Павло Загребелни
Роксолана (52)

ДНЕПЪР

А Хасан лежеше на днепърския бряг (или може би край днепърската вода?) и червеното слънце, което залязваше зад камъша, печално озаряваше лицето и кръвта му.

Днепър течеше неспирно край него към морето, водата плуваше, земята плуваше и Хасан също плуваше бавно и непрестанно и му се струваше, че седи с дяк^[1] Матвей Иванович на покритата с червено московско сукно пейка, а тяхната ладия навлиза в свободни води, веслата играят в слънчевите лъчи и младите гребци, свалили па-муклиените си кафтани и останали само по ризи, дружно пеят:

Ще ида, ще ида, в Цариград ще ида, ще пробия, ще пробия с копие стената, ще отмъкна, ще отмъкна буре пари от хазната, ще измъкна, ще измъкна шуба най-богата!

Земьо родна! Виждам те щедра и цветуща, виждам степите ти широки и реките, пълни със спокойствие и печал, виждам твоите лебедови изгреви след нощта и горите ти, трепкащи като птичи крила, и небето ти високо като усмивката на моята майка, която аз не помня. Загубил бе чет на дните и месеците ту при полския крал, ту при московския цар, сред снеговете и мразовете. Дали си спомня още за него онази нещастна знатна жена, която го изпрати в това безнадеждно пътуване?

При краля той така и не успя да направи нещо. Може и да му вярваха, но всички негови молби и увещания посрещаха само с почтителна усмивка. Значи, вече три години султанът се бие с шаха и е изтощен докрай? Скоро всички народи ще въздъхнат с облекчение. Не желае ли пан посланикът да вземе участие в лова за зубри? Това е такова рядко развлечение! Империята е отслабена? Стам-бул е без войска, а крайните санджаци са объркани и уплашени? Това би било от голяма полза за християнския свят. А не иска ли пан посланикът да направи малка разходка до имението на първия архиепископ? След това пътешествие той имаше какво да разкаже в Стамбул.

Ето как се отнасяха с него. Можеха да го държат така и до края на света, а той се терзаеше душевно и със страх си мислеше: какво ще занесе на тази, която го изпрати? Би склонил изобщо да не се връща, отколкото да се изправи пред нея с празни ръце и с празни слова.

Отчаян, той се запъти при московския цар. Присъедини се към московското пратеничество, донесло на краля неизвестно кое подред послание от своя загадъчен владетел, който настояваше да му бъде призната царската титла. Като не знаеше как да се представи, Хасан махна с ръка: все някак си ще се оправи. Да се представи в Москва като посланик не можеше, понеже нямаше нито писма до Иван Василевич, нито грамоти, нито пълномощия. Отчаяните думи на Роксолана да склони било краля, било царя да ударят султанските васали и санджаците на Днепър и Днестър? Но какво са думите? Кой ще вземе да ги слуша, кой ще им повярва? Като се посъветва със своите Хасановци и с московските посланици, реши да каже всичко, както си беше. Той е султански пратеник при краля, но е от християнски произход, тоест пленен е. Сега е избягал от султана, за да се върне при своя народ, и има за московския цар валени вести за самия султан и за неговия васал — кримския хан.

Посланиците по това време си сменяха владетелите както бездомни кучета стопаните. Отиваха ту при един, ту при друг, избираха кой плаща повече, някои служеха едновременно на двама или няколко господари, както правеше Йероним Ласки и никой не се учудваше дори, а ако някой страдаше от това, бяха преди всичко самите посланици, рискуващи собствения си живот, особено когато отиваха при някой деспот. Селим Страшния, бащата на Сюлейман, бе убил няколко чуждестранни посланици, а когато великият мюфтия му бе обърнал внимание, че шериатът повелява да не се убива посланик не в неговата земя, султанът бе отговорил: „Тогава да го обесят с въже, изплетено в неговата земя — и ще спазим шериата!“

В Москва дадоха на Хасан срещу заплащане една сграда с пристав^[2], който пазеше турските хора от всички желаещи да ги видят. Дадоха им и писар, който се грижеше за храната и всичко необходимо, а също им помагаше да се свързват с великите хора, както бяха наричани царските велможи и дяците по приказите^[3]. До царя Хасан изобщо не можеше да стигне — беше му заявено твърдо и недвусмислено. Понеже кой е той? Беглец и изменник. Избягал от турския султан — и толкоз. Има да съобщи нещо важно? Нека го каже. Трябва да моли царя за милост, но пази боже да му досажда с домогванията си. А заявил ли е за стоките, които е внесъл в Москва, и платил ли е мито? Няма стоки, а само злато за издръжка? Златото също е стока. За рубла трябва да плати по три и половина копейки мито.

Хората на Хасан замръзваха сред снеговете и умираха от скука и тъпчене на едно място. Той непрекъснато пишеше до царя, знаейки, че написаното от него не отива по-нататък от дяците, но нямаше друг изход. Заплашваше, че султанът скоро ще се върне в Стамбул и тогава ханът, кротувал в Крим, докато неговият висок покровител се биел с шаха, отново ще започне да напада покрайнините на Московската държава и ще се опита да нападне и самата Москва. В писмата си Хасан се позоваваше на собствения си опит от службата в султанския двор и познаването на обичаите на всички крайни санджаци в Османската империя. Не се решаваше да се позовава на султанката, поемаше всичко върху себе си, отдавна помирил се с мисълта, че се принася в жертва на едно много по-възвишено дело, отколкото неговия собствен живот.

Иай-сетне бе доложено на царя за Хасан и за тревожните вести, които той бе донесъл. За щастие съгледвачите, изпратени надолу по Дон, също бяха доложили за лошите намерения на кримските татари и иай-после бе решено: Иван Василевич изпрати дяк Ржевски с хора далеч от московските застави по Ока и Дон чак да Путивъл, за да приготвят там през зимата ладии и да се спуснат по реката Псьол, а после надолу по Днепър чак до кримските улуси^[4], за да съберат новини и да докарат „езици“, тоест пленници. Толкова далеко на юг московска войска не бе ходила още никога и хората на Ржевски се излагаха на голяма опасност, затова за водач бе определен Хасан, но всички негови хора бяха оставени в Москва като заложници, а и самия него бе наредено да го държат по време на целия поход под око, за да не му се даде възможност да измени и да вмъкне войската в предварително подготвен капан.

Кой беше той? Без род, без племе, без спомени и без история, дори името му бе чуждо. В хрониките само ще се спомене: „Избяга от Крим пленник и каза…“ Няма име и не е казана цялата истина — така са объркани човешките пътища.

Цяла зима той се измъчваше в колибата край дяк Матвей Ивано-вич, опитваше се да помага на хората му да сковават ладии, но не умееше, само им пречеше. Единственото, на което можеше да ги научи, бе да се бият със саби и да стрелят с мушкети, които тук наричаха пищяли^[5]. В това бе ненадминат и тъй като дякът носеше повече огнестрелни припаси, отколкото храна за войската, Хасан имаше възможност да предаде голямото си еничарско умение и да си спечели голямо уважение дори у самия Матвей Иванович.

Дякът по своему жалеше този мустакат човек без род и нощем, когато седяха в тъмното край догарящия огън, размекиат от греяната медовина, се хвалеше с родословието си, чиито корени отиваха в далечни времена, едва ли не до началото на Киевската държава. Произлизаше от Смоленските князе. Един от предците му Фьодор Фьодорович бил феодален княз на град Ржев. Онази част от Ржев, дето била на десния бряг на Волга и досега така си се наричала Княз-фьодоровска. Но най-щастлив от князете Ржевски бил Родион Фьодорович, загинал в Куликовската битка. Стоял да пази фланга на Дмитрий Донской и паднал, без да отстъпи, защото това било полето на честта на цялата Руска земя. А след Куликовската битка татарите се оттеглили далеч зад Перекоп.

— За да нападат Украйна — отбеляза Хасан.

— Но сега ще им дадем да разберат! — тупна го по рамото дякът.

За една зима направиха стотина ладии. Дървото бе сурово и Хасан не вярваше, че тия съдове ще се държат на водата, но в една ладия се качваха по двадесет, че и по тридесет войни и те плуваха. Войската не предизвикваше особено възхищение у някогашния еничарин. Оръжието — лъкове, копия, брадви и басалъци^[6]. Пищялите бяха по една на десетина, но наистина огнестрелни припаси имаше достатъчно. Саби имаха само дякът и болярските синове и само те бяха с ризници и брони, а всички останали бяха с кафтани-памуклийки, които едва ли щяха да ги защитят от татарските стрели. Мизерната храна на тези хора поразяваше Хасан. Макар и сам да живееше в недояждане откакто се помнеше, защото еничарите се иахранваха само когато ограбваха завзетите градове, все пак беше свикнал всеки ден да има ориз в котлето. А тези хора можеха да не ядат по ден и два и търпяха, не се оплакваха, та дори си тананикаха и весели песни.

Ловяха риба, биеха зверове и се снабдяваха, както можеха, по-някого крадяха. Болярските синове си имаха запаси от осолено месо, а дякът имаше дори и подправки към месото — лук и пипер.

Често разпитваха Хасан за Стамбул, за султана, за дворците и богатствата. Той разказваше, понякога внимателно споменавайки и за срещите си със султанката. Слушаха го в захлас и никой не вярваше в това, което им разказваше. Твърде несъвместим бе техният живот с онзи далечен и недостижим задморски свят.

На войниците плащаха по три копейки на ден, но с тях нито можеха да купят нещо, нито да покажат някому тези мизерни пари освен един на друг. Земята бе притихнала и наплашена от ордата, хората се бяха разбягали и се криеха някъде по крепостите — в Киев, в Канев и Черкаси.

Но сега срещу ордата вървеше сила и макар да не бе много голяма, бе здраво стегната в юмрук, беше твърда и най-неочакваното — бе тръгнала на поход по вода, което тук бе още нещо нечувано.

Стотината военни лодки се бяха разтеглили на такова разстояние, че трудно се обхващаха с поглед, и дяк Матвей Иванович, сложил длани на уста, викаше на съседната ладия да не изостава.

Така навлязоха в Днепър и преминаха през Калебердянската забора^[7]. Реката се бе простряла могъща и безбрежна като небето и колкото по-нататък отиваха, толкова повече водата се разширяваше.

Водата в Днепър беше хладна и сладка. Може би тъкмо тази вода бе пил Хасан в забравеното си детство? Кой знае.

Плуваха бавно, често спираха, избирайки незалети от пролетните води острови, а понякога пускаха котва и на брега. Като оставяха дозорници, отяждаха си и си отспиваха, за да съберат сили, понеже пътят бе далечен, опасен и тежък.

Хасан каза на дяк Ржевски, че май познава черкаския предводител княз Вишневецки, та дали да не изпратят при него хора, за да им даде водачи по Днепър да ги преведат през праговете. Но у дя-ка изведнъж възникнаха подозрения и той започна да разпитва Хасан откъде познава този княз, що за човек е той и защо трябва сега да се свързват с него. Хасан само махна с ръка.

— Ех, Матвей Иванович, нали не си в царски приказ, където трябва да се надуваш и да си придаваш важност! Ти си човек от бойното поле и трябва повече да вярваш на хората, които желаят доброто на тази земя. Откъде познавам този княз Вишневецки ли? Ами като живееш на света, все знаеш едно-друго. Князът идва в Стамбул, искаше да служи на султана. Да, но не завари там султана, а султанката го срещна не особено любезно. Подържахме го в най-отвратителния кервансарай, поядоха го там бълхите и не издържа: избяга обратно при своя крал. Чух, че си бил изкопчил кметството на Черкаси.

— Щом е такъв несигурен човек, дето бяга насам-натам, как можем да разчитаме на него?

— На него не, а на казаците. Ще помолим да даде казаци да ни придружават. А самият княз дори добра дума не заслужава. Бягал е и пак ще бяга. И дори не от по-слабия при по-силния, а където има по-голяма изгода. Ей на, ще чуе, че царската войска е минала вече и по Днепър — и току-виж хукне и при царя.

Но дякът не отстъпваше:

— Царската повеля бе да те вземем тебе за водач и повече никой не ни трябва. За какво са ти тия казаци? Имам си свои — путивълски. Също са казаци, могат да стрелят, да се бият пеша и на коне. Какво повече?

— Аз ще те преведа, Матвей Иванович, до агарянците, ако ги видим. Ще ти покажа кой, къде и как да застане, та да ги ударим най-добре, понеже им знам военните чалъми и хитрости. Но пътя дотам не мога да намеря.

— Днепър ще ни заведе.

— Днепър е голям. Трябва да го познаваш. А аз, кажи го, съм за първи път тук, както и ти, дяче.

— Нали каза — избягал си от Стамбул. Не знаеше ли за там пътя?

— Стамбул не е Крим. Ти, ако бе седял само в Москва, щеше ли да знаеш всички пътища на Север или по Дон?

Но тези разговори не доведоха до нищо. Ржевски твърдо спазваше царската заповед: да се придвижват без разгласа, да не се свързват с никого, да следят зорко турския беглец, да не го изпускат и да не проявяват излишна доверчивост.

Плуваха все по-нататък, реката ставаше все по-широка и по-могъща, наливаше се с пролетни води. Нощем славеите пееха така звънко във върбалаците, че песните им ехтяха. Слънцето грееше все по-ясно и стопляше все по-силно, гребците разкопчаваха дебелите си кафтани, а после и съвсем ги сваляха, оставаха само по ризи, млади, светлокоси — не войни, а добри пътешественици в този зелен тих край. Вече пред праговете, като не знаеха как да се промъкнат по-нататък, спряха до два острова сред реката. Дякът с Хасан и болярските синове се настаниха на по-малкото островче, а ладиите закотвиха на големия дълъг остров, който бе малко по-нагоре по течението.

Още не бяха се разположили и озърнали както трябва, когато на малкото островче кой знае откъде доплуваха няколко вехти на вид лодки и от тях на пясъка наскачаха високи, яки мъже със саби и пушки, с груби бели ризи и с наметки отгоре, с високи шапки, мустакати като Хасан, някак си като че ли прекалено строги, но и добродушни в същото време.

Хората на дяка грабнаха пищялите, но пришълците не се уплашиха, вървяха си спокойно, приближаваха се и един от тях предупредително вдигна ръка.

— Кои сте вие? — извика дякът.

— Казаци сме — каза този, който бе вдигнал ръка.

— Откъде сте? — разпитваше Ржевски.

— Оттук сме, откъде да сме? Аз съм атаман Мина или Млински, а този е атаман Михайло или Ескович. Хората ни са там на брега, а пък ние прескочихме до вас да се представим.

Трябваше да сведат пищялите, понеже казаците дойдоха съвсем близо и съдейки по всичко, изглеждаха мирни хора.

— Че как не ви беше страх да доплувате насам? — не можеше да повярва дякът. — Видяхте ли каква сила имам?

— Видяхме, ами — каза Мина, — ако беше агарянска сила, вече да сме я прегазили. Но гледаме: на бога се молят, по нашенски приказват — значи са добри хора, трябва да им се помогне. С Михайло ви доведохме малко от своите казаци. Аз имам сто, а Михайло двеста, ама моите са такива, че всеки го бива за стотина, понеже това са казаци-превозвачи, не знам чували ли сте за такива.

— Аз съм чувал — каза Хасан, — но ти мене не гледай.

— Че ти си без коса, кой ще те гледа? — засмя се Мина. — Агарянин ли си, или потурнак? Хванаха ли те, или сам избяга? Но все едно, щом си тук. Та ето на. Нашите казаци воюват с агарянците не само на суша, а и по море. Не всички отиват в морето, а само най-смелите и тези, които могат да му понасят миризмата. Навлизат с лодки в морето и отиват покрай брега отдясно чак до турските покрайнини, стигат и до Цариград. Когато се натъкнат на турски галери, смятат, че е по-добре да загинат, отколкото безсрамно да бягат или да се предадат и затова често побеждават, попадайки дори в трудно положение. Лодките им макар и да не са големи — за по двадесет-тридесет души — ама искат време, за да се направят, и се е случвало, докато казаците ги дълбаят на Томаковския или на Чортомлицкия остров, „кримчаците“ да усетят работата и да поставят край Къзъкермен стража и на брега, и на водата, понеже там Днепър е преграден с железни вериги, докарани от Стамбул, и тези вериги са на плавници, та когато чакат казаци, на плавниците засяда и стража. А ние какво правим? Дяламе си лодките тук някъде, а после се събираме на оня остров, където сега са закотвени вашите ладии, него го наричаме Станов, а ей тоя остров, дето сте вие, сега вече можем да го наречем Московски, защо пък не? Плаването ни започва тъкмо от Становия остров. И моите момци-превоз-вачи превеждат, както вече казах, през праговете. Никой не може да мине както тях и всеки път от казаците чакат или живот, или смърт. То може и по суша, ако някой има страх от водата, ама е тежко и дълго, „кримчаците“ могат да те видят и тогава едва ли ще се добереш скришом до морето. Пък и на казака му се ще да си поиграе със съдбата, преди да е срещнал турчина.

— А колко са праговете? — попита дякът.

— Самите прагове са девет, ама има и прегради, бентове и водовъртежи, бучки^[8] и просто шипове, освен тях каменни зъбци и подове, водопади, вирове и пропасти, ама не при всяка вода. Сега на праговете приижда голяма вода и ще приижда до празника на светия Христов йерарх Никола, а седмица след празника ще започне да спада по-бързо, отколкото е прииждала. При нас казват така: ако искаш да живееш — да се не напиеш.

— А как прехвърляте ладиите? — поинтересува се дякът. — С хора или празни?

— Хората вървят по брега, а с лодките сме само ние. Но и който е на лодката, други го държат на дълго тънко въже, други се спускат във водата, вдигат лодката над острите камъни и внимателно я спускат на чисто. Ама сами ще видите. Само че ние по колко от своите лодки сме прехвърляли? Най-много по десет. А сто, и то такива тежки — още не е бивало. Ама трябва да опитаме. Ще сепнем самия султан, ако успеем. Като погледнете праговете — сами ще видите.

Още първият праг, до който стигнаха на другия ден, преграждаше цялото течение на Днепър с нащърбен каменен гребен, мрачните черни зъбери стърчаха над водата и потъмнялата вода се хвърляше с дива ярост върху тях, клокочеше и бучеше.

Дякът мълчаливо се прекръсти. Хасан само подсвирна. Дори в неговия богат на приключения еничарски живот не се бе случвало такова нещо.

— Това още не е праг — успокои го Мина, — тук е широко, има откъде да минеш, да заобиколиш. А има и по-страшно. Вълнарят да речем — там прагът прави такова нещо с водата, че тя става като чепкана вълна. Но над всички стои Дядото или Ненаситникът, това вече е прагът на праговете. Минеш ли го, вече можеш да се прекръстиш. Ние там варим и последната каша на острова. Всичко, що е останало от запасите, го хвърляме в казана. Та и острова така наричаме: Кашаварница. А плуването ето оттукя започва.

До равната вода се придвижваха толкова трудно и дълго, че на Хасан му се струваше — никога няма да стигнат, ще се закачат завинаги на тези каменни четки, преграждащи Днепър като творение на нечиста сила.

Но човек забравя опасностите веднага щом останат зад него. Дяк Ржевски, като видя непристъпните скали на Хортица, пожела да спрат там и да започнат изграждането на крепост за московския цар, понеже по-добро място не могло да се намери в цялата земя. Хасан няколко пъти напомняше на дяка, че трябва да вървят по-нататък, защото за крепост не е ставало дума, а недвусмислено намекваха за продължаване на похода и казашките атамани Млински и Ескович, които бяха повели своите казаци самоволно, насърчени и от силата на Ржевски и — главно — от смелите му намерения.

— Трябва да ударим турците, докато още не са усетили нищо! — настояваше Мина-Млински. Ескович мълчаливо засукваше мустак, но бе винаги зад гърба на Млински, като че подкрепяше думите му и със силата си, и с мълчанието.

Най-сетне дякът заповяда да плават по-нататък.

Какво плаване беше само!

До Ислямкермен се приближиха внезапно, та татарите едва успяха да избягат от крепостта на левия бряг и да препуснат към своя хан с отчаяната вест за невиждана сила по Днепър.

Казаците взеха татарските коне и добитъка, та част от хората на дяка яздеха вече заедно с казаците, а в това време лодките, почти без да спират на брега, бързо плуваха надолу.

В Очаков, където трябваше да се намира турският санджакбей, се появиха пак така неочаквано, както и при Ислямкермен. Турският ага успя да избяга, а защитниците се затвориха в крепостта, ала Хасан разположи така казаците и московците, че крепостта бе превзета с един пристъп. Като взеха много „езици“ и докопаха доста стока, отплаваха обратно. Не бягаха, а плаваха като победители, понеже бяха завладели цялата река чак до изворите й, и ето тук ги настигнаха с голяма войска — над десет хиляди — санджакбей-овете от Очаков и Бендери.

Казаците посъветваха да не бягат, а да направят засада в камъ-ша, който тук бе като море, и когато враговете приближиха, дружно гръмнаха по тях с пушките и пищялите. Стрелбата беше страшна.

Камъшът гореше, шум, викове, молитви и проклятия — всичко това трая цял ден, почти половината турци бяха повалени, а останалите започнаха да отстъпват. И точно тогава Хасан бе ударен в гърдите. Той не усети, че е улучен, дори сам стреля и има сила да откликне на вика на Ржевски: „Догонвай ни, Хасане!“ Едва тогава се свлече на земята и сега лежеше край днепърската вода и гледаше червеното слънце над камъша.

Камъшът се прекършваше и пращеше все по-далеч от него, двете сили се разотиваха в различни посоки, едната с победа, другата разбита, а той лежеше по средата, на ничия земя, сам ничий, не спрял на ничий бряг. Кръвта изтичаше от него на широка струя, животът отлиташе, оставаше само тъгата и съжалението за всичко, което не бе направил или не бе могъл да направи и особено му бе жал за онази далечна отчаяна жена, която се бъхтеше сред каменните стени на султанския дворец, мъчейки се да стори нещо за родната земя, и кършеше ръце от безсилие. Никой никога няма да узнае нито намеренията й, нито нейната душа. Трябваше той да разкаже на тези хора за Роксолана, но не успя, все чакаше сгоден час, а този час не дойде — дойде смъртта.

Хасан притвори очи и лежа дълго-дълго. Слънцето се бе свесило вече на самия край на камъша, обгръщаше го мъртва тишина като на онзи свят и от тази тишина изведнъж го обгърнаха ароматите и багрите на Турция; многогласието и врявата на нейните пазари; виковете на мюедзините; стройните чернокоси момичета; червените керемиди на покривите; градините с такава зеленина, че бе трудно да се предаде с думи; слънчевата яркост на пейзажа; мирисът на лавъра; конските табуни и зората над тях; златният месец високо в небето и бялата прах по пътищата, бялата прах, сякаш на земята бяха нападали всички небесни звезди.

И той разбра, че вече никога не ще може да живее без тази вража и в същото време родна земя, но знаеше също, че и никога не ще може вече да се върне в нея, защото умираше.