Павло Загребелни
Роксолана (50)

ОТМЪЩЕНИЕТО

Роксолана се бе обкръжила с жени — стари, млади, важни, влиятелни и просто без всякакво значение. Криеше се между тях, обвиваше се с тях като с облак и стоеше сред този непостоянен, люлеещ се облак, а би могла да стои на облака като вседържател.

Но султанът оживя и цялата сила се стичаше към него, притихналият свят лежеше в ръката му и отново тази ръка трябваше да стане за Роксолана ръката на съдбата.

Тя прекара цял ден в градините на Топкапъ под харема, които гледаха към Златния Рог и Стамбул. Денят не й донесе нищо. Султанът оживя и се молеше в джамията за спасението си. Той не я викаше, може би изобщо не си спомняше за нея, може би съвсем я беше забравил. И всички я забравиха. Дори главният евнух Ибрахим беше изчезнал някъде, изчезнали бяха всички евнуси и не я дебнеха, не я следяха, сякаш я подтикваха: „Бягай! Бягай на свобода!“ А къде има за нея свобода, зад какви стени, сред какви простори и безкрай на времето.

Седя в своите мраморни позлатени покои, без да мигне до сутринта, и неволно се вслушваше във всеки шум. Сърцето в гърдите й трептеше в очакване на неминуемото.

Защо никой не идваше при нея? Великият везир Ахмед паша изчезна някъде, главният евнух се беше скрил, а Сюлейман мълчеше, тежко мълчеше. Узнал ли беше вече, че тя бе искала смъртта му? Но бог вижда, че тя не го е убивала и не е изпращала убийци, понеже той лежеше мъртъв. А може ли да се желае смърт за мъртъв човек?

На разсъмване изведнъж неочаквано се появи зет й Рустем. Отначало дращеше по вратата като изпъдено от стопанина си куче, а после се провря до белите килими в приемната на султанката. Беше по-мрачен от когато и да било, а лицето му под черната брада беше посиняло като на удавник.

— Какво ти е? — вяло се поинтересува Роксолана.

— Ваше величество, пак съм велик везир.

— И затова ли дотърча да се похвалиш толкова рано?

— Ваше величество…

— С цената на какво? Уби ли някого?

— Да беше така…

Тя го погледна по-внимателно. Познаваше твърде добре този човек, към когото някога беше благосклонна, после го намрази, а след това отново бе принудена да го покровителствува, за да изстине отново, този път навярно завинаги.

— Аха — каза тя, без да крие злорадството си, — вече зная, трябва да убиеш някого. Може би мене? Затова си дотърчал преди съмване. Не си могъл да дочакаш утрото.

Рустем падна на колене и като мучеше тъпо, запълзя по килима към нея.

— Ваше величество! Мамо!

Роксолана гнусливо се отдръпна от своя зет.

— Каква майка съм ти аз?! Искаш да напомниш, че ти дадох дъщеря си ли? Тогава знай — не аз ти дадох Михримах, а султанът. Убиецът искаше да има за зет също убиец. Не уби ли ти Байда? А аз, ако се надявах след това да се пречистиш, то само защото имаш славянска душа. Но сега вече зная: човек може да говори един и същи език с тебе и да е най-големият негодник. Езикът няма значение. А душата? Можеш ли да я видиш у човека? Бях сляпа и сега трябва да плащам. Та за какво дойде — да се хвалиш или да убиваш?

— Ваше величество, умолявам ви, изслушайте своя роб!… Наистина роб, и всички тук са роби, може би дори и султанът е също роб, само тя е свободна, защото не се поддаваше на никого и на нищо не се поддаде. Не се боеше нито от заплахи, нито от предсказания.

„Кълна се в звездите, които се възвръщат, които се движат бързо и се скриват, кълна се в нощта, която се спуска, и в зората, която идва — ще се боря дори с безнадеждността, за да придам на самата смърт високия смисъл на живота, както зърното, което умира, за да живее отново и отново неизтребимо, вечно.“

— Кръвта пада върху тебе и твоя султан като листата по земята.

Изрече ли го, или само си го помисли? Както и да беше, Рустем се размърда тромаво, свивайки се от погледа и думите й.

— Ваше величество! Нима вината е моя? На слепци огледала не продават. Дойде човек и каза, съобщи.

— При кого дойде?

— При мене. До султанското ухо не можа да стигне. Без придружител и до ада не можеш стигна.

— Тебе ли избра за придружител?

— Един нищожен евнух от кухните. Изпратих го в ада. Но вестта беше вече у мене. Какво можех да направя, ваше величество? Такова престъпление. Измяна. Благодарен съм на аллаха, че той избра мене за посредник. Иначе, кой знае… Сърцето е като стъклен дворец, строши ли се — вече не можеш го залепи.

Тя се намръщи:

— Можеше и да не споменаваш за своето сърце.

Но Рустем трябваше да изкаже всичко, сякаш се надяваше да пречисти душата си.

— Когато пред тебе има голяма джамия, не бива да се молиш в малка. Аз се втурнах към негово величество султана. Нали онзи подъл доносник каза, че заговорът срещу падишаха е скроен от Ахмед паша.

Заговор срещу падишаха. Заговор, заговор, заговор… Не й трябваше да се свързва с Ахмед паша. Не на всяко дърво можеш да се опреш.

— И какво? — без да иска, попита зет си.

— Ахмед паша се опита да хитрува и тука. Когато го изправиха пред султана, пое цялата вина върху себе си, падна на колене, започна да моли за наказание и прошка. Долни хитрости, както винаги у този човек. Но когато го смъкнаха в подземието на Топ-капъ, когато там дойде и сам падишахът и започнаха да трошат костите, Ахмед паша издаде…

Рустем паша замлъкна и започна да бърше потта от лицето си.

— Та кого издаде? Мене ли? — спокойно попита Роксолана. Рустем паша мълчеше.

— И кого още? — рязко попита тя.

— Шехзаде Баязид — шепнешком отговори даматът.

— И никого повече?

— Никого повече, ваше величество.

— И ти си изпратен да ме убиеш?

— Аз дотичах сам.

— Да ме убиеш?

— Ваше величество, да ви кажа!…

— Не се ли уплаши, че можеш да бъдеш наказан? Той мълчеше и се свиваше на килима.

— Какво знаеш за Баязид? Нищо ли не е разпоредено?

— Не още.

— Добре. Пази Михримах. Може поне моята смърт да ти помогне.

— Ваше величество, аз ще ви помогна!

— Върви си! Сама ще посрещна султана и убийците му.

— Ваше величество!…

— Върви!

Едва сега можеше най-сетне да признае, че е останала съвсем сама на белия свят. Само преди ден-два й се струваше, че може да стане всемогъща и да изпълни всичко, което бе мислила и премисляла, че нищо не стои вече на пътя й, но отникъде нямаше и помощ. Двамата синове, които й бяха останали, вече не й принадлежаха. Единият трябваше да се спасява от гнева на падишаха, другият равнодушно чакаше трона. Тя викаше мъртвите си синове, но те й отговаряха с мълчание. До вчера все още вярваше, че тя е единственото прозорливо и разумно същество сред обграждащото я неподвластно на разума и изпълнено с престъпни инстинкти озверение, но — о ужас! — сега трябваше да се убеди, че някаква невидима сила я тласкаше към гибел също както и онези зверове — жалко и унизително зрелище.

Прехвърляше в паметта си годините, прекарани в неволя в златната клетка на султанския дворец, виждаше се като нещастно момиче, което се опитва с песните и танците си да се избави от ужасите на живота и което покорява младия султан с чара си. После стана първокласна самка, която всяка година даряваше на падишаха по един син и лежеше върху зелените покривки на неговото ложе като млада трева, непрекъснато стъпквана с безжалостна наслада. Най-сетне мъдростта, която винаги бе с нея, мъдростта, посята още в бащиния дом, възтържествува и започна да дава щедри плодове, а плодовете на мъдростта биват и сладки, и горчиви. Падна й се да изпие докрай горчивата чаша. Какво пък, няма да се уплаши, няма да отстъпи.

Неочаквано за себе си Роксолана плесна с ръце и нареди на появилата се в стаята слугиня да донесе писмен прибор. След това веднага забрави за разпоредбата си и дълго се къпа в топла гюлова вода, разглеждаше пред огледалото едва забележимите бръчки в ъглите на очите си, прекарваше бавно длани по копринените си бедра, любуваше се на стройните си стегнати крака. „Постарай се да се сдобиеш с крака, които ще ти помогнат да се спасиш в деня на Страшния съд.“ Да плаче ли, или да се смее! Нима ще трябва да умре още днес? И нима това тяло като зюмбюл от самотните султански сънища няма да живее повече; и това лоно като огнен топаз; и тези очи като сапфири на немощ и болка; и тези уста като прохладен рубин. Затова пък ще се освободи душата й, ще се възнесе като брилянт, хвърлен в уличната кал и вдигнат след това оттам от височайша ръка. Чуваш ли, султане? Пали огньове, за да сушиш своите тъпани, намокрени от сълзите, пролети за убитите от тебе, сълзите женски и детски, сълзите на земята, небето и самия бог. И аз ще изгоря на тези огньове и само нашата любов, надживяла всички твои престъпления, ще ни посети в тъмата на нашите гробове!

Усмихвайки се горчиво, Роксолана шепнеше словата на древен арабски поет: „О приятели! Виждали ли сте в живота жертва, която плаче от любов към убиец? Ние и двамата плачехме или бяхме готови да заплачем от любов един към друг, и нейната сълза се отрони преди моята.“

Едва сега си спомни за намерението да пише на султана и се уплаши, че няма да успее. Разплисквайки водата, оставяйки върху разноцветния мраморен под мокри следи от малките си тесни крака и отстранявайки слугините, които се втурнаха да я изтриват, тя изскочи гола от къпалнята, сви се на диванчето в своята обновена от архитекта Синан стая (преди смъртта, преди смъртта!) и започна забързано да пише, без да внимава за стройността на речта, само и само да каже на този мрачен човек в златна обвивка всичко, което искаше да му каже. В тези думи се изливаше нейният дух, който се изтънчваше, изостряше и закаляваше в противоборството с най-големия враг в живота й, с врага, който сляпата ръка на съдбата бе направила неин най-близък човек:

Отчаяние мое, мой враг безпощаден!

Твоят дух е отровен, а силата ти гибелна.

Дяволът ли ти е помощник или бог,

но всички усилия в теб се разбиват.

Ти страшен си и силен, и желан и скъп

еднакво и в любов, и във омраза.

До мен ли си или в страни далечни,

държиш ме както звяр нещастна плячка.

За мен ти знаеш повече от всички богове,

защото си ме обградил с очи всевиждащи.

Ни дума мога аз да скрия, ни въздишка,

ни поглед, ни печал, ни разочарование.

Знаеш нощите ми на очакване

и пътечките в градините, и сънищата над морето.

Но заслепен от своето могъщество, ти не видя

каква ненавист във сърцето ми нараства.

Престъпнико, убиецо, фалшив законодателю!

Неправедно събираш славата и данъка на моите въздишки.

Спахиите ти все вървят под тътена на тъпаните

и светът се руши като свличащи се планини.

Надсмиваш се на моя бог, на моите песни и вълнения,

презираш земята и всичко живо освен себе си

и не виждаш острото копие в ръката ми,

издигната над теб безжалостно и страшно.

О, враг любими! Не мога без тебе!

Глухи нощите ще бъдат без твоите въздишки,

неми и посивели пътищата — без твоите стъпки,

тъмни небесата и водата без твоите очи.

Дълго седя впила поглед в изпъстрения с почерка й лилав лист хартия. И това ли е нейното отмъщение? За собствените й обиди, за родната земя и за целия свят? Но какво я засяга светът и интересува ли се светът за нея? Беше жена, а за да бъде напълно щастлива, жената трябва поне понякога да се чувствува слаба и беззащитна. Поне пред лицето на смъртта. Взе калема и добави отдолу:

„Исках да се скрия от слънцето в сянката на златния облак, но

хладният вятър прогони облака. Вашата нещастна Хурем Хасеки.“

Както си беше гола изтича към вратата. Мъртвите нямат срам.

— Ибрахиме!

Главният евнух беше там. Вече пазеше султанката да не изчезне. „Нека отпият шербета на отмъщението от чашата на нашето могъщество.“

— Влез! — заповяда султанката на главния евнух.

Дори главният евнух бе принуден да притвори очи от ослепителното сияние на Роксоланиното тяло. Не се осмеляваше да погледне това, което не смееше да погледне никой, без риск да си загуби главата. Тя запечата писмото с печата си и го сложи в ръката на главния евнух.

— Занеси го на негово величество падишаха! И не се бави! Искам да съм още жива, докато султанът го чете.

Ибрахим се поклони мълчаливо. Сякаш не чу последните й думи или пък не искаше да уверява султанката, че не я заплашва нищо.

Стоеше като вцепенена на мястото, на което даде на Ибрахим своето писмо. Даде всичко, каквото имаше. Светът за нея свършваше. Ето така свършва светът. Как се молеше нейният баща във великия четвъртък на Страстната неделя? „Нека всяка плът човешка замълчи, да стои със страх и трепет и нищо земно да не по-мишлява…“

Слънцето, показало се над Босфора, пръсна златни искри от другата страна на разноцветните стъкла и Роксолана неволно извърна лице натам. Върху побелелите й устни се появи далечна усмивка от детството. Внезапно от далечината изплува бащината й църква и по нея прокънтя смях, златната паяжина в далечните ъгли, където едва проникваха слаби светлинки от свещите, затрептя и сърцето й подскочи в гърдите — трябва да живее!

А към живота водеше само един къс дворцов преход. От покоите на Роксолана до разкошните покои на Сюлейман.

Сюлейман седеше в просторното помещение, вслушваше се в шума на водата в дантеления стъпаловиден шадраван и гледаше сложените върху коленете си големи стари длани, учудвайки се и ужасявайки се същевременно колко безнадеждно празни са те. Завладя толкова земи, а не можа да задържи единствената жена. Пред очите му беше зелената и хладна земя без ветрове и без слънце, лунното сияние, ослепителните мълнии, бурите, утринните роси — помнеше всичко, както помнеше мътните, лениви славянски реки, блата и острови, безкрайните дъждове. Какви дъждове изтърпя! Потоци и потопи, краят на света, изтръпваше от хладното докосване на водата, но всеки път го стопляше мисълта за жената, която го очакваше там в столицата.

Сега, обладан от първичното чувство за своята неограничена власт, трябваше да се бори между величието и безумството, отхвърляйки любовта си към тази жена, забравяйки за чувствата, които вече отдавна не се обаждат и не осветяват тъмния му път, дето трябва да измине. Пътя към живота или към смъртта?

Той никога не даваше живот, а само смърт. Свикнал бе да го прави спокойно, равнодушно, струваше му се, че усъвършенствува живота чрез смъртта, че го пречиства и освобождава за по-високи цели, понеже по-добре е да имаш за поданици покорни трупове, отколкото живи неверници. Сега трябваше да избира между живота и смъртта. Държеше в ръце меча и закона и не виждаше спасение. Мечът и законът. Измяната се наказва с меч. Да се отсече главата и да се постави пред Баб и Кулели. А тялото да се пусне през каменния кладенец в Босфора, в ада. Понеже при опит за покушение срещу султана, за да му се отнеме животът — само закон и меч. Сина си той не може да унищожи, това ще направи неговият брат, когато стане султан и изпълни закона на Фатих. Но тази жена, която живееше като избраница на съдбата, без да има за това никакви заслуги, той трябва да накаже, понеже тя бе посегнала на престола.

Когато от устата на презрения предател Ахмед паша се отрони името на Хурем, Сюлейман не повярва, а след това се зарадва и бързо даде знак на своите дилсизи да затворят завинаги устата на този нищожен доносник. Ами ако изведнъж той вземе да размисли и се откаже от думите си! И развали на султана радостта, че има пред себе си най-сетне истински враг. Нима можеш да намериш такъв враг? Шахът избягваше сблъсъците, криейки се в своите планини. Папите умираха един след друг и само разтърсваха въздуха с проклятията си, които не достигаха до султана. Император Карл, изтощен от противоборството с падишаха, предаде Испания на сина си Филип, а императорската корона на дребнавия Фердинанд. Полският крал се свиваше уплашен само като чуеше името на Сюлейман. А московският цар Иван? Той беше твърде далече. До края на живота си не можеше да стигне дотук, дори и да поискаше. Човек не може да живее без врагове, а още по-малко един могъщ властелин. Но най-сетне той имаше истински враг, предан и толкова близък, че не ги разделяше дори дишането.

Неговата Хурем, неговата Хасеки е враг. Изменница. Посегнала е на живота му. Искала е смъртта му.

За смъртта — само смърт. Тя ще бъде свършена тук на четириъгълния кожен килим, постлан върху разкошните султански килими. Най-изкусният палач на империята ще й отреже главата бързо, сръчно, без болка, всичко ще остане в тайна, никой не ще види и не ще знае, главата няма да бъде изложена пред вратата Соук чешме, тялото ще предадат на земята — няма да го изгорят, нито ще го хвърлят на лешоядите. Така ще възтържествуват законът и мечът.

Спокойно, с хладно сърце Сюлейман обмисляше всичко, което трябваше да направи. Използваше султанското право и привилегия да размишлява дори когато решението е вече взето. Да, той ще удовлетвори закона и меча. А какво му остава? Да прехвърля в паметта си самотните старчески сънища, да брои капките кръв, които ще изтичат нощем от носа му, и да слуша вика на кукумявката там някъде зад прозорците? И безсмъртната усмивка на Хурем никога повече не ще му засияе и никога вече не ще прозвучи нейният единствен звънлив глас? Машалла! Ни мечът, ни законът могат да заменят любовта. И нищо не може да я замени. Кой е казал, че той трябва да унищожи единственото си скъпо същество на земята. Кой е казал, че тя е виновна? Може би той самият е виновен? Докато си султан, трябва да живееш. Нека умират другите. Умреш ли сам — изравняваш се с всички. Султаните нямат право да умират. Освен това той не вярваше в престъпните намерения на Хурем. Можеше да си позволи лукса да вярва само в онова, в което искаше да вярва. Още повече, че тук всичко беше толкова нетрайно и несигурно. Покушение срещу живота му? Но как може да се посяга на живота на мъртвия? Та нали той лежа мъртъв ден, че втори, че трети. Чули са за заговора на Хурем и неговия по-малък син? Но кой? И да е чул все пак някой, аллах е един, всемогъщ, милостив и милосърден. А в Корана е казано: „О истинно вярващи, наистина между вашите съпруги и деца имате неприятел. Затова пазете се от тях! Но ако отминете техните обиди и ги извините и простите, и Бог ще е склонен да прости и да бъде милостив.“

Вчера, когато се молеше в джамията „Света София“ за своето възкресение, султанът още не знаеше за измяната на Хурем, затова не можеше да се посъветва с великия мюфтия Абусууд. Ами ако се беше посъветвал? Този учен потомък на асирийците беше упорит като петте хилядолетия на историята. Той би си гладил брадата и упорито би се позовавал на шериата. А шериатът е справедливост, непознаваща ни милосърдие, ни пощада. Заради спокойствието в държавата изменниците трябва да бъдат унищожени — така твърди шериатът. И мюфтията ще повтаря тези слова, понеже над него е аллах. Но нали аллах е и над султана? А какво казва аллах? „Ние няма да наложим на никоя душа нещо, което да превишава силите й.“ За неговата душа не е по силите й да убие Хурем. Какво ще даде това? Спокойствие в държавата? Но нали законът не осигурява спокойствие, понеже той не е способен да размишлява. Мюфтията, както и законът, ще поиска само султанът да бъде опозорен. Да бъде унищожена една такава жена ще бъде вечен позор. Нея я познава целият свят. Крале и кралици, прочути художници и учени, посланици и пътешественици, воини и обикновени хора. Нима може да се убие такава жена? Пред нея трябва да се преклони дори законът! Него, Сюлейман, го нарекоха Кануни, тоест Законодателя, защото упорито даваше на света нови и нови закони, без да предполага, че може някога да стане тяхна жертва. С походите и разума си той завоюва величие и разбираше, че най-първият признак на величието е да се покоряваш на закона, както му се покорява всеки простосмъртен, макар и да знаеш, че законът не ти дава избор. Но като султан притежаваше и меч, тъкмо мечът му даваше избор. Мечът или наказва, или е скрит в ножницата. Кой ще му попречи да остави меча си в ножницата? Величие може да се постигне и в любовта. Нали не току-така прочутият италиански художник бе казал за него: „У великия човек и любовта е велика, ако сърцето му е завладяно от необикновена жена.“

Той беше несправедлив и жесток към своята Хурем. Оставяше я дълги години сред студените стени на харема. Гледаше равнодушно на смъртта на синовете й, утешавайки се с мисълта, че за трона има достатъчно наследници. Не предотвратяваше нейното остаряване, макар и да забелязваше как се променя лицето й с годините. Годините оставяха у нея жестоките си следи, но той се утешаваше с мисълта, че Хурем става за него още по-скъпа, а тялото й сякаш още по-нежно, от него изчезна буйството и несъвършенството и то беше като райски подарък. Казал ли й беше някога това и можеше ли да й го каже в своята султанска застиналост?

Даваше всичко за своите закони и своите воини. А неговите закони и неговите воини живееха само с очакването на война и смърт. И неговата Хурем, единственото живо същество в това царство на умирането — нима и тя трябва да даде живота си?

Опитваше се да си я представи. Знае ли тя за неговото колебание между нейния живот и смъртта? В златистия полумрак изплува нейното лице, но то бе затворено, не се обръщаше към него ни с една своя черта, не трепваше, не даваше никакви признаци на живот. Като крепост, която искаш да превземеш с пристъп, лицето бе затворило всички свои врати, вдигнало бе всички мостове и бе изпречило непоколебими защитници — твърдостта и непреклонността, и не можеш да погледнеш зад рововете и стените.

Ох, как му се искаше да покори Хурем! Да дойде тука, да падне в краката му, да плаче и да моли, да плаче и да моли, а той би проявил великодушието си, би отмъстил за измяната с великодушие, оставайки твърдо-непристъпен, макар и без привичното самодоволство, което винаги изпитваше от високото си положение. Живееше сред пълно покорство и сега се учудваше защо тази жена се е заинатила така и се е затворила пред него като непристъпна крепост. Защо? Как смее? Не разбира ли пред какъв страшен избор е изправен той, нейният повелител и роб?

И не знаеше, че крепостта бе отворила вратите си и бе пуснала конници на бели коне и блеснали на слънцето златни тръби засвириха радостен марш на прошка и проклятие, на проклятие и прошка.

Огромният главен евнух, като се промъкна с рамото напред в просторните султански покои, постави на осмоъгълната масичка пред падишаха златно блюдо със сгънатата виолетова хартия, подпечатана с печата на Роксолана, и изчезна като дух. Нощта се сля с деня, а денят с нощта. Колко дена бяха минали, откакто се бе затворил в своята самота?

Сюлейман протегна към листа ръка и уплашено я отдръпна. Отново посегна към масата, но ръката му се бе наляла с олово и не го слушаше. Тогава той се наведе с цялото си тяло напред, повдигайки с усилие ръце, строши с треперещи ръце червения печат и се задъха, когато видя написаните от нея думи. Забързания, гъвкав и изпълнен с чувственост почерк, където всяка буква винаги му се струваше отблясък на нейната очарователна, непокорна и вечно неуловима душа. Той завладяваше безкрайните простори и с него нямаше никога нищо друго освен бога, меча и неговия кон, а после идваха тези писма, написани с гъвкавия, забързан почерк и той ставаше най-богатият човек на света и щастието му бе безкрайно. И сега, когато седеше и се измъчваше от съзнанието за своята жестока старост като суха топола, която не дава ни сянка, ни плод, и вече не чакаше отникъде спасение, долетя това най-скъпо писмо и вкусът на живота отново се върна при него, макар само преди миг да му се струваше, че няма вече да се върне никога. Нима обичаше онова, което тя пишеше, повече от нея самата? Може би това е само старостта, когато вече няма да видиш нежните извивки по тялото на любимата жена и угасналата страст няма да се събуди вече в тебе, да извика от миналото сладката сила, да те оглуши като удар на тъпан, да заискри в мозъка като тъмна зора на жаждата. Понеже вече и джамията е рухнала, и минарето е паднало^[1].

Хвърли поглед към първия ред на писмото и от гърдите му се изтръгна нещо като стон или вопъл.

Отчаяние мое, мой враг безпощаден…

Преди го изгаряше светлината, излизаща от нея, сега го изгори нейната омраза. Те се изкачваха към висините на любовта заедно, но когато достигнаха върха, той остана да стои там неподвижно, а тя се свлече надолу.

Твоят дух е отровен, а силата ти гибелна…

Оставяше ли му някаква надежда в думите си? С отчаяние и стон той се промъкваше през жестоките редове, надявайки се да прозре светлина и вярвайки във великодушието на Хурем повече, отколкото в своето собствено.

И бе възнаграден за вярата и търпението, пред него отново засия нейната безсмъртна душа, нейната доброта и милосърдие:

О, враг любими! Не мога без тебе!

Стените на двореца рухваха, земята се разтърсваше, морето поглъщаше сушата, студът вече отдавна го заливаше със студени вълни и изведнъж бликна рязка светлина, върху него падна ярка звезда, прониза го и го ослепи, зашемети го и в същото време озари в него последното зрънце живот, което още можеше да покара над неизбежността и времето и да съедини небето и земята като дъга.

Като се изправи тежко на крака и се загърна с широкия си копринен халат, без да нахлузи дори чехли, тръгна бос по късия коридор, водещ към новите покои на Хасеки.

Не го пресрещна никой, всички се бяха спотаили, бяха изчезнали и замрели и трепереха от нетърпение и разочарование. Султанът отиваше при султанката сам, без съдии и палачи, не викаше никого на помощ, не бе взел дори меч или нож. Може би искаше да я удуши с голи ръце?

Навярно и Роксолана помисли така, понеже когато видя султана с трескав блясък в очите, се олюля насреща му така, като че подлагаше нежната си шия на неговите жилави студени пръсти.

А той, като застена отново или изръмжа, тежко се стовари пред нея на колене, та тя уплашено се отдръпна и дори евнусите, които се бяха спотаили в скривалищата си зад прозорците на Роксолана, уплашено притвориха очи, за да не бъдат свидетели на зрелището, за което всеки можеше да плати с главата си. Никой нищо не виждаше, не чуваше, не знаеше.

Роксолана гледаше султана, виждаше загорялата му жилеста шия в широкия отвор на халата и кой знае защо не можеше да откъсне поглед от една жила, изгърбена като конник, който вечно забързан скача, препуска и не знае накъде. Изведнъж й се стори, че тази жила е станала много крехка и ей сега ще се спука, ще се пръсне и най-сетне ще спре вечния си бяг.

И неочаквано й дожаля за този стар човек, у нея нещо заплака и нададе глас на милосърдие и надежда.

Задавена от ридания, Роксолана се хвърли към Сюлейман, а той внимателно гладеше топлите й коси и глухо шепнеше стих от Руми:

Не ти ли казвах аз, че съм море?

А ти си риба — не ти ли казвах?

Не ти ли казвах — не ходи в оназ пустиня?

Аз съм твоето чисто море — не ти ли казвах?