Павло Загребелни
Роксолана (7)

МАХИДЕВРАН

Може би напълно познаваше своя син само валиде Хафса. Това й струваше много. Беше посветила на Сюлейман целия си живот, устата й потъмняха от дълголетното пренебрежение, което търпеше от султан Селим, създал по примера на своя дядо Мехмед Завоевателя цял харем от хубави юноши, беше отдала всичките си душевни сили на единствения си син и градеше зданието на неговия живот упорито и грижливо. Между майката и сина нямаше обичайната любов, обединяваше ги неизбежността, а може би страхът или дори ненавистта, но те вече не можеха да се разединят: твърде много се бояха един от друг, твърде много тайни лежаха помежду им, които светът не биваше на знае.

Тези тайни не включваха жените. Те не бяха недостъпни за султанския внук, а след това — син. Щом като на Сюлейман започнаха да му набождат мустаци, той получи свой харем, без дори да си мръдне пръста. Понеже е казано: „…встъпвайте в брак с онези, които са ви приятни — с две, три, или четири жени. А ако се боите, че не ще бъдете справедливи с толкова много жени, то встъпете в брак само с една или с робините, които сте добили.“

Приучен от малък на разпуснатост, Сюлейман обаче не се впусна в нея жадно и безразсъдно, но и не пренебрегваше жените като баща си. Той бленуваше и тъгуваше за по-чисти, изтънчени и благородни преживявания. Имаше предостатъчно досадни и тъпи жени-девойки и разкошни глупави одалиски. Сега искаше да вижда до себе си една жена, красива и горда, привлекателна и мъдра не само с тялото си, а и със сърцето си, жена, която би могла да го разбере и да му бъде равна навсякъде и навсякъде да го прави щастлив: на трапезата, в разговор, в постелята и държавните работи, които неминуемо му предстояха в бъдеще.

Той не можеше и не умееше да търси такава жена. Султаните и техните синове не си търсят жени. Правят го други вместо тях. Често решава простият случай. Валиде Хафса не можеше да разчита на случая. Помогна й, колкото и невероятно да беше, сам султан Селим. В неудържимата си жажда за завоевания той вдигна ръка срещу една земя, равна по размери на неговата империя, а по богатство и могъщество превъзхождаща я многократно — срещу Египет. В Египет ето вече почти сто години господствуваха мамелюците от родното на Хафса черкезко племе. Предишните бедни войници-наемници от далечния Кавказ бяха завзели властта в тази велика държава и я бяха разширили върху всички съседни земи с мюсюлмански и християнски светини — Мека и Йерусалим. Селим, разпален от леката си победа срещу персийския шах, беше повел своите еничари срещу мамелюшкия султан Кансух ал Гурия. Преди боя край Халеб султанът беше казал на войните си: „Ако ни е съдено да загинем — царство ни небесно; ако обаче победим врага, наше ще е царството земно.“ Предаден от наместника на Халеб Хаир бей, осемдесетгодишният султан Кансух ал Гурия беше разгромен край Халеб, а новият мамелюшки султан Туман бей беше предаден от неговия войвода Джамберди Газали. Селим възнагради щедро предателите: Хаир бей назначи за наместник на Египет, а Джамберди Газали — на Дамаск, като му даде цяла Сирия. Селимовият велик везир Юнус паша беше казал на султана: „Половината от ислямската войска загина в боевете и остана в пясъчните пустини и единствената полза от това е, че Египет премина във властта на своите предатели.“ Селим беше заповядал да удушат везира за тези думи. От разгрома на мамелюшките султани в Египет обаче съвсем неочаквано се възползува валиде Хафса. Щом узна за първата победа на Селим край Халеб и за смъртта на Кансух ал Гурия, незабавно стъкми за път доверени пратеници до далечния Кавказ при своето племе и им заповяда да предадат на старейши-ните: „Какво чакате още в планините? Всемогъщият султан победи черкезките мамелюци и скоро ще дойде с ислямската си войска и в Кавказ. Пращайте по-скоро за сина му най-хубавата от своите девойки, така ненадмината по красота и достойнство, както е ненадмината султанската войска.“

Пратениците бяха пътували дълго, тъй като пътят от Маниса е далечен, тежък и пълен с опасности: пустини, планински вериги, бурно море и пак планини, чужди, сурови, непристъпно диви. Как да намерят там малкото племе черкези, как да се доберат и доближат до него? Когато обаче се върнаха, с тях бяха трима братя-черкези, които докараха завит в огромна рунтава бурка^[1] жив пакет. Братята и скритият в черната бурка дар лъхаха на далечни ветрове и нощни огньове и валиде ханъм, макар никога да не беше познавала духа на черкезкото племе, хищно разтвори ноздри — у жената гласът на кръвта се усеща дори през поколения.

Къде е тази Маниса и каква е тя, а ето че от нея беше достигнал гласът на султанската жена чак до непристъпния каменен Кавказ, благородните черкези го чуха и макар че никому никога не се покоряваха и цели векове водеха див и кървав живот, но доловиха в този глас нещо, може би дори близко, мигновено откликнаха и изпратиха на непознатия шехзаде, който си седеше в още по-непозната Маниса, най-скъпоценната перла на своето племе.

Валиде Хафса видя в косматата бурка само едно голямо черно око, което я погледна с хладно равнодушие и този поглед я удари право в сърцето. Тя почувствува как в нея се събуди кръвта на дивите й прадеди, закипя и заигра като в танца „кафенир“, по време на който черкезите правят любовни признания по единствено позволения у тях начин — със стрелба пред избраницата.

Братята, като си подвикваха гърлено, ловко развиха бурката, изтърсиха от нея облечена в тясна копринена антерия тъничка черкезка с огромни очи, нежна като листец на разцъфнала през пролетта роза, когато жегата още не е започнала да пече и суши, и валиде ханъм, макар и да беше приучена на жестоката османска сдържаност, не се стърпя и възкликна:

— Гюлбахар!

Гюлбахар означаваше пролетна роза. Може би жените би трябвало винаги да се наричат с имената на цветя, но тази девойка никой не би назовал иначе. Така още от първата минута тя стана Пролетната роза — Гюлбахар.

Без да чака да измият момичето и да го намажат с благовония, за да прогонят от него дъха на просторите, донесен от дългото пътешествие, да го облекат в харемни коприни и да го научат поне да поздрави по турски, валиде ханъм показа Гюлбахар на Сюлейман. Боеше се малко, че момичето ще се смути, ще се обърка и ще се стори на нейния учен син прекалено дива, ала се смути и обърка Сюлейман — така гордо се държеше пред него младата черкезка, така студено го погледна с умните си големи очи, в които беше затаена непомътнена, но вече неудържима чувственост.

Гюлбахар нямаше избор. Беше докарана тук за удоволствие на този висок печален султански син, чрез нея гордото й племе се покланяше на бъдещия султан, тя беше хвърлена в бурна планинска река с надежда, че ще се измъкне на брега без ничия помощ, беше изпратена в устата на лъвчето с вяра, че няма да се остави да я глътне, а ще стане също такава хищна лъвица. Трябваше да се представи тук с достойнство, без да се чувствува жертва, да порази своя повелител не само с това, че е красива и непокътната, но и с вродения си ум, с душевното си богатство, и ако не го притежаваше достатъчно, трябваше да го придобие бързо, умело и незабелязано. Знаеше единствен начин за това: гордостта — ако се прикриваш с нея, можеш да постигнеш всичко на света.

Тя стана султанка, преди Сюлейман да стане султан. Така царствени бяха походката, погледът и гласът й. Валиде ханъм едва сдържаше тръпката, пронизваща цялото й тяло. Кръвта на нейните прадеди, нейната собствена кръв се беше пробудила в тази гъвкава девойка, в кадифените й очи, в острите твърди гърди, в крепките бедра, в розовите пръстчета на мургавите крака, които черкезката показваше с удоволствие на всички в харема, разхождайки се боса в широките копринени шалвари и в дългите прозрачни ризи с широки ръкави. Мургавото тяло прозираше така сладко през тънката тъкан на черкезката риза, че Сюлейман забрави за своята сдържаност и предпазливост към всичко, което по някакъв начин заплашваше собствената му свобода, той не можеше да се откъсне от Гюлбахар, забрави дори любимеца си Ибрахим, нощните бдения с мъдрите познавачи на законите и сладкодумните поети, лова и конните състезания, стрелбата с лък и подковаването на конете в конюшнята.

Жената, изпратена за любов, трябва да обича. А ако тя обича горещо и вярно, трябва да ражда синове. Всяка одалиска би искала да роди син на шехзадето, та да стане законна жена, а оттам и султанка. Но семето на Османовци пада само в избрано лоно! Това, което не можаха да направят робините-одалиски, направи го волната черкезка. За една година роди на Сюлейман син Мехмед, след това още един син, наречен Мустафа, а сетне трети — Мурад. След второто дете от тънка, крехка, почти прозрачна девойка Гюлбахар неочаквано се превърна в загладена, кръгла и пухкава харемна любимка, но не изгуби очарованието си за Сюлейман, продължаваше да му ражда деца и когато, станал вече султан, нетърпеливо очакваше от Маниса своя харем в столицата, тя беше в близко очакване на четвърто дете — и то за непълни четири години!

И сега почти никой не си спомняше за нейното нежно име Гюлбахар, а я наричаха по новому, според положението, което заемаше в двора — Махидевран, тоест Господарката на века.

Пристигна в Стамбул като пълновластна султанка и в паметта си не пазеше вече нищо за своя далечен и всъщност беден род, понеже беше дала начало на величествен султански род. Не знаеше какво е за нея умът, понеже можеше да го замени с всемогъщата държава; не се грижеше за душата, тъй като имаше неограничена власт; милосърдието й беше чуждо, загрижена беше само да раздава повели. Ходеше по харема пълна и сладка като халва, окичена с украшения, цялата в злато и скъпоценни камъни, които изпъкваха по кръглите й части като остри камъни по утъпкана планинска пътека. Походката й беше царствена. Незабелязано даваше на слугините най-неочаквани нареждания и капризничеше: да й подадат чашата с шербет, да й оправят дрехата, да й сложат под краката възглавница, да й погладят косата, да я почешат зад ухото, гальовно да й погъ-деличкат петата.

И това трябваше да го види Настася, която беше доведена тук през нощта от черните като нощта евнуси, и напъхана в някаква дълга и неприветлива стая, където натъркаляни по пода спяха десетина, пък може би и повече раздърпани и зли (както пролича сутринта) харемни наложници, а сега пусната в общите покои, където лениво се шляеха млади, небрежно облечени одалиски и където още от сутринта царуваше тази тлъста султанка. Ако Настася не беше видяла Махидевран със собствените си очи, никога нямаше да повярва, че на света може да съществува такава жена. Но след като се учуди и дори се поизплаши отначало, Настася, колкото и да се чувствуваше нещастна и унижена тази утрин, дръзко се закле в душата си: „Ще се науча още по-добре!“

Една одалиска сръбкиня каза на Настася, че Махидевран има тук седемдесет слугини.

— А аз ще имам сто и седемдесет, пък може и повече! — засмя се Настася.

Махидевран мигновено забеляза този необичаен за харема смях, но не се поинтересува от новата робиня. Пък и защо? Освен да я измоли от валиде ханъм за най-унизително прислужване. Но Махидевран не си позволи дори и това. Понеже да я забележи — означаваше да унизи себе си и своята султанска гордост, която вече нямаше нищо общо с някогашната гордост на момичето от дивото планинско племе, а се беше превърнала в надутост и важност.

Така на горката Настася беше съдено да се сблъска с надутата черкезка, преди да види повелителката на харема валиде Хафса и височайшия властелин на всичките тези заблудени души — султан Сюлейман. Докато не ги беше видяла още, не вярваше напълно в онова, което се беше случило с нея. Надутата Махидевран дори развесели момичето и Настася още дълго, като не можеше да се сдържи, се смееше при спомена за черкезката. Смаяните одалиски, очакващи от новата въздишки, сълзи и отчаяние, а не веселие, я нарекоха още през онзи първи ден Хурем — веселата, жизнерадостната.

С това име тя трябваше наскоро да се яви пред всемогъщата валиде ханъм. Думата Хурем още не предвещаваше беда никому: нито за валиде Хафса, нито за султанските сестри, нито за жилестия главен евнух, нито за всемогъщата Махидевран. А между другото в него се криеше заплаха, както във всичко необикновено, понеже необикновеното разчупва установения ред, а това неизбежно влече след себе си нещастие за някого, особено за жените, които прахосват целия си живот в отчаяни усилия да въведат поне някакъв ред в тази смесица от хаос и случайности, от които всъщност се състои животът, ако се погледне с непредубедено и немъжко око.