Павло Загребелни
Роксолана (3)

РОГАТИН

Дъждът като сълзи заливаше видимия и невидим свят и душата й цялата плуваше в сълзи. Тя вървеше, бездомно сираче, клета пленница, продадена и прокълната, под чуждото небе, очистено от ветровете, безжалостно и бледно като студените очи на стрелците с лъкове. Тук нямаше дъжд, той се лееше като сълзи в душата й и там, където вече нямаше връщане, в толкова далечния, че чак сърцето й искаше да изскочи от отчаяние от гърдите, в недостижи-мия и навеки изгубен Рогатин.

Нещо тъмно, голямо и страшно — земен звяр или призрак — връхлетя върху нея, надвеси се и гласът на дъжда звучеше в сърцето й като безутешна горчива загуба. В живота си няма да видиш вече никога нищо по-хубаво и мило, не ще преживееш вече онова, което си преживяла някога.

А може би това беше неизбежно възмездие за всичко, което остана там, отвъд морето, отвъд степта, реките и горите? Може би дори не за нейни грехове — тя още не беше успяла да ги стори, — а за грехове на хора отдавна умрели, нещастни, прокълнати и заблудени? Каква нелепост! Нима и сега трябва да плаши себе си, както правеше това нейният татко в Рогатин? Отец Лисовски в пиянското си бълнуване заплашваше с грехове и предричаше възмездие за всички без изключение, приписваше грехове на всичко съществуващо, дори на дърветата и камъните, като не признаваше само собствените си, понеже не можеше да различи в постъпките си грешното от праведното, тъй като беше обречен на постоянно опиянение ако не от молитвите в църквата „Свети дух“, то от пивото и горилката^[1] на рогатинските пивовари Квасница, Якубович и Раздолски.

В кръвта й се бяха загнездили лудостта на бащата и кроткият нрав на майката. Това така бе объркало душата й, че дори строгият учител Йероним Скарбски, при когото я изпращаше Гаврило Лисовски, очаквайки чудеса от единствената си дъщеря, не можа да внесе в нея поне малко ред, а напротив, още повече разбуни всичко, което преди това беше спало и живяло само в зародиш, без дори да покълва. Беше станала жертва на тъмни сили и мъченица без време (като че ли за мъките човешки непременно трябваше да има някакво определено време!), беше лишена от свободата, която дори и да беше запазила, то може би само дълбоко в сърцето и в своята неукроти-мост. Щедро надарена с воля за живот, тя нямаше сега дори такава свобода, каквато притежаваше всяка котка из улиците на Стамбул.

Преживя загубата на майка си, която преди четири години една орда отвлече в плен така, както сега отвлече и нея самата, нещастният й баща изчезна безследно в пламтящия Рогатин, преживя и собствената си смърт или някакво подобие на смърт, за да възкръсне сега като на старата икона в бащината църква „Свети дух“, но не в тайнствено сияние на святост, не за преклонение на ридаещата от възторг и оглупяла от чудото тълпа, а за едно тъжно, почти животинско съществувание. Единственото, което можеше, е да се връща безброй пъти в паметта си в родния Рогатин, към стръмните пътечки с пача трева отстрани, към гъстия малинак зад клонестата круша, която зиме чернееше тъжно сред снеговете, а през лятото скриваше под зелената си шатра едва ли не цялото имение на Лисовски. И от стръмните улици на Стамбул виждаше така ясно къщата си, сякаш стоеше пред нея, къщата от дебели борови греди, просторна, с прозорци към високия елшак, зад който долу се виеше Лвовският път, стигайки при вала под планината до Лвовските врата със стария подвижен мост през рова, а в рова избуяваха репеи, във вечните дъждовни локви блаженствуваха жаби и се събираха толкова много змии и смокове, че аха да плъзнат към Рогатин. Отец Гаврило Лисовски, комуто неведнъж се беше случвало да нощува в рова и когото змиите не докосваха, като че го смятаха за свой, предричаше на Рогатин друго възмездие, също тъй тежко, както за библейските Содом и Го-мор, защото след тези два града, които бог беше поискал да заличи от лицето на земята, бил следвал именно Рогатин, случайно спасен, но не и избавен от възмездие. Както и да плашеше своите енориаши пияното попче, даровете и пожертвованията за църквата бяха твърде оскъдни, за да може отец Лисовски да е сред първите граждани на Рогатин, и затова в стопанството му вечно грухтеха огромни прасета, хищни като горски глигани, лакоми, мляскащи, квичащи. Майка Олександра от сутрин до вечер печеше ечемичени питки, разчупваше ги още горещи, забъркваше в дървените ведра поило и се изпотрепваше да го носи в свинарника на тези ненаситни твари. Те мигновено излокваха донесеното, гризеха ведрата, прогризваха дъските на преградата, промушваха хищните си зурли, изплезваха дълги тънки розови езици, задавяха се от бясно квичене. Настася не се боеше от ада, с който баща й плашеше всички наоколо, откакто започна да разбира думите на възрастните хора — виждаше този ад ежедневно и живееше в него заедно с нещастната си майка. Свинете Лисовски ги продаваше на прочутия Рогатински панаир, където докарваха хиляди глави добитък — овци, свине и кози, а тук пристигаше да купува народ от Галич, Лвов, Сандомир, от самата Литва и едва ли не от Киев. Този панаирджийски свят наричаше шеговито отец Лисовски „отец свинскоенориашки“. Но можеше ли той да се бои от някакви си слова, щом като сам умееше да плаши хората със слова тържествени, загадъчни и неясни? Вирва-ше брадичка, издуваше ноздри и се заканваше със сухото си пръстче, подобно на криво клонче: „Но своемненно паче же рещи, не зная сущаго положеннаго разума.“ Майката на Настася не се съсипваше от непосилната работа. Тъничка и дребничка, тя издърпваше от печката черните казани, месеше остри ечемиченици, попарваше си до лакти ръцете с вряла вода и все със смях, с необяснима радост, като си тананикаше нещо ту весело, ту тъжно, например: „Ой, кукувица кукала, сега се не чуе, ой, дето и да съм се родила, добре да ми е…“. А отец Лисовски все заплашваше с неминуемо възмездие Рогатин и рогатинци, макар неговата дребна Олександра да не беше тукашна, а беше родена отвъд Прут, в село Княжи двор, където растяха непознати за рогатинци хилядолетни тисове, вечни и сякаш поради това някак си мрачни и нечовешки по своята мощ и красота дървета. А всички деца там като че ли се раждаха от князе, които ловуваха в околните дебри, влюбваха се в княжедворските девойки и оставяха у тях сладки спомени за тази кратковременна любов. Князете вече отдавна ги нямаше, а спомените оставаха и Олександра, за да ядоса своето попче без потекло, се наричаше княгиня, а отгоре на това го дразнеше, че уж и Настася не била негова дъщеря, тъй като девет месеца преди раждането й с първия зимен сняг в рогатинските гори бил налетял с кавалкада ловци самият полски крал Зигмунд, и тогава пред очите му попаднала тя, Лександра княжедворска, кралят я харесал и … „Кралска дъщеря! — радостно възкликваше отец Лисовски, притискайки до себе си малката дъщеричка. — Мойта дъщеричка е кралска дъщеря, моля ви се! Люляхме я в сребърна люлка, а ще се вози на сребърна каляска!“ Сребърната люлка, с изрисувани цветя и треви съществуваше само в пиянското въображение на Гаврило Лисовски, а пък старата дървена люлка, в която някога риташе с крачета Настася, се търкаляше сред вехториите в тъмния килер, но нали беше много по-весело и леко да се живее с легенда, особено в такъв град, като Рогатин, който сам беше изникнал от легенда. Разказваха, че уж някога га-лицкият княз Ярослав Осмомисъл ловувал тук в древните дебри с дружина воини и любовницата си Настаска Чагрова, красива и страшно своенравна жена. Настаска, която препуснала подир някакъв звяр, се заблудила в гората и след като вече била изгубила всяка надежда за спасение, изведнъж забелязала огромен елен-рогач с невиждан огнен цвят. Еленът замахнал с рога, тропнал с крак, сякаш подканвайки след себе си жената и бавно побягнал през гъсталака. Само високите му рога отбелязвали пътя и Настаска подкарала коня си след него. Така еленът я извел при Ярославовия стан. Тя паднала, разплакана и измъчена, в обятията на княза, а еленът изчезнал като свети дух. Ярослав заповядал на това място да сложат основите на църквата „Свети дух“, а впоследствие около църквата възникнал и градът, наречен Рогатин в чест на онзи рогат спасител — елена. Може би Лисовски да беше нарекъл и дъщеря си с името на далечната княжеска любовница, макар че онази Настка е била щастлива само в легендата, а в действителност я сполетяла мъченическа смърт — в огъня, в който я хвърлили жестоките галиц-ки боляри.

Ох, колко объркан човек беше отец Гаврило! Лудо обичаше малката си женичка, а я беше обрекъл на вечна каторга с лакомите свине. Гордееше се с дъщеря си, мечтаеше да я обучи на висши науки, макар че той самият едва можеше да каже наизуст две молитви и не различаваше псалтира от требника, а беше готов дори да се откаже от бащинство в полза едва ли не на самия полски крал — само и само всички да знаят кой расте в дома на отец Лисовски в този благословен и проклет Рогатин! Пък и самият Рогатин, както и неговият безпътен син Гаврило Лисовски през столетията от своето създаване и съществуване също беше като че ли някак си раздвоен: от една страна красивата легенда за спасението на заблудената душа, а от друга — почти содомската легенда за Дяволската планина, която се извисяваше на изток от Рогатин като мрачна могила, натрупана в равнината от нечовешка сила. Защото рогатинци, макар и да бяха построили града си близо до църквата „Свети дух“, явно помнели греховната връзка на княз Осмомисъл с развратната Настка и сами се отдали в онези далечни времена на такъв голям разврат, че бог се бил разгневил, повикал дявола и му заповядал да затрупа грешния град с пръст, та и следа да не остане от него. Дяволът напълнил сатанинската си торба с най-черна пръст и я понесъл към Рогатин. Ала заблудил ли се, или го налегнал мързел, но не донесъл тази пръст до Рогатин — точно по това време изкукуригал петел, нечистият се уплашил, хвърлил пръстта където бил и изчезнал. А на това място израснала Дяволската планина. И сега всяка пролет дечурлигата тичаха натам да берат пролетен горицвет, седефче и червена румянка, и колкото и упорито да преораваше пътечките Куз Смикайло, чиято нива беше под Дяволската планина, отново и отново утъпкваха пътечки на същите места, където си бяха открай време, и отчаяният Куз, проклинайки сатанинската сила, всяка есен предлагаше земята си за продан, но никой не искаше да я купи — как да я купиш, като е под самата Дяволска планина!

Гаврило Лисовски беше убеден, че Рогатин няма да избегне участта си. „Ако дяволът не е донесъл дотук планината — бог ще я премести! — възкликваше той на Рогатинския панаир. — Възмездие! Възмездие!“

Той имаше огнени коси, мустаците и брадичката му пламтяха, а кожата на лицето и ръцете беше също като че ли червена, сякаш току-що беше изскочил от пъкъла. Настася беше наследила от баща си огнените коси, а от майка си ослепително бялата кожа, нежна и кадифена не само като я докоснеш, но и на вид. Настася не беше наследила майчината хубост, но не се огорчаваше много от това — тя вече знаеше какви главоболия носеше тази хубост на дребничката й майка. Колкото и да се трепеше Лексан-дра с бащините прасета, излезеше ли в панаирен ден или в празник на Рогатинския панаир, облякла бял, изпъстрен с бродерия сардак^[2], обула червени сахтиянови ботушки, наредила на високия си бюст, който напираше през блузата, няколко реда корали, и мъжките погледи просто се залепваха о нея, а който беше по-нахален и самоуверен, открито я задиряше. Особено й додяваха рогатинският писар Шосткевич, богатият майстор на сахтиянови ботуши Захариалович и още обеднелият шляхтич от Подвисокое — Бжуховски, як като пън, кокалест, с щръкнали мустаци, с дебели ръчища, които се подаваха от оръфаните ръкави на контоша му, с ръждясали сякаш от старост ботуши, твърде тесни за огромните му възлести крака. Веднъж Лисовски се беше хвърлил да защити жена си от нахалния шляхтич, но онзи пренебрежително отстрани нищожното попче с огромното си ръчище, като процеди през зъби: „Ти, попе, не ми се навирай под краката, да не те стъпча!“

— Такъв трябва да е ликът на дявола — сочейки Бжуховски, завика отец Гаврило на малката си дъщеричка. — Точно такъв, Настася! Знай и помни, дете мое!

Де да беше тъй! Сега тя се убеди, че дяволите са хилядолики. Често дори не знаеш къде са и какви са. Бжуховски беше твърде простосърдечен дявол. Не умееше нито да скрие свадливостта си, нито да я сподави. После от Сандомирския войвода, старейши-ната на руските земи, дойде шляхтичът Бобовски с жолнери^[3] и започна да събира по околните села данъци и недобори. Нападнаха и Бжуховски, който имаше къща в Подвисокое, а земята си отдавна беше пропил и преживяваше къде от лов, къде от грабеж, на който се отдаваше открито с още двама-трима също такива луди глави като него. Бобовски започна да настоява Бжуховски да си плати данъка, а оня не плащаше никому и никога данъци. И това още не беше толкова страшно, ами шляхтичът в гнева си беше нарекъл Бжуховски Бруховски, тоест беше го приравнил към един прост ратай-русин. Това вече Бжуховски не можеше да прости нито на пана, нито на бога. Бобовски беше отседнал на нощувка в господарската къща в Подвисокое, а посред нощ там нахлули някакви трима. Слугата на Бобовски им казал, че тук нощува самият пан шляхтич. Един от дошлите взел сабята и нагайката на Бобовски, втурнал се в стаята, където той спял, и започнал да го бие сънен. „Ставай, кучи сине!“ Притичали още двама, измъкнали пана шляхтич за перчема в антрето, па го били с тояги и със собствената му пушка, заливали го с вода и отново го били. Бжуховски, който също дошъл, викал от антрето: „Хубавичката го бийте, само не грабете! Да знае какъв ратай му е Бжуховски!“ После някой стрелял в главата на Бобовски. Намазали лицето на мъртвия със собствените му изпражнения, но от вещите не взели нищо. А на слуга наредили: „Кажи, че е убит, защото се отнесе с пан Бжуховски като с ратай, а не като с шляхтич. Всички да знаят и помнят!“

— Този Бжуховски можеше и тебе, татенце, ей така да те убие — уплашено казваше Настася на баща си, — заради мама ей така би те убил.

— Мене бог ме пази! — излъчваше гърди отецът. — Праведните ги закриля божията милост, а грешниците ги чака пъкълът! И Бжуховски най-напред!

Но очевидно за целия Рогатин беше отреден пъкъл, защото минеха, не минеха три-четири години и върху града връхлитаха черни сили: палеха, грабеха, убиваха и отвличаха в плен всички, които не успяваха да се скрият в горите. Отец Лисовски, макар да беше постоянно на градус, успяваше всеки път да избегне с домашните си погромите и да се скрие в далечната гора край Гнилата Липа, където се измъкваха през Лвовските врати, защото черните сили винаги връхлитаха в града през Бабинецките или Галицките врати. Мама Лександра, сякаш за да предварди дъщеря си, й пееше вече не весели и безгрижни песни, а страшни като набезите на чужденците върху техния нещастен град: „Зад морето синьото, край нова селска къща, Настася риза шие. Шие и бродира и си към двори поглежда. «Миколайчико, братче, що ли се там синее? Дали ратаи орат, или волове пасат?» — «Ой, сестро, Настася, нито ми ратаи вървят, нито ми волове пасат, ами за тебе, Настася, турци ми идат.» Връхлетели турците, взели Настася да търсят… Взели врати да трошат, Настася да си търсят; дор девет ми врати строшили, та си Настася намерили…“ И майката плачеше при тази песен, сякаш предчувствуваше и своята участ, и участта на своята рожба.

Някъде по далечни краища ставаха страшни неща, мор нападаше хората, земята се разтърсваше. Сам турският султан Баязид, като се боеше от земетресението, излезе зад каменните стени на Стамбул и живееше в шатра на полето, а в Стамбул паднаха три кули, рухна дворецът на Константин Велики. Тресеше се земята в Тракия, Босна, Далмация и даже в близката Молдова. Това беше възмездие на хората, но за какво?

Настася беше още съвсем мъничка, когато власите нападнаха Рогатин. Палеха и грабеха като татари и турци и изнесоха от Рогатин всички ценности, та дори самият полски крал се разгневи и накара влашкия предводител Стефан да върне заграбеното и бяха върнати всички ценни книги, а също среброто от църквата „Свети дух“: макар отец Лисовски да беше неграмотен и да не можеше да състави опис на цялото църковно имущество, той помнеше всичко така, че по неговите думи беше изготвен документ, по който власите върнаха откраднатото.

Настася се учеше да чете при свещеника Иван Теребушко. Теребушковата наука костваше на Лисовски цяла свиня. „Цяла свиня вложих в моята Настася, моля ви се!“ — възкликваше отец Гаврило и плачеше разчувствуван, като гледаше своето вече учено дете. „Моята вярна и мила малка женичка ми роди заченатата от мене дъщеричка пана Настася, първа в моя град, която цяла ми е одрала кожата, както в лицето, така и по белезите, които имам.“ Но в пиянските си хвалби, като потъпкваше собственото си достойнство, настойчиво наричаше дъщеря си кралица, а достатъчна ли беше за една „кралица“ мизерната наука, почерпана от Теребушко? Тя трябваше да се научи на добро държане и висши науки, а в Рогатин всичко това можеше да го даде единствено само викарият^[4] Йероним Скарбски. Когато обаче отец Гаврило се обърна към викария, той поиска вече не една, а цели шест свине. „Шест свине за латинската му наука! — размахваше малки юмручета отец Лисовски. — За езика славянски една свиня, а за латинския цели шест? А нали езикът славянски е създаден, изграден и опазен с божията правда, пък латинският се гради, почива и е пълен само слъжа, поганска хитрост и фарисейство!“ Но кой ли друг в Рогатин би могъл да се похвали, че е вложил за изучаване на детето си една, а после и цели шест угоени свине? И можеше ли отец Гаврило Лисовски да се предпази от изкушението да се хвали с тези деяния през целия си живот? Пък и имаше сгодно оправдание. Та можеш ли да преживееш само с Часослова^[5]? Без латинския си за никъде — не можеш разбра ни съдията, ни адвоката, ни пратеника от палата. И Настася започна да ходи в имението на викария Скарбски. Той смая малкото момиче с необятността на своите знания и строгостта на ума си. Неговата необикновеност зашеметяваше. Обличаше се както никой друг в Рогатин, висок, тънкошиест, с тъжни тъмни очи и тих глас, беше равнодушен към „мирските“ наслади и чужд на дреболиите и суетата. Скарбски порази Настася право в сърцето и тя се влюби в него не както досега се влюбваше в сополивите момчета, с които препускаше боса ту към Дяволската планина, ту към бащината църква да разглеждат чудноватите древни икони с брадати светии. Бузестата Урсуля, дъщерята на железаря Блазей Зебринович, като узна за влюбването на Настася, се присмя безмилостно на приятелката си:

— Та тоя Скарбски за нищо не го бива!

— Как тъй? — възмути се Настася.

— Пък и голобрад!

— Ти си голобрада!

— А не виждаш ли как ходи! Та ще може ли поне от татарите да избяга?

— Че защо ще бяга? От никого няма да бяга!

— Е къде ще иде тогава?

— Ами тук ще си бъде!

— Ха да го видя!

— Ще го видиш, щом искаш.

И като че ли с безразсъдните си приказки докараха бедата. За онази година летописецът е записал: „Татари четиридесет хиляди с четирима главатари връхлетяха върху Рус и разположиха стана си близо до Бузск, а отрядите си пръснаха на всички страни, като палеха, връзваха, убиваха и пленяваха и повече от шестдесет хиляди народ тогава взеха в робия освен децата, а старите колеха и като завзеха с огън и меч близо четиридесет мили надлъж и нашир от волостта^[6], се върнаха у дома си невредими.“

Татарите хванаха и Настасината майка и тя изчезна навеки, а викарият Скарбски избяга пръв и най-бързо от всички, понеже винаги имаше подръка чифт коне и верни хора, които му съобщаваха откъде връхлита ордата. Отец Лисовски се бе запилял по селата да кръщава деца. Там се беше спасил. А Настася и майка й нападението завари вкъщи. Майката само беше успяла да натика малката в свинарника. „Спасявай се, детето ми!“ Последва неясен тропот, цвилене и свистене на стрели, свинете се мятаха, загивайки и плувайки в кръв, строполяваха се тежко върху момичето и — отново неясен тропот. Всичко потъмня, отново маминият вик, и отново тропот и лютив смрад на конска пот, а тя се задушаваше сред локвите кръв — нейна ли беше, или на убитите животни? Бащата дотича едва през нощта. Падна на колене. Плачеше и се молеше, и проклинаше. Настася остана без майка, спасена от майка си. От този ден в душата й се възцари тъма и макар след време и да се позасмиваше, но вече не така весело и безгрижно, както при мама, а за своята влюбеност в строгия наставник дори не си спомняше, пък и каква ти влюбеност на единадесет години.

Когато ксендз^[7] Станислав Добровлянски изповядваше рогатин-ските еснафки, те тайно се промъкваха в костела^[8] „Свети Николай“. Урсуля, Янечка и Настася притискаха уши до дървената решетка и се вслушваха в мърморенето на пан Станислав: „Фецисти квод екстингере волиунт!…“^[9] Идвало ли й е на ум, предполагала ли е някога при онези дръзки забави, че ще смае с този долен въпрос на католическия изповедник високомерния Луиджи Грити в стамбулския Безистен?

В града настана разруха, страх и смут и рогатинци едва ли не всяка нощ бягаха към горите, грабвайки от имуществото каквото им попадне.

Сетне отчаянието от загубата на майката постепенно премина, светът наоколо беше голям, зелен и прекрасен. Злото отстъпваше до най-отдалечените хоризонти на въображението, трябваше да живее и да обича, за да не загине, да се смее и да пее на момците, да бере цветя край Липата и Свирж, да се вслушва в горското шумолене като в собственото си дишане, да живее сред непристъпните исполински букове и приветливите лески, сред притаилите се под листата гъби и ярките твърди горски плодове. През онези години често валяха дъждове. Тогава тя бягаше от къщи, луташе се самотна из гората, там се усещаше живото дихание на буйната зеленина и неудържимата сила на растежа, безкрайността и полета на духа и тялото. А може би самата тя растеше и затова я влечеше натам, където това се чувствуваше особено остро.

Някога беше таралежче под кленов листец, мама я наричаше слънчице, татко — кралица, тананикаше си песнички, подскачайки на едно краче, изплезваше от удоволствие езиче, показвайки го на белия свят: „На!“ Нямаше търпение по-скоро да порасне, искаше да се отскубне от детството като от мрежа за лов на диви птици.

Сега се чувствуваше голяма, кръвта кипеше в силното й и гъвкаво тяло. Понякога я връхлиташе необяснима мъка така внезапно, както досадните братя Бабияки, потайни и зли като малки палета: ту ще подпалят панталоните на шивача Ян Студеняк, ту ще дръпнат за брадата самия съветник Голосовски, ту ще откраднат казан от циганите калайджии, ту ще докопат някое от момичетата и то по чудо ще се спаси. От Бабияките Настася успяваше да избяга, не я хванаха нито веднъж, но нима знаеше от кого бяга?

Татарите нападнаха Рогатин през нощта, промъкнаха се незабелязано едновременно през всички врати. Заляха всички улици, обградиха всички къщи, дюкянчета и църкви, а после подпалиха целия Рогатин, прогонвайки хората от къщите — бяха свикнали да убиват и хващат на простор. Камбаните на църквите „Богородица“ и „Свети дух“ забиха до пръсване. Рогатин запламтя пурпурно и безнадеждно. Настася побягна най-напред към къщи, после надолу към бащината църква и видя впрегнатата кола до църквата, но този път не беше съдено на отец Лисовски да откара с колата църковните ценности, защото, когато тичаше към колата с една тежка кутия в ръцете, на пътя се изпречи един черен конник, а пред Настася — друг, пламъкът лумна отвсякъде и тя вече не видя жив ли падна нейният нещастен и самотен баща, или мъртъв, и изгориха ли старата църква с иконите и металните им обкови. Не виждаше и не чуваше нищо. Опомни се върху същата тази кола, но тя вече препускаше не по пламтящите улици на Рогатин, а през Бабинци, след това все по-далече и по-далече към Влашкия път, наречен от татарите Златен заради неизброимата плячка, която грабеха по него. Мъглите на Днестър и Прут оставаха встрани, потоците и разливите на зеления край, белите и черните води, дъждовете и чуруликането на горските птици — всичко оставаше назад, завинаги, навеки. Само тропот на копита и свистене на стрели в степта, остри треви и твърда като отчаянието земя. С бели тела земята е бранувана, с кръв е заляна, от конски копита е изорана. Откъм планината, откъм тъмната гора татари идат, русинче си водят. Плитката му от златни коси боровата гора освети, зелената дъбрава и пътя утъпкан. А след нея тича да я догони старият й татко. Кимна му, махна му с бялата си ръка: „Върни се, татко, върни се, мили, мене вече не можеш да ме вземеш и сам ще загинеш. Ще оставиш глава в чужда страна, ще оставиш очи в турски земи“! Караха я с бащината кола, после на черна татарска каруца, скрита от слънцето и обиколена от грижа и внимание, макар че редом с нея водеха оковани в желязо също такива като нея и много по-красиви дори. После дойде морето — планини от вража вода и мрак на тайнствени чужди простори, пълни със загадъчност, страшно и враждебно притулени към обичайния земен свят. А след това — страшният робски пазар в Кафа, където я продадоха на Синам ага, и отново Черното море, където по-добре бе да потъне, ала не потъна — остана да живее.

Да живее ли? Защо? Надеждите отдавна бяха умрели в нея, молитвите, които знаеше от детство, беше изпозабравила до една и сега съществуваше в пълно унижение, в полусън, в полусъзнание, но някъде в най-отдалечените кътчета на душата си още усещаше, че продължава да живее, че няма да умре, че си трябва да живее, трябва, трябва! Затова се смееше и пееше на робския пазар в Кафа, и на галерата на Синам ага, и даже в тъмните лабиринти на Безистена, когато я продаваха за втори път и може би завинаги.