Павло Загребелни
Роксолана (2)

ИБРАХИМ

Огледалата бяха като водата — с дълбок и загадъчен блясък. Ибрахим обичаше огледалата и своето отражение в тях. Както в детството, когато се оглеждаше във водата. Водата заобикаляше остров Парга. Малкият Георгис всеки ден тичаше на брега да гледа идва ли си неговият татко рибар от морето. Гледаше във водата и виждаше отражението си. Дребен, пъргав, с остри очи. Твърде бледолик в сравнение с мургавите открай време островитяни. Беше взел от тях живостта и пъргавината. А бледността може би се беше породила тъкмо от това вглеждане във водата. Но той не се тревожеше особено. Подсвиркваше си и си пееше, подскачайки ту на единия, ту на другия крак. С удоволствие свиреше с пищялки и с измайсторени от него свирки. Съседските щерки имаха една стара цитра и не след дълго Георгис вече дрънкаше и на цитрата. Бащата се губеше из морето или се наливаше с вино. Синът ли? Освен големия раснат още двама. Расте му отмяна. Дарби ли? Не знаеше такава дума. Майката се сдоби чрез търговеца, който изкупуваше по цялото крайбрежие сюнгер, с една малка виола. Когато минаваше през Парга, той показваше на малкия едно-друго. Не за да го научи, а за да се присмее на рибарския син. Но когато идваше след месец, малкият вече свиреше само веднъж чутото. Все едно, че на острова имаше учител. Ходеше на брега, чакаше баща си и свиреше ли, свиреше. За морските вълни, за безмълвните камъни, за високото небе. Често заспиваше с виолата в ръце. Спеше на горещите камъни с лице към слънцето, ала лицето му си оставаше бяло. Животът беше лек и привлекателен. Дори когато трябваше понякога да помага на баща си, пак мислеше така. Понеже помагаше само да носят сюнгера на онзи пътуващ търговец. Тогава не се виждаха нито бащата, нито синът. Движеха се две кръгли купчини гъби, а под тях ситнеха два чифта крака. Бащините бяха кафяви, жилави, напукани, целите в драскотини и белези. А мургавите, стройни и тънки, като на козле — на сина. Големият грък и малкият грък. Големият така си и остана грък. Лови някъде риба, вади гъби от морското дъно, суши ги, продава ги на пътуващи търговци и пропива всичко припечелено. Пие неразредено кисело вино като див тракиец. А малкият порасна и вече отдавна не е грък, а Ибрахим ефенди. Той е красив, умен, богат и почти така всемогъщ, както и султан Сюлейман. Но няма защо да се говори за това. В Стамбул дрънкат само глупаците. Истинските хора мълчат и си вършат работата без шум. Човека въобще не го чуват и не го знаят. Особено пък в такъв град, където говори само историята. Единственият начин да те забележат е да биеш на очи. Да умееш да живееш, да се обличаш и издокарваш, да показваш кой си. Ибрахим не беше нито паша^[1], нито санджакбей^[2], нито бейлербей^[3], нито везир^[4], ала могъществото му нямаше граници. „Душата на султана, неговото сърце и дух“ — така бяха нарекли Ибрахим. Със Сюлейман беше прекарал десет години в Маниса, където султан Селим държеше своя единствен син, наследника на трона, като му позволяваше само сегиз-тогиз да поседи като негов заместник в Стамбул, когато той самият потегляше на далечни и тежки походи, както беше преди шест години по време на завладяването на Египет. Султан Селим не обичаше сина си, не обичаше и жена си Хафса, дъщеря на кримския хан, държеше ги далеч от себе си, беше равнодушен към обичайните удоволствия, в харема надникваше рядко и то само за да не се съмнява войската в мъжките му способности, обичаше единствено войната, лова и верните си еничари. Селим знаеше за Ибрахим, както знаеше за всичко в безкрайната си империя. Той намрази вятърничавия грък. Намрази и сина си, задето беше направил свой любимец не войн, а някакъв си развей-прах. Особено не понасяше разкоша в облеклото, към който Ибрахим беше приучил шехзаде^[5] Сюлейман. И затова беше странно, когато султанът изпрати на Сюлейман от Едирне, където беше отишъл на голям лов в началото на рамазана^[6], скъпа риза от тънка коприна. Валиде^[7] Хафса не даде на сина си да облече ризата. Извика един от балтаджиите^[8], който веднъж се беше отнесъл с нея неучтиво, и каза, че му прощава и му дарява за прошка скъпа риза. Такава риза би приличала и на самия султан. Балтаджията я облече и още същия ден издъхна в страшни мъки. Селим беше изпратил на сина си пропита с отрова риза. Защо? Вечно ли мислеше да живее, та искаше да премахне единствения си наследник? Или не го беше грижа за достойно продължение на рода на Османовци, на могъщото разклонение на Османовото дърво? Шехзадето тогава не спа цяла нощ и непрекъснато пита Ибрахим. Ибрахим изброяваше примери от историята. Там можеха да се намерят и къде по-страшни неща. Но кого ще успокоиш с миналото?

В края на рамазана умря султан Селим. Умря от бъбречна болест по пътя от Стамбул за Едирне, по същите места, от които преди осем години се беше вдигнал срещу родния си баща султан Баязид Справедливия. Може да беше носил неизлечимата болест отдавна и като не беше имал нито време, нито надежда да се добере до престола, беше си разчистил пътя до властта с убийството на своите братя и техните деца, като скъси живота на самия султан Баязид. Носеше в себе си страшната болка и напразно се мъчеше да я заглуши с опиум. Може би със собствената си болка би могъл да оправдае и своята нечовешка жестокост? Жестокостта към враговете вече не учудваше никого: всички Османовци бяха жестоки. Но към родния и единствен син?

Вестта за смъртта в Маниса донесе Ферхад паша, някогашен роб, родом от Шибеник, разбойник и убиец, любимец на Селим и на… Сюлейман. Единия беше очаровал със свирепостта си, а другия — с пъргавия си ум, с песните и сладкодумието си. Бяха го оженили за Сюлеймановата сестра Селджук, горда с красотата си принцеса, и тя, както и валиде ханъм, беше очарована от някогашния роб.

За Османовци произходът никога не бе имал значение. Ценяха се само заслугите, верността, предаността и личните достойнства: който успяваше да викне най-високо при щурмуването на вражеска крепост, да замахне най-силно със сабята, да стъпче най-много врагове, да изблъска с лакти всички наоколо, да върви напред без срам и съвест, само да е за славата на аллаха и угода на султана. Всеки просяк би могъл да стане велик везир, а вчерашен роб — царски зет. Понеже е казано: „Не е ли у тях пътеката до небето?“

Пашата, съсипвайки конете, препускаше от Едирне, за да донесе в Маниса вестта за султановата смърт, преди да узнаят за това в Стамбул. Той караше Сюлейман да бърза: по-скоро, по-скоро! Към столицата, към султанския дворец, докато не са разбрали еничарите, докато стамбулското простолюдие не се е изсипало на улицата. Сюлейман не вярваше. Султанът би могъл да прати нарочно Ферхад паша. Да примами Сюлейман в капана и да свърши с него.

Ферхад паша падаше на колене, целуваше Сюлеймановите стъпки: „Сияние на моите очи! Бих ли посмял аз, твоят роб?…“ Сюлейман кривеше тънките си устни в усмивка. Твърде много черни сенки затъмняваха сиянието на самия Ферхад паша. В царското семейство искаше да властвува сам, не търпеше съперници. Но ако пред шехзадето се умилкваше, Ибрахим ненавиждаше открито. Наричаше го ръжда върху бляскавия меч на Османовци.

След това долетя нов вестоносец. Този път вече от великия везир Пири Мехмед паша и от Стамбул. Мъдрият Пири Мехмед беше изпратил на Сюлейман копринен свитък: „До моя пречестит повелител. На двадесет и седмия ден на рамазана почина в името на аллаха пресветлият султан Селим. Смъртта му е скрита от войската. Оставам на заповедите на моя пречестит господар.“

Сюлейман целуна свитъка. Взе със себе си Ибрахим и Ферхад паша. Ибрахим за себе си, а пашата за еничарите. Сменяха конете на всеки три часа. Ферхад паша се подиграваше с Ибрахим: „Ще се потрошиш!“ — „Ще доживея до погребението ти!“ — „Мисли кому го казваш!“ — „Помислих вече.“ Сюлейман не усмиряваше двамата си любимци. Единият — негов собствен, а другият — на цялото султанско семейство. Може би чакаше да види кой кого ще надвие?

На върха на петия от седемте стамбулски хълма Сюлейман се поклони на покойния султан и първото, което разпореди, беше: на това място да се издигне джамия, тюрбе^[9] и медресе^[10] в чест на великия покойник. Едва тогава влезе в двореца Топкапъ.

Като чуха за Селимовата смърт, еничарите нададоха вой. Султана те наричаха Явуз — Страшния и с него и те бяха страшни, както никога досега. Свалиха острите си шапки в знак на скръб, сгънаха походните си шатри, завързаха ги, хвърлиха ги на земята, отказвайки се да служат на новия султан. Понеже той служеше само на своите книги, търсейки в тях мъдрост. А мъдростта е на върха на ятагана. Нека се занимава с книгите си!

Сюлейман търпеливо изчакваше да премине метежът на придворната войска. Надяваше се може би на Ферхад паша? Или на стария мъдър Пири Мехмед? После заповяда да отворят хазната и започна щедро да раздава злато и сребро. Еничарите се умириха. Освободи шестстотин бедни египтяни, взети в робство от Селим. Върна всичко на персийските търговци, на които Селим преди похода срещу шах Исмаил беше взел имуществото и стоките и плати милион аспри^[11] обезщетение. За поука и назидание на другите обеси каптан паша^[12] Джафер бей, наречен Кръвопиеца. Никой не знаеше, че това е първото Ибрахимово отмъщение. Дори самият каптан паша не се досещаше за истинската причина на своята смърт. Понеже беше забравил вече как преди петнадесет години беше докарал на своята флагманска галера едно слабо гръцко гяурче с цигулчица и как, подигравайки се и потупвайки косматите си тлъсти гърди, като се криеше под сянката на копринената шатра на кърмата, беше поставил под слънцето на люшкащата се палуба детето и му беше заповядал да свири. И то свиреше. Може би мислеше, че са го хванали на брега тъкмо за да забавлява със свирнята си каптан пашата? И може би се надяваше, че ще го пуснат при татко и мама? „Добре свириш, малкия — каза Джафер бей, — язък дето ще трябва да те продавам! Ала какво мога да сторя аз, бедният слуга на всемогъщия и милосърден аллах?“ И той чак заплака от отчаяние и безнадеждност. Понеже е казано: „Хване ли вълкът някого, вече няма да го пусне в гората.“

Джафер бей продаде малкия Георгис за петдесет дуката на богатата вдовица Ферух хатун от Маниса. Добрата жена не само заплати луди пари за едно нищо и никакво гръцко момче, но не пожали парите си и за най-скъпите учители и за пет години Ибрахим (сега се наричаше така) сякаш отново се роди на света. Не би го познал вече никой от малкия остров Парга. Провървя му дори и в нещастието. Провървя му и още веднъж: шехзаде Сюлейман беше чул на маниската улица как Ибрахим свиреше на виолата. Небесна свирня. Ферух хатун ронеше горещи сълзи, разделяйки се със своя възпитаник. Волята на шехзадето за нея беше над любовта й към Ибрахим. Шестнадесетгодишният шехзаде си купи седемнадесет-годишния роб с редки способности, знания и достойнства. Не можеше да живее без Ибрахим. Наричаше го силяхтар — оръженосец. Ибрахим се отплащаше на Сюлейман с преданост, любов и обожание. Не се задоволяваше да му служи във всичко само с думи, погледи и готовност. Стигаше чак до невероятни неща. Изрязваше Сюлеймановите нокти над сребърна купичка и ги пазеше в розова вода като най-скъпа реликва. Сюлейман пишеше стихове за Ибрахим. Наричаше го макбул — мили, мергуб — желани, махбуб — любими. Често дори спеше с него в една стая, забравяйки за красавиците в своя малък харем. Накара Ибрахим да си създаде собствен харем от робини. Жените също обичаха Ибрахим. Беше пламенен и изтънчен любовник, като всички гърци. Оставаше си грък въпреки всичко. Със Сюлейман четяха Аристотел на гръцки. Спореха за Платон и Сократ също на гръцки. Когато в Стамбул Ибрахим се запозна с богатия венециански търговец Луиджи Грити, първият им разговор беше пак на гръцки. Извънбрачен син на венецианския сенатор Андреа Грити, десет години по-голям от Ибрахим, невиждано богат човек, Луиджи започна да се държи с Ибрахим като с брат. На кипърско вино дълго разговаряха за поезия, за Александър Македонски и Анибал, за ислямското мъд-рословие. Грити беше учил в университетите във Виена и Падуа, а Ибрахим — само при неизвестни улеми.^[13] Единият се беше родил в разкош, другият произлизаше от вековечни дрипльовци. Но кой би забелязал разлика между тях? Пък отгоре на всичко по-големият, по-богат, по-могъщ и по-образован стопанин на къщата отстъпваше на по-младия и неизвестен роб в крайна сметка дори и по отношение на езика! Не се учудваше само Ибрахим. Понеже знаеше онова, което знаеше и Грити — за смъртоносната болест на султан Селим. И че Сюлейман е единственият наследник на престола. А и това, че Ибрахим е душата и сърцето на Сюлейман. Все пак животът е лек и прекрасен. На третия ден след провъзгласяването на Сюлейман за султан Ибрахим получи длъжността надзирател на султанските покои и званието велик соколар. За него беше отделен дом на Атмейдан^[14], близо до античната щерна^[15] Бинбирдирек. От Атмейдан беше съвсем близо до „Света София“^[16] и двореца Топкапъ. Султанът искаше любимецът да му е под ръка. На Атмейдан ставаха прегледите на султанската войска. Там се обучаваха еничарските орди. През него минаваше пътят на тържествените султански излизания — селямлъците^[17]. Атмейдан беше все едно огледалото на султанския Стамбул. А Ибрахим обичаше огледалата. Венецианеца не можеш го учуди с такъв подарък, ала Ибрахим, след като се настани на Атмейдан, често изпращаше на Луиджи Грити в Пера^[18] огледала — ту бронзови, ту сребърни, а се случваше и златни. У османците няма предмети без значение. Водейки потеклото си от невежите селджуци, те не възлагаха големи надежди на писмеността, общуваха според обичая на своите непросветени предци с езика на вещите. Дори и един съвсем неграмотен османец би могъл да състави каквото си иска послание. Огледалото означаваше: „Готов съм всичко да жертвувам за вас.“ Грити на драго сърце се включи в предложената от Ибрахим игра. Изпращаше му грозде, свитъци синя и жълта коприна, сладкиши, клонче алое. Това означаваше: „Сърце мое, обичам ви! Страданията, които изпитвам от любовта си, едва не ме лишават от разсъдък. Душата ми лети към вас с всичката сила на страстта. Полейте с благотворен балсам моите рани!“ Ибрахим му изпращаше златна монета. Това означаваше: „Ще ви обичам още по-силно.“

Изтичаше вторият месец от деня на провъзгласяването на Сюлейман за султан. Като се убеди в щедростта и строгостта на новия падишах, Стамбул утихна. И макар в гигантската империя да пламваха тук-таме бунтове, в столицата животът се нормализираше. Първият признак беше, че търговците изкараха на Безистена скъпи стоки и най-скъпите роби. Луиджи Грити покани чрез пратеник Ибрахим да посети заедно с него Безистена, където трябваше да има редки млади робини. Дори черкезки, които се ценяха най-много. Грити намекваше на Ибрахим, че вече е забравил за неговото робство. Всъщност на тази земя всички са роби. Народът е роб на султаните, султанът е роб на аллаха. За да достави удоволствие на Луиджи, Ибрахим реши да се облече като венециански търговец. Цветни дантели, черно кадифе, златна верижка на шията, пръстени с едри скъпоценни камъни, широкопола шапка със сноп скъпи пера. Обличаха го две гръцки момчета. Красиви и изтънчени като самия Ибрахим. Той се обграждаше само с красиви неща. Искаше да се оглежда в огледалата на живота на другите. Не понасяше евнусите. Не обичаше поруганието над човешката природа. По-добре да убиеш човека, отколкото да го осакатиш. Смъртта трябва също да се разглежда като един от начините да се облекчи човешкият живот. И не на онзи, който убива, а на убивания. Докато си жив, можеш да се утешаваш с подобни размишления. А той беше жив и нямаше намерение да умира. Може би дори никога. Оглеждаше се във венецианското огледало, подарено от Луиджи Грити. Харесваше се сам, както винаги. Тънък, чувствен, изискан. Върху бялото лице изразително се очертаваха устните, под тънките черни мустаци бляскаха равни остри зъби, така гъсто наредени, че изглеждаше да са двойно повече, отколкото трябва. Едни развиват тялото си, а той — духа си. Тялото се приспособяваше към духа, зависеше от него, а духът беше свободен, разкован, милионолик. Тъкмо за това се харесваше Ибрахим удвоен и утроен в огледалата. Там се отразяваше вече не дори външността му, а неповторимият му дух.

Луиджи Грити завари Ибрахим пред огледалото. Сякаш за да угоди на Ибрахим, търговецът се беше облякъл като османец — богат халат от златисто сукно, везани със сърма зелени шалвари, белоснежен копринен тюрбан. Под дебелите катраненочерни вежди като огън святкаха изпъкналите му очи; изгърбен като на султан Мехмед Завоевателя^[19] нос, пищни гъсти мустаци, черна като смола брада. Направо цял паша! Те дълго се смяха, оглеждайки се взаимно. Прегърнаха се и се целунаха по напарфюмираните мустаци. Дори и парфюма си всеки беше подбрал според облеклото — на Луиджи беше източен, а на Ибрахим — италиански, малко женствен, едва ли не като на самата Катерина Сфорца, в съветите на която се вслушваха всички най-знатни и аристократични особи на Европа.

— На носилки или с коне? — попита Ибрахим.

— Само на кон! — разсмя се гръмко Грити, като показваше кривата си сабя в скъпоценна ножница.

Съпровождаха ги около десетина бостанджии^[20], готови на всичко. Те не се учудиха на Ибрахимовия вид. Какво ли не бяха виждали. С главите си отговаряха пред самия султан да бъде цял и не-вредим — това беше всичко. Грити сякаш хич не го беше еня за охраната. Пазеха го парите. Можеше да купи половината Стамбул.

Кой знае къде богатствата бяха повече: в Йедикуле^[21] или у него.

— Забравихме да вземем евнуси — сепна се Грити. Ибрахим нервно изкриви устни.

— Защо са ни? Не смятам, че подобно зрелище украсява истинския мъж.

— Не го украсява, но служи за първи признак на мъжа. Иначе всеки правоверен би трябвало да води подире си целия харем. Трудна работа, нали?

— Един малък харем е по-добър от най-пищните евнуси. Бих се съгласил да си водя дори харема, само не тези скопци. Ала моят харем е само от робини. Това би ми напомняло всеки път за собственото ми положение.

— Не смятате ли, драги мой, че е време вече да промените положението си поне в харема? — присви око Луиджи.

— Твърде отскоро съм в Стамбул. Всички, които познавах, останаха в Маниса.

— Затова пък вас ви познава цял Стамбул. Ибрахим се засмя:

— Съгласете се, скъпи Луиджи, че не мога да взема за кадъни изведнъж всички красавици на Стамбул! Робини — колкото щеш, а законни жени — само четири! Така е наредил пророкът.

— Не е нужно всички. Винаги трябва да се започва с една. Моят приятел Скендер челеби например има млада щерка.

— Скендер челеби? Главният дефтердар?^[22] Той да се сроди с роб?

— Не си спомняйте пак за това, което за вас всъщност вече и не съществува. Колкото до Скендер челеби, той би искал да угоди и на новия султан така, както умееше да угажда на покойния му баща. Само една дума на султан Сюлейман — и Кисайя е ваша кадъна. А тя е същинско цвете от градините на аллаха.

— Как можеш да съдиш за красотата, ако не се убедиш със собствените си очи?

— А нима не ви убеждава имотното положение на Скендер челеби?

— Досега съм се мъчил да си пълня не джобовете, а главата и сърцето.

— Онова, което не съществува, не може да бъде напълнено.

— Какво искате да кажете?

— И най-мъдрият човек може да умре от глад, когато джобовете му са празни — извика Грити толкова силно, като че ли отправяше тези думи към дрипльовците, които се въртяха по тесните сокаци, навирайки се под нозете на конете. — Лично аз държа да се пълни всичко без изключение. Може би на дефтердаря да не му достига тъкмо вашата глава.

— Досега му е била достатъчна собствената му глава.

— Има граница, пред която са безсилни дори такива умове като Скендер челеби. Търговията е като стамбулския Безистен — струва ти се, че си я овладял напълно, а в същото време приличаш на рибар, който вижда, че колкото повече риба лови, толкова повече неуловена. Едни изпадат в отчаяние от подобно откритие, други търсят начин да уловят още повече. Може би на Скендер челеби му липсва именно вашият ум и вашето влияние, както на вас ви липсва свободна жена за харема.

— Нищо не съм казвал за харема. Не съм се увличал от това никога. Ако искате да знаете, за моя харем, макар че е смешно да го кажа и не би трябвало, се грижеше Сюлейман.

— Да се погрижи още. За онзи, който прекарва със султана понякога и нощите глава до глава в разговори, не е трудно да измоли такава дреболия. Една султанова дума — и Скендер челеби сам ще доведе своята прекрасна Кисайя на Атмейдан…

Ибрахим мълчаливо се усмихваше под тънките си мустачки. Тези два вълка — Луиджи Грити и Скендер челеби, очевидно не могат да погълнат плячката, която грабят по цялата империя, нужен им е и трети. Избрали са него. От него не се искат никакви усилия. Всичко ще направят те сами. А Сюлеймановата дума той ще измоли лесно. Само да намекне и султанът сам ще започне да го убеждава да вземе за жена дъщерята на дефтердаря.

— Ще ви изпратя рядко огледало персийска изработка — каза Ибрахим.

— А аз имам за вас още по-рядка златна монета, сечена от най-прочутия италиански майстор — също така отговори Луиджи.

Приближаваха вече към Безистена — главния стамбулски пазар, толкова стар, колкото и Цариград, неизтребим, вечен, безсмъртен. Зад тесните сокаци, зад купчините боклук, зад потоците от нечистотии, зад кръчмите с дим, смрад, зловоиие, ругатни, преяждане и облекчаване, зад гюрултията и блъсканицата, зад слънцето и вятъра имаше цял един град, скрит от света под високи каменни сводове, с десетки улички и преходи, със свои мегдани, водоскоци, потоци и дори със собствена джамия. Тук никога не подухва вятър и въздухът се раздвижва единствено от човешките гласове, от дрънкането на такъмите, от рева на магаретата и виковете на дивите зверове, които се продават на това място, както и живите хора и мъртвите стоки.

Шумът е такъв, сякаш си в огромна морска раковина и звуците няма накъде да се освободят, живеят тук вечно, извън времето и за тях, както и за целия Безистен, няма ни ден, ни нощ, ни слънце, ни месец, ни роса, ни зной, ни зима, ни лято — само блясък, очарование, сън, мечти и миризми: мускус от козите, овнешките и волски кожи, сладникав дъх на килими, опияняващи аромати на канела, тамян, пипер, карамфил, джинджифил, смола, индийско орехче, сандалово дърво, сяра и амбра.

Главният проход, по който може да се минава яздешком и дори с конски впрягове и където влизат цели камилски кервани, е с висок син звезден купол. В полумрака има странични бакалнички, натъпкани със стоки, които са там може би от хиляда години. През тесните прозорци отгоре падат снопове светлина. Тук се издигат планини от лилави и черни смокини, висят разрязани на четири овни, буци сирене, твърда като кокал пушена пастърма, тук има и арабска дъвка, маджун, желатин, басма, къна, ароматни мазила за вежди, хашиш, опиум, бои за вълна и източни скъпоценности. Дебели търговци с високи чалми неподвижно седят пред дюкяните със сребърни, медни и златни изделия. Занаятчии кроят и шият дрехи, майсторят торби, плетат кошници, ядат кебап и сладкиши, варят пилаф и чорба, колят овни, пекат месо (Безистенът изяжда за един ден само около петстотин камили, а овните нямат чет), дъвчат, мляскат, оригват се, облекчават се, молят се, крещят и плачат, проклинат и се кълнат. Стари арменци пеят чудни старинни песни, търговци на оръжие, подвили крака, седят върху кожи от зверове, пият шербет, поглаждат бради, мрънкат стихове от Корана, а край тях купчини от ятагани, пушки, пищови, саби дамаскини, кюрдски кинжали, бастуни и боздугани, тъпани; още по-нататък — златни верижки, мъниста, перли, пръстени, рубини, изумруди, диаманти, купища тюркоази, конски такъми, броеници, наргилета, светилници, налъми от рисувано дърво, с които жените ходят на хамам^[23], кутии от костенурки и черно дърво, инкрустирани със седеф, стари огледала, поставки за Корана, слама, сено, дърва, ечемик, платове — всичко е смесено и размесено, струпано и натрупано без ред, без нужда, без видим смисъл, сякаш за подигравка над околния свят, където от веки веков три сили се мъчат да придадат на всичко съществуващо горе-долу някакъв ред — природата, човекът и боговете, за да могат след време, заставайки пред хаоса на Безистена, да се убедят в без-плодността на всичките си усилия.

Над стихията на Безистена не беше властна никаква сила освен някоя още по-голяма стихия. И такава стихия в Стамбул открай време е бивал пожарът. Безистенът беше горял и при императорите, и при султаните, започвайки с първия от тях в Стамбул — Мехмед Завоевателя. Идването на всеки нов султан се озна-менуваше не само със завоюването на земи, с еничарски бунтове и с изграждане на нови джамии, тюрбета и медресета на площадите и хълмовете на Стамбул, а и с див вик, от който потреперваше цялата столица, който можеше да прозвучи и през деня, и през нощта, и на най-големия празник, и по време на най-страшния мор, в летен зной и в студен зимен ден: „Янгън вар Бедестенде!“ — „Пожар в Безистена!“

И тогава в този затворен, загадъчен свят наставаше ад. Не беше възможно да се наближи огънят, той властвуваше непобедим под вечните сводове на пазара и всичко живо, което беше там, загиваше безследно. Гореше всичко, което можеше да изгори, металите се разтопяваха, камъните се пукаха, водоскоците пресъхваха, черният пламък бълваше от Безистена като от ада.

Сюлейман още не бе преживял своя пожар в Безистена. Твърде малко беше властвувал засега. Ибрахим и Грити без страх отидоха навътре в Безистена, проникнаха в най-големите му дебри, минавайки край планините от стоки, край хорската врява, рева на животните, блясъка на скъпоценностите и купчините отпадъци и стигнаха до мегдана, където се стелеше златен дим от косите попадения на слънцето през наклонените прозорци на високите сиво-черни сводове. Широките лъчи се удряха в каменните плочи на мегдана и изпускаха златни струи, от което изглеждаше, че тук всичко плува, движи се и лети в простора над древните плочи, над големия беломраморен водоскок сред мегдана и над дървените одъри — голи или застлани със стари пъстри килими в зависимост от това кому принадлежаха и колко ценна стока се излагаше на тях.

Стоката на най-осветения в целия Безистен мегдан бяха хората. Робите.

Доведени от военните походи, отвлечени от корсарите, заловени като диви зверове, откраднати, купени, продадени и препродадени. Юнаци с редки дарби, кастрирани момчета, млади момичета и жени за черна работа, красавици за забава на синовете на исляма, харемна плът, дивни творения на природата с тела прекрасни и чисти, до които не беше посмял да се докосне дори слънчев лъч.

Робите биваха извеждани поотделно, но и на цели върволици от страничните тъмни проходи, по-скъпата стока се показваше на подиумите, а по-евтината — на цели тумби долу. Продавачите извикваха цената, хвалеха своите роби и тяхната сила, младост, красота, ученост и умение. Наблизо в Безистена на също такива търговски площади, със същата врява, блъсканица и тъпканица продаваха коне, птици, магарета, овци, кози и кучета (не продаваха само котки, понеже това беше любимото животно на пророка).

Коранът забраняваше на жените да се разголват пред мъжки погледи. Тук жените бяха голи. Понеже бяха робини за продан. Едни стояха с вид на покорни добичета, други, които не се бяха помирили с участта си, носеха следи от ярост върху лицата си; едни плачеха, други със сухи очи пронизваха мъчителите си — да можеха, биха ги убили с погледа си.

— В Маниса не сте имали такъв избор — каза Грити на Ибрахим, когато наближиха мегдана на робите.

— Никога не мога да наблюдавам тази търговия спокойно — с нервна гримаса промълви Ибрахим. — Винаги ще си спомням как ме продаваше Джафер бей, как ме държаха гол ей на такова подиумче…

Като дадоха поводите на слугите, те слязоха от конете и се смесиха с тълпата от богати купувачи на жива стока. Вървяха, без да бързат, и като че ли бяха единствените тук, които можеха да погледнат всичко ставащо на площада с непредубедено, незаинте-ресувано и комай равнодушно око. Сякаш бяха дошли за развлечение, без да имат намерение да купуват, а само да наблюдават отблизо позорния търг и да поразмишляват от висотата на своята независимост.

— Не забравяйте — напомни Грити на Ибрахим, — че аз наполовина също съм мюсюлманин и когато потрябва, на драго сърце повтарям думите на Мохамед: „Бийте ги по врата, бийте ги по всички пръсти.“

— Но вие сте учили в най-добрите университети на Европа, възпитавали сте се по книгите на най-големите мъдреци на Гърция и Рим, където се говори за човешката свобода и достойнство.

— Не забравяйте, че съм търговец — засмя се Грити. — Когато ние с вас, пийвайки си кандийско вино, обсъждаме диалога на Платон „Държавата“ или „Пирът“, аз изразявам възвишени човешки мисли, но когато се намирам в Безистена, длъжен съм да си спомням и това, че дори любимият ви Аристотел дава съвети как да се купуват роби и робини. Философът съветва на всяка цена робите да се оглеждат на слънце или в добре осветено място, да се гледат не само видимите им членове и цялото тяло, а и скритите части чак до най-срамните.

— Зная за това.

— Та щом дори Аристотел не се свени от подобни неща, защо трябва да се срамуваме ние с вас? Не е ли по-добре да се осланяме за всичко на аллах? Нали е казано: „Аллах е всемогъщ.“

— Вие познавате Корана като истински хафъз^[24] — похвали го Ибрахим.

— Особено ми допада осмата сура^[25], която се нарича „Плячката“. Съгласете се, че такава дума е най-драга на сърцето на търговеца. Търговецът не е владетел, изпращащ войните си за завоюване на земи, хора и богатства, но той може да изпраща пари, които със силата си често надминават оръжието и най-жестокото насилие. Някъде тук трябва да бъде моят ортак Синам ага, на който поръчах да ми докара една партида пленнички от славянските земи. Дори му поставих условие: стоката да е отбрана, както се казва, специална.

— Ама какво — платихте ли му на този Синам ага? — чак заекна от почуда Ибрахим.

— Дадох му капаро. Направо казано, изпратих свои пари отвъд морето за печалба.

— Това противоречи на правото на шериата^[26]. Ислямът позволява да се води война с неверните, да се заграбва плячка, да се вземат роби, но нашите търговци са строго ограничени от законите на шериата. Ако щете, мюсюлманските търговци благодарение на шериата са най-почтените сега в света. За да може една вещ да бъде продадена, тя трябва да бъде завладяна.

— Но нали богатите хора могат да поръчват риба на рибарите или дивеч на ловците — напомни Грити.

— Такъв обичай съществува, ала той противоречи на правилата. Ни рибарят, ни ловецът могат да обещаят, че ще хванат именно онова, което ви се иска, понеже не зависи от тях.

— Да ловиш риба или дивеч е наистина несигурна работа — придържайки Ибрахим под ръка, се наведе към него Грити, — но с хората работата е много по-проста. Аз плащам на Синам ага, Синам ага намира свой познат кримски бей, плаща му и го моли да докара от полската или от московската земя такива и такива роби или робини. И толкоз. Би могъл да е доволен дори и вашият строг шериат. Селям!^[27] — викна той внезапно на един стар турчин, който седеше на килима, безсилно оборил глава с тежка чалма — случаен наблюдател на този неправеден търг, както и Грити с Ибрахим. Но така би могло да изглежда само за неопитното око. Понеже старецът, уж дремейки, всъщност се вглеждаше внимателно във всичко, което ставаше наоколо, ухото му ловеше всяка дума, прикритите му с тежки повехнали клепачи очи съзираха сред човешкото гъмжило всичко, което беше нужно на техния господар. Той вече отдавна беше забелязал Грити и само се престори, че поздравът на търговеца го е сепнал от дрямката. Луиджи, изглежда, дори и не забеляза хитростите на стареца, но от Ибрахим това не убягна, понеже имаше набито око, особено за човешкото коварство.

— Синам ага ли е? — попита той тихо Луиджи.

— Нека убежище да ти е раят — бързо се събуди старецът, като не даде на Грити време да отговори.

— Отдавна не съм те виждал в Безистена, почтени Синам ага — полувъпросително, полуукорно отбеляза Грити.

— Бих ли посмял аз, нищожният роб, да сложа крак върху килима на търговията по време на скръбта за великия султан Селим, нека душата му се наслаждава в градините на аллаха, и докато мине определеното време от възкачването на великия султан Сюлейман, на когото да бъде въздаден най-нисък поклон? — изпи-сука Синам ага.

— Имаш ли стока за мене? — прекъсвайки дрънкането му, почти сурово запита Грити.

Синам ага плесна с ръце и черният евнух, който се въртеше наблизо, тутакси се мушна някъде встрани, за да се появи след минута заедно с още няколко също такива голобради същества начело на върволица оковани за шиите хубави чернооки девойки, облечени въпреки есенния хлад доста оскъдно.

— Подиграваш ли ми се? — извика разгневен Луиджи. — Предлагаш ми нещо, до което се е докосвало желязо?

— „Ние турихме хомоти на вратовете им, които се издигнаха до брадичките им, и поставихме преграда пред тях и преграда зад тях и ги покрихме с тъмнина.“ Аз, недостойният, исках да покажа нещо за твоя приятел, господине — изплашено избъбри Синам ага.

— Ако знаеше кой е моят приятел, под тебе би затреперила земята — доволен промълви Грити. — Ако имаш нещо, дето струва — показвай го, а не дрънкай железа. Нима моето злато така звънти?

Синам ага се надигна, пъшкайки, от килима, подбра полите на дебелия халат и като се кланяше вече не толкова на Грити, колкото на Ибрахим, ги поведе към страничните преходи сред тъмнина и плесен.

— Стар мошеник! — мърмореше отвратен Грити, спъвайки се в тъмнината и попадайки в смрадливи локви с тънките си сах-тиянови чизми.

От тъмнината насреща им излязоха някакви две фигури, още по-тъмни от самия мрак, познаха Синам ага и изчезнаха, а после отпред заблещукаха няколко светлинки.

— Аллах ми е свидетел, изпълних повелята ти с покорна глава, бейефенди^[28] — пъшкаше Синам ага.

— Ти, стари пройдоха, нарочно ни замъкна в такава тъмница, където не можеш да видиш дори края на носа си — скастри го Грити.

— О, достойни — плесна с ръце Синам ага, — онова, което е вече продадено и се нарича „сахих“^[29], принадлежи на онзи, който го е купил, и се нарича „мюлк“^[30], и никой без съгласието на господаря не смее да погледне неговата собственост. Така казва правото на шериата. Можех ли да не скрия онова, което трябваше да се скрие от всички очи, та славеят на разума да не изгуби спокойствие от свежестта на това рядко цвете на южните степи? То е израснало там, където царува жестока зима и над замръзналите реки веят ледени ветрове. Там хората крият тялото си под меки кожи и то е също така меко…

Бяха вече близо до светилниците, но не виждаха нищо.

— Е, къде ти е цветето? — не се сдържа Грити.

— Пред тебе е, о достойни.

Ибрахим, чиито очи бяха по-зорки, вече видя девойката. Тя седеше от другата страна на двата светилника. Под нея май също имаше килимче, а може би дебела рогозка. Цялата загърната в черно, с черно покривало на главата и с непрогледно фередже на лицето, девойката изглеждаше като част от това тъмно задушно пространство, някаква странна вкаменелост, призрачен тъмен предмет без топлина, без движение, без най-малък признак на живот.

Синам ага пристъпи към тъмната фигура и дръпна покривалото. Под черната коприна буйно се разпиля ослепително злато и грейна такова сияние, че дори опитният Луиджи, когото беше трудно да смаеш с нещо, ахна и отстъпи от девойката, затова пък сякаш някаква непозната сила блъсна Ибрахим към тези чудни коси. Той дори се наведе към девойката и долови тънките ухания, които струяха от нея (грижа на опитния Синам ага), усети и тревогата на чужденката, нейната потиснатост и — чудно, ала наистина беше така — нейната омраза и към него, и към Грити, и към Синам ага, и към всичко наоколо тук в спарения мрак на Безистена и извън неговите стени, в целия Стамбул.

— Как се казваш? — попита той по гръцки, забравяйки, че девойката не би могла да знае неговия език.

— Името й е гръцко, ефенди — забързано се втурна към него Синам ага. — Зове се Анастасия.

— Но у нея няма нищо, което да привлича погледа — разочаровано промълви Грити, надвивайки първото си смайване. — Ти, стари мошенико, дори стъпил с единия си крак в ада, няма да се откажеш от отвратителния навик да баламосваш клиентите си.

— О, достойни — отново се завайка Синам ага, — не гледайте лицето на тази гяурка, щото какво има в това лице? Но когато тя се разсъблече, ще ти се стори, че лицето въобще го няма заради красотата на онова, което е скрито под дрехата.

— Е, тогава показвай онова, дето е скрито у тази дъщеря на дивите роксолани^[31]! Нали си роксолана? — обърна се той сега вече към девойката и протегна ръка, за да я хване под брадичката.

Момичето се изправи на крака, отдръпна се от Грити, но не се изплаши и не викна от изненада, а се засмя. Може би й се стори смешен този опулен турчин с пищни мустаци и гъста брада?

— Не я събличайте — неочаквано каза Ибрахим.

— Но нали трябва да погледнем тази роксоланка, за да знаем истинската й цена! — промърмори Луиджи. Той хвана един от светилниците и го приближи към лицето на робинята.

— Няма нужда. Ще я купя така. Искам да я купя. Колко щеш за нея?

Неусетно за себе си той заговори на италиански и дали това странно момиче схвана за какво става дума, или искаше някак да изрази възмущението си от това нахално осветяване, което предприе Грити, ала то се засмя силно, с предизвикателство, право в лицето на Луиджи и със звънлив дълбок глас му подхвърли една фраза на език, който се стори на Ибрахим познат, но който той не разбираше.

— Какво казва? — попита той Грити.

— Квод тиби, мулиер? — без да отговори, се обърна Луиджи към момичето на същия език, отдръпвайки назад ръка със светилника и вглеждайки се в нея сега не само с любопитство, но и с учудване. Ала момичето, като изрече бързо чудновата фраза, отново се засмя и не каза повече нищо, дори с някакво пренебрежение сбърчи хубавото си носле и се прикри с бялата си ръка от светилника, който Грити отново доближи на твърде неприятно разстояние.

— Представете си само, тя говори латински — възкликна Грити, обръщайки се към Ибрахим.

— Какво чудно има? Може би е учила у дома си. Не знаем нищо за нея. Може да е от богато семейство.

— Но вие не разбрахте какво точно каза!

— Е, какво?

— Изрече един от каноничните въпроси на католическите свещеници, изповядващи жени. Твърде е груб и неприличен за толкова нежна уста.

— А в устата на вашите свещеници не ви ли се струва твърде неприличен?

— Те изпълняват дълга си. И са груби мъже. А това е нежно създание. Ти, смрадлив джамбазино — викна той на Синам ага, — каква стока ни пробутваш? Къде купи тази непрокопсаница? От какъв смрадлив вертеп я измъкна?

— Вай-вай! — притисна ръце до гърдите си Синам ага. — Това момиче е чисто като утринно цвете, окъпано в роса. И е непокътнато като…

— Купувам я — прекъсна бръщолевенето му Ибрахим.

— Вярва ли бейефенди на стария Синам ага?

— Купувам това момиче — повтори Ибрахим вече нетърпеливо. — Колко искаш за нея?

— Петстотин дуката^[32], бейефенди — изрече бързо Синам ага.

— Давам хиляда — небрежно подхвърли Ибрахим.

— Бейефенди иска да качи двойно цената? Но това трябва да сторя аз. Търговецът трябва да назове двойна цена, за да се стигне постепенно до истинската, като се пазарим добре и дълго, иначе как може да служим на занаята, върху който се крепи светът?

— Наистина — намеси се малко учуден от този развой на тяхното приключение Грити, — тя ми излезе, както твърди Синам ага, само петстотин дуката. То се знае, старият негодник ни залъгва, както прави винаги — за такива пари могат да се купят три черкезки от княжески род, но така да бъде.

— Искам Синам ага да спечели, затова давам хиляда. — Ибрахим засенчи девойката от Грити и турчина и пристъпи към нея, а тя се засмя насреща му още по-дръзко и с още по-голямо предизвикателство, отколкото преди това пред Луиджи. Смееше се в лицето му неудържимо, отчаяно и безнадеждно, люлееше пред него вълните на буйните си коси, пламтящи неизвестно в какво злато — райско или адско, не отстъпваше, не се боеше, изправи се, невисока, стройна, отметна глава на дългата си нежна шия и пръсна между студените каменни стени на Безистена звънкото сребро на прекрасния си глас: „Ха-ха-ха!“

Ибрахим трепна от мрачно предчувствие, но превъзмогна това движение на душата и се помъчи да се усмихне в отговор на смеха на загадъчната чужденка, която не плачеше като всички робини, не се вайкаше, не кършеше отчаяно ръце, а се смееше, сякаш се подиграваше не само на тях, но и на целия този жесток свят, който се стремеше да я покори, да я сломи и унищожи. Ибрахим я заговори на развален език — смесица от славянски думи, научени от султан Сюлейман. Дали тя иска да иде при него, именно при него, а не при някой друг? Момичето замълча за миг и като че ли дори погледна Ибрахим по-внимателно. Дали иска? Та може ли още някой да пита в тази земя дали тя иска? Ха-ха-ха!

Ибрахим заповяда сухо на Синам ага да доведе робинята при него на Атмейдан, повтори, че ще плати за нея хиляда дуката, предупреди още тази вечер тя да бъде в дома му и да не й бъде причинена ни най-малка злина. След това благодари на Грити:

— Никога няма да забравя тази ваша услуга.

— Мога само да завидя на изтънчения ви вкус! — възкликна венецианецът. — У тази роксолана, както я наричам аз, наистина има като че ли нещо… Като опитен търговец мога да ви кажа, че стоката става по-ценна също и от цената, която е платена за нея.

Ибрахим мълчеше. Бързо се измъкваше от тъмния проход. Чувствуваше се така опозорен, както тогава, когато, още малко момче, го продаваха на робския търг в Измир. Наистина сега купуваше той, но не е ли едно и също? Има роби, които купуват, и роби, които са купувани. Но всички са роби. И няма никакво спасение. Той се мъчеше да се спаси с облеклото и разкоша, с който се обграждаше благодарение на щедростта на Сюлейман. Смяташе, че с това си облекчава живота, и упорито сам себе си убеждаваше, че животът все пак не може да бъде тежък, щом се нарича живот.