Павло Загребелни
Роксолана (22)

ХАСАН

А всъщност какво се беше променило? Наоколо същата враждебност, същите лица, същото недоверие, същите студени очи на харема и безкрайно лицемерие. Все едно че нищо не беше се случило, че не бяха ревали побеснелите епичари зад Вратата на блаженството и не бяха треперели белите евнуси-капуджии от другата страна на вратата, готови да бягат, накъдето им видят очите, веднага щом се блъсне във вратата помитащата всичко еничарска вълна.

Отново по градините на харема се пръснаха пъстрите групички на безгрижните ханъми, отново ги пасяха с очи зад храстите и дърветата неотстъпните евнуси и сякаш за да се докарат пред тях, скучаещите обитателки на харема се мъчеха с всички сили да се престорят на целомъдрени. Скочеше ли над водата на басейна голяма риба, веднага се покриваха с фереджета: да не би да е от мъжки род тази риба? Когато прислужниците постилаха на тревата покривки и нареждаха студено овнешко, печени птици и сладки неща, отново се раздаваха престорено уплашени викове и ханъмите затуляха лицата си ту с широки смокинови листа, ту с откъснати рози, така че дори печените птици като че ли се смееха на това лицемерие.

Султанската майка не се показваше. Залиня от мъка. Оплакваше смъртта на зет си Ферхад паша. Оплакваше нещастието, сполетяло дъщеря й Хатидже, която едва се отърва от озверелите тълпи. А Роксолана знаеше, че е друго: оплакваше своя неуспех. Искаше да види снаха си мъртва, а тя е жива! Помежду им не бе имало обич и преди това, а сега трябваше да възцари неприкрита омраза, открита враждебност и тежко като камък презрение. Всички знаеха за нощното сборище у главния евнух, знаеха, че там беше идвала и валиде ханъм, и всички мълчаха и се криеха зад маската на преструвката, неискреността и лицемерието. Може би и валиде ханъм се надяваше, че всичко ще си остане скрито, още повече, че и ени-чарските подстрекатели бяха убити без съд? Валиде ханъм изпращаше всеки ден на султана строги писма, в които настояваше, молеше и искаше. Да прости на своите деца, еничарите — той им прости и ги купи със злато. Да построи дворец на сестра си Хатидже — заповяда на Коджа Синан да изгради на мястото на предишния Иб-рахимов дворец още по-разкошен и за строежа вече мъкнеха византийски мрамор от императорския Хиподрум. Да приближи до себе си вдовицата на Ферхад паша принцеса Селджук. Заповяда да не допускат до него сестра му чак до смъртта. На майка си султанът отговаряше с кратки писъмца, в които й желаеше да се поправи и не проронваше нито дума за нейните намерения, все едно че нищо не бе имало, нищо не бе се случило. Роксолана не можеше да знае за тези писма, нито за съдържанието им, но нечовешкото напрежение, което изпита по време на метежа и което не спадаше и досега, й помагаше да чувствува всичко, което ставаше дори скрито, да се досеща за онова, което се пазеше в най-голяма тайна. Нима можеше да забрави страшната мартенска нощ, когато влажният вятър се блъскаше във вратите на сарая, когато зад прозорците на нейната просторна стая зловещо се олюляваха тъмните кипариси, превиваха се чак до земята, сякаш падаха там убити хора, а някъде далеко, край кованите от желязо, мед и сребро врати, беснееха разярените убийци, които искаха нейната кръв и кръвта на нейните деца, и тя едва се сдържа (сама не знаеше откъде взе сили), за да не грабне малките си деца и да не хукне към тези врати на смъртта, да не викне в отчаяние на еничарите: „Ето ги, моите деца! Убийте ги, а заедно с тях и мене! Убийте ме, нямам сили да живея повече, и без това отдавна съм убита!“

Децата спяха, не чуваха нищо, нищо не знаеха. Благословено незнание!

А сега валиде ханъм, затворена в своята постлана с бели килими стая, спуснала всички резета на здравите кедрови врати, пишеше ли, пишеше писма на султана. Какво искаше още?

Разумът или предчувствието ръководеше тези дни Роксолана? Сама не знаеше. Когато идваше султанът, не се оплакваше, не роптаеше, не обвиняваше никого, не търсеше съчувствие, не искаше да я съжаляват. Напротив, успокояваше него, защото още го побиваха тръпки и сърцето му беше изпълнено с такава ярост, че можеше да залее целия свят.

— Повелителю мой — галеше се Роксолана, — не е ли най-голямо щастие за мене и за децата да ви виждаме отново сред тези свещени стени? Не свети ли слънцето и не пеят ли райски птици?

Тя приличаше на маргаритка рано сутрин след дъжд, когато цветчето вече е изсъхнало, а стъбълцето е още влажно. Мрачната Сюлейманова душа просветваше и Роксолана радостно се усмихваше, като скриваше гримасата на болка, вземаше в ръце ту Михримах, ту Селим, целуваше ги и им шепнеше (като че ли можеха да разберат) колко много ги обича.

Така продължаваше седмица, месец, вече като че ли всичко се забравяше или трябваше да се забрави и тогава Роксолана през нощта, в султановото ложе, след целувките, забавите, въздишките и сладката изнемога неочаквано попита:

— Защо ме доведе тук главният евнух?

— Как така? — учуди се султанът. — А кой трябваше да те придружава?

— Защо досега не сте го махнали? — твърдо попита Роксолана, скачайки от постелята и отдалечавайки се в мрака на просторната спалня, осветявана само от луната, която проливаше през високите цветни прозорци студената си светлина. Стоеше под това сияние — призрачно светла като струя изворна вода, като безплътен дух. Дори султанът се изплаши и като спусна нозе от ложето, започна да търси с пръсти меките си чехли. Но в този миг „духът“ заговори и Сюлейман малко се успокои.

— Нима не знаете, че тъкмо главният евнух е събирал при себе си подстрекателите, предавайки ви и нарушавайки непристъпността на харема? — разпитваше отдалеко Роксолана. — Или никой не ви го е казал досега?

— Аз не съм питал.

— Но защо? — закрещя тя и с един скок се намери до широкото ложе. Вглеждаше се в лицето на султана, обгаряше го с дъха си. — Но защо не сте питали никого? Или не знаехте, че те искаха да ме убият? Мен и вашите деца? И най-много го искаха валиде ханъм и този Четириокия! Мене — както и да е. Имало ме е и ме няма. Като малка птичка, засипана със сняг. Ами вашите деца? Вашата кръв, вашето сърце, живота ви? Защо не е отмъстено за тях досега? Кой ще го направи? И кога?

— Главният евнух е проявил към тебе непокорство?

— Защо ми е неговото покорство? Змията си мени кожата, но нрава не! Попитайте го къде е бил през онази нощ, когато подстрекателите са се събирали в неговата стая? Може би е литнал на небето и нищо не знае? Попитайте го, ваше величество! И още попитайте как е наричал вашите деца. Не сте ли чули? Не е ли стигнала до вашите царствени уши тази дума? Наричал ги е недоносчета! Чувате ли? Недоносчета!

Той я настани до себе си, прегърна я през раменете някак си неловко и виновно. Вярваше на всяка нейна дума. На кого ли да вярва, ако не на нея.

— Можеше да ми кажеш това още първия ден.

— Султанът трябва да знае всичко сам.

— А ако не знае?

— Не знае само тогава, когато не иска.

— Ще махнем главния евнух. Но кого да поставим за главен евнух? Не сме мислили никога за това, никога.

— Поставете Ибрахим, началника на белите евнуси.

— В харема трябва да има черни евнуси.

Беше й все едно — бели ли са, черни ли са, а назова капуджиба-шията Ибрахим само за да се поглуми с великия везир — нека простите хора да се смеят, като наричат везира евнух, — а евнуха — везир. Но след като назова веднъж името на капуджибашията на белите евнуси, не искаше да отстъпва вече.

— Той защити харема от еничарите. Не се уплаши, отблъскваше всички нападения. Спаси вашите деца и чест.

— Всички ви спаси младият еничарин, когото направих еничар-ски ага.

— Не сте ми казали досега за това.

— Мъжествен и честен воин — той е достоен за нашето доверие.

— Бих искала да го видя, мой султане. Как се казва?

— Сега се нарича Хасан ага.

— И отново ли го хвърлихте сред еничарите? Та той ще пропадне!

— Направих го еничарски ага.

— Все едно че сте го хвърлили на хищните зверове да го разкъсат! Четох в старите хроники как един селджушки султан възнаградил някой си Камияр, който го спасил от заговорници. Султанът дал на Камияр хиляда жълтици, пет мулета, пет оседлани коня, шест робини, петдесет слуги и един окръг със сто хиляди акчета доход. Искам да видя този Хасан ага. Повелителю мой, обещайте ми!

Той я погали по косите.

— И махнете това страшилище Четириокия!

— Е, не през нощта. Ще дочакаме заранта.

— Не, искам веднага! Боя се, че той вече е чул всичко, което говорих, и до заранта ще ме удуши! Ваше величество, спасете ме от това чудовище. Махнете го, повелителю мой!

— Не бива да се убиват злосторниците в сарая.

— Че аз не искам смъртта му! Просто го махнете оттука. Където и да е, само да не е тук. Нека го изгонят зад вратите като куче и да не го допускат обратно!

Чаушите, които пазеха неприкосновеността на султанската спалня, не можеха да престъпват свещения праг. Сюлейман сам излезе при тях и те видяха султана без чалма, с разгърнат халат, гологръд, с чехли на бос крак, като че някак си виновен и кротък. Но заповедта, която им даде, съвсем не беше кротка. Само две думи — нищо повече. И последва мълчаливо покорство и мълчаливо изпълнение. Хванаха всемогъщия главен евнух както си стоеше, без нищо да питат, без нищо да казват и още същата нощ го изпратиха в Йедикуле, където безсънният пазач на подземията, първият джелатин на държавата Джюзел Мехмед ага, обрасъл с твърди черни косми чак до очите, също така мълчаливо блъсна досегашния главен евнух там, откъдето никой не се е връщал. Когато довеждат човек мълчаливо и го напъхват в подземието, няма какво да се пита — следствието ще се извърши зад стените на Йедикуле, тайно, скрито. Също така тайно ще бъде решена и участта на затворника: или ще го забравят навеки и ще изгние жив в тъмницата, или ще го удушат. Без никакви обяснения. Тук не обясняват ничия смърт. Дори на наследниците на трона и на великите везири.

Така изчезна този човек без име, а на заранта в неговата стая седеше вече новият главен евнух, мрачният огромен босненец Ибрахим и евнусите се кланеха пред него така, както и пред неговия предшественик. Когато се отзова на повикването на валиде ханъм и падна на колене на белия килим, султанската майка не издаде нито с един жест учудване или възмущение, не попита новия главен евнух за името му, просто го нарече ефенди — дали се беше помирила с поражението, или само се спотаи?

Роксолана очакваше кога ще пуснат при нея човека, който беше й спасил живота. Тя нямаше покои извън стените на харема, затова беше принудена да използва султанските. Вече знаеше, че именно в тези изографисани от венецианеца Джентиле Белини стаички Сюлейман обичаше да се усамотява с Ибрахим и често нощуваше там, като забравяше за своята Хурем.

Роксолана беше пазена от двама евнуси, скрити в съседната стая, а младият еничарин Хасан ага трябваше да бъде доведен и следен лично от главния евнух Ибрахим, понеже султанката беше най-голямата държавна ценност. „Държавната ценност“ тъжно се усмихваше. Като че ли човекът, който беше й спасил живота, можеше да посегне на този живот. Каква нелепост и безсмислица!…

Седеше на ниския миндер цялата в бяло и сърма, широката дреха беше раздиплена върху миндера като бели криле, криле за красота, а не за полет. Не можеш да литнеш вече, Настася, ех, не можеш да отлетиш оттука!

Главният евнух въведе еничарина безшумно и неочаквано. Еничаринът се хвърли на пода, поклони се, твърдите поли на дрехата му пречеха. Този млад, силен и гъвкав мъж веднага загуби своята напетост и беше просто тъжно и болно да го гледаш.

— Стани — заповяда му Роксолана. Не обичаше поклоните. Не вярваше на онези, които обичаха да се кланят. Кланя се, а ножът му в пазвата.

Той вдигна глава и изправи гръб, ала си оставаше на колене. Главният евнух, който стоеше зад него като стълб, само се поклони на султанката и сега се забавляваше с унижението на еничарина.

— Изправи се — отново нареди на Хасан ага Роксолана. Той се надигна плахо, беше висок почти колкото главния евнух, ала не така дебел, а гъвкав като топола в степта, с хубави сиви очи, с приятно лице, което уплахата малко разваляше.

— Не трябва да се боиш от мене — усмихна се Роксолана. — Искам да ти благодаря за голямата услуга, която направи на султана.

Еничаринът отново падна на колене. Наистина странен еничарин. Съвсем не приличаше на онези главорези, които карат дори самия султан да слиза от коня, да отива при тях пеша, едва ли не да им се кланя, да се унижава и да ги моли.

— Стани! — вече строго изрече тя. — Не ми харесва, дето непрекъснато падаш на колене.

Ала еничаринът не я слушаше. На колене пристъпи към нея, та чак главният евнух застрашително се размърда, сякаш искаше да го задържи, притисна ръце към гърдите си и неочаквано (боже мой, счува ли й се, или е истина?) заговори на родния й език:

— Ваше величество, скъпа султанке, вярно ли е дето казват, че сте от Украйна? Вярно ли е? Кажете ми, ваше величество, умолявам ви в името на всичко свято!

Тя така се стъписа, че дори не успя да се престори, че не чува тези думи, сякаш не се отнасят за нея. Едва не скочи към него, не го хвана за ръце и не го вдигна от килима.

— От Украйна ли сте? Ваше величество! Истина ли говорят всички?

— Аз сега мисля и говоря по турски — спокойно промълви Роксолана.

Тогава той повтори въпроса си на турски, и без да дочака отговор, и на арабски и персийски, но Роксолана мълчеше. През петте години за първи път срещаше човек от родната земя и вълнението, което я обзе, беше безкрайно, а стъписването — неописуемо. Досега не беше възможно да потърси никого, затворена зад вратите на харема, загрижена от упоритото старание да се утвърди, да победи, да се извиси над света на унижението и безправието. Измъкна се едва ли не с цената на собствения си живот и живота на децата — и ето ти подарък на съдбата! Човек от нейната родина! И очите му сиви като соколово крило, и езикът благ и напевен, и душата му незагрубяла дори от жестокия еничарски бит. Гледаше Хасан и не го виждаше. Пред нея стоеше сякаш Рогатин, бащината къща и зеленеещите като коприна степи, а над тях слънцето — никъде в света няма такова гальовно слънце! Тя като че ли не беше тук. А този юнак — тук ли беше, или не?

— Как те наричаха? — неочаквано попита Роксолана енича-рина.

— Васил.

— Откъде са те взели?

— Не зная. Бях малък. Помня степта, рекичката и върбите. Нищо повече.

— Но езика помниш!

— Щях да го забравя вече, ама сред аджемите и еничарите има земляци. Ала малко. Нашите повече ги избиват, преди да ги докарат чак тук.

— Можеш ли да подбереш няколко верни другари?

— Другари има навсякъде. Без тях си загубен. Ала не са всички земляци.

— Няма значение. Само да са верни. Ще ми бъдете слуги извън харема. Трябва да имам свои хора. Султанът ще позволи. Ще бъдеш техен ага.

Не искаше съгласието му: виждаше го в неговите очи. Махна с ръка да излязат с главния евнух, притвори очи и потъна в дръзките си, безумно смели мисли. Да проникне навън, както никой досега! Да има верен човек на воля, близък, роден — какво щастие! Едва сега се сети, че беше забравила да смъкне фереджето и да покаже на Хасан лицето си. За да го види, да го запомни и повярва, че е още жива, че волята живее във всяка чертичка на това лице. И изведнъж се изплаши: какво ще каже на султана? И как ще му го каже? Предишният главен евнух вече би изтичал при валиде ханъм и би й пошушнал на ухото. Ибрахим още не беше добил такава бързина и никой няма да узнае за странния й разговор с младия еничарски ага. Със султана ще говори сама.

Разговорът не беше лек. Султанът изобщо не можеше да схване какво иска Хурем.

— Искаш да му се отблагодариш ли? И да го наградиш за смелостта? Защото сте една кръв и те е спасил? Е какво, ние умеем да се отплащаме за благородството.

Тя упорито повтаряше.

— Трябва ми верен човек извън харема.

— И бездруго всички са на твоите услуги.

— Между стените на Вратата на блаженството ли? Аз искам да изляза извън тях. Ако не сама, то чрез доверени хора.

— Но това е нарушение на обичаите. Никой от султаните не е позволявал…

— А кой от султаните превзе Белград и Родос? Вие сте най-великият от всички, защо тогава трябва само да спазвате обичаите, а не да създавате свои? Искам този човек да бъде моя сянка там, където аз не мога да бъда.

— За това човекът трябва да се провери.

— Нима, като ви спасяваше от бунтовниците, той не издържа проверката? Освен това той ще бъде винаги пред очи. В двора има достатъчно търтеи и безделници, за да наблюдават Хасан ага и хората му.

— Нима има вече и хора?

— Няма, но се надявам, че ваше величество ще се погрижи за всичко. За мене и за вашите деца.

— Ще помисля — без особено желание промълви Сюлейман и Хурем го обгърна с топъл поглед за това скъпоценно обещание.

Хасан ага не прояви никакъв интерес към придворните коприни и кадифета, към скъпите ястия и дворцовите аромати. При преговорите с главния евнух изказа пожелание да запази еничарското си облекло, да си избере помощници също еничари и всички да живеят в определеното им отделно помещение в двора на двореца, за да бъдат винаги подръка на главния евнух, а оттам и на султан-ката Хасеки. От еничарите си избра само Хасановци. Имената се повтаряха сред тях безброй пъти. Имаше по няколко стотин Хасановци, Ибрахимовци, Исмаиловци, Мехмедовци, Османовци. За да не се объркват, избродирваха на гърдите си номера: Хасан първи, Хасан сто и дванадесети. Нито една кралска династия не беше давала толкова владетели с еднакви имена. От объркване на числата ги спасяваха прякорите. Хасан ага го наричаха Коджа заради езиците, които овладяваше лесно, като на шега. Със себе си той взе Атеш Хасан, тоест огъня, Пелтек Хасан — заекващия, Дели Хасан — лудата глава, Ийне Хасан или иглата, понеже беше слаб като игла, Мелек Хасан — ангела и Налбант Хасан — ковача. С всички беше ходил в Белград и Родос, беше изял с тях безброй казани султански пилаф, вярваше им и те му вярваха. Може би не бяха кой знае колко умни, може би бяха твърде самоуверени и понякога алчни, като се грижеха не толкова за достойнството си, а за плячка и бакшиш, но такъв им беше животът и кой ли би могъл да ги обвини. Случаят му беше помогнал да се измъкне от еничарския ад и той искаше да изведе със себе си и другарите, на които можеше да се опре и в добро, и в зло.

Отначало новият живот направо уплаши Хасановците. Излежаваха се в одаите, тъпчеха се с богатите остатъци от везирската трапеза, трупаха тлъстини и усещаха как младите им жилести тела губят гъвкавостта си, та чак им идеше да плюят на всичко и да се присъединят към еничарските орди, които от сутрин до вечер се упражняваха на Атмейдан и усъвършенствуваха изкуството да секат, да колят, да стрелят с лъкове и мушкети, да разсичат врага на четири и на по-дребни парчета, да трошат кости, да вадят очи, да душат и прегризват със зъби.

— П-пуснах ш-кембе — тегли м-ме дома — оплакваше се Пелтек Хасан. Вземаха го на подбив:

— А къде ти е дома?

— Знаеш ли поне в коя страна?

— Полежи още месец и от тебе ще топят лой за султанските светилници.

Скуката им би била непоносима, ако не ги обкръжаваха още стотици, а може би и хиляди придворни търтеи, които безделничеха, събираха и разнасяха клюки, мъчеха се да измъкнат за себе си по-тлъстия пай, доносничеха един срещу друг, лягаха и ставаха с мисълта каква ли подлост още да направят на ближния. Като гъсениците по дърветата всичко това пълзеше, тълпеше се, плодеше се, плюскаше, мърсеше и макар на всяка крачка да пръскаха балсами, на досегашните еничари им се струваше, че тук има много по-тежък смрад, отколкото в техните бедни бараки. Еничарите на Хасан ага скоро свикнаха с това странно битие, продължаваха да се мотаят от скука и да си пъхат носовете навсякъде — създаваше се впечатление, че султанката беше наблъскала навсякъде свои хора. От тях се бояха и ги избягваха. Велможите ги поглеждаха със страх; султанските готвачи им слагаха най-хубавите мръвки, харемните евнуси им правеха дребни подаръци за всеки случай, защото все им се струваше, че Хурем е поставила тези главорези да наглеждат именно тях.

Измежду дворцовата прислуга — хавашите, като че ли не беше успявал да изпъкне още никой. Заслугите се възнаграждаваха с подаръци, престъпленията или непослушанието се наказваха със смърт. Та и цялото това сложно съоръжение, наричано султански дворци, беше създадено не за да може някой друг освен самия падишах да заеме особено място, а само като подножие на величието на владетеля. Първите османски емири, посегнали дръзко на величието на селджушките султани, не бяха и сънували разкоша, с който щяха да се обкръжат техните потомци. Дори Мехмед Завоевателя, когато беше влязъл в победения Константинопол, още не бе могъл да се похвали с богат двор и хилядна прислуга. Но пред очите му бяха стояли остатъците от величието на цариградските императори, а в сърцето си беше запазил необикновената любов към визат ийската принцеса, която беше направил своя любима жена, скривайки я под името Гюлбахар, и може би тази любов го беше подтикнала да заимствува от императорите почти целия дворцов церемониал и цялото разточителство на техния бит, описан още от император Константин Багрянородни.

След като императорските дворци бяха разрушени от еничарите на Завоевателя, султанът не бе започнал да възстановява руините, а беше заповядал наблизо да изградят нов дворец, достоен за великия завоевател на тази столица на света. Мястото беше избрано срещу една от вратите на Цариград, обстрелвана по време на обсадата от най-големия султански топ. Вратата беше наречена Топкапъ, а от нея наименованието се бе прехвърлило върху дворците и оттогава и тях наричаха така.

Беше строил Завоевателя, после синът му Баязид и султан Селим. Сюлейман също нямаше намерение да изостава от прадедите си. Топкапъ представляваше не просто комплекс от сгради, струпване на разкошни зали, безброй стаи, заплетени коридори и яки стени и врати — това беше цял един свят, призрачен, сложен, жесток и безмилостен, свят, в който трябваше да господствува само един човек, а останалите се измъчваха, унищожаваха се, пълзяха и жестоко се разплащаха за своето сито, позлатено робство с всички, които оставаха извън стените на Топкапъ. Близостта до личността на падишаха, макар и да криеше в себе си постоянна заплаха, същевременно изпълваше тези хора с неимоверно високомерие — последният писар в Топкапъ се чувствуваше по-могъщ от някой санджакбей на далечна провинция, а някакъв си пазач на султанските чехли, намотвач на чалми или прислужник в спалнята излъчваше едва ли не могъщество на велик везир или член на султанския Диван.

В същото време в дворцовата йерархия нямаше никакви тайни и всеки си знаеше мястото. Той можеше да бъде загадъчен за някои чужди хора, но не и за своите, ролите бяха разпределени отдавна, веднъж и завинаги и никой не можеше да наруши установения ред, да отстъпи от традицията нито крачка, понеже нарушителите биваха наказвани незабавно и безмилостно.

Хората на Хасан ага се оказаха съвсем чужди там, където всички места се раздаваха по висша милост и воля. Неканени и непредвидени, отначало бяха посрещнати враждебно, пренебрежително и презрително, понеже бяха дошли в Топкапъ не по волята и съгласието на султана, комуто единствено тук принадлежеше най-голямото право, а бяха изпратени от друга, неизвестна сила.

Хасан ага с неговите еничари се възприемаше от дворцовата прислуга като нещо временно, непостоянно и трябваше да изчезне също така бързо благодарение на някое ново неочаквано хрумване на чародейката султанка, на която падишахът кой знае защо толкова угаждаше. Но минаваха дий и седмици и Хасан ага не изчезваше, хората му сновяха в Топкапъ, тълпяха се в султанската кухня, зяпаха покрай портите и додяваха на конярите — да ги учат да яздят, сякаш се канеха от прости еничари-пешаци изведнъж да станат паши. След време в кесиите им започна да дрънчи злато и звънът му ставаше все по-осезаем. Временно дошлите добиваха такава сила, че можеха да им завидят дори приближените на падишаха. Те започваха да плашат със силата си. Тяхната тайнственост с всеки ден ставаше по-застрашителна, затова всеки им се подмазваше. Нещастни синове без родина, обречени да станат пушечно месо в султанските битки, довчера жестоки войни, навсякъде посрещани с ненавист, еничарите на Хасан ага дори се объркваха от раболепното внимание, с което неочаквано ги обгради прислугата на Топкапъ. Еничарският навик за примитивно насищане, за бърз грабеж и краткотрайни развлечения ги тласкаше към иепридирчивост. Те бяха щастливи, когато получеха допълнителна мръвка тлъсто овнешко и по-бяло брашно за халва, когато си изберяха стрела от султанската оръжейна, когато си сменеха износените чизми с нови от дворцовия склад. Но вече задоволили най-насъщните си нужди и разбрали, че за това не трябва да хабят никакви усилия, след време те започнаха по-внимателно да се вглеждат в този странен свят и благодарение на вродения си ум и изострената от постоянните опасности наблюдателност скоро схванаха, че най-голямата ценност, която притежаваха всички тези хора, не бяха храната, напитките, дрехите и оръжието, и дори не скъпоценностите, а държавните тайни и новини, които знаеха. Вестите се стичаха при придворните като могъща река, скрито, непонятно. Тук знаеха всичко, което щеше да стане известно на другите едва утре, или пък след година, знаеха и онова, което никога нямаше да излезе извън портите на Топкапъ. Вестите тук бяха съкровище, оръжие, стока. Всички сведения, всичко под-слушано, всички тайни, откраднати, купени и изтръгнати с жестоки мъчения, изникнали от слепия случай или от каприза на владетелите, се събираха бързо, алчно и жадно, пазеха се жестоко и неуморно. И ако човешката алчност и подозрителност са безгранични, безгранична е и човешката суета. Знае ли някой нещо, не може да устои на изкушението да не се похвали. Дори скъперникът, който си крие златото вдън земята, се хвали със скъперничеството си, та какво да се каже за онези, чието най-голямо богатство бяха осведомеността, вестите и новините? Осведомеността напираше да излезе от тези хора като загадъчните сили, предизвикващи земетресения. Новините се пръскаха като подплашени птици и остаряваха по-бързо от жените. Топкапъ беше изпълнен с шушу-кане, спотаени гласове и намеци. Често беше достатъчен само един поглед, жест или помръдване на пръст, за да предаде нещо важно. Отворена или затворена врата, леко полудръпнато перде, сянка зад решетката, едва доловим мирис, нечие невидимо присъствие или твърде дълго отсъствие — всичко можеше да сочи едно или друго нещо, да бъде знак за посветените, сигнал за доверените или предупреждение за своите. Затова всички се стараеха да бъдат посветени, доверени, свои. Еничарите на Хасан ага, макар и да бяха чужди за всички слуги в Топкапъ, се оказаха в центъра на тайните вести, новините и слуховете и за кратко време станаха притежатели на най-големи съкровища, без да полагат всъщност каквито и да е усилия.

Върху хората на Хасан ага се изсипваше всичко подред: кой откраднал овен, в чий харем се промъкнал млад ходжа, кого удавили тайно в Босфора, кой посланик е пристигнал, а кой още е на път, колко е изхарчил Коджа Синан за построяването на джамията на Селим и колко още ще изхарчи, къде са се разбунтували чергарите-юруци и колко голям рубин изпратила на султана майката на френския крал Франциск, та Сюлейман да освободи сина й от плен. Свикнали на послушание към агите си, еничарите носеха тези вести на Хасан. А той, преситен до гуша от това неочаквано богатство, предаваше всичко на султанката. Неразглезена от чуждо внимание, освен от вниманието на султана, непривикнала на толкова много вести през тези няколко години живот в харема с неговата строга затвореност, отвикнала от тревогите, величието и дребнавостите на света, Роксолана отначало дори се стъписа от иаплива на вести, сред които имаше и такива, дето не ги знаеше и султанът, а после се улсаси от досегашното си неведение, от равнодушието си и петгодишната забрава. Беше забравила всичко на света, живееше само за себе си, грижеше се за собственото си освобождение и възнасяне. Освобождаваше се и се възнасяше и в същото време си оставаше в застрашителна близост с насилието и смъртта, с неизвестната, но вечна опасност ту от валиде ханъм, ту от великия везир Ибрахим, ту от еничарите, ту от главния мюфтия, ту от последния евнух в харема. Човек се стреми преди всичко към три неща. Първо: да живее. Винаги, поне с ден или с час повече от другия, но да живее, да живее! Второ: да бъде щастлив. Щастие можеш да намериш дори в страданието от любов или ненавист, можеш да бъдеш щастлив и умирайки, но като се бориш, надмогваш и побеждаваш. Любовта може да стане най-голямото щастие, но за това трябва още много, понеже човек не може да живее само с любов. Неизбежно възниква трета предпоставка за човешкото съществувание: знанието. Дори детето ие иска да живее в незнание. Да живееш, за да търсиш истината — това е щастието. Може ли да има истина в любовта и достатъчна ли е само любовта за задоволяване на ненаситната човешка жажда за знания? Въпросът може да се постави и иначе: прави ли една вълна море?

Хасан идваше, кланяше се отдалече, придружаван неотстъпно от главния евнух Ибрахим, който стърчеше над него като въплъщение на подозрението и недоверието, и смесвайки турските думи с украински, преразказваше на Роксолана чутото. Великият везир Ибрахим изпратил от Египет кораб на родния си остров Парга и този кораб докарал в Стамбул цялата му рода: двамата по-малки братя, баща му и майка му. Сега те чакали завръщането на великия везир от Египет. Еничарите крадели стада овце, предназначени за султанските кухни, и ги препродавали край Едирнекапъ. Император Карл разбил край Павия френския крал Франциск и го пленил. Майката на краля Луиза Савойска тайно изпратила при Сюлейман пратеник, комуто дала огромен рубин за подарък на султана, за да освободи сина й. Ала пратеникът и неговите хора били хванати от босненския санджакбей Хюсрев бей и не се чувало нищо нито за пратеника, нито за рубина. Ибрахим карал от Египет петстотин наложници, които искал да подари на султанката Хасе-ки като прислужници. Пристигнал е пратеник от полския крал. Пратеникът и хората му на брой около шестдесет били облечени в скъпи дрехи, ушити по италиански, понеже жената на полския крал била от Италия, от прочутия род Сфорца. Пратеникът се казвал Ян от Тенчин.

Когато Роксолана чу за този Ян от Тенчин, едва не закрещя: „Доведете го тука, искам да го видя, искам да чуя глас оттам, оттам…“ Всичко в нея се разтърси, затрепера, закърви. Майчице мила, татко, Рогатин… Може и да няма вече никого и нищо, а може… Помисли за тях, за всички, които познаваше, за своята земя и своя народ, който страда, който се бори с дивите завоеватели, умира и отново оживява, и отново се смее, и отново пее своите песни, може би най-хубавите на света! Обзе я непоносима мъка: да разбере, да узнае, да литне натам. Да изкупи греха си. Доскоро се чувствуваше жертва, а сега се смяташе за грешница. Жените, които обичат деспоти, са най-големите грешници. А пък жената е изпратена на света, за да утвърждава справедливост, тя е средство и мярка за справедливост, но само дотогава, докато изпълнява великото си предназначение.

Едва сега си спомни онова, на което не придаде значение: вестта за семейството на Ибрахим. Хищният грък, след като се беше утвърдил така здраво в двора, си спомни и за родата и бързо-бързо я докара в столицата. А тя? Защо не помисли за това тя, защо не помоли султана да й помогне? Този пратеник, неизвестният Ян от Тенчин, й го даряваше самата съдба. Пет години беше живяла без никаква вест от родния край, а сега не можеше да потърпи и пет дена. Незабавно изпрати Хасан да разпита и узнае нещо. Веднага, без да отлага, единият крак тук — другият вече там, преди да кажат на султана за посланика, преди той да бъде пуснат пред султанските очи.

Но върна Хасан още от средата на пътя. И когато, учуден от тази неочаквана промяна в настроението й, младият еничарин отново застана пред нея, тя, като кършеше от нетърпение пръсти и хапеше розовите си устни, шепнеше сякаш сама на себе си:

— Не, не бива така! Нямаш дори прилично облекло. Това облекло ли е! Ти си мой пратеник. Личен пратеник на султанката Хасеки. Трябва да имаш облекло, каквото подобава, та пред тебе да треперят — пред богатството и могъществото. Що за дрипи са твоите? Що за еничарска сиромашия? Трябва да имаш най-широките шалвари в империята! Чалмата ти да е по-висока от султанската! Платовете — най-скъпите от всички виждани досега. Оръжието — със скъпоценни камъни, като на великия везир. Едва тогава ще отидеш при кралския посланик и ще го попиташ, каквото ти заповядах. А сега върви, пък аз ще се погрижа както трябва за тебе. И за твоите хора също.

Хасан плахо забеляза, че неговите Хасановци едва ли ще поискат да сменят еничарското облекло. Роксолана не обърна внимание на съмненията му, а се залови за друго:

— Казваш: „Хасановци.“ Какво значи това?

— Взех за помощници само еничари, които се казват като мене. Той изброи своите Хасановци с прякорите им.

— Имаш ли сред еничарите верни хора, които носят името Ибрахим? — оживено попита Роксолана.

— Има с разни имена, но аз избрах…

— Отговаряй това, което те питам.

— Да, ваше величество, има няколко Ибрахимовци. Дейюс Ибрахим, Каллеш Ибрахим, Илхат Ибрахим, Яйгара Ибрахим.

Роксолана се засмя и плесна с ръце.

— Вземи ги всички! Веднага ги вземи всичките!

— Ваше величество, те са добри еничари и верни другари в боя и опасностите, но във всекидневния живот всеки отговаря на прякора, който му е даден. Дейюс наистина е негодник, Каллеш е хитрец, Илхат е безбожник, а Яйгара дърдорко.

— Имаш ли хора без недостатъци?

— Ваше величество, как мога аз да съдя за хората?

— Когато те питат — отговаряй.

— Езикът ми се вдървява, устата ми занемява, мога ли да се осмеля? Аз съм в султанския дворец пред светлейшата сул-танка…

— Не говорим за султана, можеш и за мене да не говориш (познавам се добре и сама), а за всички останали. Виждал ли си хора без недостатъци?

— Не се е случвало. Животът е толкова страшен.

— Какво ти пречи да вземеш всички тези Ибрахимовци? Хасан се наведе и се поклони.

— Както наредите, ваше величество.

— Сега върви, а аз ще се погрижа за вашето облекло и всичко останало.

Отново трябваше да моли султана: и за новите еничари, и за нови дрехи за всички, и да задържи полския посланик неопределено време. Сюлейман беше смаян от усета на Хурем.

— Искаш да задържиш полския посланик, да не го пускаш пред мене?

— Да. Искам аз да го приема.

— Ти знаеш за намеренията ми да тръгна срещу унгарския крал?

— За това знаят всички метачи на стамбулските пазари.

— Но ако аз не приема посланика, всички ще помислят, че искам да ударя не Унгария, а Полша! И тогава ще се объркат дори и метачите на стамбулските пазари.

— Напълно възможно.

— И това ми го подсказаха не моите везири, а ти, моя Хурем, моя Хасеки.

— Не мислех за това. Друго ме интересуваше…

Но султанът вече не я слушаше. Безкрайно се радваше, че Хасеки става негова мъдра помощница и в държавните работи. Ако имаше пред кого да се похвали, би го направил незабавно, но единственият човек, пред когото разкриваше душата си — Ибра-хим, — беше още далеч от Стамбул, а валиде ханъм няма да се зарадва особено на такава новина, а ще се изпълни с още по-голяма ненавист към младата султанка. Трябваше да се радва сам, без свидетели и единствената утеха беше да достави радост и на Хурем.

— Ако кажеш, ще приемем посланика на полския крал двамата — каза султанът с неприсъщо вълнение. — Ще седнеш с мен на Златния трон на Османовци и ще бъдеш първата жена, докоснала се до това всемогъщо злато.

— И последната ли? — засмя се Хурем.

— А нима може да бъде иначе?

Тя целуна изпъкналите му скули, безжалостните османски скули, които подпираха алчните очи, хищно поглеждащи към целия свят.

А пред очите й беше бащината къща, огряна от златисто есенно слънце, цялата сред злато от листа и златна тъга. „И ще стана най-могъща на света, и ще падне сянка златна от мене…“ Боже праведни, бих дала цялото злато на света, за да се озова в бащината къща, да седя до прозореца, да гледам към Лвовския път, към далечната горичка над реката, да гледам небето и за нищо да не мисля. Готова беше дори да пренесе тази къща от греди с бакърен цвят зад стените на харема, в това проклето място, където тъгуваха хиляди жени, за които родината си оставаше някъде в далечната неизвестност и никога нямаше да бъде тук. Прииска й се да пренесе поне нещо от Рогатин, поне една тресчица — и щеше да е по-щастлива. Каприз ли беше? Как беше могла да живее досега?

Трескави, безумни мисли. Тя се усмихваше на тези мисли объркано и малко уплашено, а султанът мислеше, че Хурем се усмихва на него и беше готов за тази мека, почти детска усмивка да й даде половината царство, ако ли не и цялото. Понеже единствено тя умееаш да го спасява от самотата, от това страшно и непоносимо наказание, на което небето обрича човека, като му дарява най-високата власт.

А в това време Хасан, пренебрегвайки заповедите на султан-ката, без да чака да му приготвят новите дрехи, както си беше с еничарското облекло, се промъкна при полския пратеник.

На пратеника бяха предоставили един огромен кервансарай на Константиновия пазар. Хасан добре познаваше сградата, понеже още като еничарин неведнъж беше стоял тук на стража заедно с чаушите. Огромен четириъгълник, отвън облицован с груби каменни блокове, а отвътре с дялан туф. В нишите на външните стени се бяха приютили занаятчии и златари, а зад вратите димяха две големи кухни; в ниските сводести помещения стояха конете, а на втория етаж се беше прострял дълъг коридор с малки каменни килийки, всяка с по две прозорчета — едното към улицата, другото към коридора. В средата на тесния двор имаше кладенец с мръсна вода, конюшнята нямаше ясли, навсякъде цареше запуснатост и мръсотия. Голямото почти като княжески дворец здание гъмжеше от скорпиони, гущери, мишки и плъхове и единственото предимство на това пристанище беше отдалечеността му от целия Стамбул, така че у чужденците се създаваше впечатление сякаш се намират в малка независима държава, а някои успяваха, разбира се, с неимоверни усилия, след време да придадат на това мрачно убежище поне някакво подобие на жилище.

Пред вратите на кервансарая стоеше почетна стража от петима чауши и четирима еничари. Трябваше да пазят посолството от стамбулските безделници и да придружават посланика или неговите хора, когато искаха да се поразходят по улиците на столицата.

Еничарите край портата познаваха Хасан, знаеха и това, че беше преминал от простите пилафаджии към разглезената придворна прислуга, та не беше чудно, че препречиха пътя и на него, и на хората му — не толкова с намерение да не го пуснат в кервансарая, колкото от желание да поговорят и поразпитат как я кара с тлъстото султанско ядене и на меките пухени постели в двореца.

— Я как са си охранили мутрите от султанската манджа — каза един еничарин, мрачен здравеняк, с мустаци, дебели колкото ръка.

— Малко ли са ти еничарският пилаф и крадените овце, дето продаваш край Едирнекапъ? — пристъпяйки към него, изрева Хасан. — Я се дръпни! Отиваме при посланика по заповед на самия султан! Махнете се от пътя, въшливи пилафаджии, разбойници и стамбулски главорези!

— Ние в Стамбул не колим — избоботи старият еничарин, — колим извън Стамбул, ама ако вземем тук да колим, такава кръв ще шурне…

Той махна на другарите си и те се отстраниха мълчаливо, като гледаха накриво Хасановите люде, които макар и да носеха още еничарски дрехи, бяха вече чужди.

По двора сновяха няколко голобради полски младоци, издокарани със смешни италиански буфан гащи, ала двамата съветници на посланика, които посрещнаха Хасан на чардака на втория етаж и го изпроводиха до просторната, макар и съвсем гола трапезария, бяха с бели свилени жупани^[1], дълги, с тесни ръкави, закопчани чак до врата с наредените едно до друго кръгли сребърни копчета. Съветниците бяха важни, с щръкнали пищни мустаци, с дълги саби на хълбока, с чудновати шапки, украсени с пера. Посланикът, който излезе след малко да се срещне с Хасан, приличаше на съветниците си, само че жупанът му беше от златиста коприна. Мустаците на пан Ян стърчаха като четина на глиган и в зеленикаво-сивите му очи проблясваше нещо неистово. Хасан му се поклони и го уведоми, че идва от името на султана. Не каза „от султанката“, понеже кой знае защо му се чинеше, че никой не ще вземе това за сериозно — нали в тази земя жената никога не беше имала и не можеше да има някаква власт и следователно значение.

— Може би господинът ще ми каже колко още трябва да стоя сред тези скорпиони и бълхи, прошу пана! — с пресекващ глас закрещя посланикът. — Десет дена, откакто съм в Стамбул, а още нищо определено не ми е казано, само всеки ден тук идват ту едни, ту други, и всеки иска бакшиш!

— Аз не искам никакъв бакшиш — спокойно отбеляза Хасан.

— Е, ще ми съобщи ли панът най-сетне нещо утешително?

— Всичко зависи от разговора ни. Поръчано ми е да поставя на господин посланика няколко въпроса.

— И ще приеме ли тогава султанът пратеничеството на пре-светлия полски крал?

— Всичко ще зависи от отговорите, които господин посланикът ще ми даде днес тук.

— Тогава нека панът — как се нарича панът? Хасан? Тогава нека пан Хасан пита по-бързо!

— Исках да попитам за Рогатин.

— Рогатин ли?

— Да. Знае ли пан посланикът такъв град в кралството — Рогатин?

— А защо трябва да зная някакъв си загубен руски град, прошу пана?

Хасан чак езикът го засърбя да отбележи, че и Тенчин, откъдето е пан посланикът, не е кой знае колко прочут град, та май дори по-малко известен и от Рогатин. Ала се сдържа и спокойно каза:

— Аха, значи сте чули.

— Чул съм, чул съм, е и какво?

— Дали е цял, не е ли изгорен и разрушен?

— Че откъде да зная?

— Лошо — въздъхна Хасан, — по-лошо, отколкото предполагах.

Посланикът малко се обезпокои. Като се мъчеше да поукроти поне малко бяса в господарските си очи и да придаде на гласа си доброжелателност, той попита:

— А защо панът се интересува от този проклет Рогатин?

— Ами защото нашата султанка, пан посланик, славната Ха-секи, първата жена на всемогъщия Повелител на Века Сюлейман, е от вашия Рогатин.

— От Рогатин ли? — удари се по полите на дрехата пан Ян. — Не може да бъде!

— И като че ли е извънбрачна дъщеря на вашия крал.

— Това пък съвсем не може да бъде! — завика посланикът и замаха срещу Хасан с ръце, сякаш искаше да го прогони от себе си.

— Че защо? Да не би вашият крал никога да не е бил мъж и да не е имал любовни приключения по време на лов или на война?

— О, нашият крал — засука пищния си мустак пан Ян, — нашият крал е разбил толкова сърца!…

— Могъл е да разбие някое сърце и в Рогатин.

— А, могъл е, могъл е…

— Но нас това не ни интересува. Никой не забранява на кралете да имат извънбрачни деца и никой не може да попречи на тези извънбрачни деца да имат своя съдба, понякога дори щастлива. Нас ни интересува самият Рогатин. Най-подробни сведения.

— Че откъде да взема? — безпомощно задърдори посланикът.

— По-нататък — твърдо продължаваше Хасан — трябва да издирите хората с фамилия Лисовски. Дали е останал някой от тях. Ако са изчезнали, то къде и кога. Има ли някакви следи? По-нататък…

Той започна да изрежда фамилиите, като махна на съветниците на посланика да записват.

— Но откъде, откъде мога да знам всичко това? — викаше почти отчаяно пан Ян.

— Ако не знаете, изпратете свои хора обратно в кралството да ни донесат тези сведения.

— Пътят само в едната посока ще отнеме около два месеца. И два месеца обратно. И още месец за всякакви непредвидени обстоятелства. Аз ще трябва да чакам тук половин година! Боже господи!

— Тук са чакали и по три години — успокои го Хасан. — И не при такива удобства, като вас. Случвало се е и в подземията на Йедикуле… Затова по-добре помислете кого ще изпратите и какво ви трябва за път, а утре ще дойда тук отново, за да уредим всичко, каквото трябва.

Посланикът гледаше този странен човек, който говореше на такъв хубав славянски език, но това, което казваше, беше невероятно! Да изпрати свои хора само за да видят този загубен Рогатин и да потърсят там някакви си Лисовски, Теребушки и Скар-бски? А той да седи в този ужасен кервансарай, да го ядат бълхите и да чака, докато неговите хора повторят още два пъти този страшен път, който той току-що беше изминал? Планините, урвите, речните разливи, клокочещите води, строшените колела, счупените конски крака, умрелите волове, каруцарите с разбойнически физиономии, сънливите водачи-обирници и техните слуги, граничните еничари-чорбаджии, които ограбват влизащите в империята и излизащите от нея, без да обръщат внимание нито на султанските фермани, нито на охраините грамоти^[2] и кралски писма: планинската стража с тъпаните, която вместо да пази пътниците от грабителите, всъщност ограбва всички, които имаха нещастието да минават покрай нея.

— Панът се шегува! — възкликна посланикът, който още не можеше да повярва, но Хасан вече беше казал всичко и нямаше намерение да продължава приказките, поклони се пред посланика и мустакатите му придружители и като метеше каменния под със снопа пера върху шапката си, заотстъпва назад към вратата. Посланикът шепнеше нещо след него, навярно проклинаше този еничарин, а може би и самия султан с неговата султанка, на която беше хрумнало да се роди именно в Рогатин, а не някъде другаде. Хасан беше свикнал с проклятията, но сега не мислеше за това. Изведнъж се сети, че откакто го бяха хвърлили като малък вързан с кожени ремъци напреко на татарското седло и го бяха отвлекли от родната земя, за първи път след онзи черен ден му падаше случай отново да се върне в родината, да види степта, рекичката и тополите. И наистина: защо да не отиде с хората на посланика до този Рогатин? Нали все трябва някой от султанските хора да ги съпровожда.

С това намерение, без да се безпокои особено, че посланикът се беше отнесъл с пренебрежение към Рогатин, Хасан се яви пред Роксолана и побърза да й изложи желанието си.

— Не, ще останеш тука — твърдо изрече Роксолана. — Разбира се, най-добре би било ти сам да отидеш там и да узнаеш всичко. Но сега не мога да те пусна. След време ще пътуваш. Възможно е и надалеко. Надявам се да стане. Но сега още не е време. Нужен си ми тука. А за поляците ще се погрижа. Проследи при тях всичко да е наред. И си смени дрехите. Не мога повече да гледам тези еничарски дрипи. Върви.

Той потрябва на султанката много по-скоро, отколкото предполагаше. От Египет най-сетне се завърна целият в сияние и разкош великият везир Ибрахим. Докара злато за държавната хазна, богати дарове за султана, хиляди роби и робини и специални подаръци за султанката Хасеки. Към огромния смарагд, който красеше подарената на Роксолана от султана след Родос рокля, Ибрахим сега прибавяше смарагдови обици, пръстен и гривна. Искаше да ги връчи на султанката лично, не можеше да повери никому тези скъпоценности, но Роксолана се досети — иска да води с нея разговор без свидетели. Държеше го в ръцете си и всеки миг можеше да го предаде на султана, като му разкаже как я беше купувал, как я беше завел в своята спалня, как, преди да я предадат в султанския харем, беше смъкнал дрехите й, за да види онова, което вече не му принадлежеше. Докато беше далеч от Стамбул, може би се беше успокоил, а сега трябваше отново да трепери и да ходи сякаш по острието на бръснача, очаквайки най-страшното от тази непонятна жена, особено пък след като узна от верните си хора всичко, което беше станало през последно време в столицата. Тя не пожела да види Ибрахим. Главният евнух само се поклони почтително на нейния отказ и не каза нищо, понеже не смееше, но султанът, комуто навярно великият везир се беше оплакал сам, когато видя Роксолана, изказа учудването си от отношението й към неговия любимец.

— Той би искал лично да ти се поклони. Даровете трябва да се приемат.

— Нека ги предаде чрез главния евнух.

— Но ти би могла сама да приемеш великия везир. На него му е приятно собственоръчно да ти предаде такъв скъпоценен дар. Той би искал да спечели твоето приятелство.

— Приятелството не се купува с дарове.

— Ибрахим те уважава и би искал да изкаже това лично.

— Вие забравихте, че ви родих син. След раждане жената трябва да се очисти.

— Нима моята султанка не е най-чистата сред жените? Спомням си как след раждането на Селим ти само след седмица поиска да видиш сватбата на Ибрахим и Хатидже.

— Вече съм забравила за това.

— Ала великият везир не е забравил тази висока чест. Иска да ти изкаже своята благодарност. Той е учтив човек.

— Нека. Не искам да го виждам.

— Но защо?

— Боли ме главата.

— Боли те днеска, а утре?

— За него винаги ще ме боли.

Сюлейман сдържано се усмихна на това, както той смяташе, остроумие на малката Хурем. Прощаваше й всичко. Заслепен от любов, не забелязваше как тя постепенно смъква оковите на робството, изскубва се от здравите клещи на харема и се измъква на воля, каквато не познаваше нито една жена при Османовци. Всички нейни прищевки, макар и рязко да се разминаваха с предписанията на шериата, той изпълняваше охотно и безпрекословно, като смяташе, че това са обикновени женски прищевки, и не забелязваше, че редом с него се ражда един могъщ, твърд, непоколебим и властен характер. Никой не можеше да му го подскаже. Би го направила ва-лиде ханъм, но след еничарския бунт синът не слушаше майката. Същото беше и със сестрите. Ибрахим беше твърде предпазлив, когато станеше дума за султанката, и никога не бе особено уверен по отношение на тази загадъчна жена, а сега направо се боеше от нея. Може би великият мюфтия? Ала той не би могъл да каже нищо ново на султана, пък и нямаше право да се намесва в работите на харема. Може би и самата Роксолана още не усещаше истинската си сила, както не можеше да схване цялата сложност след петгодишния еднообразен живот в харема. Приличаше на хората, които поради характера на своя занаят бяха обречени на усамотение — като художниците, философите, схимниците или като затворниците, които без необходимата подготовка и нужната душевна твърдост и закалка неочаквано се озовават в един чужд, враждебен свят и отначало се объркват, прекършват се. Но това сходство беше само външно, малкото щъркелче летеше в небето с твърди криле, летеше още ниско, но се стремеше все по-нависоко и може би дори най-високо. Никога не беше се бояла от висотата. В Рогатин се катереше заедно с момчетата по най-високите дървета да събарят гнездата на враните. И се люлееше на клоните с такава сила, че край нея се люшкаше целият простор — чак й идеше от страх да притвори очи, но не ги затваряше, а се мъчеше да надвие страха, опасностите и отчаянието. Тогава беше попска дъщеря, на която всичко се прощаваше, а сега беше станала султанка — защо ли да не й се прощава и тук всичко, което намисли да направи? Еднообразието на неволята погубва човешката душа. Трябваше да се спасява сама, без да чака помощ, без да се надява нито на подкрепа, нито на съчувствие. В какво отчаяние, в каква тревога живя през всичките тези години — знаеше ли някой, мислеше ли за това? Превъзмогна всичко и сега трябваше да вярва, че никой няма да я надвие — в това щеше да търси спасение и поне някакво възмездие за навеки изгубения роден дом. Султанът беше в основата на нейното най-голямо нещастие и спасител от него трябваше да стане пак този човек с тъмно скулесто лице, с начумерени вежди, с мрачно изгърбен нос и с равнодушие, което можеше да те отчае. Султанът познаваше само нейната любов — навярно смяташе, че у тази малка Хурем не може да има друго чувство. На него и на ум не му идваше, че в сърцето й избуява много по-голяма и силна ненавист, отколкото любов. И можеше ли да бъде другояче в тези дворци, където ненавистта беше отглеждана като цветя, събирана като дъждовна вода в пустиня и пазена като жито в хамбари? Роксолана имаше кого да мрази. И хиляда приятели са малко, но и един враг ти стига, казваше пословицата. А нейните врагове бяха толкова, че й притъмняваше в очите. Успя да премахне само единия от тях — Четириокия, главния евнух, ала нищо не можеше да направи нито с всесилната валиде, нито със султанските сестри, нито със Сюлеймановия любимец Ибрахим, когото държеше в ръцете си, но и сама беше в неговите. Може би тъкмо поради това най-люто ненавиждаше коварния и умен грък. Дори не се докосна до смарагдите му. Когато главният евнух Ибрахим ги донесе в златни, застлани с бяло кадифе продълговати ковчежета, тя само гневно повдигна очи и вдигна брадичката си: махни ги. Несвикнал още с нейния безмълвен език, огромният босненец недодялано тъпчеше край вратата, без да знае къде да дене скъпоценностите, докато Роксолана не му кресна:

— Вземи всичко това и го отнеси обратно на великия везир! Смарагдите светеха в отворените ковчежета като вълчи очи и зеленееха като тревата по гробовете.

— Ваше величество, великият везир ви се покланя с тези скъпоценности и моли още да приемете от него петстотин робини, които ви е докарал за прислуга от Египет.

— За мене? От Египет? Къде са те?

— Великият везир чака вашата повеля, за да ви ги предаде.

— Петстотин слугини?

— Петстотин.

— А колко имам сега?

— Сто и двадесет.

— Сто и двадесет от негово величество султана, а петстотин от великия везир? Предай скъпоценностите на Хасан ага да ги върне на великия везир и да му каже, че няма да приема никакви слугини. Никакви и от никого. Така му кажи.

Главният евнух се поклони няколко пъти и се оттегли заднеш-ком от стаята, в която пищеше новото дете на султанката.

Хасан ага трябваше неминуемо да се сблъска с Ибрахим. Така излизат една срещу друга в морето две неприятелски галери, за да се вкопчат в смъртен двубой. И двамата бяха издигнати твърде високо, за да не се забележат един друг. Ибрахим с безкрайната си надменност и наглост се смяташе за абсолютен господар на султа-новото сърце, а Хасан действуваше от името на силата, която беше може би по-малка и по-незабележима, но и по-загадъчна със своята неизвестност, пък и не се знаеше кой ще завоюва по-голяма власт над Сюлеймановата душа: неговият любимец гъркът Ибрахим или султанката Хасеки? Ибрахим още в Египет беше чул от своите хора за появата на странните еничари в двора, а Хасан неволно следеше великия везир още когато беше далеч от Стамбул. Единият използуваше за това услугите на платени доносници, при другия вестите си идваха сами, без никакви усилия. Великият везир всъщност не знаеше нищо за загадъчните Хасанови хора, освен че не работят нищо, че сноват по Топкапъ и дразнят всички: зверовете в клетките, белите евнуси край портите на харема, дворцовите писари и надзирателите на оръжейните и султанските складове.

Хасан знаеше, че Ибрахим, едва пристигнал в Стамбул, беше извикал в столицата босненския санджакбей Хюсрев, за да разследва изчезването на френския пратеник с рубина на Луиза Савойска.

На султана още не бяха доложили за това и Сюлейман не знаеше нито за посланика, нито за скъпоценния камък. Като се пресели в построения от Коджа Синан дворец на Атмейдан, великият везир назначи дрипавите си братя за управители на двора и накара майка си да приеме исляма, а на баща си даде санджак с годишен доход от няколко хиляди дуката, но старият рибар от остров Парга не замина да управлява своя санджак, ами остана в Стамбул, шляеше се по мръсните тайни кръчми и спеше пиян по улиците, като излагаше високопоставения си син. За това никой не докладваше на султана, пък и нужно ли беше? Валиде ханъм навестяваше всяка седмица зет си и дъщеря си Хатидже в разкошния дворец и навярно би се преместила на драго сърце завинаги при тях, но не й позволяваше достойнството, пък и не искаше да губи законното си място на повелителка на харема. Хасан ага знаеше и това, че първите три нощи след пристигането си от Египет Ибрахим беше прекарал не с жена си, а със султана, на който беше докарал скъпи кандийски вина и подготвил безброй нови мелодии, които изпълняваше сам на виолата. Събирал беше мелодиите от цял свят, като държеше при себе си един скъпоплатен учител-персиец и всеки ден беше усъвършенствувал изкуството да свири, защото знаеше каква забава ще бъде тази свирня за Сюлейман. Единственото нещо, което никой никога не можеше да знае, бяха нощните разговори на султана с неговия любимец. Дилсизите бяха безмълвни. А кой друг можеше да проникне в тази „светая светих“? Предполагаха, че султанът повече мълчи и слуша как свири на виолата суетливият грък или му чете старинни книги. Когато мълчиш, можеш по-добре да мислиш, а султанът обичаше да мисли, това беше известно на всички. За какво говори Сюлейман с Роксолана в спалнята също никой не можеше нито да знае, нито да се досеща, но всички бяха уверени, че там вече султанът не мълчи, а говори, понеже коя ли жена ще остави мъжа да помълчи, а още повече в леглото.

Не бяха тайна и срещите на Ибрахим с Луиджи Грити и Скендер челеби. Тази троица уреждаше всички финансови работи на империята и издирваше за султана средства за армията и стамбулския двор, за издръжката на които не стигаха дори държавните доходи. „Издирването на средства“ предизвикваше недоверчиви усмивки дори у непосветените. Как може да се намери нещо там, където го няма и не може да го има? Животът ставаше все по-труден. Цените на златото и среброто се вдигаха. Растяха цените на облеклото и храната. Ако по-рано по старите османски закони от сто дирхема сребро сечеха четиристотин акчета грошове, то сега вече сечеха шестстотин акчета. Извънредните държавни данъци изникваха един след друг. Готвейки се за нова война, султанът позволи на Ибрахим да смъкне от всеки жител на империята двоен данък. Които нямаха пари, продаваха сестрите, жените и майките. А на държавата все й беше малко. Разточителството за развлечения и украшения надминаваше всички граници. Сукното, атлазът, копринените и памучните платове, чалмите и покривалата се продаваха все ексик.

В двора и цялата империя избухна епидемия от рушветчийство, без рушвет и бакшиш не се даваше нито един пост, нито едно място, а придворните, наплашени от слуховете за нови и нови изнудвания от страна на Ибрахимовата троица, сега насочваха всичките си усилия да посъберат някой и друг грош, като казваха, че през черен ден все трябва бяла пара.

Всъщност Хасан и досега гледаше великия везир с очите на еничарин, комуто при Ибрахим бяха започнали да плащат два пъти по-малко, заставяйки го да пази живота на хора, започнали да живеят два пъти по-разкошно от преди. Да направи поне някоя пакост на надменния грък — кой ли от еничарите би се отказал от такова изкушение? А Хасан знаеше, че може да му стори голяма пакост.

Обмисли посещението си при великия везир старателно и грижливо. Предварително помоли да бъде приет. Взе със себе си двама Хасановци и двама Ибрахимовци, за да не носи сам златните ковчежета със скъпоценностите, и лично проследи еничарите да се издокарат с подарените им от Роксолана разкошни нови дрехи, надявайки се и с това да смае гърка, който обичаше разкоша и измисляше нови дрехи не само за себе си, но и за своите слуги, оръженос-ци и пажове, предизвиквайки завист и укор в двора.

Великият везир наистина беше смаян от невижданата пищност на Хасановото облекло. Той дори обиколи Хасан и хората му, като ги стрелкаше с острите си очи и острите му зъби бляскаха под черните мустаци. Хасан се кланяше почтително, както подобаваше пред такъв висок сановник, кланяха се и еничарите, макар и да не им се удаваше лесно — не бяха свикнали, пък им пречеха и твърдите, тъкани сякаш не със сърма, а с тел дрехи.

Най-сетне Ибрахим, като че ли за първи път забелязал в ръцете на Хасановците така познатите му златни, украсени със скъпоценни камъни ковчежета, попита:

— Какво е това?

— Заповядано ни е да ги върнем — каза Хасан.

— Робе, как смееш? — втурна се срещу него Ибрахим.

— И двамата сме роби на султана — спокойно му напомни Хасан.

— Ще те смачкам!

— Не е толкова лесно.

— Само султанът може да ми…

— А султанката? — подигравателно попита Хасан. — Нима думата на султанката Хасеки не значи нищо за тебе? Тя заповяда да ти върнем ей тия работи и нареди още да ти предам да оставиш при себе си своите робини или наложници — не знам какви са — и да не си посмял да й ги пращаш. Това е всичко.

И отново започна да се кланя все по-ниско и по-ниско, чак до килимите, а след него и еничарите му, които оставиха донесеното и гледаха бързо да се измъкнат от приемната на великия везир, та да бъдат по-далеч от греха, понеже ръцете им, макар и да бяха отвикнали напоследък да държат сабя, все ги сърбяха и се свиваха в юмрук пред този човек.

Ибрахим гледаше след Хасан и не можеше да проумее кой му беше нанесъл по-голяма обида: дали Роксолана, окаяната робиня, която беше купил в Безистена и някога можеше да унищожи с едно помръдване на пръста, или този млад еничарски ага, спечелил султанското благоволение само поради това, че Ибрахим не беше в столицата, за да се разправи с подлата еничарска измет без всякакви усилия, подкупвайки по-продажните от тях, още преди тази смрадлива сган да намисли да се бунтува.

— Още не ме познават — шепнеше Ибрахим подир Хасан. — Никой не ме познава още, но ще ме опознаят! Ще ме опознаят! Премълча за своя позор. Не каза нищо на султана, защото не му беше до това: Сюлейман се стягаше за поход срещу унгарския крал, приемаше посланици и разпращаше по всички вилаети гончии с повели до санджакбейовете и бейлербейовете да вдигат спахиите на свещена война срещу неверниците. Това изискваше да се обединят всички държавни усилия и сега не беше до дребни обиди, та макар обидените да бяха най-високи лица в империята. Посланиците на Венеция и Дубровник, като знаеха добре, че една нова война или ще донесе нови търговски привилегии за техните републики, или ще им отнеме и предишните, не седяха със скръстени ръце, а напомняха за себе си със щедри дарове на султана, Роксолана и велможите. Пратеникът на пленения френски крал умоляваше да се атакува незабавно император Карл или пък неговият брат Фердинанд, който, според споразумението между Хабсбургите, беше получил Австрия. Полският посланик чакаше да го пуснат пред очите на султана, за да моли мир за Полша и Унгария, където на трона седеше синът на Владислав Ягело — Лайош, но Сюлейман не искаше да вижда посланика Ян, докато той не удовлетвори при-щевката на султанката Роксолана, а изпратените в кралството хора се бавеха, понеже пътят беше дълъг, тежък и опасен. Когато най-сетне след много месеци нетърпеливо очакване, измъчени и отчаяни и нищо всъщност неузнали, пратениците се върнаха в Стамбул и Хасан ага се яви в кервансарая на Константиновия пазар, за да чуе от пан Ян резултатите от тяхното пътуване, кралският пратеник пожела да бъде допуснат до султанката Роксолана, понеже сам трябвало да й съобщи всичко, каквото имал да й съобщава, а също да й поднесе подаръци от името на крал Зигмунд: златна роза, кована от италиански майстор, голяма огърлица от полски кехлибар и златна верижка, тежаща сто четиридесет и четири дуката.

— Няма защо от мене да искате такова разрешение — сви рамене Хасан ага. — Няма такъв обичай султанката да приема посланици. А и да получите разрешение, отново трябва да чакате дълго.

— Нека панът предаде, че имам вести за султанката — важно произнесе посланикът. Не каза на Хасан какви именно вести, пък и не се тревожеше много добри ли са, или лоши.

Дори Хасан ага още не знаеше напълно размерите на властта на Роксолана над Сюлейман. Едва беше разказал на султанката разговора си с посланика Ян, предавайки необичайната му молба, и само след няколко дена в името на султана портите на Топкапъ се разтвориха пред полския посланик и той беше изправен не пред самия султан и не пред великия везир, който обикновено приемаше посланиците, а пред Роксолана, която милостиво прие даровете от полския крал и поклоните на посланика и изслуша пан Ни, макар че по-добре да не го беше слушала. Гледаше как панът самоуверено вири мустаците си, как важно изрича всяка дума и се перчи с изискания си полски език, радостен, че речта му може да бъде оценена както подобава от такава висока особа, и се ужасяваше от чутото. Не можеше да повярва как е възможно човек така спокойно и едва ли не с удоволствие да разказва такива ужасни неща. Рогатии е в руини. Църквите са изгорени, всичко е разрушено и народът е изтрепан. Няма ги нито Лисовски, нито Скарбски, нито Теребушки, нито Зебриновичи, никого няма, нови хора са дошли на пожарището и започват нов живот, който може да бъде прекъснат всеки момент от набезите на дивата орда. Всъщност посланикът е дошъл при султана именно да моли мир за цялата Полска земя и спокойствие от Кримската орда за техните източни земи, които бяха опустошени.

Роксолана отпрати посланика и като че ли дори му каза нещо любезно, обеща му, че султанът скоро ще го приеме лично, усмихваше се властно, а душата й стенеше от болка: истина ли е всичко това, истина ли е?

Досега все се надяваше на чудо. Все й се струваше, че всичко, което ставаше с нея, е само сън, сякаш беше спала пет безкрайно дълги години далеч от къщи и близките, сякаш ги бяха разделяли само простори, стихии и нещо загадъчно. Сега вече трябваше да се събуди и пробуждането беше ужасно. Просторите станаха бездънна пропаст, стихиите — невъзвратима загуба на всички роднини и близки, загадъчното — разправа с палачите. И отново се мъчеше да си спомня и не си спомняше. Обзе я още по-голямо отчаяние, отколкото през онази нощ, когато гореше Рогатин и когато тя беше хвърлена в робство. Роксолана печално се оглеждаше назад и наоколо — колко високи бяха стените на Топкапъ и кулите над тях и с каква безнадеждност беше пропита тази земя и небето над нея. Бащината къща, която живееше в болезненото й въображение, беше изчезнала завинаги, нямаше никакви надежди, нямаше за какво да се вкопчи нито с разума, нито със сърцето си. Дори гробове нямаше, за да падне пред тях на колене, да плаче и да целува земята, да постави кръстове, да сложи цветя — тази напразна надежда да докосне невъзвратимото, да върне навеки загубеното, да намери утеха в неутешимата мъка. Мъка и мъка! Мъката беше в стените и оградите, в безкрайните градини и високите кипариси, които мълчаливо се олюляваха под вятъра като тъмни мъртъвци, непрекъснато заплашващи да паднат; мъката прозираше през мрежата на чудноватите растения, безсмислени със своята пищност и алчност; мъката беше пръсната като капки и съсиреци кръв по розите, които аленееха сякаш сърца на невинно убити, измъчени и погубени; мъката беше по безсрамно голите стволове на платаните. И не можеш да намериш виновни, никому не можеш да се оплачеш, нито да заплачеш пред някого. Майчице мила, виждаш ли от онзи свят нещастната си рожба? А ти, отче? И къде е твоят бог всемогъщ и милосърден, който не дойде на помощ нито на тебе, нито на твоята единствена дъщеря!

Все пак намери сили в себе си да помоли Сюлейман за кралския посланик и Ян от Тенчин беше тържествено приет от султана и — за първи път от съществуванието на Османската държава — от султанката! Височайшата султанска особа го пусна да си върви с пълен, наистина неписан отговор, с обещание за вечен мир, с дарове за крал Зигмунд и благодарност за кралските дарове, донесени на султана: златоткано кралско наметало с червена подплата и по полски обичай обсипано със златни звезди, кехлибарен жезъл, обкован със злато, златна рицарска верижка, тежаща 364 дуката, и друга пресукана златна верижка, тежаща 288 дуката.

По време на целия прием Роксолана седеше на трона на Осма-новци до Сюлейман мълчаливо, със сухи очи и се усмихваше царствено на пан Ян, който виреше доволен котешките си мустаци, а в душата й звучаха такива ридания, че от тях можеше да потрепери целият свят. Но в Топкапъ не чуват никога риданията. Топкапъ е голям. Тук не чуват нито риданията, нито детския плач, нито въздишките. Тук говори само ненавистта и зверовете реват в подземията, а над всичко господствува една незрима, безименна и тайна власт и тъкмо поради това неограничена, понеже тайното не може да има граници.

Сега Роксолана знаеше: тя няма нищо друго освен властта и трябва да отмъщава на този жесток свят само чрез властта. Изпрати Хасан да догони полския посланик и да му предаде пари за възстановяване на рогатинските църкви. Да ги изградят още по-хубави отпреди, с икони и книги, с отбранителни стени и кули и това да се проследи грижливо и внимателно, защото и тя самата ще следи непрекъснато, макар името й да не трябва да се споменава и за дарението да не се напомня, понеже пред бога всички са безименни и грешни.

След като изпрати Хасан с торбите, пълни със злато, спомни си с горчиви сълзи нещастния си баща и някогашните стихове, които той често декламираше, понеже в удивителната му памет се загнезд-ваха най-различни неща. Двете с майка й често се надсмиваха, тъй като имаха песни и припевки, далеч по-мелодични в сравнение с чепатите слова на отец Лисовски. А сега, връщайки се в мислите си към невъзвратимото минало, шепнеше недодяланите бащини стихове, обливаше се в сълзи и съжаляваше, че не може да сложи в торбата със злато и тези златни думи: „Бъди мъжествен, многоплеменни руски народе, и Христос начало на крепост в тебе да бъде.“

 

Може би трябваше да направи още нещо. За Рогатин и за родната земя. Но какво? Знаеше ли? И кого и как да попита?

Когато Хасан се върна и доложи на султанката, че всичко е изпълнено, както е заповядала, не видя по лицето й следи от мъката и отчаянието, изпълнили душата на Роксолана. Нещастието я беше научило да скрива най-тежките болки, страданията бяха закалили душата й.

Беше поръчала на Хасан да намери в Безистена стария търговец на име Синан ага и да й го доведе. Сама не знаеше още какво ще направи с него, искаше да го види и нетърпеливо разпитваше Хасан къде е този търговец, ала Синам ага го нямаше в Безистена, нямаше го и в Стамбул, казваха, че карал от Кафа нова стока. Нова стока ли? Каква стока? Хора? Живи хора за продан!

Най-сетне търговецът беше доведен. Бяха го откъснали от стоката още на пристанището в Златния рог. Доведоха го, както си беше мръсен и дрипав. Навярно беше одрипавял от черноморските бури, понеже морето е винаги недружелюбно към ловците на хора. Синам ага не смееше да вдигне очи към султанката. Падна на колене. Пълзеше по килима. Ядеше мъха му.

— Къде беше? — попита Роксолана.

Той бръщолевеше нещо за стоката. За щедростта, която разоря-вала търговеца. За аллах.

— Каква стока? Хора ли? Ти, човекопродавецо! Знаеш ли поне кого и къде си продал?

— Ваше величество…

Синам ага пълзеше по килима, фъфлеше беззъбо и се кълнеше в аллах и неговия пророк, че е честен челеби, че не търгува с хора, а ако някога е ставало такова нещо, то е било само случайност, за която го е страх дори да си спомни, понеже е честен челеби, цял живот е плувал по вода, под бури, дъжд и опасности, през морето до долното течение на Дунава, после през Влашко чак до кралството, карал натам бурски чамлит^[3], бугазия^[4] и мухаир^[5], килими, турска боя и конски такъми, а оттам вземал бечки и чешки ножове, лунски и гдански сукна, кюмюр, кожи. А в Кафа дори никога не бил ходил, че то там търговци ли са, онова там търговия ли е?…

Роксолана и слушаше, и не слушаше това забързано изреждане, това несвързано бръщолевене, ала думата „Кафа“ я шибна като плесница. Кафа — това отвратително ненаситно гърло, което поглъщаше кръвта на нейния народ, глътна и погуби и нея самата, нейния живот и нейната свобода. Откажеш ли се веднъж от свободата, забравяш завинаги какво е тя.

Вече без да го гледа дори, с погнуса усещаше близо до себе си човекопродавеца. Боже праведни! Такава подлост, такава низост… нея, младата и безстрашната… И тя не се изплъзна, не избяга, неволно се приравни с тази стара отрепка. Дори съзнаването на собствената нищожност може да ни направи велики, да ни издигне над безмълвието на природата, която никога нищо не знае. Роксолана сега можеше да погледне своя някогашен живот, да види от висотата на възнесението неимоверното унижение и да не затвори очи, да не заридае от отчаяние, а с мълчаливо презрение да се извърне, сякаш нищо не се беше случило, нито с нея самата, нито с нейния народ. Нали сега е султанка. Всемогъща повелителка. Знае истинската си цена и никога няма да стане подобна нито на звяр без душа, нито на ангел без плът.

Мълчаливо се извърна от Синам ага с презрение. Той пълзеше, скимтеше и молеше поне за една дума, за един поглед, за едно движение.

За нищо на света!

Хасан ага бутна търговеца с ботуша си, изхвърли го зад вратата като стар парцал.

— Пръждосвай се далеч и благодари на аллаха, че изнасяш оттук краставата си глава!