Павло Загребелни
Роксолана (48)

СЪЗАКЛЯТИЕТО

Когато минаваше през нощта по безкрайния тъмен коридор, стори й се, че настъпи жаба. В старите покои на валиде ханъм под килимите се въдеха разни гадини. През строшените прозорци се вмъкваха прилепи и бухали, по запустелите помещения на харема сновяха гладни диви зверове, избягали от клетките.

И тя бе като ранен звяр.

Стонът и плачът на умрелите синове изпълваха душата й, не стихваха и не й даваха покой, тя отпращаше към зеленикавото нощно небе спомена за своите деца и проклинаше луната и нейното сияние, което тъчеше тънка измамна мрежа, съединяваща завинаги мъртвите и живите, безнадеждността на небитието и всемогъщата вечност на битието.

Султанът умря преждевременно и умряха всичките й надежди. Навсякъде се възцари страшна пустота. Сега ненавиждаше Сюлейман както никога по-рано. Не можеше да му прости, че я напусна в такъв момент. По-добре той сам да бе довел докрай смъртните разпри между синовете си. Но да стовари всичко на нея? Защо й е това наказание? Стоеше пред султанските покои безпомощна и беззащитна. Като безмълвен младенец, като не-виждащ стрелец. Когато мъжът е между живота и смъртта, жената няма какво да прави там. Дори и да е най-могъщата султанка. Къде да иде, къде да се скрие, къде да търси спасение?

В лабиринтите на харема султанката срещаше тъмни фигури, които я молеха да отиде да почива, мъчеха се да я утешат, но за султана мълчаха, бояха се да говорят за смъртта, а други вести нямаха.

Тя излизаше в покритите с бял мрамор дворове, вслушваше се в шума на шадраваните, заставаше под дърветата и се вглеждаше в подвижната завеса на синкавата нощна мъгла, където й се привиждаха движещи се в странен танц заблудени души, които се мъчеха да намерят тихо убежище сред това измамно, непостоянно златисто трептене, без да знаят, че тук никой никога нищо не може да намери, а всички само губеха, губеха завинаги. Място на вечни загуби. Проклятие! Проклятие!

Султанът не се съживяваше, но не беше и мъртъв, както упорито твърдеше неговият главен лекар Рамадан. Беше твърде внимателен, за да каже веднага страшната истина. Роксолана отиде в Кубеалтъ^[1] и повика там великия везир и Баязид. На главния евнух Ибрахим, за да не стърчи по навик на входа, нареди да им носи вести за султана. Баязид искаше да отиде да види баща си, но тя не му даваше да се отдели от нея. Струваше й се, че щом се отдели, вече няма да го види жив.

Седяха чак до разсъмване, мълчаха и чакаха. Какво?

— Дали да не свикаме Дивана? — несмело попита внимателният Ахмед паша.

— Защо? — хладно го погледна Роксолана. — Това ще направи султанът. Може би новият.

— Нека всемогъщият аллах дари живот на великия султан Сюлейман — избърбори садразамът.

— Ами ако негово величество падишахът постави престола на царственото си съществувание в просторите на вечния рай? — жестоко мълвеше Роксолана. — И ако султан стане шехзаде Селим, а за негов велик везир бъде провъзгласен омразният Мехмед Соколлу, този убиец на сина ми Мехмед, виновник за много раздори, грабител и отстъпник? Какво ще стане тогава с вас, почтени Ахмед паша?

— Ваше величество — оглеждайки се наоколо уплашено, тихо прошепна предпазливият царедворец, — какво трябва да направя? Съветвате ме да премахна босненеца ли?

В отговор тя прочете един стих на Муханаби:

Не в малките, в големите дела

герой мъжът ще стане.

Делото дребно ражда страх от смъртта,

а от великото иде вкусът на смъртта!

Утрото не им донесе нищо, денят също. От Кубеалтъ те излизаха само по природна нужда, за съня забравиха, ядене им носеха от султанската кухня направо в залата за заседания на Дивана. Вестите не бяха утешителни. Султанът беше като че ли жив, но не идваше в съзнание и хем съществуваше, хем не съществуваше. Тази неопре-деленост не даваше възможност да се прибегне към решителни действия, а в същото време Роксолана трябваше да сломи нерешителността на Ахмед паша. Не героизъм, не благородство и не коварство, а само отчаяние я тласна към заговор срещу султана. Не можеше да се примири с мисълта, че султан ще стане Селим, а не нейният любим Баязид. Селим е бездушен, а всички бездушни са жестоки. Той ще изпълни кървавия закон на Фатих, ще убие своя брат и всичките му малки синове и сърцето му няма да трепне. А Баязид ще послуша нещастната си майка. Той не би убил брат си, дори да стане султан. Той е толкова добър. Дори кучетата чувствуват добротата му и винаги се втурват подире му на цели сюрии веднага щом се появи по улиците на Стамбул.

Ахмед паша шепнеше уплашено:

— А волята на великия султан?

— Тя би могла да се промени, ако не беше тази внезапна смърт на негово величество. Тази смърт може да донесе неизброими страдания за всички. Аз вече виждам кръвта, която тече между чалмите и брадите. И вашата също, садразам. Тя не ви ли плаши?

Но Ахмед паша се колебаеше, мъчеше се да разбере нещата, мрънкаше. Ако стане султан шехзаде Баязид, тогава какво ще се случи с шехзаде Селим? Тя с насмешка повдигаше вежди и търпеливо му обясняваше. Става дума преди всичко за него самия. За да остане той и занапред велик везир. Това е възможно само ако Соколлу бъде премахнат завинаги и ако Баязид стане султан. Шехзаде Селим междувременно трябва да бъде изпратен със сигурна охрана (за да не му причини някой нещо лошо) в летния султански дворец на Босфора. Рустем паша ли? Той е дамат, това му стига. От днес нататък тя вече не е султанка, а валиде. И не султанът е над нея, както е било досега, а тя е над султана, защото той й е син, а тя негова майка. Тя е равнодушна към властта, но благополучието на държавата и всички земи и хора по тях е над всичко.

Така минаха още един ден и една нощ. А на разсъмване дойде главният султански лекар Рамадан и съобщи:

— Великият падишах се върна към живота!

— Не е вярно — тихо промълви Роксолана, чувствувайки как световете рухват над нея, затрупвайки дребното й тяло под своите отломки. — Това не може да бъде!

— Султанът поиска вода и попита за вас, ваше величество! Тя дълго седя вцепенена, после каза:

— Султанът вече не може да се върне към живота. Чувате ли? Трябва да се смята за мъртъв.

Стана и тръгна да излиза от Кубеалтъ. На прага се спря, извика Баязид и бързо му зашепна в лицето:

— Вземай хората си и бягай при онзи самозванец. Донесеш ли главата му на султана, ще бъдеш помилван. Не се бави, докато още можеш да излезеш от вратата на Топкапъ и Стамбул! Ох, да имаше и ти двойник! Да изпратим двойника при двойника — и нека се бият. Но няма спасение — трябва сам да отидеш.

— А вие, ваше величество? — изплаши се той за нея.

— Ще остана тук. Да защищавам твоя живот. И своя. Той хвана ръцете на майка си.

— Но как така? Как?

— Така, както го правех досега. Понеже съм нужна на децата си само с моите мъки.

Ахмед паша съвсем се обърка. Опита се да задържи при себе си Рамадан, като уж разпитваше за състоянието на падишаха, а в същото време се надяваше, че без мъдрия арабин там всичко ще стане от само себе си и султанът ще напусне завинаги този свят. Но и не смееше да задържа дълго лекаря, за да не се досетят за престъпните му намерения, особено след като огромният главен евнух изпрати султанката до нейните покои и поглеждаше садразама не твърде доброжелателно с изцъклените си босненски очи. И той бе босненец, както и Мехмед Соколлу. От тези хора не чакай милост.

Най-сетне великият везир реши сам да отиде до султанските покои, та ако се яви възможност, да честити на негово величество падишаха оздравяването и веднага да разпрати вестоносци по столицата с добрата вест.

Не го задържаше никой, а и той не задържаше повече при себе си султанския лекар.

Изминаха още три дена и три нощи, откакто султанът бе отворил очи и бе попитал за Хасеки. Тя не дойде при него и той не я викаше повече, макар че смъртта се бе отдалечила от него окончателно. Дали беше още твърде немощен, или вече беше подушил измяната й? Може би сега мисли как да я накаже? Лесно е да се осъди държавната измяна, но как да се осъди човешката? И кой би могъл да му разкрие нейната невярност?

Съжаляваше, че нейният верен Хасан не беше до нея. Той би й донесъл всички вести, добри и лоши, а при нужда и би я защитил от опасност, а ако се окалсеше, че и той е безсилен, би я предупредил навреме. Но сега тя трябваше да разчита само на собствените си сили и на щастливата съдба.