Павло Загребелни
Роксолана (36)

РУСТЕМ

Този човек се надсмиваше над целия свят. Отплащаше му с ненавист за това, че един османски емин^[1] бе го напъхал още като дете в дисагите си и го бе докарал в Стамбул, бе го хвърлил в конюшнята сред конете, където момчето трябваше или да живее, или да умре и където той растеше, лишен от всичко човешко. Израсна толкова зъл, че когато го ухапа султанският кон, той ухапа коня! Като че ли с уважение се отнасяше само към падишаха и към Роксолана и то не затова, че е султанка, а заради произхода й. Сам предложи на султана да обучи Роксолана да язди. Беше още когато тя нямаше власт, по времето на валиде ханъм и Ибрахим. Какъв шум се вдигна тогава в двора! Дори великият мюфтия заяви пред султана, че подобна постъпка на султанската жена противоречала на шери-ата. А какво я интересуваха техните закони? Може би в кръвта й бушуваше дивата ярост на скитите и мъжеството на амазонките? Може би беше родена да препуска с коне по степите, а не да вехне зад дървените решетки на Топкапъ, та макар и да са позлатени?

Рустем тогава каза: „Всички престъпници имат обичай да не питат човека за бъдещето му и никога да не обръщат внимание на миналото. А какво е човек без минало? Окъсан и гол като просяк пред джамия.“

Той трябваше да пристигне и да обучи Михримах да язди. При общуването с такива хора като Рустем по-ясна става самата същност на живота. Как бе могла да забрави за него, как?

Рустем като че ли не бе свикнал да го забравят. Тези, с които биваше, го помнеха дълго, защото го ненавиждаха. Но изчезнеше ли от очите — изтриваха го от паметта. Далечният босненски род Опукович, от който произлизаше, навярно просто бе забравил онова опулено петгодишно момче, което преди тридесет години един султански емин бе изтръгнал от ръцете на нещастната му майка. Ако го помнеше някой там, то беше може би само родната му майка Ивица. Ако не бе умряла от мъка. А иначе си беше сам на света, като месецът на небето.

Навярно му бе провървяло, че бе хвърлен тогава в конюшните (след време той дори в спомените си не употребяваше тази груба дума „хвърлен“, а я заменяше с почетната „определен“).

Детството му минаваше там, сред острите миризми на султанските конюшни, сред пръхтенето на конете и ругатните на старите коня-ри и като че ли там щеше да премине и целият му живот. Постепенно той свикна с противното топло дихание на конюшните. Беше лишен от свобода и желания, пропит от собствена и конска пот, прикован към тези четириноги загадъчни същества и подчинен на техния нрав. Конюшнята потискаше и не даваше нито миг покой, ала в същото време и спасяваше от застрашителната власт на големия свят, който се простираше зад нейните кирпичени стени и плашеше босненското момче със своята непонятност и жестокост. В конюшнята сте само ти и конете и ти си може би по-силен от другите хора благодарение на дивата сила на конете, и за тебе не остава нищо човешко. Конюшнята налага своите задължения, но в същото време и освобождава от всичко, което преследва, дразни и мъчи човека. Конете са винаги само коне, докато хората могат да се превърнат във всичко на света и никога не знаеш какво да чакаш от тях.

Малкият Рустем (така го нарекоха, когато му отнеха бащината вяра и майчиното име Драган), външно беше недодялан и муден като всички босненски момчета, но край конете сякаш се прераждаше, ставаше бърз и чевръст. В конюшнята никой не можеше да се мери с него, и конете като че ли чувствуваха умението му, а султан Сюлейман, който, спомняйки си младостта, идваше понякога в конюшнята да подковава конете, като се хвалеше, че си изкарва хляба, забеляза и отдели Рустем, и не след дълго той беше определен (този път наистина беше определен) да се грижи за врания султански кои. И оттогава вече никой не можеше да угоди на Сюлейман така, никой не можеше така да очисти и оседлае султанския кон и така да го доведе на неговия господар, както този мрачен босненец. Цялата конюшня намрази Рустем, а след това го намрази султанският двор, омразата се прехвърли като огън по суха трева във войската и едва ли не върху целия видим свят, понеже светът никога не прощава успеха.

Отначало Рустем не забелязваше нищо. Живееше сред конете, грижеше се да са овреме разседлани, изчеткани и почистени до блясък, да имат влажен овес в улея и прясно сено, извеждаше ги заедно с другите свои другари на разходка, а нощем, когато никой не виждаше, препускаха с тях, за да не се застояват. Конете се плашеха от тъмнината, надуваха корем под ремъците и трепкаха, мърдаха уши, озъбваха големите си жълти зъби, престъпваха от крак на крак и уплашено пръхтяха. Когато се измъкваха от задухата на конюшнята, цвилеха силно и радостно и понасяха своите ездачи в тъмнината, в безкрайния простор, а те седяха върху конете настръхнали, чувствителни, опиянени от свободата, забравили вече кога са били хора (понеже такива оставаха само на сън) и им се струваше, че животът е само това лудо препускане с коне, а всичко останало е досадни задължения, скука и дреболии.

В султанската конюшня Рустем най-добре от всички можеше да обуздае разярените коне и при това проявяваше такава жестокост, че всички останали коняри неволно се бояха от него, макар че никой от тях не беше ангел, а бяха хора закоравели, злобни, ненавиждащи. Сред тези самотни, мълчаливи хора Рустем растеше още по-самотен и мълчалив от тях. Висок, мрачен, кривокрак, с някакво застинало лице, скрито в остра черна растителност, този човек се ползваше с такова общо презрение и омраза, че никой не можеше да проумее и разбере благосклонността на султана към него. Рустем виждаше с каква ненавист е обкръжен, но не се умилкваше пред никого, не се боеше от враждебността на околния свят. В непокорната му босненска глава се роди мисъл не само да отмъщава на този свят, но и с всички средства да го унищожава. Но с какво можеше да отмъсти? Човек на този свят трябва да има свое оръжие.

Както хищникът — зъби и нокти, както змията — отрова, както бог — гръмове и мълнии, както жената — красота и привлекателност. Както се хвърляше безстрашно срещу разярените коне, така Рустем започна да се вклинява в човешката реч, вметвайки в нея понякога зли, присмехулни слова, язвителни ругатни и издевателски възклицания. Скоро той почувствува, че има истинска дарба да ругае. Правеше го просто с гениална грубост. Онези, които ругаеше, не можеха да му простят това и го намразваха още по-люто, а той се разпалваше от това по-силно и сипеше ругатните си неуморно и щедро.

— Аллах е против всички и аз съм против всички. А всички са против мене — казваше Рустем.

Беше самотен като аллах.

Може би султан Сюлейман, който всъщност беше също безнадеждно самотен на този свят, бе почувствувал тъкмо това и издигна Рустем за началник на султанските конюшни. Изглежда, че в безкрайната империя съществуваха само трима души, с които падишахът обичаше да разговаря: любимата му жена Хасеки, всемогъщият Ибрахим и този мрачен босненец, просмукан от острите миризми на конска пот и конска пикоч. На султана допадаха мрачният Рустемов хумор и безпощадният му език. Сам беше от мрачните хора, но беше принуден да съчетава своята мрачност с величието, понеже го налагаше положението му. Затова с удоволствие слушаше човека, който не беше скован ни от дълг, ни от положение и който ако ли не беше напълно свободен, то можеше да прави каквото си иска. Тридесетгодишен, Рустем вече имаше звание на паша, макар да не беше се отличил нито в битките, нито в нещо друго, а умееше само да гледа коне, да ги оседлава, да препуска и да живее с тях.

Ибрахим, който отстраняваше ревниво всички, които се мъчеха да заемат макар и малко място в сърцето на султана, оставаше безсилен само пред двама: пред Роксолана, чиито чародейства превъзхождаха неговите хитрости, и пред Рустем — може би единственият човек в империята, който говореше всичко, каквото мислеше и просто убиваше с думите си. За Ибрахим, когато стана всемогъщ велик везир, а след това когато се нарече втори султан, безжалостно унищожавайки всички противници, Рустем каза: „Ако на земята дойдеше самият аллах, Ибрахим би заповядал да хвърлят и на неговия врат черен шнур.“

Ибрахим плати на главния коняр, като изпрати от Халеб в Стам-бул по време на персийския поход ферман, според който на Рустем се даваше санджакът Диарбекир в самия край на империята, до къзълбашите. Огромни високи планини, вечни снегове, пущинаци, своеволни реки, препускащи по равнините, сменяйки коритата си, диви племена, които никога не можеха да бъдат усмирени. Но щом са те направили паша — иди и управлявай. Рустем помоли султана да го остави в Стамбул в конюшните, но Сюлейман не поиска да се намесва в работите на своя всемогъщ любимец.

„Като си дойде Ибрахим, тогава ще му кажа да те върне обратно.“

Но навярно беше забравил, а може и да му бе казал, но наскоро Ибрахим беше убит и нямаше кой да изпълни султанската повеля — така Рустем си остана в Диарбекир. Знаеше, че в двора има цели тълпи подлизурковци и няма защо и да се надява да се добере през тях до султана. Макар че сега като санджакбей Рустем беше принуден да работи с хора, той все едно не можеше да се избави от чувството за самота, която забравяше само когато оставаше сам с конете, когато отиваше в конюшнята, където беше чисто като в джамия, а тежкият мирис на конска пикоч и тор като че ли го отделяше от суетата и скуката на света.

Рустем, който вече беше паша с голяма свита, обичаше и сега както някога да язди с конете нощем, да препуска по непроходими места под чуждите звезди, без да знае накъде и защо.

Самотен като чужда звезда на вечерното небе.

За цял живот ще запомни своята последна нощ в Диарбекир. Как препускаше на коня, а между дърветата след него препускаше и тънкият като конец златен сърп на новия месец, носеше се по небето безмълвно и загадъчно и нито изоставаше, нито го изпреварваше. Но пътят изведнъж изви и месецът се озова далеч пред него. Рустем го гонеше и все не можеше да го стигне — далечното мъртво светило не се приближаваше, беше недостижимо, като съдбата.

Рустем задържа коня и го пусна вървешком. Движеше се дълго така като човек, който няма закъде да бърза. И тук, посред нощта, по непознатия път го настигна султанският вестоносец от Стамбул и му връчи ферман от самия падишах. Вестоносецът с девет души охрана беше препускал от Стамбул денем и нощем, правейки само най-необходими спирки в кервансараите и хановете, за да връчи султанския ферман на пашата там, където и както го свари, и ферманът трябваше да бъде незабавно прочетен и волята на падишаха също така незабавно изпълнена.

Чаушите светеха на Рустем със запалени сухи съчки, докато той разчупваше печата на скъпоценното послание и, шумно дишайки, бавно четеше фермана. Султанът го викаше в столицата, даваше му високото звание везир, въвеждаше го в своя Диван и заповядваше, като остави всичко, да пристигне колкото е възможно по-скоро в подножието на неговия трон.

Запалената съчка изгасна и никой не видя израза върху лицето на мрачния паша след прочитането на фермана. Рустем въздъхна и си помисли: „Да те направят везир — все едно да ти дадат змия в ръцете: не можеш я задържа, защото се изплъзва, а пуснеш ли я — ще те ухапе.“ Но си премълча и допря в знак на покорство фермана до челото си, а след това целуна султанската тугра и викна на охраната си почти оживено:

— Към Стамбул!

Спомни си със злоба пропилените на края на света няколко години от своя живот. Едва сега осъзна, че за безпощадния му ум няма истинска храна там, където го заобикалят само подчинени, където думите му се възприемат с робска покорност. Земята и хората тук му бяха напълно подвластни и му се подчиняваха не само конете, но колкото и да беше странно, това не му носеше радост, душата му бе изпълнена с неясна и безпричинна мъка и едва сега, като прочете султанския ферман, с който го викаха в Стамбул, разбра: роден е да се присмива не на онези, които са по-ниско от него, не на малките и дребните, а само на най-голямата и страшна сила. Там е истинският живот, защото там е опасно, играеш си с огъня и дори да загинеш заради острия си език, ще бъде по-радостно, отколкото да вегетираш тук, на края на света.

И най-ужасната съдба може да се обърне в неочаквано тържество. Рустем се връщаше в Стамбул, изпълнен с мрачна гордост. Спомниха си! Спомниха си за него! На коня за всичките му страдания и търпението му в поход хвърлят наръч сено, а на човека? Или на коня дават паша, а човека го правят паша?

Той тръгна за Стамбул веднага, напусна своя санджак без съжаление и спомени и не слизаше от коня толкова дълго, че се измориха дори свикналите да яздят непрекъснато султански вестоносци. А Рустем се смееше: „Не знам кого за какво са го направили паша, но мене ме направиха, защото обичам да яздя!“

В Коня го очакваше султански подарък: породист кон със скъпи такъми и перо с диамант за чалмата.

„Без моя султан не зная рая!“ — каза Рустем, но лицето му беше толкова мрачно, че никой не му повярва.

В големия кервансарай „Султан хан“ след Коня Рустем беше посрещнат от един голям конен отряд, изпратен от Сюлейман, понеже султанският везир не трябваше да пътува сам, а с войска. Рустем разбра, че го изпитват на разстояние, още преди да е наближил столицата и подножието на трона. Трябваше да прехапе злия си език и да произнесе съвсем несвойствени за него думи.

— Аллах да продължи сянката на земята на нашия велик султан Сюлейман — обръщайки се към конниците, промълви Рустем. — Осемте букви на неговото име са като кървави звезди, които изпращат лъчите си до най-далечните краища на вселената.

По-лесно би му било да язди, без да слиза от коня месец, че и дори три, отколкото да каже това. Но нямаше друг изход. „Виж, като седна в султанския Диван — мрачно си мислеше Рустем, — тогава ще им кажа на всичките. А докато си пробиваш път към него, трябва да си подвиеш опашката.“

Препускаше непрекъснато, без да даде почивка на везирска-та си войска. Срещнаха го още веднъж султански пратеници с дарове.

Измъчи се сам, измъчи и хората и конете, но пристигна в Стамбул с надеждата, че султанът ще го приеме веднага и тържествено ще го въведе в Дивана; вместо това беше му наредено да чака в същата къща, която заемаше като главен коняр, а след това дойде някогашният еничарин Хасан ага и поведе Рустем при султанката Роксо-лана.

На времето, като султански главен коняр, Рустам беше учил Роксолана да язди. Обучението не продължи дълго, защото ученичката се оказа схватлива. Рустем като че ли само веднъж качи султанската жена на седлото и нямаше никакъв спомен от докосването до тази знатна жена, понеже жените изобщо не му правеха никакво впечатление. Сега не знаеше да се учудва ли, или да се ядосва на това странно посрещане: вместо султана среща го само султанката. И затова ли препускаше с конете през цялата империя? Султанката ли да види? Но какво ще видиш у нея? У жените, както и у конете, най-главното са шията, коленете и копитата. Но у коня всичко е наяве, докато у султанката е скрито навеки за всички чужди погледи.

Все пак малко се поуспокои от своите мисли и вървеше след Хасан ага по заплетените преходи на Топкапъ с весела усмивка: „Я да видим копитата на султанката.“

Роксолана го порази с такава приветлива недостъпност, че той замръзна и с усилие се поклони, а устата си въобще не можа да отвори.

— Радвам се да те видя, везире — ласкаво произнесе султанката.

Недодяланият босненец кимна с глава, но не можа да изрече нито дума.

— Ние с негово величество султана искаме да те помолим… Да го помолят? Е кога султаните са молили някого?

— Да те помолим да научиш нашата нежна Михримах да язди кон.

Рустем се вцепени. Направили са го везир само за да учи знатната сополанка да язди? Е, да речем, тя не е робиня, каквато беше някога майка й, а височайша принцеса, и той ще качва на седлото вече не робска, а благородна султанска плът, но какво се беше променило за него?

Той стоя толкова дълго и с такъв смаян израз на лицето, че Роксолана се засмя и махна с ръка:

— Виждам каква радост е за тебе това, везире. Ще предам на негово величество султана. А сега можеш да си вървиш. Хасан ага ще ти каже кога трябва да започнеш.

Хасан ага отново го водеше по дворцовите преходи, но сега вече Рустем се надсмиваше в душата на самия себе си. Спомни си как в Корана са наричани конете: винаги само благородни. А ездачите — само верни. Ездачите дори не бяха и сънували благородство. Така беше и с него. Няма да достигне дори конското благородство. Винаги ще си остава верен.