Павло Загребелни
Роксолана (32)

ПЕТОРКАТА

Самотата още не бе дошла, а само се мяркаше по хоризонтите на нейните сънища и се прокрадваше заплашително като тигър към младата жена, озъбвайки се хищно всеки път, когато откъсваха от Роксолана синовете й, за да ги предадат на назначените от самия султан възпитатели. Отначало не познаваше самотата дори по време на продължителните походи на Сюлейман, не я забелязваше покрай грижите с децата. Но децата растяха, отделяха се от нея все повече, както се отделят клоните от ствола и тя знаеше, че не може да попречи на това, както не можеше да речем да спре растежа на дърветата.

Султанът отново беше на поход и тя тъгуваше в градините на харема, в очите й беше легнала тежката мъка на бездомност, у нея живееше отчаянието на човек, захвърлен на безлюден остров. Но кой ли би могъл да надзърне в очите й? Покорните слугини улавяха трепкането на ресниците, повдигането на веждите, движението на ъгълчетата на устните — всичко беше както някога у всемогъщата Махидевран, всичко стана така, както си мечтаеше някога малката робиня Хурем, всичките й желания се сбъднаха, дори и най-дръзките. Но беше ли станала по-щастлива и по-свободна?

Докато децата бяха малки, на Роксолана й се струваше, че градините наоколо бяха райски — нали красотата им носеше толкова радост на тези нежни и беззащитни същества. Ала децата израстваха и сякаш дори надрастваха своята майка, оставяха я в тези градини, а сами се стремяха към простора, влечеше ги към небесата, към чуждите за нея, ала родни за тях османски небеса. Но наистина ли небето е разделено между държавите, както и земята, и има ли родно и чуждо небе. И всяка държава ли има свое слънце, своя луна, свои звезди, облаци, дъждове, мъгли и ветрове? Децата я отделяха от миналото завинаги, навеки и тя вече никога няма да се върне в родното място. Не ще може да проникне там дори нейната неугасваща любов към майка й и съчувствието към баща й и тя ще бъде разпъната между тъгата и отчаянието, между същността и представата, между вечността и всекидневието. Когато попадна в страшния харем като безпомощна робиня, имаше у себя си безгранични запаси от мъжество, но не притежаваше сила. Сега имаше сила, но децата й бяха отнели мъжеството. Трепереше за тях едва ли не като звяр, прикриваше ги със себе си, с бъдещето си, с живота си, пожертвува за тях душата си, смени боговете — отказа се от единия и го забрави, и взе другия, мъчейки се да го направи свой (но ще може ли някога?) — и все заради децата. Децата се раждаха и първото, което виждаха, беше небето и морето. Земята идваше при тях по-късно и беше безкрайна. А животът? И той ли е безкраен за тях?

А какви деца само! Синовете са стройни като кипариси. Михри-мах на дванадесет години е висока вече колкото майка си. Най-големият — Мехмед — е почти султан, взел е от баща си цялото величие, властност и недостъпност, сякаш още от люлката се готвеше за властта. За властта или за смъртта? Докато живее Мустафа, най-големият Сюлейманов син още от хищната черкезка, над Рок-соланините синове тегне заплахата от изтребление. Султан става най-големият, а всички по-млади… От жестокия закон на Завоевателя нямаше спасение. Може би и децата чувствуваха това едва ли не от люлката и детството им свършваше в стаята на тяхната майка, понеже щом преминеха при своите възпитатели, те ставаха все едно малки султани, учеха се на тържествени жестове, величествена походка и слова, на високопарност и високомерие. Не знаеха истинско детство, детски игри и приятели. Не можеха да си поиграят на криеница или дълго магаре, не знаеха шеговито да нареждат „калач-малач“, „кишмиш-мишмаш“, „чатал-матал“. Всички около тях бяха само поданици и слуги, затова малкият Селим все не можеше да повярва, че като всяко обикновено момче има десет пръстчета на ръцете си, а за Мехмед неговият възпитател Шемси ефенди наемаше срещу едно акче бедни момчета, та султанският син да ги бие и да развива силата, мъжеството и ненавистта си към враговете. За майката всички бяха различни, както и при раждането им. Мехмед при раждането имаше на челото си завити коси — признак, че ще бъде с нрав, като кон, и придирчив към хората. Селим имаше жълтеникави очи — трябваше да бъде хитър като дявол. У Баязид бенката над пъпчето показваше, че момчето ще има велико бъдеще. Джи-хангир се роди с голяма глава, което сочеше ум. Михримах се смееше насън — навярно се виждаше в рая, а Баязид нощем плачеше, може би виждаше някои от близките си в пъкъла.

Пет деца. Шестият Абдаллах го прибраха висшите сили веднага след раждането, може би именно за да се утвърди великото число пет: Мехмед, Селим, Баязид, Джихангир, Михримах.

Но тя виждаше, че децата й растат без приятели, и нищо не можеше да направи. Забелязваше, че помежду им няма братска любов, а само съперничество и вражда, зад която прозираше насилствена смърт, и не можеше да предотврати това. Нали и самата тя живееше в този несигурен живот, където всичко беше призрачно, тайнствено и застрашително.

Пет, десет, петнадесет години в харема. Отначало се бореше за себе си, после мислеше само за своите малки деца, дните и нощите бяха погълнати от безсъние и грижи, времето й се стопяваше без остатък. Сега най-сетне можеше да се огледа, да се изправи, да въздъхне по-свободно, да помисли за бъдещето си и за децата, отново имаше време за обогатяване на ума си, за книгите, а може би и за величието. Имаше време ли? Учудването й беше безкрайно, когато откри, че сега времето й е по-малко, отколкото тогава, когато се грижеше за малките деца.

Петнадесет години отдаде на децата си, а какво постигна, какво извоюва за тях? Страхът и несигурността съпътствуваха раждането на всяко и продължаваха да надвисват над тях. Докато над Роксоланините синове се извисяваше по-големият им брат от черкезката Мустафа, Роксолана не можеше да има спокойствие. „По степта ще се лутам, като гургулица ще гукам.“

Султанът не произнасяше волята си. Държеше всичките си синове в столицата, не изпращаше никого в провинцията да управлява самостоятелно, не обявяваше своя престолонаследник, макар че всеки ден и всеки час очакваха това решение от него. Очакваше го валиде ханъм, очакваше го великият мюфтия, очакваха го еничари-те, везирите и цялата империя, но най-вече го очакваха две жени: някогашната любимка Махидевран, захвърлена в неизвестност и унижение, и сегашната владетелка Хасеки, която беше завладяла сърцето на Сюлейман, но ясно виждаше безсилието си пред жестоката съдба. Какво ще донесе съдбата на децата й?

Преди смъртта си валиде ханъм изтръгна от Сюлейман обещание да изпрати най-големия си син в Маниса, в същата онази провинция Сарухан, където някога беше изпратил него самия баща му султан Селим, който макар и да беше жесток, очевидно беше справедлив, защото остави за своя син трона. Оттогава Маниса стана първото стъпало към трона на бъдещия падишах. Провинция Сарухан не се подчиняваше на анадолския бейлербей, тя се смяташе като че ли частица от султанския двор, докато в нея не седнеше бъдещият приемник на най-високата власт.

Сюлейман обеща на майка си да изпрати Мустафа в Маниса, но не успя да изпълни обещанието си — валиде ханъм умря и Мустафа си седеше в Стамбул. Роксолана молеше всички богове султанът да промени решението си, но се намеси великият мюфтия Кемал паша заде, който също беше на прага на смъртта, и успя да склони Сюлейман да се закълне в Корана, че ще изпълни обещанието, дадено на покойната му майка. И най-сетне беше решено: Мустафа с еничарите си, с малък харем и с майка си, която вече предвкусваше как някога ще стане всемогъща валиде ханъм, тържествено потегли от Стамбул към Маниса, откъдето неговият баща беше тръгнал някога към Златния султански трон, понеже Османовци изпращаха своите престолонаследници там, откъдето те бяха дошли, та да идват отново само оттам. Четиридесет хиляди дуката годишен доход, самостоятелност и надежда да получи престола — ето какво отнасяше от Стамбул Мустафа, великолепен и наперен, като неговата майка, с дълга шия и достолепен като великия си баща. Ако всичко това бе станало докато беше жива валиде ханъм, не бе известно как щеше да го преживее и понесе Роксолана, въпреки своята твърдост. Най-големият син на Роксолана Мехмед почти едновременно с Мустафа беше изпратен за султански наместник в Едирне, което, разбира се, не можеше да се сравнява със самостоятелното управление в Маниса, но в същото време не лишаваше Мехмед от големи надежди, особено като се има пред вид, че султанът още не беше обявил своя наследник. Може би изчакваше да види кой от синовете ще се покаже по-ловък и смел? Роксолана едва сега разбра, че най-големите й страхове и терзания тепърва започват. Щеше да се успокои, ако в Маниса вместо Мустафа беше изпратен първенецът и любимецът й, нейният Мемиш, който някога й донесе освобождение от робството, пък макар и да не беше обявен за наследник на трона и възвеличен пред цялата империя, но с надежда за най-голямата власт, понеже именно от този далечен и загадъчен град, в който никога не е била, Роксолана очакваше щастие за себе си и за своя син. Но в Маниса вече беше Мустафа и за да бъде отстранен, беше нужна цяла вечност, понеже в тази велика държава всичко се правеше противно на здравия разум: това, което трябваше да се прави незабавно, се протакаше неопределено дълго, а това, което можеше да бъде дори престъпно, се изпълняваше незабавно.

Пет деца роди тя на Сюлейман. Петорка. Като петте човешки сетива: зрение, слух, обоняние, вкус и осезание; като петте душевни чувства: радост, гняв, желание, страх и мъка; като петте предназначения на държавата: законодателство, изпълнение, съд, възпитание и проверка.

Ще имат ли късмет децата й? И щеше ли тя да стане по-щастлива, ако беше родила на султана десет или петнадесет деца — по едно всяка година? Ето на, разказват, че в Адилджеваз една кюрдка била родила наведнъж четиридесет деца — двадесет момчета и двадесет момичета, и дори султанът беше заповядал да запишат това измислено събитие в летописа на своето царуване. Но дори и това да беше истина, то нима щастието зависи от количеството?

Пред очите на Роксолана непрекъснато се изправяше онзи остър връх в Родопите, на който се изкачваха със султана и на който се оказа, че няма място за двама.

Едва сега Роксолана разбра какво значи истинско отчаяние. Нямаше с кого да се посъветва, не знаеше кого да моли за помощ.

Докато беше само една малка робиня в харема, можеха и да й съчувствуват, а сега само я ненавиждаха. След като достигна най-голяма власт, видя, че е стигнала само до върха на безсилието. Предназначението на човека на земята е да даде продължение на рода си. Всичко останало е суета и измислици. А тя постигна само това, че постави децата си пред смъртна заплаха, и колкото повече се издигаше, толкова повече заплахата нарастваше, защото на тези висоти оставаше само властта, а властта не знае жалост.

Роксолана изживя истински ужас, когато узна, че Сюлейман едва не е бил убит по време на похода. Във Валон на брега на морето, където султанът беше отишъл с войската си (а беше отишъл там само за да провери сераскера — новия си зет Лютфи паша, мъжа на омразната Хатидже), през нощта в османския стан се бе промъкнал сръбският войвода Дамян, който бе поискал да убие султана в неговата шатра. Шумът от едно настъпено от хайдутина сухо клонче го беше издал. Еничарите бяха съсекли веднага сърбина, султанът беше оцелял, оцеля и Роксолана с децата си. А иначе Мустафа би долетял пръв от Маниса в Стамбул, би възседнал трона и тогава щяха да последват законът на Завоевателя, властта на бясната черкезка и нейното тържествуване. А коя ли жена би могла да понесе търлсествуването на съперницата си? По-добре смърт!

Написа бързо на Сюлейман пълна с отчаяние газела, която искаше да изпрати дори не с гончия, а по прелетните птици като Медлс-нун на любимата си Лейля:

Не ми се вярва вече, че ще се върнеш някога. Спасение! Дали ще дочакам да чуя гласа ти? Спасение!

Светове неми в тревожния ми сън се втурват, и аз, разбудена, отчаяно крещя: „Спасение!“

Никой освен утринния вятър не ще почука на моите забравени врати. Аз стена: „Спасение!“

Кога ревнивата война при мен отново ще те върне прекрасен, като светлина и сянка? Спасение!

Или да стана търпелива и твърда като камък, като кората на дърветата стари? Спасение!

Няма вече сили Хасеки да чака и отчаяна да те зове, султане мой. Спасение!

Когато през нощта пишеше газелата, ръката й беше водена не от страх за себе си, а за децата й. Обичаше ли, или ненавиждаше този човек — и сама не знаеше, но молеше всички богове да му дарят живот, та да е жив, и не толкова заради нея, колкото заради децата й.

„Истинно ви казвам: знайте, че вашето богатство и вашите деца са едно изпитание за вас…“