Павло Загребелни
Роксолана (55)

КОШУТАТА

Палач, плачещ над своята жертва. Какъв ужас! Сюлейман дойде при Роксолана през нощта, целият облян в сълзи. Очите мокри, мустаците мокри, разлигавена старческа уста!

Разказваше ли, или се оправдаваше с глух, мрачен глас?

Какво можеше да направи той? Законът е над него. С гибелта на основното загива и всичко зависещо от него. Баязид се постави извън живота, по този начин постави вън от него и синовете си. Той е султан и в дните на августейшото му управление изпълнението на шериата е негово върховно желание. Затова той изпратил главния евнух Ибрахим в Бурса да доведе най-малкия Баязидов син Сюлейман и главният евнух отишъл и го довел. Когато изправил тригодишното момче пред султана, момчето го посочило учудено с пръст, но паднало мъртво, удушено от Ибрахим, и сега той никога не ще може да узнае какво е искало да каже детето. Затова Сюлейман е така безутешен и е дошъл по никое време при Хурем.

Палачът оплакваше своята жертва. Студени сълзи над още топлото телце на невинното дете. Защо всичко се стоварва върху нейните слаби рамене и докога тя ще носи това проклето бреме? Стоеше пред султана жълта като шафран, не можеше да си поеме дъх и го гледаше с такива очи, че той изтръпна и уплашено завика: — Хурем! Хурем!

А тя продължаваше да стои вцепенена, затворена в себе си като каменен венец. Усети как в гърдите, под сърцето й нещо се преобръща, притиска я, задушава я, не я отпуска и вече виждаше: няма да я отпусне. Така започна умирането й.

Животът бе свършен. Светлината изчезна от душата й и не обещаваше вече да се върне. Най-после ще дойде краят на нейната вечна самота, на нейните мъки. Животът бе твърде кратък за нейната душа, дори в минути на най-голям възход тя винаги се чувствуваше обкръжена от враждебни сили. Но огъна ли се пред тях, отстъпи ли поне веднъж, изплаши ли се? Успя да запази себе си сред стихиите и предателствата, ала най-свидното — децата си — не можа да защити.

До най-последните й дни целият този свят бе чужд за нея, чужда бе земята, чуждо небето, чужди дърветата и чужди дъждовете. Да сложиш начало на рода си можеш само в родната земя, опло-дотворена от труда на прадедите ти. Но не и върху пусто място.

Лежеше в постелята сякаш увиснала над пропаст. Наоколо — нищо. Пустота. Неми, безмълвни светове се срутваха върху нея и мрачни прагове се издигаха пред замъгления й взор.

Султанските лекари отстъпиха отчаяни. Сюлейман не се отделяше от умиращата, готов бе може би с цената на собствения си живот да даде живот на Роксолана, но смъртта не приемаше замяна.

Завладя половината свят, а губеше най-скъпия човек и бе безсилен да спре смъртта!

Седеше до нея на ниското ложе, гледаше това единствено скъпо същество, гладеше косите, милваше с поглед лицето и капризните устни и всяко, дори мислено докосване до това копринено тяло, предизвикваше в него забравен трепет. И макар онова пълно с живот тяло отдавна да го нямаше, а да съществуваше само една призрачна обвивка, както и преди в ушите му още звучеше нейният мил глас и паметта упорито издирваше отминалата страст. Той си спомняше нейните обятия, целувките й, шепота й, устата й, мириса на косите й, докосването на дланите й и горчиво плачеше.

„Ти ще се възнесеш на небето, ще се възнесеш! — трескаво повтаряше той. — И аз след тебе! Отдавна знам това, вярвах и вярвам и сега…“

Той още се надяваше на чудо, надяваше се, че това неповторимо леко тяло ще се възроди, челото ще просветне, устата капризно ще се усмихнат, нежните ръце гальовно ще докоснат неговите груби бузи и на него отново ще му бъде леко, радостно и прекрасно като на небето.

А Роксолана, макар и да чувствуваше присъствието му, беше толкова безсилна, че не можеше дори да каже на султана за омразата си към него. Радваше се най-сетне, че между тях настанаха отношения, неподвластни на никакво насилие. Освобождаваше се от робството, най-сетне ще бъде свободна, най-сетне! Не искаше нито да вижда, нито да чува някого. Рустем молеше да влезе. Навярно се боеше, че след смъртта на Хасеки отново ще бъде отстранен от поста садразам. Не го пуснаха. Михримах искаше да види майка си — не! Селим като че ли още не знаеше, че майка му умира, но и да знаеше, едва ли би се помръднал от своята Маниса. Да си седи там и да чака своето султанство! Би прогонила от себе си и Сюлейман, ако имаше сила, но пазеше последните остатъци за спомени и сетни мисли.

Най-после няма за кого да й е жал! За себе си също. Какво щастие и каква свобода! „Както кошута жадува за водни потоци, тъй душата ми копнее… Бездната бездна призовава с гласа на твоите водопади… Всички твои води и твои вълни преминаха над мене…“

Притвори за сетен път очи, за да не гледа вече света, и се отдаде на последни спомени. За миг й се стори, че би могла да избяга от смъртта, да я излъже, само да отиде далеко-далеко оттука, да не остава сред тези зверове. „Щъркелче леко, отнеси ме далеко…“ И знаеше, че не ще може да помръдне. Живееше в Топкапъ като в мраморна гробница. Тук щеше и да умре, тук щяха да замлъкнат и нейните песни, и песните за нея.

„Извори сребърни бликнаха, от морето изникнаха…“ Бликнаха и секнаха. Разпознаваше своите спомени за навеки загубени хора, и бащината къща изплуваше пред нея от алената зора, може би я бяха отнесли бури, може би бе проядена от дървояд или покрита с мъх, но в паметта й продължаваше да грее с медта и златото — единственото място за нейното безсмъртие и вечност. И когато нейната памет и нейните спомени вече няма да ги има, ще се появи нечий спомен за нея и спомени за нейните спомени — и това ще бъде също залог и обещание за вечност, понеже човек идва на земята и под звездите, за да остави завинаги своя следа.

Моллата четеше над нея Корана, а тя още живееше и още си спомни един псалм от детството и макар да не можеше да промълви ни дума, спомни си го безмълвно: „… там от нас поискаха думи на песни и радост онези, които ни вземаха в робство, които се гавреха с нас. Но как да пеем на чуждата земя песните господни?“

Умираше, знаеше, че краят вече е безвъзвратен, но възкръсваше, оживяваше в стона, във вика, в последното отчаяние:

— Мамо, спаси детето си!

Умря не от времето, а от страданията.

Сюлейман заповяда да погребат Роксолана до михраба на джамията „Сюлеймание“ и над гроба й да издигнат разкошна гробница. Осмоъгълна каменна постройка със заострен купол, опряна на колони от бял мрамор и порфир. В средата на тюрбето зад масивен орехов парапет стои самотен каменен гроб, покрит със скъпо бяло покривало. Стените са облицовани с изкусен фаянс. Цветовете греят — синьо, гранатово-червено, тюркоазено, зелено. Цветя и листа на гъвкави стъбла. Стъблата са черни като отчаянието, а горе на купола са алабастровите розетки — бели като безбрежната самота.

Само росата и дъждовете ще намират път към погребаната под ислямския камък удивителна жена, която не бе се загубила и не ще се загуби дори във времето на титаните.

Киев-Истанбул

1978–1979