Павло Загребелни
Роксолана (4)

СТАДОТО

Имаше в нея нещо особено привлекателно — дали в неземното сияние на златисточервените й коси, или в изящното гъвкаво тяло — щом като онзи див татарски конник дори през нощта, в призрачната светлина на пожара, беше така омаян от нея, че я отдели от другите пленнички и чак до Кафа я караше като най-скъпоценно съкровище. Пък и суровият викарий Скарбски, сякаш чувствувайки бушуването на огъня в сърцето й, често подхващаше разговор не само за спасението на душата, но и на тялото, и тя учудена беше отбелязала, че и сам бог признава плътта, тази дреха на душата, и че колкото плътта е по-хубава и по-съвършена, толкова по-доволен трябва да бъде всевишният от такъв човек. „Плътта е важна част на нашето естество — казваше Скарбски. — Трябва да накараме нашия дух да не се затваря в себе си, да не презира и оставя самотна нашата плът, а да се слива с нея в тясна прегръдка.“ От такива думи Настася неволно се изчервяваше, а суровият викарий, сякаш без да забелязва смущението на момичето, загледан над главата й продължаваше: „Правосъдието господне предвижда това единение и сплитане на тялото и душата да бъде толкова тясно, че обрича и тялото заедно с душата на вечни мъки или на вечно блаженство.“

Ако можеше да избира, би избрала само вечното блаженство, иначе струва ли си да живееш!

„Онези, които искат да се отрекат от тялото си, се мъчат да излязат извън пределите на своето естество и да избягат от своята човешка природа — те са безумци. Вместо да се превърнат в ангели, те се превръщат в зверове, вместо да се възвисят, сами се унижават…“

„Аз няма да се отрека, никога няма да се отрека — кълнеше се в душата си Настася. — Няма да се отрека и да се унижа!“

Когато обаче стъпи на стамбулския бряг, забрави всичко. Вървеше след веригата на своите оковани в желязо клети другарки, вървеше свободно, все едно туркиня, с широки копринени шалвари, с дълга риза от цветна коприна, със зелено моминско покривало, което закриваше лицето и косите й, с изкусно извезани със сърма сахтиянови чехлички с вирнати носове. Мостчето се люлееше върху навързаните бъчви, спуснати в мръсната вода, а светът се люшкаше в очите на Настася. Огромният град се издигаше пред нея кръгъл, изпъкнал, ослепяваше я с пурпура на слънцето от множеството прозоречни стъкла, зеленееше тъжно със свещите на кипарисите, целеше се в нея с мрачните кули на древните стени и острията на безбройните си минарета. Тя вървеше, подскачайки, по това неустойчиво мостче, извиваше и гърба си, и целия си стан, млада, гъвкава, жадна за живот, стъпваше на края на тази чужда, страшна и враждебна земя, в душата й отново се надигаше оня тежък стон, който се беше явил на морето, и й се струваше, че от отчаяние губи дори зрението си, но тръсваше упорито глава и подскачаше напред, сякаш за да се спаси от шляпането на старческите крака на Синам ага зад себе си: шляп-шляп! Във водата на залива — цели бунища, грамади боклук, плуващи гнили дъски, отпадъци, кучешка мърша, парчета дърво, облепени с миди, смрад. Край водата разкопана пръст, мочурища, локви, блата, плесен, потопени изгнили лодки. А заливът се наричаше Златния Рог. Е, къде е това злато и кое тук е златно? Може би само слънцето на небето, но колко високо е то!

Към Златния Рог се спускат стръмни улички, преплетени в мъртви обятия като удавници. Старите дървени къщи, украсени с гъста резба, са наведени криво една към друга — току-виж паднат. Уличката е разполовена от слънцето — сянка и жега, жив се пържиш. Синам ага заповяда да водят пленничките по сенчестата страна. Може би съжаляваше, че не дочака вечерта на галерата, та да не изважда плячката си на показ пред очите на улиците? А улиците бяха пълни само с мъже. На малките мегдани, край шадраваните, в сянката на платаните, даже на припек, на всяко свободно място мъжете седяха нагъсто като мухи, неподвижни и черни. Само уличните продавачи на вода, бадеми, сладкиши и печено месо сновяха между тези черни фигури, извикваха нещо гърлено, сякаш се задъхваха, хранеха и пояха тези странно неподвижни, външно спокойни тълпи от мъже — ни кавги, ни сбиване, ни крамоли, ни врява. А те и не можеха нито да разговарят, нито да спорят, понеже бяха прекалено заети: всички ядяха, дъвчеха, преглъщаха, пиеха студена вода и отново ядяха. Варени в казани черва, виме, карантия, овнешки и волски сърца, тлъсти кебапи, някакви зеленчуци, от които се стичаше мазнина — по шиите им личеше с каква алчност гълтат огромни късове. Да се задавеше поне някой! Дори по нужда не ходеха далеч и във въздуха се носеше смрад на пикня, отпадъци, смола, дим, чесън и риба. Продавачите разнасяха и някакви цветя за ядене, но къде ще усетиш аромата на цветята сред тази мръсотия, сред това мляскане, преглъщане и изпражнения! Ядяха ненаситно, на крак, като коне или камили, и всички, без да откъснат очи, гледаха белите жени, които караха по улицата надзирателите на Синам ага. Погледите следваха жените, плъзгаха се по краката им, лепкави, мръсни, тежки. Мъжете мъркаха като котараци, от ленивите им фигури бликаше похот — о, проклети самци, твари, песове! Ето къде жената чувствуваше какво проклятие е нейното тяло, ето къде й се искаше ако ли не да литне като птичка в небето, то да се провали вдън земя, макар че комай и в земята не можеш се спаси от тези погледи, от тези страшни очи.

Очите бяха като облик и дух на този гигантски град. Откровено нагли и потайни, невидими, но долавящи се погледи. Струваше ти се, че очите те следят неотлъчно и от тях не можеш да се скриеш нито под водата, нито под земята. Очите бяха из улиците, в дървените къщи, зад дървените решетки, в листата на дърветата, във водоскоците, в надписите по белите и сиви плочки, на високите минарета и широките нащърбени дувари, във въздуха като сенки на птици, облаци или падащи листа. Погледи студени като докосването на змия и бодливи като тревогата и вечната мъка на следенето, недоверието и подозрителността — град като един истински страшен затвор за жени. Настася се мъчеше да не забелязва нито тези погледи, нито тези очи. Само да не се поддаде на отчаянието, да забрави тези очи. „Смей се, детето ми!“ — казваше някога майка й. Но къде си ти, мамо?

Духаше задушливият вятър лодос^[1] — вятърът на умрелите. Слънцето свирепствуваше бледно и страшно, като око на слепец. А в родния край слънцето винаги грееше през зелените листа, през гъстите клони и падаше на земята с дантелени отблясъци, осеняваше със зелен зрак къщата им, пътечката от вратите, тревата покрай нея, кладенеца с мъхестите греди, брезовите и дъбовите цепеници под високия навес. Кому да разкажеш тук за това?

Беше изоставена от целия свят, сякаш беше извършила някакви големи престъпления. А беше невинна и праведна като току-що излюпена птичка. Кому да разкажеш за това? Йов също е бил справедлив, а е преживял най-тежки нещастия. Или пък така е съдено на всички невинни и справедливи? А онези, които следят неотстъпно и неотлъчно всяка нейна стъпка? Да ги попита човек колко ли зло-действа, грабежи и убийства тежат на съвестта им. Препичат се на слънце, смеят се, дъвчат и преглъщат… Кръглоглави момчета се мотаят в краката им, подвикват нещо, замерват пленничките с камъни, посипват ги с прах. Евнусите лениво се отбраняват от тяхната натрапчивост, а възрастните наблюдатели подстрекават и подко-коросват момчетата — тук са само момчета, няма нито едно момиче, както няма нито една жена по улиците, освен тези нещастнички, сред които най-нещастната е тя, Настася. Защото към нея са отправени най-много похотливи погледи. Окованите във верига и с железни нашийници пленнички за мъжката тълпа сякаш дори не са жени, погледите само се плъзгат по тях и летят по-нататък, търсейки алчно по-апетитна плячка, и такава неминуемо трябваше да стане тя, Настася, облечена като туркиня, мъничка, изящна, гъвкава като зеления бръшлян по древните каменни стени на Стамбул. За турците тя е също туркиня, може би жена на стария Синам ага, а може би дъщеря, това не е важно, главното е, че е жена, млада и правоверна, от което насладата за погледите още повече нараства и затова те летят към нея и спират дъха й така, както и задушливият вятър лодос.

Мъчеше се да се спаси, отмествайки очи към стените на Стамбул. Те започваха от Златния Рог. Тъмни камъни, исполински скали, могъщи канари, назъбени корони на кули, ту четириъгълни, ту кръгли руини на притулени към оградите древни дворци, много дълбоки ровове, напълнени не с вода, а с отломъци от старинни светини и жилища, трева, билки, стволове на повалени дървета, гъсталаци; някъде зад рововете имаше широк път, покрит с бели плочи навярно още по време на византийските императори; по склоновете на рововете — малки бахчи, после отново диви храсталаци, бръшлян, цъфнали диви рожкови с неестествени багри, изгоряла от слънцето трева, магарета с червени денкове на гърба, кръглоглави момчета.

Каменната ограда се възприемаше като огромно тяло на този загадъчен град, а тук на улиците бяха неговите вътрешности, каран-тията, мръсотията и отпадъците. Целият живот беше съсредоточен в онези лабиринти от погледи, в капаните на огнените очи на фанатиците, в буйството на похотта.

За да се поуспокои, момичето се опитваше да търси прилика между стамбулци и навеки изгубените хора от Рогатин, които стояха пред очите й неотстъпно и настойчиво, а може би тя сама ги нареждаше в измъченото си въображение, вкопчвайки се в тях като в последни отломки от живот. Нямаше нищо общо. Може би само ка-раимът-хлебар приличаше малко на тези мъже. Нима такива бяха добрите, мили, някак си светлолики и наивни като деца рогатинци. Тези всичките бяха съсухрени, сбръчкани, сушени и пресушени на слънце и очевидно лениви като оня Васил от Поток, който упорито си беше правил колибата съвсем близо до синагогата и макар че правоверните евреи всеки път я бяха събаряли, като не позволявали на Васил да я покрие, той отново и отново я градил, защото го мързяло да я отмести по-далеч.

Като си спомни за този глуповат и упорит в мързела си Васил, Настася малко се поразвесели и дори си похвана една чудновата игра. Уж че не е никаква пленница, не е продадена, не е купена, не е дъщеря на поп от Рогатин, а е млада туркиня и е от този пъстър необикновен свят, а светът й принадлежи. Тя е едно безгрижно момиче, свободно, властно и богато. Може би даже дъщеря на Синам ага. А дори и нещо повече.

Вървеше, като кършеше още по-силно цялото си тяло, всичките й стави играеха, всеки мускул танцуваше и тънката коприна послушно предаваше всичко това, повтаряше го и го пресъздаваше и сякаш възторжена въздишка съпровождаше и преследваше тайнствената необикновена девойка, летеше след нея, нарастваше и се състезаваше по сила с непрестанния вятър: „Бак, бак, бак!“^[2]

Но неочаквано играта беше прекъсната жестоко.

Още преди това Настася беше забелязала колко много животни има по стамбулските улици. Като в Рогатин по панаирни дни. Коне с ездачи и неоседлани, натоварени магарета сънливо клюмат или диво цвилят, като напомнят скрибуцането на сухо колело: „И-ах, и-ах!“; кучета глозгат овнешки кокали или тракат със зъби, ловейки бълхи в слепналите от мръсотия опашки, изнежени тънкогърби котки се наслаждават на неприкосновеността и безнаказаността си, край джамиите и шадраваните гугукат гълъби и чуруликат малки птички, прехласват се от песни сред клоните, цвърчат сред гъстите листа — един ярък и приветлив свят, съвсем чужд на този нечовешки лабиринт, изграден от лепкави похотливи погледи и от отвратително дишане, обгръщащо те като смрадлив облак, през който не можеш да се измъкнеш.

Всичко живо за пленничките изглеждаше недостижимо на тези улици и те сякаш бяха забравили за неговото съществуване така, както бавно забравяха своя бог, който ги беше изоставил сами, беше избягал, беше останал оттатък морето, като ги бе прокудил в чужбина, безпомощни и слаби.

Но ето че пред тъжната върволица пленнички, кой знае откъде взело се, сякаш изникнало от стамбулския прахоляк, се появи стадо овце. Овцете плътно се притискаха, изплашено налитаха една връз друга, блъскаха се и се втурваха ту на една, ту на друга страна. Овчарите с високи островърхи рунтави калпаци и с бели някога, а сега безнадеждно захабени дрехи подвикваха на своите пощурели живинки, подбираха ги с гегите си, караха ги за продан или за клане, а пред стадото, важен като Синам ага, се пъчеше огромен черен козел с окачен на шията чан от позеленяла мед и тази мед при всяко помръдване на врата на козела кънтеше глухо и с дълбока болка като Настасиното сърце.

Стадото напомняше тяхната участ. Овцете ги караха като хора, а хората — като овце. Полъх на гибел усетиха горките жени от това зрелище, в ноздрите ги удряше смрад на омраза, долавяше се гласът на смъртта.

— Ър! Ър! — подвикваха овчарите българи с уморено мрачни гласове, а на Настася й се счуваше, че някъде дълбоко в гърдите й звучи нечие предупреждение: „Стой! Стой!“ И тялото й сякаш се вдърви, изгуби гъвкавостта и изяществото си, не можеше да направи и стъпка, не можеше да помръдне — идеше й да падне, да се блъсне в земята и да умре тук, та да не вижда този чужд град, да не усеща върху себе си лепкавите, плъзгащи се като гъсеници погледи, да не изпитва унижението и страха да се сравнява с тези овце, предназначени за клане.

Но съдбата отново се смили към нея. Евнусите свърнаха в тясна пресечка към двуетажна дървена къща, стара и разкривена като нейния стопанин Синам ага. Настася с крайчеца на съзнанието си отбеляза гъстата резба, малките прозорчета с чудновато преплетени дървени решетки отгоре, яката врата с дебела медна халка и наклоненото към стената — току да падне — старо дърво пред къщата. От безкрайния Стамбул, от неговата омраза и безгранична мъка сега те бяха хвърлени в тишината на това убежище, в теснотия-та на дървената клетка-затвор, където свободата беше заменена с решетки на прозорците, със стари килими, с миндери и възглавници, с разхвърляни безразборно на пода между бакърени съдове, кадилници и наргилета вещи, непознати, странни, безсмислени и враждебни.

Свалиха железните нашийници на жените. Най-сетне, най-сет-не! Показаха им къде е водата и всичко друго за природни нужди.

Макар и да бяха погребани може би завинаги между тези четири стени, но бяха спасени от алчните очи! И все пак са живи, живи са!

Синам ага, като наблюдаваше как отвеждат робините в женската половина и ги заключват за по-сигурно, си шепнеше молитва за благодарност. Сетне бавно се затътри към мъжката половина на къщата — селямлъка. Сега вече можеше търпеливо да изчака с плячката си, докато настане време да я продаде изгодно. Онази червенокосата ще я продаде на венецианеца, дето беше дал капаро, а дотогава тя ще бъде заедно с всички. Не бива да бърза с нея, макар и наполовина да не е негова. Никога не бива да бързаш да връщаш чуждото. „Ако дадете на аллах угоден нему заем, той ще ви го удвои и ще ви прости, тъй като бог е признателен и дълготърпелив, познаващ както онова, което е скрито, така и онова, което е открито. Могъщият, мъдрият!“