Павло Загребелни
Роксолана (6)

СЮЛЕЙМАН

В деня, когато стана султан, той почувствува, че отсега нататък времето му принадлежи. В определени граници, разбира се, докато времето съществува за него, тоест докато самият той е жив. Но в тези граници му принадлежи изцяло.

При раждането на Сюлейман времето не беше благоприятно за него. Роди се в пълна безнадеждност. Баща му Селим беше най-малкият син на султан Баязид, а заради кавгаджийския си нрав и най-необичания. След смъртта на Баязид властта трябваше да премине ако не у най-големия син Коркуд, то у брат му Ахмед, който беше най-драг на сърцето на султана. А при преминаването на властта в ръцете на наследника цялото мъжко поколение на Османовци освен семейството на новия султан безжалостно се унищожаваше. Така беше завещал покорителят на Цариград Мехмед Завоевателя, Сюлеймановият прадядо: „Заради общото благополучие всеки от моите славни синове или внуци може да изтреби всички свои братя.“ Пръв трябваше да изпълни този нечовешки завет Мехмедовият син Баязид. Но неговият брат Джем, когото той искаше да удуши, се вдигна срещу него, домогвайки се до трона, ала след като не успя, потърси убежище при рицарите на Родос, а те го препратиха във Франция, откъдето той попадна при римския папа и вече там умря от тайнствена смърт, може би дори беше отровен по настояване на Баязид, който години наред плащаше луди пари на всички, които държаха Джем при себе си в почетен плен.

По същия начин беше обречен и най-младият син на Баязид — Селим, обречен трябваше да се чувствува още от самото си рождение и Сюлейман. Навярно това беше оставило отпечатък върху целия му живот: беше мрачен, замислен, гледаше хората с недоверие, не обичаше дърдорковците и фукльовците, прекланяше се само пред мъдростта и още от малък се зае с изучаване на законите, като че ли искаше с това да се спаси от явната несправедливост и жестокост на живота, понеже все пак човечеството няма друга справедливост, освен онази, която е записана в законите.

Баща му Селим, напротив, възлагаше надежди не на безликата справедливост, а на силата. Той съзнаваше каква заплаха надвисва над него, но не изпадаше в отчаяние, понеже беше убеден, че истинският приемник на султанския трон трябва да бъде именно той, а не някой от неговите братя. Най-големият, Коркуд, не можеше да се раздели с тяхното семейно гнездо, далечната Амасия, беше се заобиколил там с поети, мъдреци и безполезни книжници, сам редеше стихове и ръката му умееше да държи само перо, а не меч — един човек, пропаднал навеки за властта. Средният брат Ахмед, макар и да беше под носа на стария султан и да го смятаха за надеждата на Турция, също се интересуваше повече от книгите, мъдростта и справедливостта, отколкото от меча. Беше обичан от простия народ, но какво значи простият народ там, където става дума за власт! Затова пък Селим съумя да стане любимец на еничарските орди и когато еничарските аги, обезпокоени, че султан Баязид, след като си беше подкопал здравето с невъздържанието си, беше решил да търси успокоение в опиума, започнаха да искат Селим да бъде върнат в Стамбул, Ахмед подсказа на султана да изпрати брат му в далечния Траб-зон. Но впоследствие се беше оказало, че поради недоглеждане в съседство с бащата, наместник в съседния на Трабзон санджак^[1] беше синът на Селим Сюлейман. И за да не допусне те да се обединят срещу Стамбул, султанът беше изпратил внука си в Крим за наместник в Кафа. Там, зад студените вълни на морето, шестнадесетгодишният Сюлейман трябваше да се изпълни с още по-голяма безнадеждност за бъдещето си. Но с него беше неговата майка Хафса, дъщерята на кримския хан Менгли Гирей. Тя измоли от своя баща помощ за Селим. Татарските конници, прехвърлени през морето, удариха със Селим Стамбул и подкрепени там от еничарите, принудиха Ахмед да избяга, а султан Баязид, стар, грохнал и неспособен за нищо, трябваше да отстъпи властта на най-младия си син. След месец той умря, отровен по заповед на сина си, по пътя от Стамбул към Едирне, в селището Чорлу (след осем години на същото това място щеше да умре и Селим). Селим заповяда да доведат петимата сина на своите по-рано умрели братя и да ги удушат в сарая пред очите му. По същия начин беше удушен и братът Коркуд, който се беше опитал да избяга, но беше заловен и предаден в ръцете на палачите. Братът Ахмед беше събрал войска и беше тръгнал срещу Селим, но в боя край Йени Шехир беше разбит, пленен и доведен заедно със синовете си в шатрата на султана и там в присъствието на Селим всичките бяха удушени.

Астрологът, поканен да предскаже на султана бъдещето му, предрече, че когато Селим умре, на тялото му ще има толкова кървави знака, колкото свои братя и племенници е убил. „Затова пък е най-приятно да властвуваш, без да се боиш от посегателствата на своите близки“ — беше отговорил Селим и беше заповядал да удушат астролога. През първите три години на властвуването си Селим удвои империята. Живееше в походи, в битки, сред жестокости, кръв и страдания, ядеше и спеше със своите воини. Кървавите пожарища бяха радост за взора му, стоновете на умиращите наслаждаваха слуха му, той изпитваше огромно удоволствие да съзерцава как еничарите грабят персийските и арменските градове, Дамаск, Александрия и Кайро, макар сам да беше равнодушен към богатството и разкоша. Ядеше с проста дървена лъжица, не търпеше изискани ястия и крехко месо, беше безразличен и към жените. Единственото, което обичаше освен войната и кръвопролитието, бяха може би грубите войнишки песни и заплетените ислямски мъдрувания. Колкото и да беше странно, обичаше поетите, сам създаваше стихове и беше написал цял диван^[2] — кога и как? Наричаха го Злия, Жестокия, Страшния, Несъкрушимия. Всичко това се обединяваше в кратката и рязка дума — Явуз. Не беше създал на света повече нито един син, не беше оставил след себе си нито една любима жена, която да стане съперница на Хафса, за осем години беше убил седем свои велики везири, като пред смъртта си насила беше поставил на този пост стария мъдрец и поет Пири Мехмед паша, човек чужд на разприте и борбата за власт и напълно отдаден на кротката мъдрост и възвишената поезия. Сред народа се роди дори поговорка: „На султан Селим везир да станеш“!

Такова наследство получи Сюлейман. Нямаше съперници, границите на империята бяха се изместили до недостижими предели, всичко живо беше наплашено и покорено, навсякъде господствуваше силата, а за справедливостта беше забравено.

Оставил ли беше Селим някакво завещание на сина си? Той не държеше сина близо до себе си, не го приближаваше, а упорито го отпращаше ту в Румелия, ту в Анадола, като всеки път отпращаше заедно с него и майка му Хафса и цели двадесет години, чак до смъртта си, не я допусна до себе си, равнодушен към нейната привлекателност и красота. Та какво беше нейната красота в сравнение с великите държавни работи!

Живееше между небето и ада, беше обединил властта и смъртта, беше ги съединил в престъпното си величие. Защото ако низкият произход тласка човека към дребни подлости, величието го тласка към голямо зло. Понеже казано е: „И следвай това, което ти е пратено свише!“

Какво можеше да очаква светът от сина на такъв човек?

Още при възкачването на престола Сюлейман беше наречен от ласкателните мъдреци, които винаги се надпреварват да завоюват почести от новата власт — Владетелят на века, онзи, у когото най-добре и с най-голям успех ще се сбъдне числото десет. Нали числото десет се смята за най-съвършеното в мюсюлманския свят, понеже на това число завършват циклите за броене: десет са пръстите на ръцете и краката у човека, човек има десет сетива — пет външни и пет вътрешни, Коранът се дели на десет книги, във всяка от които има по десет сури. Десет са били учениците на Мохамед. Войската се дели по принципа на десетиците, стотиците и хилядите. Наброяват се десет астрономически цикъла и според най-древните източни символи, те се управляват от десетте гения на разума. „Божието провидение определи Сюлейман да бъде роден през първата година на десетия век по Хиджра^[3] (901 година) и да се възкачи на престола като десетия властелин от династията на Османовци“ — беше писал ученият равин от Солун Мойсей Алмозино.

Венецианският байло^[4] донасяше на своя сенат за новия султан: „Той е истински турчин, в най-висша степен зачита закона, снизходителен е към християните и се отнася лошо към евреите, обогатява знанията си и всичко прави съзнателно, упорит е в намеренията си. На двадесет и шест години е, по природа жив, раздразнителен, мургав. Носи надвесен над очите тюрбан, което му придава мрачен вид.“

Тюрбанът беше забелязан едва ли не преди всичко друго.

Селимовият тюрбан беше кръгъл като една голяма топка, високо над него стърчеше острието на шапката, а пищното пауново перо се крепеше от огромен изумруд, любимият камък на султана. Селим носеше тюрбана почти на темето си, небрежно намотан, дори леко килнат настрана, оголвайки челото си като еничар-разбойник.

У Сюлейман тюрбанът беше намотан чак до върха на шапката, белоснежната тъкан беше нагъната равномерно, грижливо, като образуваше едно изискано, величествено и тежко съоръжение, което се спускаше чак до веждите. Казваха, че султанът прикривал по този начин вечната си раздвоеност, неувереност и колебание при вземане на решение и вътрешната мъка, която не му позволявала нито да ободри някого както трябва, нито да го сплаши, както би подобавало на положението му на владетел. Но все пак беше навярно и по своему решителен, щом още от първите си крачки в Стамбул даде да се разбере, че не ще смесва силата със справедливостта, а ще ги разграничи без ни най-малко колебание и изчакване. Двете паунови пера на тюрбана си украси с големи рубини, пак подчертавайки, че не споделя вкусовете на своя баща. Селимовият изумруд беше поставен в съкровищницата на султанския дворец. Сюлейман се държеше студено, беше мълчалив, някак си като че ли равнодушен или сънлив. Колебаеше ли се, или изчакваше нещо? Провинциите на безкрайната му империя се преклониха пред новия султан. Само сирийският наместник Джамберди Газали вдигна бунт и се провъзгласи за султан. Газа-ли, наречен Славянина, беше оказал помощ на покойния Селим по време на похода му срещу Египет. Тогава той се беше отметнал от мамелюците към Османовци, а сега беше вдигнал въстание срещу новия султан с намерение да отхвърли от Сирия османския ярем. Беше започнал с това, че изтрепа в Дамаск пет хиляди еничари, а сетне с петнадесет хиляди конници и хиляда аркебузари^[5] тръгна срещу Стамбул. Неопитният във военните работи Сюлейман се обърка и дори се уплаши. Беше принуден да изпрати срещу Газали зет си Ферхад паша, макар че според обичая на прадедите си трябваше сам да поведе войската, за да накаже изменника. Ферхад паша в края на януари 1521 година разби Газали край Дамаск. Бунтовникът, преоблечен като дервиш, се беше опитал да избяга, но беше заловен и доведен при султанския сераскер^[6], където вече го очакваше мечът. Ферхад паша донесе на Сюлейман главата на Джамберди Газали и радостта на новия султан беше толкова голяма, че той веднага реши да изпрати тази глава, за потвърждение на непоколебимото си могъщество, като дар на венецианския дож Лоредано. Байлото на Пресветлата Република в Стамбул Марко Мини едва разубеди младия султан да се откаже от толкова варварска постъпка. Сюлейман се опомни и след това се затвори още повече в себе си. Знаеше: светът следи всеки негов жест, вслушва се във всяка дума, излизаща от устата му. В това е радостта, но и ужасът от властта.

Все пак постепенно свикваше с властта. И не си позволяваше никакви разточителства, никаква пищност. Съветваше се с везирите, ходеше на джамия, от време на време се упражняваше в стрелба с лък и почти ежедневно посещаваше султанските конюшни — беше придобил този навик още през юношеството си. Още в Крим се беше научил чевръсто да подковава коне и обичаше да наминава в конюшнята и да спечели някоя аспра, която, както казваше сам, „не е изцапана с потта и кръвта на раята“. От придворните най-близко до себе си допускаше само Ибрахим, почиташе великия везир Пири Мехмед паша, своя възпитател Касъм паша и летописеца, мъдрия Кемал пашазаде. Никой не познаваше може би напълно характера му, та дори и най-приближеният до него Ибрахим, понеже на въпроса на Грити как се отнася султанът към жените, Ибрахим само сви рамене.

— Не мога да кажа. Като че ли му е все едно. Не пренебрегва харема, но и не се поддава на чара на своите робини. Изглежда, валиде Хафса беше твърде обезпокоена от това, опасявайки се синът да не постъпи като баща си и да скъса с женския свят завинаги. По майка тя е черкезка, затова реши да събуди у сина си мъжа, като му намери достойна жена от своето племе. Жените май винаги успяват да постигнат замисленото. През последните три години Сюлейман постепенно ставаше роб на харема. Понеже там се появи Махидевран.

— Чувал съм това име — поглаждайки брадата си, каза Грити с вид на човек, за когото не съществуват тайни. — Чувал съм го, още когато тя беше в Маниса. Аз съм търговец, а търговецът трябва да купува също и вести за всичко, което става наоколо. Особено високи вести. За тази Махидевран могат да заговорят навсякъде много повече, отколкото за самия Сюлейман. Не е ли така, Ибрахим?

Ибрахим мълчаливо се усмихна. Като се смяташе дълбоко в душата си за най-умния от хората, с които се сблъскваше, той не обичаше пророците, а освен това знаеше, че можеш да купиш наистина всичко, дори и най-големите тайни, но още никой и никога не е успял да купи познаването на бъдещето.

— Ще видим — уклончиво отговори той. — Сюлейман току-що е седнал на престола на Османовци.

— Но вие познавате султана както никой друг! — възкликна Грити.

— Аз не познавам дори собствените си сънища — грубо отговори гъркът и повтори: — Дори собствените си сънища.