Павло Загребелни
Роксолана (33)

СТЪЛБОВЕТЕ

Сградите се държат на стълбове, царствата — на верни хора. При Османовци никой не знаеше какъв ще бъде, каква висока (или пък злочеста) участ го очаква — и в това беше цялата привлекателност на живота. Може би и тази държава беше станала толкова могъща благодарение на това, че хората не знаеха предназначението си, защото във всеки от тях имаше неограничени възможности, всеки молсеше да стигне дори до велик везир, стига да съумееше пръв да викне „Аллах е велик!“, пръв да замахне със сабята или да се покачи на стените на вражеската крепост. Надеждата и отчаянието, насладата от успехите и предчувствието за катастрофа, гласът на здравия разум и бушуването на страстите — всичко това като че ли беше непознато и чуждо за османците, които лсивееха само с войната, без каквито и да е други отклонения, нито крачка извън нея, сякаш имаха наочници не само на очите си, а и в съзнанието си.

Но те знаеха, че султанът винаги бди над тях, всичко вижда и ще ги награди както трябва за храбростта, като постави отличилите се на мястото на ленивите, понеже всички могат да бъдат заменени, освен самия той. До властта се докопваха не най-способните и образованите и дори не най-богатите, а най-смелите, отчаяните и дръзките.

След Ибрахим за велик везир беше обявен арбанасецът Аяс наша, един човек, който не молсеше да свърже две думи, затова пък в битките беше винаги пръв и най-силно викаше „Аллах е велик!“, а със сабята си можеше да разсече кон заедно с ездача. В здравото му като каменен стълб туловище имаше толкова зверска сила, че той я пръскаше навсякъде просто със зловеща неукротимост: по време на поход не слизаше от коня си, в битките не знаеше почивка, в Дивана молсеше да заседава с месеци, сякаш не ядеше и не пиеше, и имаше най-големия харем в империята, в който беше на-плодил над сто деца от жените и наложниците си. Като стана велик везир, той помоли султанката да го приеме и тя милостиво го прие в кьошка „Гюлхане“ с белите килими. Султанката покани великия везир да седне на белия килим срещу нея и дори нареди да донесат вино. Като седна, Аяс паша не се смали и стърчеше пред нея като стълб, гледаше тъпо и говореше нещо, но какво именно, Роксолана не молсеше да разбере.

Тя се обърна към него ласкаво и го помоли да говори по-спокойно, но той задърдори още по-неясно и тогава султанката заповяда на слугите да донесат писмен прибор за великия везир. Нека той напише всичко, което иска да каже, за да може тя да го прочете не сама, а заедно с негово величество падишаха, нека аллах продължи сянката му на земята.

Арбанасецът сграбчи перото и като разпръскваше синьото мастило и късаше скъпата копринена хартия, започна да драска криволици така бързо, както говореше, и когато протегна листа на султанката, тя не видя там никакви букви и нищо написано, а по целия лист пълзяха някакви змийчета, мъчейки се да погълнат едно друго.

— Добре — усмихна се Роксолана на съвсем объркания Аяс паша, — ние ще прочетем това с негово величество.

Когато тя разказа на Сюлейман за великия везир и показа неговите драсканици, султанът каза:

— Зная за него всичко. Може би за царството е нужен такъв човек. Той наистина е глупак, но затова пък е верен и неподкупен. А исках да ти кажа, че именно той и главният драгоман Юнус бей свалиха Ибрахим, разкривайки неговата подла същност.

— Нима престъпните намерения на Ибрахим не ги разкрихте навреме самият вие, мой повелителю, без чиято и да е помощ?

— Аз бях заслепен, но ми отвориха очите.

— Вие просто твърде дълго търпяхте до своята справедлива и светла особа този тъмен човек, напомнящ тракийския цар Диомед, който е хранил конете с човешко месо. Аяс паша няма никакви особени заслуги. Нима може в една държава, където има много умни хора, да се допуска да стават велики везири негодници или глупаци?

— А как да се намерят умни? — мрачно попита султанът.

На стария Касъм паша султанът най-после даде почивка и за втори везир назначи румелийския бейлербей Лютфи паша, когото ожени за сестра си Хатидже, за да не скърби за Ибрахим. Лютфи паша, за разлика от Аяс паша, беше човек знаещ, воин и дипломат, имаше необуздан нрав както в битките, така и в пороците, обичаше млади момчета и ненавиждаше жените, а когато след смъртта на Аяс паша стана велик везир, заповяда да изловят в Стамбул неверните жени и да им изрежат с бръснач онези части от тялото, които е срамно дори да се назоват. Хатидже нарече мъжа си безсрамник и той я преби от бой. Когато султанът узна за това, Люфти паша беше качен гол на магаре и изведен извън стените на Стамбул. След това той щеше да прекара дълги години в заточение в приморския град Димотика и да напише там Османската история и „Асафнаме“ — книга за длъжността на великия везир.

Мястото на Лютфи паша щеше да заеме евнухът Сюлейман паша, когото султанът щеше да повика от Египет. Сюлейман паша по това време беше вече на осемдесет години и беше зъл като всички евнуси. С неговата поява в Дивана там завря и закипя, като в казан с чорба, евнухът се караше с всички везири и едва не крещеше и на самия султан. Сюлейман тайнствено се подсмиваше, слушайки разправиите в Дивана. Чрез своите везири той допълваше всичко, от което го беше избавила природата. Смяташе, че е надарен само с добродетели и е лишен от недостатъци. Беше глава на държава, която винаги се извисяваше в небесата и облаците. А везирите трябваше да бъдат краката, които да затъват дълбоко в калта на всекидневието. Вече бе опитал да издигне един от тях до своята висота. И какво излезе? Ибрахим посегна на най-високата власт — и трябваше да бъде отстранен. Пред Ибрахим не смееха да възразяват и много неща понякога се решаваха твърде прибързано, поради което необходимото спокойствие в държавата постепенно изчезваше и над всичко надвисваше някаква неясна заплаха. Ибрахим стигна до нахалството да говори и пише „Аз казах“, „Аз реших“, „Аз смятам“, когато такова право имаше само султанът, защото само той единствен се смяташе за личност, а всички останали — без-лика тълпа, поданици, роби. Никой няма право да казва: „Аз мисля“, „Аз настоявам“, „Аз моля“. Трябва да се казва само: „Съществува мнение“, „Нужно е“, „Ние молим“.

Премахната бе всяка възможност за лично съществуване. Империята беше все едно Топкапъ, а Топкапь беше все едно империята. Над тях беше султанът с неограничената си власт, която изключваше дори мисълта за личен живот на поданиците. Никой не принадлежеше на себе си — нито в леглото, нито в гроба. Султанският Диван не правеше изключение, понеже везирите бяха издигнати само над простия народ, а не над султана, те бяха стълбовете, на които се държеше Златният трон на падишаха, само мъртво дърво и мъртъв камък — това беше всичко. Душите на везирите бяха изпълнени с мързел, тъпота и страх и те трепереха пред султана. Но нали султанът можеше да си вземе и умен помощник, за да сплаши повече глупците? Никой не знаеше това.