Павло Загребелни
Роксолана (16)

РОКЛЯТА

Осемте месеца се точеха като осем века, цяла вечност. Кой би защитил една слаба жена в този жесток свят, където загиват цели земи, а хората и бог се отвръщат от тях, сякаш и не ги виждат?

Нима недораслият крал на унгарците и неговите величествени банове си мръднаха поне пръста, когато негодникът Бали бей унищожаваше Срем, изгаряше градовете му, издигаше по полетата плетове от побити на кол глави и хвърляше нещастниците под краката на Сюлеймановите слонове? Или когато Белград изнемогваше, а после хиляди сърби, като израняваха до кръв нозете си по каменистите пътища, отиваха в робство в Стамбул?

А когато гърмящите султански топове громяха крепостта Род ос, притекоха ли се на помощ на християнските рицари император Карл, крал Франциск, римският папа или всемогъщата Венеция? Гърмежът на топовете не стигна до кралските уши, папата изпращаше анатеми на Лутер, а пресветлите търговци изчакваха. Техният провидур на Крит Доменико Тревизано държеше корабите си в източната част на острова и чакаше как ще завърши всичко на Родос. Всеки за себе си — такова беше времето и ето и тя, Хурем, трябваше сама да се бори. Втора година беше в султанския харем, всичко се измени за нея неочаквано и като че ли радостно, а свободата беше все така далечна и недостижима, както и през първия ден, когато стъпи на стамбулския бряг след своите другарки с железни нашийници върху нежните тела.

По-рано я обкръжаваше равнодушие, а сега като гъст облак я обграждаше враждебност, макар и облечена в измамните дрехи на подмазването. Подмазваха й се одалиските, евнусите и техният повелител главният евнух, подмазваше й се и самата валиде ханъм и само султанската сестра Хатидже кривеше устни, като зърнеше Хурем, навярно от тежка завист. Защото малката Хурем носеше в утробата си свещеното семе на Османовци, а Хатидже ходеше празна като дом без стопанин и не знаеше кога и кому ще я дадат, как ще се разпореди с нея височайшият й брат, всесилният падишах.

Бременността, която Хурем не разбираше, към която не се стремеше и може би не желаеше, но която прие покорно и с надежда за избавление от робството, не й донесе никакъв свещен трепет и не прибави към радостта на живота нищо ново. Отне ли й нещо? Да. Тя неволно потръпваше, усещайки в себе си злия плод на Османовци, горчивия плод на неволята и насилието, но никой не биваше да знае за това. Сега очакваше победата с още по-голямо нетърпение, отколкото Сюлейман своята под стените на Родос, чакаше възвеличаването и възнасянето и се изпълваше със сила, гордост и смелост, каквато дори не подозираше у себе си. Човека можеш да го лишиш от всичко — от щастие, от радост, от свобода. Но не и от смелостта. Някога Хурем скриваше зад престорената си веселост своя смут и страх, а сега показваше пред всички своята смелост. От какво да се бои? Стъпваше из харема и градините, сред евнусите и одалиските още по-наперено, отколкото някога Махидев-ран, страхливите прислужници я придружаваха навсякъде като облак от сенки, без да смеят да се покажат пред очите й, но и без да се отдалечават много, за да могат при първото движение на веждите на малката Хурем веднага да се озоват при нея и да изпълнят и най-малкия й каприз. Колко хубави жени имаше тук, в гъстите градини, млади, рядко красиви, докарани от цял свят, а само в нея зрееше свещеният плод на Османовци, само тя ще може да се измъкне от унизителното робство и ще покаже на всички как трябва да се прави това!

Обичаше да посреща утрото в градините. Розовото небе се показваше откъм Азия, зад Босфора и се спускаше над Стамбул и върху градините на сарая като божи дар. Гъстите градини на сарая я скриваха от света, отделяха я от него, издигаха я над земята и морето и в същото време й отнемаха всичко достъпно за свободните хора. Райски цветя и дървета, скъпоценни кьошкове, бело-мраморни шадравани, басейни с прозрачна вода и златни рибки — и гъсти дървени решетки, високи порти, тежки врати и още по-тежки очи на безсънни евнуси, тези човешки отрепки, жестоки като дивите зверове, които ревяха в подземията на Топкапъ и беснееха цяло лято, сякаш се оплакваха, че султанът не ги е взел в похода. Нещастните млади жени, откъснати от света, бродеха по цели дни из тези градини, и движенията им бяха някак си неестествени, престорени и ненужни като у безумните: те ту се трупаха послушно около разцъфтяло портокалово дърво, ту някоя коленичеше сред гъстата чужда трева и срамежливо долепваше до нея буза, а друга си нараняваше ръката с бодлите на розите и капки кръв оросяваха нежното бяло тяло. Белосани лица, еднакво боядисани очи като лъжа и притворство, съблазнителна плът, която не принадлежеше никому, потъпкани души, разрушени сърца, безсмислено съществувание без воля и надежди като в дълбока вода. От хълмовете, възвишенията, стъпалата, площадките и полянките се спускаха долу наклонени пътечки и се разбягваха на всички страни. На Хурем също й се искаше да избяга заедно с тях към ручеите, към течащата вода и гъсталаците, но веднага отскачаше от тези гъсталаци отвратена, забелязвайки как в тях растат вечно преследващите очи (дори и нея!), скриваше се сама зад потайните решетки на кьошка, седеше там по цели дни, отказваше да яде и прогонваше от себе си всички. При нея идваше разтревожена валиде ханъм, стиснала тъмни устни, сядаше насреща й, вземаше ръката й (каква чест!) и казваше важно:

— Аллах, редом с който на по-нисък трон седи пророкът, те вижда, интересува се от тебе, следи всяка твоя постъпка и всяка мисъл, понеже нали той ти е отредил такава необикновена и благословена съдба — да живееш със султана, да дадеш на света нов султан.

Бремето на страстите и страданията, на коварството и тщеславието се криеше зад всеки камък, под всяко стъпало, зад всяка дупчица в решетката, във всяка гънка на дрехата.

Хурем се смееше:

— Радвам се.

— Твърде много се занимаваш с науки, това може да навреди на свещения плод.

— Нима многото ум може да навреди някому?

— Твоят ум не молсе да се предаде на сина.

— И на кого ще се предаде тогава? Пък и още не се знае син ли ще бъде, или дъщеря.

— Коремът ти е висок — това е признак, че ще бъде син. Мюсюлманските синове стоят в майчината утроба на крака, понеже са войни на аллаха.

Навярно всички бяха убедени, че Хурем ще има син, понеже й угаждаха прекомерно, та дори й ставаше смешно.

Затова пък неизмерима болка й причиняваше Гюлфем, която може би страдаше повече от всички от завист към Хурем (за Махидевран сега не се чуваше и дума, защото и самата Махидевран я нямаше в харема), и в мъките на безсънните нощи таеше в душата си отмъщение към малката роксоланка, понеже жените са родени за съперничество, а не за дружба.

Гюлфем дойде в покоите на Хурем, когато тя водеше някакъв дълбокомъдрен спор с двама учени евнуси.

— О аллах, ще навредиш на детето! — възкликна одалис-ката.

— Вече го чух — спокойно отговори Хурем. — Искаш ли нещо?

— Исках да ти покажа една изумителна вещ.

— Ела после. Нали виждаш, заета съм.

— Тази вещ е от негово величество султана.

Хурем даде знак на евнусите да излязат. Погледна Гюлфем строго и недоверчиво:

— Не лъжеш ли? Наистина ли е от негово величество? И за кого е? За мене ли?

— Е, не всичко е за тебе! Това вече е за мене!

Започна да разгръща една брокатена кърпа, изкара нещо малко, четириъгълно и показа кутийката от костенурка. Разтвори я и я подаде на Хурем.

— Виж какви бисери. Това е армаган от султана. Изпратил ми ги е от Родос.

— На тебе? — Хурем не можеше да се опомни. Притъмня й пред очите. Проклятие! Проклятие! — Защо тъкмо на тебе?

— Защото написах на негово величество писмо колко го обичам и как с цялата си душа и тяло се стремя към неговите царствени стъпки.

— Ти ли му писа? Нима можеш да пишеш и четеш? Та ти нищо не можеш!

— Помолих уста хатун и тя го написа. И его сега получих армаган. Погледни само какви бисери — розови като моите гърди.

Хурем я удари отдолу по ръката и бисерите се пръснаха по килима. Гюлфем гледаше с ужас празната кутийка.

— Какво направи?! Как посмя?! Армаганът на падишаха! Хурем плесна с ръце и когато на вратата се появиха прислужниците, посочи килима:

— Вземете метла и пометете. Изметете всичко, което е тук.

— Ще те накажат! — крещеше Гюлфем, като падна на колене и започна забързано да събира бисерите. — Ще те накажат тежко и жестоко!

— Наказана съм вече — успокои я Хурем, — отдавна съм наказана. Но можеш ли да го разбереш?

Още същия ден, като проклинаше неумението си да пише на турски и си обещаваше да се научи колкото може по-скоро, Хурем накара добрата стара жена да изпрати на султана няколко думи от нея.

Отиде при валиде ханъм и помоли да сменят килимите в стаята й, да ги дадат на Гюлфем или на когото искат. А на нея да постелят нови. Може и бели, като на самата валиде ханъм. Султанската майка не отмина случая да се възползува да напомни на Хурем за всемогъщия аллах. Седемдесет и две хиляди пъти на ден аллах поглежда вътре в човека, в душата и сърцето му, за да разбере с какво са изпълнени и не са ли осквернени.

— Бъдете уверена — успокояваше я Хурем, — душата ми е чиста. Да знаехте само колко е чиста!

Сега за нея се грижеха непрекъснато и я пазеха от всичко лошо, дори от невероятното. От злия дух Каракур, който връхлитал нощем насън и душел човека, помагало само желязо под възглавницата и самата валиде ханъм подари на Хурем малък ятаган, осеян толкова гъсто със скъпоценни камъни, че беше не просто оръжие, а направо скъпоценност. Старата баба Ал, която издебвала родилките, изтръгвала от гърдите им дробовете и ги хвърляла в морето, можело да бъде прогонена, като се държи до леглото игла и се повтаря сто и тринадесетата сура от Корана.

Хурем се смееше на тези страхове — какво ли значат те, след като си познала робството!

Вслушваше се в себе си и чуваше как в нея се ражда ново същество. Онова, което беше смес от кръв и тъмнина, което беше страст и стон, сега ставаше душа, блъскаше се в нея, мъчеше се да излезе на свобода, носеше обещание за мъка и болка, но тя ги чакаше с радост, понеже знаеше, че само най-мъчителните болки ще освободят духа й и ще й дадат чувството за пълна независимост от всичко.

Затова Хурем не се плашеше от наближаващото раждане и през нощта, когато всичко започна и около нея закудкудякаха тъмните фигури на бабите-повивачки, беше спокойна и радостна, а дивите спазми на болката, които сякаш раздираха тялото й, носеха зла утеха. Дори в онези часове на мъки тя никак не можеше да свърже непоносимата болка със съзнанието за неизбежността на новия живот, който трябваше да даде на света. Тя прие като нещо странично, като нещо чуждо слабия вик на младенеца и почтителния шепот на бабите: момче. В нея всичко замря, тялото й изчезна и вместо него се възцари бездънна празнота. Животът започна да се възвръща едва след известно време с плахото шумолене на първите разтопени пролетни води. Някъде се беше зародила малка, плаха капчица, тя повика при себе си още една, и капчиците заподскачаха една след друга, зашуртяха в тънка струйка, после в ручейче и поток. Живот!

Някъде зад Вратата на блаженството удари тъпан в чест на новородения приемник на престола, удари звънко, радостно и въодушевено и тя осъзна още едно нещо — сега е свързана завинаги и навеки със Сюлейман. Детето между тях е като капка живот и вече нищо не може да ги раздели.

Тъпанът биеше звънко и радостно както нейното сърце, биеше победоносно, защото това беше победа. Тя не просто оживя — тя победи!

Детето се роди хилаво, плачеше неспирно денем и нощем до задъхване и кривеше набръчканото си личице, сякаш усещаше върху себе си железния нашийник, родено без сватба, без радости, в тревога и очакване на беда от всички страни.

Хурем не даде детето на кърмачки. В гърдите й имаше достатъчно мляко, седемнадесетгодишното й тяло беше пълно с живот и искаше да прелее този живот и в сина. Сама се грижеше за него, без да пуска слугините дори да се доближат, и му пееше тихо приспивни песни, които тук никой не можеше да разбере: „Закукала кукувица до къщата, до стобора, заплакала девойчица до прага на двора. Ой, кукувица кукала, но вече не кука. Ой, дето и да съм се родила, ще свикна тука.“

Детето пищеше, сякаш в него се бяха събрали всички болки на света. Гълтайки скришом сълзите си, тя му пееше за своята сватба, каквато никога не беше имало и нямаше да има, пееше и за баща си, и за майка си, за младоженеца и младоженката, за шаферите, за дружките, за откупа и венчавката, за разплитането на косите и бул-ченския венец и така, както си пееше, отново почувствува своята сила, своето могъщество и безсмъртие. Безсмъртието крещеше в ръцете й, тя го целуваше и се смееше радостно и предизвикателно.

А в това време над Стамбул се стелеше гъста, лепкава мъгла. Настъпваше зима и в небето зловещо трещяха гръмотевици. На земята се бяха наплодили невероятно много гадинки, във водата плуваше умряла риба, птиците умираха летейки, по улиците на града сред хората сновеше безмълвна смърт. Мрачни чауши с просмукани от катран облекла непрекъснато носеха в черни ковчези нещастни мъртъвци на гробището, по опустелите улици препускаха хиляди псета, като зловещи предвестници на гибел. Тунеядците от султанските дворци се спотаиха в тревога, а харемът, макар и отделен като че ли надеждно от целия свят, живееше също в очакване, плахо и настръхнало: ще проникне ли зад неговите врати и стени невидимата и нечувана смърт, ще вземе ли и тук жертви и кои ще бъдат те, ще отнесе ли това немощно дете, отнемайки същевременно и могъществото на малката султанка, понеже тук беше ненавистна самата мисъл, че една от обитателките на харема — и то не най-първата, не най-личната — внезапно се беше издигнала над всички тях.

От султана дойде тържествен ферман, написан със златно мастило върху пурпурна самаркандска хартия, с прикачен златен печат. Във фермана се провъзгласяваше високата воля на по-велителя, че синът от любимата му жена Хурем е наречен в чест на великия Завоевател — Мехмед, а Хурем от днес трябва да се именува Хасеки, тоест най-близката, най-скъпата и най-милата на сърцето на падишаха. Бяха изпратени и дарове за султанката — скъпи тъкани и „езера на любовта“ от огромни розови и пурпурни бисери, а също златни монети за новороденото.

Три седмици носиха на малкия Мехмед златни и тюркоазени подноси с купчини златни монети. „Дано животът му да е дълъг!“ Хасеки-Хурем се съгласяваше: ах, дано, дано! Сега беше като богородица, при която идваха добрите влъхви с дарове. А тъй като даровете й предаваха чернокожите евнуси, това още повече засилваше приликата с онази древна свещена история, от която някога секваше дъхът на малката Настася.

Велможи, търговци, посланици и пътешественици се покланяха с дарове на малката султанка с надежда за внимание и благосклонност, а ако потрябва — и защита. Отвъд високи планини, широки реки и безкрайни пустини бяха докарани тънки шалове и още по-тънки коприни, съхранили във всяка гънка дъха на необятните простори. От нежните самури и невижданата кожа на морска видра, поднесени от руския посланик Иван Морозов, лъхаха снеговете и мразовете на нейната родина. Върху нея се сипеха скъпи украшения от Изтока, най-скъпи тъкани, съдове и украшения едва ли не от всички градове на Европа, ароматни масла и мазила — всичко необходимо за поддържане на красотата, златни клетки с райски птици, опитомени гепарди и препарирани огромни крокодили, килими и арфи със златни струни. Хурем трябваше да има вече своя съкровищница, за да се пазят всички тези богатства и главният евнух трябваше да назначи за нея хазнатарка — една честна стара жена, която да може да ръководи голямото и необикновено имущество на първата жена на султана, всъщност първата жена на държавата, ако не се смяташе валиде ханъм. Когато мълчаливият султан завладяваше тялото на малката робиня, тя с всички сили защищаваше и бранеше душата си, прикривайки я със златното кръстче. Сега тя трябваше да отдаде и душата си, поне за пред чуждите очи. „Където са децата ми, там е и душата“ — каза Хурем на султанската майка, като помоли да я заведат пред кадията на Стамбул в „Света София“. Вдигна показалеца на дясната си ръка — пръста на изповеданието — и прие исляма. На двора биеше големият султански тъпан, радостно известявайки за приобщаването на още една душа към исляма. Хасеки се поклони на кадията и той притисна към гърдите си скръстените като лодка длани в знак на висока почит към нейно величество султанката — така посрещаше тя своя повелител, който се връщаше вече от дългия кървав поход и бързаше към столицата, отново без пищна свита и без триумф, почти тайно, съпровождан от страшния ропот на недоволната войска и зеленикавите трупове, с които поразените от страшната чума войни застлаха пътя му от Родос чак до Вратата на блаженството в Стамбулския дворец.

А пред султана летеше неговата повеля да приготвят най-големия подарък на възлюбената Хасеки за сина — невиждана рокля от златоткан брокат, украсена по врата, ръкавите, пазвата и в края на полата с брилянти и рубини, а отпред на шията с огромен изумруд, донесен от Александрия. Този изумруд от тридесет и четири дирхеми^[1] струваше четиридесет и две кесе, тоест девет-десет и осем златни селима, или осемдесет хиляди дуката. Цялата рокля на Хасеки струваше сто хиляди дуката, сума, която тогава едва ли би намерила в хазната си една велика европейска държава, но за султана, чийто доход бе четири и половина милиона дуката, тя не изглеждаше така неимоверна. И като се напомни, че под стените на Родос паднаха тъкмо сто хиляди негови войни, то цената на тази невиждана рокля намираше и своето, макар и кърваво, покритие.

А за себе си Сюлейман съчини едно малко стихотворение: „Безброй пъти повтарях: «За мойта любима рокля ушийте. Най-отгоре слънцето сложете, а луната за хастар, от облаците бели пух наскубете, от синевата морска нишки изтъчете, за копчета звездите пришийте, а от мен илици направете!»“

Хасеки с роклята, пазена от всички капуджии и бостанджии на големия дворец, трябваше да чака султана в тронната зала, изправена до широкия златен трон на падишаха, зад прозрачна зла-тоткана завеса — за първи път в цялата история на Османовци султанска жена се допускаше до трона (поне да стои край него!). Довчера още неизвестна робиня, а днес всевластна повелителка, приближена и нечувано възвисена, сред осъдителен шепот, упреци и спотаени хули, тя стоеше, гордо вдигнала главицата си с разкошните златни коси, които упорито не искаха да се скрият под скъпоценното покривало, с лице, закрито от тънко бяло фередже, над което очите й горяха с такъв блясък, че затьмняваха огромния изумруд на приказната й рокля.

Султанът се появи тържествено облечен, със златен кафтан с четири ръкава (два за ръцете, а два за целуване от придворните по пътя към трона), в още по-висока от друг път чалма, със златна сабя отстрани, обсипана с огромни брилянти и рубини. Хасеки му се поклони до земята и целуна сърмените му чизми, но той не й даде да му целуне ръката, като я постави на коленете си, сядайки на трона на прадедите. Не след дълго, отново нарушавайки обичая, отиде в покоите на Хурем, и там, като гледаше сина и младата майка как го храни, долепи устни до нейната нежна гръд, налята с мляко, живот и щастие.

А през нощта лежаха, плътно притиснати един към друг, смееха се от щастие и страх, че биха могли да не се срещнат повече, и Хурем укоряваше султана за дългата разлъка, като се оплакваше от непоносимата самота.

— Пак ли ще отидете на вашата война? — разпитваше го тя. — Нима и султаните са като всички мъже, че се хвърлят от войната към любовта и отново от любовта към войната?

— Султаните може би са най-нещастни — смееше се той, — но аз няма да те изоставя повече. Искам да бъда с теб и в рая, за да те гледам винаги.

— А какво ще стане, когато остарея? Когато престана да бъда желана? Когато около мене се възцари тишина? Зад Вратата на блаженството тишината е толкова непоносима, че не е способен да я разкъса с вика си дори шехзаде Мехмед. Само вие можете да ме спасите от нея.

Султанът не можеше да познае своята малка роксоланка. Завари съвсем не онази жена, която бе оставил преди половин година.

— Какво искаш? Кажи само, за тебе няма нищо невъзможно.

— Ваше величество, задъхвам се като в клетка.

— В клетка ли?

— Привикнала съм на простори, те се блъскат в кръвта ми като вратите на двореца при буря.

— Принадлежат ти най-големите простори на света. Ти си Хасеки. В твоите крака е една държава, каквато светът не е виждал.

— За какво ми е държавата? Нима на човека държава му трябва?

— А какво му трябва?

— Обикновено щастие.

— Обикновено? Какво е то?

— Да дишаш, да се смееш, да отиваш, където си искаш, да правиш, каквото ти хрумне.

Той се разтревожи и я погледна в очите.

— Какво би искала да правиш? Къде да идеш? Тя се смееше.

— От вас — никъде, повелителю мой.

— Но казваш такива неща.

— Толкова дълго ви чаках!

— Дочака ме!

— Сега бих искала да съм с вас непрекъснато.

— Ти си с мене.

— Понякога и там, където никой не подозира.

— Ти ме посрещна в тронната зала.

— Това е твърде тържествено. На жената понякога й се иска най-проста радост.

— Кърмиш сама сина. Каква по-проста радост?

— Наистина. Но тази радост е също много висока. Той все повече се учудваше.

— Приех исляма, но все още съм запазила спомени за своите празници. Току-що настъпи Новата година.

— За неверниците.

— Във вашата столица се зачитат всички вери. Знам, че флорентинският посланик е уредил в двореца си тържествено посрещане на Новата година. Там са били и приближени на ваше величество. В неделя ще празнуват венецианците.

— Нека празнуват.

— Бих искала да бъда там с ваше величество.

Тази жена, която току-що беше надянала най-скъпата в историята на човечеството рокля, посягаше към нещо още по-голямо!

— Но това, за което молиш, е невъзможно — строго каза султанът. — Любовта ми към тебе е безгранична, но само в моя свят, а не в чуждия.

— Нима вашата столица е чужд свят?

— Властта налага изисквания, пред които са безсилни дори султаните.

— Там няма да бъдете султан.

— А какъв ще бъда тогава?

— Ами — тя се замисли за миг, — ами… морски корсар или разбойник, а може и млад зурнаджия — както пожелаете. Луиджи Грити урежда в дома си маскарад, там всички ще бъдат преоблечени, със закрити с маски лица и никой няма да познае кой сте вие, коя съм аз.

— А ти би ли искала да идеш?

— А нима вие не искате да доставите малка радост на своята Хурем? Нали е казано: „И аллах… им даде да видят блясък и радост.“

Сюлейман изхъмка снизходително. Тази жена има непредпазливостта да се позовава на свещената книга.

— Там е казано — търпеливо напомни той — „Търпи с добро търпение…“ Казано е още: „И наистина, той е твърд в любовта си към благата!“

Хурем само разтърси коси, като нямаше намерение да губи състезанието даже с такъв познавач на Корана като султана, макар и да нямаше никакви надежди за победа. Но и султанът още не знаеше напълно с кого има работа!

— „А кое ще ти даде да разбереш какво е тя? — бързо попита Хурем. — И кое ще ти даде да разбереш какво е нощта на могъществото? Нощта на могъществото е по-добра от хиляди месеци.“

— „Това не са думи на поет. Малко вярвате!“ — строго каза Сюлейман.

— „Но не и думи на прорицател. Малко разбирате!“ — веднага му отговори Хурем.

Тази жена можеше да предизвика възхищение дори у мъртвия!

Султанът дълго мълча.

— Трябва да помисля.

Хурем се галеше на своя повелител, обгръщаше врата му с тънките си пръсти и гъделичкаше ухото му с целувки.

— Проникнах в книгохранилището на ваше величество и разгърнах всичките двадесет кърпички и брокатени платчета на „Мухаме-дието“^[2] на Язъджиоглу. Прочетох тази съкровищница на исляма и видях на една от страниците следи от дима, излизащ от сърцето на Язъджиоглу от горещата любов към бога. Така, като търсех изворите на вашата безкрайност в историята, аз мислех за вас, ваше величество. И ако отидем на маскарада, обещавам ви да кажа там цялата „Иляхнаме“ на великия суфи Атар, понеже кой знае защо ми се иска да вярвам, че вие ме обичате така, както Хоремшах е обичал своя малък роб Джавид.

— Но аз не искам ти да изгориш като Джавид — измърмори уплашен Сюлейман, чувствувайки, че тази невероятна жена го води така уверено, както малкият етиопец води огромния султански слон.

Така се осъществи странният каприз на Хурем и в неделя през нощта сред тристата гости на блестящия Луиджи Грити, преоблечени в най-удивителни костюми, се появиха, охранявани от няколко десетки преоблечени дилсизи, един висок плещест корсар с много широки бели шалвари, със синя риза и тесен елек, извезан със сърма и гайтани, с червена чалма с цял сноп пера над нея, скрит под чудовищната маска на канибал, а до него малка гъвкава циганка, цялата в червено, с тясна маска на лицето, оставяща незакрити изразителните й уста, които щедро даряваха усмивки на всички страни. Огромната зала в разкошния дом на Грити беше подредена в строго античен стил. Нищо излишно: бял мрамор, бели статуи, ниски бели резбовани масички и ложа край тях за гостите. Напитките и угощенията се поднасяха в чудно красиви сребърни съдове. Дори у султана нямаше такива съдове. По покана на Грити отвъд морето бяха пристигнали венециански актьори начело с Анже-ло Мадуно, за да представят историята на любовта на Амур и Пси-хея. Грити, облечен като дебел паша, скрит зад червена маска, изпод която беше спуснал огромните си мустаци, обсипани с бляскав прах, минаваше от един гост към друг, приветствуваше ги, гощаваше ги и ги развличаше. Попита корсаря не би ли могъл да му отстъпи своята малка циганка, но малката циганка сама отговори, че не ще замени своя корсар дори и за райските врата. Любовта на Амур и Психея се смени с танци на млади туркини, облечени толкова прозрачно, че мъжете забравиха дори за хубавото вино, което Грити наливаше с истински търговска щедрост. Но въпреки това гостите не забравяха да навестят ложата, в която се беше разположил притежателят на червената чалма, за да изразят поне с намек уважението си, сякаш за никого не беше тайна кой се крие зад тези дрехи и коя е неговата спътница, преоблечена като циганка. Няколко пъти се приближи и любимецът на султана Ибрахим, издокаран като млад хафъз, в скромно зелено облекло, с тясна зелена маска на очите, с бели зъби и червени устни. Той предпазливо стоеше по-далеч от циганката, не отправяше към нея нито дума, нито поглед, плахо я заобикаляше, та дори Сюлейман забеляза не без задоволство това и на шега произнесе една газела на Хамди Челеби за красавицата и ходжата: „Тя хванала ходжата в капана и казала: «О ти, който палиш огън в душите, о, друже, ти ме хвана и ме изви като сноп, о, друже, ти загуби разсъдък от нощната чернота на моите коси, дори и без криле сърцето лети като птица, ти се изхитри и пусна любовта, и тя попадна в примката.»“

После малката циганка скочи на масата, сред чудните сребърни съдове и със звънлив глас започна да произнася „Иляхнаме“-то на персийския суфи Атар. За това как на едно грандиозно пиршество в двора на гурганския шах Хоремшах знаменитият поет Фахр, автор на поемата „Вие и Рамин“ прочел прекрасни свои стихове и опияненият шах му подарил любимото момче-роб на име Джавид. Но Фахр знаел, че на сутринта, когато изтрезнее, шахът ще съжали за своя подарък. Затова в желанието си да запази роба на шаха, той затваря момчето в подземието, където има само един вход — през една врата на пода до трона. Ключа предава пред двама свидетели на придворен велможа. На сутринта Хоремшах, като узнава за постъпката на поета, го хвали за неговото великодушие. Той взема ключа и отива към подземието и… намира там само купчина пепел. През нощта паднала свещта и дюшечето, на което спал Джавид, се запалило и всичко изгоряло.

Хоремшах се затваря в отчаяние в подземието и прекарва там цялото време в молитви, а поетът Фахр, ужасен от случилото се, отива в пустинята, броди из нея и съчинява още по-прекрасни стихове.

Персийският език на циганката беше твърде напевен и в него не се долавяше сухото шумолене на пустинните ветрове, което придава неповторима страст на сладкодумните поети, но тази напев-ност се превърна в неочаквано очарование, което още повече се подсилваше от очарованието на малката циганка. Нейният страшен корсар замърка доволен, когато тя скочи от масата отново при него, но в този момент, набрал смелост, пред тях се появи белозъбият хафъз в зелено и помоли корсаря за разрешение да потанцува с неговата циганка.

— А кой ще танцува, ти или тя? — попита корсарят, предварително предвкусвайки объркването на хафъза.

— Нека той застане с тъпан като евнух, а аз ще танцувам около него — наклони се към ухото на корсаря циганката.

— Така ли искаш? — не повярва той, понеже защо й трябваше на Хурем и тук да се връща в паметта си към харем ните танци? — Щом е така, тогава нека той вземе тъпана.

— Ама аз не зная как да бия! — уплаши се хафъзът.

— Така, както аз ще танцувам — изгука циганката.

Грити лично домъкна огромен тъпан за хафъза, удари го за проба с бухалката, изду бузи, удари още веднъж и силно се разсмя. Хафъз Ибрахим приклекна на едно коляно и замахна, малката циганка се понесе край него, като се извиваше гъвкаво и леко, завърташе се все по-бързо и все по-близо до злополучния тъпанджия, в ръката й се появи отнякъде парче прозрачен муселин, тя игриво размаха тази кърпичка, като едва не закачи изпотения хафъз, та дори и Ибрахим въпреки своята дързост и наглост разбра, че става нещо твърде опасно за него и ако султанът досега не знаеше как е попаднала в харема му Роксолана, то днес вече можеше да узнае — твърде зловещо се държеше султанката, все повече затягаше примката около него, започвайки с тази поема-намек и завършвайки с този танц, в който той от глупост се впусна сам.

— Ваше величество — зашепна Ибрахим, като се мъчеше да стори това незабелязано, — ваше величество, познахте ли ме? Аз съм Ибрахим. Познахте ли ме, ваше величество?

Тя размахваше кърпичката с още по-голямо увлечение, отметна глава назад в екстаз, изви снагата си като змия и пророии през разтворените си уста нито на Ибрахим, нито на някой друг:

— Не ви познавам!

— Аз ви подарих на султана, ваше величество! — отчаяно шепнеше Ибрахим. — Простете ми, ваше величество!…

— Не ви зная… Не ви познавам…

— Аз съм Ибрахим… От преданост към падишаха…

— Никога не съм ви познавала…

— Само от преданост…

— Не искам да ви зная…

Тъпанът замлъкна. Циганката леко подскочи при корсаря, подаде му почтително прозрачната кърпичка и той обви с нея дългата си шия. Не скриваше удоволствието. Пък и можеш ли да скриеш величието на властта, в каквито и дрехи да я облечеш?