Павло Загребелни
Роксолана (11)

ХАМАМЪТ

Цял живот между четири стени. Затворени, живи погребани. Затова с такава радост се измъкваха веднъж в седмицата извън стените и железните врати на харема в деня, определен за хамама — турската баня, разкошът и блаженството на Изтока, раят за тялото и душата, особено когато душата е затворена още повече от тялото.

Хурем не знаеше какво е хамам и отначало отказваше да отиде в него, задоволявайки се с харемната къпалия. „Е какво толкоз ще видя там?“ — отговаряше на главния евнух, когато той обявяваше деня за хамама. Яд я беше дори да си помисли, че евнусите ще я подкарат със стадото одалиски, че ще се плиска с цялото това стадо в тази тяхна баня, че целия ден ще прекара там, като се тъпче с ядене и скучае в очакване на тъмнината, понеже само в здрач може да напусне стените на харема и в здрач да се върне, та нито едно мъжко око да не оскверни свещената собственост на падишаха.

Защо ли измени сама на себе си и накрая тръгна за хамама? И тя не знаеше. Небето блестеше от другата страна на морето над сиво-сините вълнисти хълмове на Юскюдар^[1]. Някъде сред дърветата тъжно гукаше гугутка, зовеше я към къщи, към къщи, към къщи… А къде е твоят дом, Настася? И Настася ли си още, или си вече само Хурем? И кого да слушаш сега — гугутката или собственото си сърце? Любовта, мъдростта и птиците не знаят родина. Те са прелетни и са навсякъде като мъката и отчаянието.

Като се спъваха в широките шалвари, още сънливи, разменяйки вяло по някоя дума, обитателките на харема излизаха извън Вратата на блаженството, евнусите подвикваха край тях като овчари, слугините едва мъкнеха големите тежки кошници с храна и напитки за цял ден, а всяка от жените си носеше в голяма бродирана платнена бохча чаршафи, сапун и благовонни масла. Тъмната грамада на „Света София“, където правоверните вече извършваха утринния си намаз^[2], изплува и остана назад, следваха още някакви сгради, каменни или дървени, не можеше да се разбере, а после покрити с мъх кубета на прихлупено чудновато здание без прозорци и без врати, като в гатанката: „Без прозорци, без врати — пълна къща със жени.“ Врати все пак имаше, незабележими и прихлупени като самото здание. И къщата се напълни с жени, когато топлата вълна на ха-ремните обитателки изпълни хамама. Вътре още цареше тъмнина, понеже цялото помещение се осветяваше от малки кръгли прорези в кубетата. Жените шумно и бързайки се разсъбличаха между високите колони, окръжаващи просторната кръгла зала, от която излизаше приятна суха топлина. Нареждаха си дрехите и бохчите върху резбованите дървени пейки, завързваха пъстрите пещимали и се пръскаха по банята, непазени и неследени от никого, получили временна свобода поне в това каменно убежище на топлина, вода и покой. В кръглата съблекалня в средата на мраморния под бликаше водоскок, от който стъпаловидно се спускаха мраморни чаши, като ставаха все по-малки. Водата тихо ромолеше, преливайки от големите чаши в по-малките и сякаш пригласяйки на звука на водата, неспирно пееха жълти канарчета в златни клетки, украсени със сини мъниста. Тесни врати водеха към топлия соуклук — преддверието, където върху широки дървени пейки, подложили под главите и хълбоците си малки възглавнички, вече лежаха и се пареха одалиски. Множество малки вратички водеха от соуклука към помещенията за къпане, а през широк проход можеше да се излезе в трета мраморна зала, където покрай стените имаше мраморни корита и над всяко от тях — бронзови кранове с гореща и студена вода. В четирите ъгъла, отделени с ниски стени, бяха къпалните за валиде ханъм, баш кадъната^[3] Махидевран и султанските сестри, а в средата се издигаше просторният осмоъгълен гьобекташъ^[4] за онези, които искаха да изпитат истинската наслада на хамама.

Хурем, като поскита из хамама, се върна в залата, където пееха канарчетата и се разположи удобно на топлото мраморно възвишение, което обграждаше залата под колоните. Не взе възглавници, скри лице в свитите си ръце и само с крайчеца на окото наблюдаваше как в залата бавно просветва от все по-мощните снопчета светлина, падащи през стъклените отверстия на високия купол. Около нея, отдавна вече хвърлили пещималите, наслаждавайки се на волната голота, се излежаваха одалиски, грееха се на топлия мрамор, напарваха се и потъваха в пот и леност. Тялото се отпускаше като маджун. Не ти се искаше нито да шаваш, нито да приказваш, нито да мислиш. А може би и това беше щастие?

Като наруши без покана усамотението на Хурем, до нея се настани русокосата, пълна като Гюлфем венецианка Кината. Розовото й тяло беше напращяло от сила, топлината проникваше в Кината и щедро бликаше от всяка клетка. До тази мощна самка Хурем изглеждаше дори не и момиче, а момче — дребничка, тънка, само гърдите й бяха тежки и изпъкнали, но тя ги криеше под себе си, лежеше по корем, поглеждайки наоколо със синьо-зелените си очи, от които непрекъснато искреше смях — пък и как да не се смееш тук при зрелището на тези голи ленивки, напарени, размекнати и съвсем оглупели от топлината.

— Видяла ли си какви армагани е изпратил султанът на Гюлфем от Белград? — горещо запита Кината. — Тюркоази със злато и сребърен съд за умиване.

Хурем се изтегна по-удобно на мраморната пейка.

— Сложила си тюркоазите и в хамама — не преставаше Кината. Хурем изхъмка:

— По камилите има още повече тюркоази.

— А какво ти подари на тебе султанът?

— Че защо трябва да ми подарява?

— Ами нали беше при него?

— Е, та какво?

— Султаните си вземат харемите в походите. Сюлейман не го взема. Ти само веднъж ли беше при султана?

— А тебе какво те интересува?

— И аз само веднъж. Но ти си новичка. Пък аз съм в харема три години. Още от Маниса. В Маниса загивахме от скука. Там беше теснотия и сиромашия. Как чакахме само кога ще умре Селим и султан да стане Сюлейман! Как жадувахме за разкоша и богатството на Цариград!

— Затова пък тук ви угояват вече като свине! — засмя се Хурем.

— Не скверни устата си с нечестивото животно! — изплашено замаха към нея с ръце Кината. — Пророкът е забранил то да се споменава.

— Че какво ме засяга пророкът?

— Не си ли сменила досега вярата? Още ли носиш кръстче?

— Остави ме!

— Ама то е толкова просто — да се потурчиш. Вдигаш пръст пред кадията и повтаряш след евнуха, който ти подсказва: „Признавам, че има само един бог и Мохамед е негов пратеник. Признавам, че преминавам от лъжливата в праведната вяра и се отричам от предишната вяра и всичките нейни символи.“ Целуваш ръка на кадията — и толкоз. Мъжете трябва да изтърпят и това ужасно обрязване и после цял живот да носят чалма, а за нас е толкова лесно!

— За тебе може и да е лесно, но за мене не — почти сърдито каза Хурем. Искаше да се похвали още, че е дъщеря на свещеник и затова цени своята вяра особено високо, но премълча. Нима е важно сега коя и каква си?

— Тебе са те хванали татарите, те са благородни.

— Благородни ли? — Хурем се засмя горчиво и с болка. — Кой ти е казал?

— Нашият султан се нарича повелител на благородните татари. Нима не си чула? А мене ме откраднаха морските разбойници на Хайредин Барбароса^[5]. Той е страшен човек. Искаше да ме изнасили веднага щом ме видя. Но реши да ме подари на султанския харем и не ме докосна. Веднага заповяда да приема тяхната вяра. Иначе заплашваше да ме хвърли в морето. Само да беше видяла този червенобрад разбойник!

— Може би щеше да е по-добре да си потънала?

— Какво приказваш? Толкова ми се живее! То само вие, роксо-ланите, сте равнодушни към живота и умирате леко и на драго сърце.

— Всички умират мъчно.

— Аз бих могла да родя на султана син и да стана баш кадъна, като Махидевран. Моето тяло е по-хубаво, отколкото на Гюл-фем. Само че тя е чернокоса, а Сюлейман харесва чернокосите.

— Пребоядисай се — подигравателно я посъветва Хурем.

— Тогава ще приличам на всички. А аз не искам.

— Какво искаш тогава?

Хурем погледна Кината, без да скрива презрението си. Тя лежеше до нея като планина от млада плът, като повалена бяла кула, като нахално въплъщение на похот и низост. Само като си представиш, че и тази е била на султанските зелени възглавници. Проклет свят! Трижди проклет!

Хурем гнусливо се отмести от Кината, но тя за нищо на света не искаше да я остави.

— Не ни провървя с тебе, дето сме се родили такива — съчувствено въздъхна тя.

— Някому може и да не е провървяло, а някому може и да е провървяло.

— Че на кого? — вкопчи се в нея Кината. — На тебе ли?

— Ами ако е на мене?

— Да имаш да вземаш — уверено възрази венецианката. — Я виж аз какво тяло имам и пак не мога да привлека повелителя, а ти … Всичките ти ребра се броят. Направо да се убодеш в кокалите ти … Султанът и кърпичката я метна на рамото ти случайно. Целеше мене, а тя падна върху тебе. Всички го видяха…

Този път вече се отдалечи от Хурем и задърдори с друга одалиска, хвалеше се как е прекарала нощта със султана, как той й бил казал, че му харесало нейното тяло.

Хурем стана и тръгна през преддверието на хамама натам, където шуртеше и клокочеше водата, но когато стъпи в залата с гьобекташъ, в ушите я удариха пискливи женски гласове, смесени с шуртенето на вода, глъч и врява, шепот и клюки, въздишки и смях. Къде да се скриеш тук, къде да се денеш?

Тя отиде на гьобекташъ, целият плувнал във вода и сапунена пяна. Може би поне тук ще намери спасение от това шумно затъпяване? Тъкмо се изтегна върху горещия мрамор на гьобекташъ, когато върху нея, без да я пита, мълчаливо се стовари едно жилесто мустакато женище с грапави като на кожар ръце, хвана й главата, започна безжалостно да й търка челото, слепоочията, скулите й, челюстите, след това се залови за врата, ръцете, краката, пръстите, гърдите, корема и бедрата, удряше я, пляскаше я, разтегляше я, стискаше я, извиваше ръцете и краката, свиреше върху гръбначния й стълб и ребрата като на цимбал, опираше колене в гърба й, подскачаше, пръхтеше, пуфтеше, след това започна да танцува върху Хурем, да я тъпче с крака. Хурем стенеше, охкаше, викаше и вече не знаеше къде е болката, къде удоволствието, къде е животът и къде смъртта. Ето какво било хамам!

След това с една ръкавица от козя вълна женището започна да свлича от Хурем кирта, под безмилостната й ръка Хурем линееше като змия, сякаш отново се раждаше на света, а нейната мъчителка вече разтваряше в голям бакърен тас сапун и го разбиваше с палмова изтривалка на пухкава, богата пяна. Тя напълни с тази пяна една кесия от яко платно и започна да трие Хурем с тази кесия-мехур, биеше я, масажираше я, покриваше я със сапунена пяна, три пъти й изми косата, изплаквайки я едно след друго ту с топла, ту с ледена вода, дълго я бърса и завива в сухи, топли пешкири и едва тогава Хурем забеляза, че валиде ханъм внимателно наблюдава всички тези сладостни мъки.

Завита с червено-зелен пещимал, дребна и лека, с дървени сандали, украсени със седеф и тюркоази, валиде ханъм стоеше спокойно, мълчаливо и невъзмутимо, като че около нея не се лееха потоци вода, не летяха цели облаци гъста сапунена пяна и не кънтеше цялото затворено пространство от пискливи женски гласове. Полузатворените клепачи сякаш доказваха, че валиде ханъм вижда всичко, дори повече, отколкото трябва да види един външен човек, че е преситена, уморена, а може би и разочарована от видяното, понеже се е надявала на нещо повече от това странно момиче, което султанът беше отличил, веднага след като я беше съзрял сред другите в харема, а след това я беше забравил така неочаквано, както я беше и харесал.

Като забеляза, че и Хурем я видя, валиде ханъм й направи знак с очи и я поведе след себе си в преддверието. Даде й възможност да я настигне, тръгна редом с Хурем като с равна и неочаквано попита с глас, лишен от любопитство, студен и равнодушен:

— Би ли искала и ти да родиш на султана син?

Хурем можеше само да се разсмее в отговор, но я бодна това „и ти“, в което се долавяше презрение и високомерие, затова хвърли почти надменно към валиде ханъм бърз поглед и огледа султановата майка от главата до краката, сякаш искаше да й каже: „И ти си такава дребна като мене, а я какъв дълъг като върлина султан си родила“, но се сдържа овреме и каза друго:

— Не съм мислила за това.

— А за какво си мислила? — възмути се валиде ханъм.

— Вие ми заповядахте да изучавам езици и правя това. Турски от ежедневните разговори, арабски от Корана, та персийски от поетите.

Валиде ханъм изхъмка.

— Да не искаш да станеш учен улем? Жените в харема са само за да раждат деца на султана или да не ги раждат. Запомни го добре, момиче. Върви с мен, ти трябва повече да ядеш.

Никак не те бива в тялото. „И натоварената душа не ще носи друг товар…“

В преддверието слугините вече бяха наредили на широките дървени миндери ядене: пушена риба, морски стриди, дробчета, студен овнешки мозък, овнешко варено, пържени патладжани, сирене с резени сладък пъпеш, зеленчуци, плодове, пълнени чушки и сърми от лозови листа, локум и шербет, кисело мляко и таратор.

Валиде ханъм настани Хурем до султанските сестри Хатидже и Хафиза. Там вече се тъпчеха със сладки Гюлфем, Кината и още няколко дебели одалиски, които обичаха да си хапват. Хафиза, дъщеря на султан Селим от първата жена, омъжена за придворен капуджибашия^[6], когото наскоро след сватбата султан Селим беше заповядал да убият за някакво дребно провинение, потисната от своето вдовство, се смяташе в харема за по-милостива от красавицата Хатидже, високомерна и отмъстителна, любимка на своята майка — валиде ханъм, затова Хурем седна до Хафиза, която се по-отмести малко, правейки й място и дори изобрази на лицето си някакво подобие на ласкава усмивка, макар че на султанските сестри не прилягаше да проявяват към одалиските нищо друго, освен презрение и безразличие.

Ядяха лакомо, непрекъснато сплетничеха и като нямаха сили да седят, полулежаха на широките, удобни миндери, наслаждаваха се на ситостта, топлината и лекотата на тялото и блаженствуваха, но най-голяма радост за тях беше непрекъснато да бърборят, да се хвалят и възхищават, да преразказват ужаси, мръсотии и непозволени неща. И самата валиде ханъм, въпреки високото си положение, се беше превърнала в една обикновена любопитна жена, лежеше сред тези млади сплетници и макар и да не се включваше в разговора, но и не възпираше нито Хафиза, нито Гюлфем, нито Кината, чиито уста не се затваряха — непрекъснато дрънкаха ту за неестествена похотливост, ту за неверни жени, ту за богати търговци гяури, които не жалят нищо за една добре окъпана, гледана и научена на всичко харемна жена. Разказваха за някаква богата стамбул-ска кадъна, която се влюбила в едно младо момиче и като се преоблякла като мъж, примамила бащата на момичето с голям откуп и дори вдигнали сватба. Но още през първата „брачна“ нощ измамата била разкрита, момичето се измъкнало от похотливата жена и надало вик, кадъната била изправена пред стамбулския кадия и когато той започнал да я разпитва, тя извикала: „По всичко виждам и се убеждавам, честни кадия, че не знаете какво може да значи любовта за нежното сърце. И аллах да ви пази никога да не изпитате цялата жестокост, която аз изпитах.“ Кадията едва не умрял от смях, като слушал шантавата жена. За да охлади страстта й, заповядал да я зашият в кожен мех и да я хвърлят в Босфора, което и било сторено.

За прелюбодеяние в Турция няма леки наказания. Ако нощната стража хване някъде прелюбодейци, хвърлят ги в зандана и сутринта ги водят при субашията^[7], който според обичая нарежда да качат блудната жена на магаре, на чиято глава връзват еленови рога, а нейният любовник трябва да хване магарето за повода и да го прекара през целия град за посмешище на всички. Отпред върви служител на субашията и свири с рог, събирайки народа. Хората замерват любовниците с гнили портокали и камъни, а когато те, опозорени и полуживи, се връщат вкъщи, на всичко отгоре жената я карат още да заплати за магарето, сякаш тя го е наела за подобно развлечение, а на мъжа налагат стотина удара по петите или вземат откуп — по аспра за всеки удар.

— Нима и Хума са я разкарвали на магаре? — попита Кината.

— Хума е от царски дом — надменно отговори Хатидже, — а султанските дъщери не се подлагат на онова, което е за простолюдието.

— Не говорете за Хума — намеси се валиде ханъм, отпъждайки сънливостта, в която потъваше под монотонното бръмчене на гласовете.

— Нека да знаят! — не я послуша Хафиза, която очевидно не обичаше валиде ханъм. — Нали и ти не знаеш за Хума? — понита тя Хурем.

— Не зная.

— И аз не зная! — наведе се към Хафиза Кината. — Чувала съм, ама не знам.

— Бали бей си спечели безсмъртна слава край Белград — каза валиде ханъм, — не подобава да приказвате за жена му.

— Бали бей бе наречен Гази — най-големият войн в свещената война — обърна се към нея Хафиза. — А какво от това? През шестдесетгодишния си живот е насъбрал толкова титли и звания, че биха стигнали за хиляда войни, а каква полза от това?

И тя подигравателно започна да изброява титлите на някакъв си непознат на Хурем Бали бей: здрав стълб, високо знаме, велик прорицател на прорицателите, величествен, като звездата на Юпитер, сияещ като утринна зора, блестящо острие на меча, вдигната над врата на божите противници и враговете на пророка сабя, слава на борците за вяра и подвижничество, унищожител на неверниците и многобожниците, притежател на високи достойнства и не-достижими степени, възнасян до небесата за добротата на характера и щедростта, благодарен на господа за дарените му блага. Този човек беше хвърлял под копитата на коня си цели земи, оставял беше планини от трупове, но се беше оказал неспособен за онова, на което е способен последният бедняк — не можал да опази жена си.

— Казват, бил нисък, дребосък — засмя се Гюлфем. — Дори го и наричат Кючук Бали бей. Та как такъв ще задържи Хума?

Бали бей беше син на Яхия паша, великия везир на султан Баязид. Яхия паша беше женен за сестрата на султана, родила седем сина, сред тях и Бали бей. На Бали бей султан Баязид беше дал дъщеря си Хума. Хума била толкова далеч от целомъдрието, колкото нейният мъж от милосърдието. Тя упорито се измъквала от харема на Бали бей, като казвала, че иска да се върне в султанския харем в Стамбул, но по пътя всеки път се вкопчвала в някой мъж, като залъгвала или подкупвала своите пазачи-евнуси, ненаситна за любовни развлечения, жадна за нови и нови съучастници в греха. Най-сетне в Стамбул тя се влюбила истински в младия четец на корана в „Света София“ хафъз Делакоглу и дори родила от него дъщеря. Стамбулският кадия, като не смеел да изправи пред съд Хума, прогонил Делакоглу от джамията и той се отправил към Рлдирне. Но в Бабаески умрял от чума и когато Хума узнала това, напуснала сарая, втурнала се към Йени Хисар, откъдето тайно се добрала до гроба на Делакоглу, откопала тялото, убедила се, че той е наистина мъртъв, закопала го отново, върнала се в Стамбул и завъртяла любов, както преди това с Делакоглу, с неговия по-малък брат, също хафъз. Когато обаче младият хафъз изменил на Хума, тя плюла в лицето му и се утешила с придворния белолик коняр, след това имала още един роб-черкезии, след него още един роб коняр, а сетне някакъв чауш, прислужник в джамията на султан Ахмед — и всичко това не заради необикновената си красота, а за пари, за калпави и несметни пари. И най-сетне Бали бей, като не можел да понася повече позора, се оплакал на султан Селим и той скрил сестра си някъде на островите, по-далеч от съблазните.

Като не знаеше какво да каже на тези врели-некипели, Хурем запя: „Тъжиш ли ти за мене, както аз за тебе?“

Нейният напев прокънтя сред врявата и разнежеността в хамама и намери отзвук от всички страни: пяха и тъжни, и безнадеждни песни, и проточени, и кратки като вик, младите гласове се удряха във високите каменни сводове, падаха долу, сякаш ранени, някои се лееха равно и плахо, други дръзко литваха отново и отново чак до кубето, като че ли искаха да изскочат навън, през стъклените отвори, които пропускаха в хамама тънки струи ярка слънчева светлина.

В преддверието на хамама се появи главният евнух. Наруши непристъпността на хамама, за което веднага заплати, като се покри обилно с пот, Четириокия намери с поглед валиде ханъм и отиде при нея. Никой дори не се и прикриваше от очите на черния дявол — и бездруго беше виждал всяка от тях неведнъж и дваж както майка й я беше родила. Те отдавна вече приемаха главния евнух не като жив човек, а като някакъв движещ се султански уред, само че уредите ги използваха незабелязано или с удоволствие и се отнасяха към тях благосклонно, а това султанско оръдие ненавиждаха тежко и люто.

Главният евнух се поклони на валиде ханъм, притискайки до гърди свитите си като лодка ръце, и тъжно промълви:

— Умря синът на нашия висок повелител — Мурад.

Едва сега Хурем се сети, че Махидевран я няма при тях. В Стам-бул беше нахлула чума с черна шарка.