пуска. Трябва незабавно да стигна в Едирне и да се явя пред негово величество. Цялата ми надежда е във вас.

— Но какво мога аз?

— Ваше величество, вие можете всичко! Нима Европа не знае това? Султанът господствува над империята, а вие — над султана.

— Преувеличение. Но стига за това. Щом ще се застъпвам, трябва да зная за какво става дума.

— Става дума за Унгария, ваше величество.

— Значи отново идвате от Янош Сапояи.

— Всъщност идвам оттам, но ако трябва да бъда точен, този път все едно че идвам от свое име, макар че може да се каже в известна степен и от крал Фердинанд, но само в интерес на негово величество султана. Исках да го предупредя. Извънредно важна вест. Не ми се е случвало да ходя при никого още с такава извънредно важна вест.

— И каква е тази вест? Щом ще трябва да ходатайствувам за вас пред негово величество падишаха, аз трябва да зная. Или как смятате?

— Ваше величество! Какви тайни мога да имам от вас! Именно за това молих да ме приемете. Ама аз не мога да препредавам новини от световно значение на този безсловесен Аяс паша, който, струва ми се, съществува на света само за да не се свършват глупците. Работата е в това, че полският крал Зигмунд се кани да даде на Янош Сапояи дъщеря си Изабела.

— Но Сапояи е безнадеждно стар! На колко години е? Навярно има шестдесет? Стар е и дебел.

— Ваше величество, кралете нямат възраст. А Сапояи е крал. Изабела на драго сърце ще се омъжи за него, за да стане кралица. Коя жена ще се откаже от такава чест! Но аз имам проверени сведения, че австрийският двор не ще признае на Изабела правото върху унгарската корона, понеже тя не е дете по права линия: родена е едва шест месеца след брака на Бона Сфорца с крал Зигмунд. Или с други думи, ваше величество, кралица Бона е пристигнала от Италия при своя съпруг бременна. Златната корона е скрила греха й. Всъщност това не би засягало никого, ако не беше короната на Унгария. Фердинанд с радост би дал на Янош Сапояи една от своите дъщери. Както се казва, нека другите да воюват, а ти, щастлива Австрия, сключвай бракове.

— Ние ще защитим бедната Изабела — важно произнесе Роксолана.

— Вярвах във великото ви сърце, ваше величество! — възкликна Ласки, скачайки от миндера и приклякайки на коляно. — Само вие, само вашето благородство!

— Добре, ще пиша на султана и ще помоля за вас.

— Колко съжалявам, ваше величество, че нямам подарък, равен на моята благодарност. Бързах с тази важна вест при падишаха и дипломатическият ми багаж беше твърде малък.

— Няма по-добър багаж на път от здравия разум, не е ли така?

— О, да, ваше величество, стократно да!

Историята с Ласки малко развесели Роксолана. Тя предаде на главния евнух на другия ден да доведе при нея пратеника от Венеция. Все едно Ибрахим нямаше да миряса и ще й напомня за пратеника, защото той навярно беше подкупил главния евнух, надявайки се да получи от султанката нещо повече. Роксолана кой знае защо си спомни бившия султански имрахор Рустем с неговите мрачни остроумия, който би казал: „Реката още не се вижда, а той си подгънал крачолите.“

Докаран малък от Босна като роб, Рустем бе стигнал до началник на султанските конюшни, после му бе дадена титлата паша и навярно би бил вече и везир, ако Ибрахим не се беше сетил за него по време на персийския поход — спомни си колко султанът обичаше Рустем за безмилостния му хумор и безпощадния му език и бързо му даде санджак в източния край на империята, някъде близо до Армения, в дивите планини, сред камъни и снегове. Хитрият Ибрахим отстраняваше всички султанови любимци, за да може единствен да владее душата на падишаха. Да би могъл, би отстранил и унищожил и нея. Но как бе могла тя да забрави за Рустем? Ето човек, роден за султанския Диван. Хасан вече не е достатъчен, нужни са й по-влиятелни и могъщи хора, защото сега нейните помощници са помощници и на султана.

Докато не беше забравила, бързо написа на султана в Едирне за Рустем паша, като сложи в писмото и кичур от косите си.