Павло Загребелни
Роксолана (40)

ЗЕТЯТ

Къде би могъл да се намери верен и в същото време способен човек? Сюлейман пръв от султаните издигна поста велик везир почти до висотата на султанския трон, надявайки се с това да възвеличи властта на падишаха и сякаш да я засили. Както на небето слънцето и месецът се движеха заедно, така и на земята до султана трябваше да върви човек, който да отразява сиянието на своя господар, като не позволява то да се разсейва напразно в пространството. Отначало изглеждаше, че верният Ибрахим ще бъде незаменим спътник за цял живот, но той възжела сам да стане слънце, омръзна му да бъде луна, смяташе, че това е унизително и по-ниско от неговото достойнство, и Ибрахим трябваше да бъде премахнат. Но откъде Сюлейман да вземе луна за своето султанско небе, с какво да запълни празнината, която сам отвори и която всички виждат? Аяс паша не беше светило. Беше някакво тъмно кълбо на небосвода на властта, без сияние, без ум, само една вярност.

След смъртта на Аяс паша велик везир стана Лютфи паша. Истински османец, освен това султански зет, той имаше предимство и пред осемдесетгодишния евнух Сюлейман паша, и пред ново-изпечения везир Рустем паша, и пред Хюсрев паша, довчерашен румелийски бейлербей. Всички освен Лютфи паша бяха роби, чужденци-еджнеби, хора непълноценни и случайни.

И изведнъж — сватба на Рустем паша със султанската дъщеря Михримах, и в Дивана станаха двама царски зетьове.

Лютфи паша, дали насъскван от жена си Хатидже, или пък без ничие въздействие, въпреки доста острия си ум, пламна от желание да надмине Рустем паша, който току-що бе дошъл от далечния Диарбекир и се бе гмурнал така решително в недрата на Стамбул, при това с голи ръце, че когато бе изплувал, в ръцете му бе султанската дъщеря.

Лютфи паша приписваше на Рустем качества, каквито той никога не бе имал. Отначало Рустем съвсем не бе воден от намерението да се издигне, да изскочи на върха, а просто следваше навика си, възникнал през няколкогодишното пребиваване в далечния санджак, пълен с непокорни племена. Там винаги нещо клокочеше, гореше, бунтуваше се и въставаше. И младият санджакбей, проклинайки всичко на света, вземаше своите главорези и препускаше натам, където имаше най-голяма бъркотия. Когато дойде в Стамбул и видя пожара, хвърли се в него, без да мисли, без и през ума му да минава, че ще излезе от огъня и пламъка не само със султанска похвала, но и със султанската дъщеря.

Великият везир Лютфи паша с цялата му присъща несдържаност както в разумните, така и в безразсъдните неща, се потопи в тъмните дебри на столицата, измествайки и главния кадия на Стамбул, който наблюдаваше реда в града, и управителя на румелийския бейлербей, надзираващ дейността на кадията. Мюсюлманската душа на великия везир се ужаси от зрелището на стамбулските вертепи. На Дивана Лютфи паша вдигнал ръце, викаше:

— О шериат! О вяра!

Той беше открил, че шериатът се нарушава постоянно, навсякъде и злоумишлено. В махалата Коджа Нишанджъ варяха питие, с което правоверните се опиваха. В Саматия имаше цяла улица Шарап Сокак, където безсрамни танцувачки приканваха правоверните в пивниците, а там тайно се продаваха камъз^[1] и арак^[2] и между пияниците — о аллах! — от сутрин до вечер се шляеха безпътни жени!

Рустем паша открито се подиграваше на това престараване. Трябва да си сетен глупак, за да поучаваш султана само защото си женен за неговата сестра. Със султана няма роднинство. Опичай си ума. Всички знаеха, че буза се вари открай време, затова бузниците бяха разрешени от султана и беше назначен шехир субаши да ги наблюдава. Знаеха, че по Стамбул разкарват тулуми с вино, което имаха право да пият и продават само друговерците, заплащайки на султана специален данък. А щом човек плаща данък и укрепва държавата, ползата от него е по-голяма, отколкото от везира, дето реже клона, върху който седи.

Лютфи паша беснееше не само в Дивана. В Стамбул настана истински ад. Корабите, които докарваха вино от Морея и Кандия, бяха изгаряни заедно с екипажите. В гърлата на пияниците изливаха разтопено олово. Неверните жени биваха хвърляни зашити в кожени мехове в Босфора. Мъжете, уличени в прелюбодеяние, се убиваха без съд. В усърдието си Лютфи паша стигна чак дотам, че състави списък на най-прочутите уличници в Стамбул и го предаде на султана. Сюлейман не вярваше на очите си. Как смее този човек да безпокои светлите очи на падишаха с някакви си низки имена? Гневът и презрението на султана бяха толкова големи, че той дори не искаше да види великия везир, а предаде на Хатидже да укроти мъжа си. И тогава Лютфи паша се бе нахвърлил с юмруци върху султанската сестра така, че евнусите насила го бяха измъкнали.

На Дивана държавният печат бе отнет от Лютфи паша и предаден на евнуха Сюлейман паша. Рустем стана втори везир. Лютфи беше изпратен на вечно заточение. Хатидже отново беше нещо като вдовица или разведена.

Така в Дивана остана само един султански зет и оттогава никой не наричаше Рустем зад гърба му иначе освен дамат — зетят. Велможите, еничарите и простолюдието го ненавиждаха така, както някога ненавиждаха Роксолана, приписвайки й разни магии. Сега за зъл магьосник смятаха този довчерашен коняр. Не го обичаха, но се бояха, понеже той не щадеше никого и тежко и горко на онзи, който попаднеше на езика на Рустем. Този човек не знаеше какво е добро, не признаваше милост, не вярваше в красотата, а може би и в бога, защото бе имал работа само с дяволи.

Султанът някога обядваше най-често само с Ибрахим и везирите, после с Хасеки, а сега започна да урежда обеди със султан-ката, на които всеки път поканваше някой от приближените. По този повод всички придворни трябваше да се събират пред вратата на залата за приеми — великите мъже в държавата се тълпяха в тясното преддверие, като се настъпваха един друг по краката, сумтяха, тихо се ругаеха и се обливаха в студена пот от страх. Главният евнух извикваше имената на едни или други щастливци, а след това с трясък затваряше вратата под носа на останалите. Дори везирите не бяха извиквани всички — някои от тях все бяха оставяни зад вратата.

— Е, кой ли ще бъде забравен днес? — потриваше ръце Рустем, промъквайки се напред, понеже знаеше, че без неговите шеги дори лъжицата няма да влезе в устата на султана.

Всички се надяваха, че Рустем ще си строши врата още при първата сериозна работа, понеже бяха строшавани къде по-яки вратове. А тъй като най-сериозното нещо за османците беше войната, с нетърпение очакваха кога най-сетне султанът отново ще тръгне на поход с новите си везири.

Докато султанът си седеше в столицата, неговите санджакбейове и великият каптанпаша, страшилището на моретата Хайредин Барбароса, водеха непрестанни войни в Сърбия, Словения и Босна, срещу Алжир, Прованс, Венеция, Португалия и Испания. Вместо една голяма война Сюлейман беше обкръжил империята си с огнища от малки воини, та да има къде неговите верни акънджии да ударят кьоравото и да не затлъстяват от мързел.

Към Стамбул препускаха вестоносци с радостни новини за победа, изсипваше се плячка, хиляди роби изпълваха робските пазари и империята достигаше невиждани граници, но мрачният поглед на султана беше упорито втренчен само в една земя, която го привличаше, теглеше го като онова дунавско тресавище под Мохач, където той потопи унгарската войска с нейния злополучен крал. Тази земя беше Унгария. Разположена в самото сърце на Европа, тя изглеждаше на Сюлейман като златен ключ, с който най-сетне ще отключи тайнствения катинар за завладяването на този континент и тогава османската вълна ще залее всички негови високи планини, плодородни долини и богати градове с хилядолетна слава, богатства и красота. Мислено си повтаряше хадиса на Султан Велед: „Създадох на Изток войска, която нарекох турци. В нея вложих гнева и яростта си и навсякъде, където някой човек или народ наруши моите закони, изпращам срещу него турците — и това ще бъде моето отмъщение…“

Цялата вина на унгарците се състоеше в това, че бяха заели тази земна сърцевина дълго преди турците, макар че според преданията те бяха тръгнали в далечната древност заедно с турците от Туран да воюват за щастие и простори.

Поставеният от Сюлейман крал на Унгария Янош Сапояи така и не можа да въведе ред в тази разпокъсана и изтерзана земя. Прекарал целия си живот в упорита борба за висшата власт, през своите шестдесет години Сапояи не беше успял дори да се ожени и сега неочаквано стана един от най-желаните кандидати. Австрийският крал Фердинанд упорито се домогваше да ожени за стария Сапояи една от своите многобройни принцеси, за да подчини на влиянието си цяла Унгария, а от друга страна действията на Австрия внимателно се следяха от мъдрия и предпазлив полски крал Зигмунд, който успя да изпревари Фердинанд и да ожени за Сапояи своята дъщеря Изабела, надявайки се да омилостиви с това султана и да сключи с него вечен мир.

Срещу Сапояи въстана ерделският войвода Стефан Майлат, който не се побоя от самия Сюлейман, като даде преди две години убежище на разбития от султана молдавски господар Петру Рареш. По пътя към Ердел Сапояи заболя тежко. Полумъртъв, той узна от гончията, че в Буда кралица Изабела му е родила син. Злополучният крал все пак успя да нареди синът да бъде наречен Янош Сигизмунд и да изпрати канцлера Стефан Вербеци в Стамбул да моли султана да вземе под своята висока закрила малкия крал.

Сюлейман противно на обичая си прие Вербеци веднага, понеже изпреварилите унгарския канцлер вестоносци вече бяха донесли вестта за смъртта на Сапояи. Султанът каза, че ще признае на сина на Изабела всички права, които имаше неговият баща, ако се убеди, че той наистина е роден, а не е измислен от унгарците.

В Буда беше изпратен султански чауш, който посети кралицата, и тя, обляна в сълзи, подаде на османеца повитото в копринени пелени и хермелинови кожи сираче-крал. Турчинът притисна ръка към гърдите, коленичи, целуна крачето на младенеца и се закле в името на великия султан, че никой друг, освен сина на крал Янош, не ще владее никога Унгария, понеже такова е желанието на аллах.

Султанът събираше войската си за поход към Унгария. Навсякъде препускаха гончии да уведомят спахиите, в султанските оръжейни се лееха топове и гюллета, еничарите точеха сабите си, дюмбелекчиите сушаха тъпаните, шиеха се хиляди нови зелени и червени знамена. Нищо не можеше да спре страшната сила, която Сюлейман имаше намерение отново да насочи към зелените поля на Унгария, към нейните градини и лозя. Но изведнъж от изток започнаха да пристигат тревожни вести за вълнения сред чергарските племена. Племето гермияни около Ладък беше заело прохода в планините и ограбваше керваните и всички пътници. Туркменските чергари бяха стигнали да такава наглост, че близо до Маниса бяха откраднали конете на принц Мустафа, когато той излязъл с двора си на лов. В Диарбекир се бяха разбунтували кюрдските племена, тези чудновати хора, които въпреки бедността си, граничеща с мизерия, не се покоряваха никому и упорито воюваха за независимост.

Очевидно беше, че в Диарбекир за потушаване на въстанието на джимри — долна дива смет — трябваше да замине един от султанските везири, а тъй като Рустем паша съвсем доскоро беше там санджакбей и види се, не беше съумял да укроти кюрдите, и за последния глупак беше ясно: зетят ще се върне там, откъдето беше дошъл!

Нескрита радост завладя дори онези, които никога не бяха виждали очите на Рустем. На Дивана равнодушният към всичко Хюсрев паша, който страдаше от някаква неизлечима болест, вяло попита Рустем: „Наистина ли те пращат в Диарбекир?“

Сам Рустем всъщност беше готов на всичко. Щом спиш със султанската дъщеря, ти е ясно, че ще трябва да плащаш за това. Покрай насладата чинаги има задължения. Пък и не се знае къде е по-добре: да си близо до султана, който щедро милва, но още по-щедро наказва, или в джендема.

Когато тръгваше на поход, Сюлейман никога не поемаше командването на войската, а назначаваше за сераскер великия везир. Това беше твърде удобно, понеже всички неуспехи се приписваха на сераскера, а успехите принадлежаха на султана. С Ибрахим той претърпя повече несполуки, отколкото победи, Аяс паша така и не можа да оглави войската нито веднъж, а Лютфи паша, готвейки се да стане велик везир, се опита да прояви способностите си в похода срещу остров Корфу, но освен позор не постигна нищо. Сега, съдейки по всичко, като сераскер в Унгария трябваше да отиде престарелият евнух Сюлейман паша, прекарал целия си дълъг и мрачен живот на Изток, коварен, хищен и кръвожаден. Той нито веднъж не се беше сблъсквал с открито почти до самозабрава рицарство и с една не сляпа, не фанатична храброст, а пречистена от разума и любовта към родната земя. Макар никой да не вярваше в талантите на дебелия стар евнух, за него говореха съчувствено, дори с уважение, понеже с огромното си туловище той се бе изпречил пред омразния зет, беше го отблъснал и за него вече нямаше място до падишаха. Така че да си отива откъдето е дошъл, да загине в голите кюрдски планини, сред острите кремъци и пропасти.

И тъкмо тогава султанката Роксолана повика Рустем при себе си.

Откакто беше станал султански зет, не беше оставал насаме с всемогъщата султанка нито веднъж, макар и да си мислеше за това, понеже тук тя беше като че ли единственият човек, от когото малко се боеше, особено спомняйки си за своето недодялано усърдие по време на пожара. Заради него тогава загина юначният Байда и Рустем знаеше, че Роксолана никога няма да му прости тази смърт. Този Байда беше за нея сякаш живо въплъщение на загубеното навеки отечество. Славеят въздиша по родната земя дори и в златната клетка.

Непохватно, с рамото напред, като закачи на вратата твърдия си от сърмената везба везирски халат и едва не блъсна неотстъпния главен евнух Ибрахим, Рустем се вмъкна в малката зала на Завоевателя. Когато видя на бялото атлазено диванче Роксолана, завита в пъстри коприни, едва не му секна дъхът. Мигновено падна на колене и запълзя по килима, а когато вдигна пред султанката глава, видя, че тук има още някой. Заедно с него имаше още един човек с чудновати, предизвикателно богати дрехи, млад като Рустем, но много по-добре сложен, с пищни еничарски мустаци, с красиво лице и остър поглед.

— Познаваш ли Хасан ага? — попита султанката.

Рустем наведе упоритата си глава. Има си хас да не го познава! Простият еничарин спаси султанката по време на метежа и като награда получи званието еничарски ага, което се дава само с цената на много кръв, после за него измислиха някакво странно звание „специален пратеник на султанката“, а след това стана аталък — възпитател на шехзаде Баязид. От султанското ложе му беше подарена за жена една одалиска с бяло тяло, което според Рустем не беше кой знае колко голяма радост — все едно да се ожениш за бяла крава. Ако не бяха при султанката, везирът непременно би присвил око и би се подиграл на това еничарче: „Е, отели ли се бялата ти крава, бре?“ Но тук трябваше да мълчи и по всякакъв начин да показва внимание и покорство.

— Хасане — спокойно промълви Роксолана, — подай му онова нещо.

Хасан ага, без да бърза, взе от ниската масичка един малък пакет, завит в зелена копринена кърпа, и го подаде на Рустем с нужната учтивост, но не се знаеше към кого — към везира или преди всичко към султанката.

Рустем държеше пакета и не знаеше какво да прави с него.

— Разтвори го — заповяда Роксолана.

Той дълго размотава кърпата, заплитайки в тънката коприна костеливите си, свикнали да се оправят повече с ремъци пръсти. Най-сетне я разгърна и видя хартии. Някакви послания и грамоти. Скъпа хартия, скъпо мастило, печати. Мълчаливо погледна султанката. Какво е това?

— Чети — заповяда тя.

Рустем раздипли една грамота, втора, трета. Върху всичките стоеше печатът на шехзаде Мустафа. Писма до санджакбейовете на Сивас, Диарбекир, Болу и Коня. Пълни с въпроси. Какви промени в империята бихте приветствували? Как се отнасяте към мене? Ще ми бъдете ли верни? Срещу кого най-напред трябва да се насочва силата на ислямската войска? Какво мислите за чужденците в Стамбул?

Всичко това трудно можеше да го проумее дори Рустем с острия си ум. Той объркано погледна султанката.

— Чети още — заповяда тя.

Той продължи да чете. Мустафа питаше водачите на племената минбаши какво оръжие им трябва. Пишеше до еничарите в Стамбул, наричайки империята скопена (намек за великия везир-евнух), и питаше дълго ли ще търпят това.

Дръзки писма, зад които се долавяше звън на оръжие. Ако това не е фалшификация, тогава какво е?

— Страшно ли е, везире? — остро попита Роксолана. — Ти пребледня, когато четеше тези послания. А какво да правя аз? На мен душата ми примря! Моите синове не чакат смъртта на великия султан, те се наслаждават на живота под неговата благословена сянка, а синът на тази черкезка още от малък очаква смъртта на своя баща и на всичките си братя, защото само тази смърт му открива пътя към престола, а на майка му дава възможност да се върне в Топкапъ и да заеме покоите на валиде ханъм. Синът на черкезката е загубил търпение, той започва да вярва, че султан Сюлейман няма да умре никога и не греши, защото наистина така ще бъде, поне за самия Мустафа! И тази долна Махидевран никога няма да престъпи вратата на големия дворец, защото изгонените султанки не се връщат, не се връщат! Но къде бяхте вие, везирите, опората на трона, най-верните хора на падишаха? Защо не хванахте злодейската ръка, защо не забелязахте и не открихте писмата? Защо?

Рустем не беше свикнал да го нападат. Не можеше и не обичаше да се защищава, а тук и нямаше нужда от това. Винаги смяташе всички наоколо за глупаци, сега нищо не му пречеше и сам да се престори на глупак. Пък и имаше пред кого — пред султанката.

— Ваше величество! Но какви везири сме ние? Сюлейман паша слугите половин ден го вдигат от леглото, а през другата половина той си мисли само как ще се изтегне с огромното туловище. Хюсрев паша още не е успял да хапне нещо и от него вече излиза всичко без остатък. Той чака кога ще умре от глад, а ние чакаме да умре, за да освободи мястото за някой друг. Четвърти везир султанът още не назначава, колебаейки се между двамата млади нехранимайковци, които бяха взети от свитата на покойния Скендер челеби, след като го премахнаха в Багдад: между Ахмед паша и Мехмед паша Соколлу. А аз — погледнете ме, ваше величество. Макар и да съм ваш зет, главата ми е само кокали, като на кон, само че на коня и кокалите му са по-умни, понеже умее да си подлага гърба, а аз и това не мога.

— Щом не можеш да си подлагаш гърба, ще си подложиш главата — рязко произнесе Роксолана, без да се поддава на мрачните Рустемови шеги. — Как е възможно в двора да има хиляди търтеи, а единствено Хасан ага да спасява султанската власт от опасностите?

— Хасан ага? — Рустем едва сега си спомни за доверения човек на султанката. Оказа се, че този човек не е тук само да му подаде пакета с писмата на Мустафа. Значи подава онова, което сам е изнамерил.

— А как е изнамерил всичко това Хасан ага, ваше величество? Тя хвърли към Рустем смразяващ сърцето поглед.

— Как? А ти не знаеш ли? Със златото, което вие гребете от султанската хазна и го трупате за себе си. А то трябва да се използва за държавните работи. Да се плаща, където трябва. Всичко се купува и продава. Продават се дори оракулите, което са доказали някога лидийските царе Мемнади, подкупвайки делфийската пития.

Рустем, разбира се, не знаеше какво е това делфийска пития. Знаеше Корана, на който го учеха от малко момче, набивайки в обръснатата му глава вярност към исляма и новите господари, познаваше оръжието, жестокостта, неволята, тежкия живот и конете. Вярно, Пития се наричаше кобилата, на която той някога учеше султанката да язди. Кобилата така я нарече султанката, а беше я избирал той, още когато беше малка. Тия работи добре ги разбираше. Добрия кон разпознаваше отдалеч.

— Добре — въздъхна Роксолана, — който не го бива за нещо, няма и да се научи. Не те повиках за това. Искам ти да предадеш тези писма на негово величество султана.

— Аз? На султана? Но нали не съм ги открил аз.

— И ще кажеш, че си ги открил ти, понеже познаваш всички анадолски санджакбейове, живял си сред дивите племена, умееш да намериш с тях общ език и затова тези писма са попаднали в ръцете ти.

Сега вече Рустем не се съмняваше, че ще го изпратят обратно в дивите гори — да продължава да намира общ език с непокорните племена. Но пред султанката няма да вземеш да въздишаш, нито да се оплакваш. Той склони костеливата си глава в поклон, изчака докато Роксолана милостиво кимна и на двамата с Хасан и бързо заотстъпва заднешком към вратата, измъквайки се преди доверения човек на султанката, когото с огромно удоволствие би разкъсал на парчета заради невижданата находчивост.

И не се знае още как ще приеме тези проклети писма султанът!

— Разкажи поне да знам, как се сдоби с тях! — подхвърли Рустем на Хасан ага, когато излязоха от султанката.

— Да разкажеш е по-лесно, отколкото да се сдобиеш! — усмихна се Хасан.

Дали Роксолана беше молила падишаха за Рустем, или пък Сюлейман сам не бе поискал да подлага зет си на хорски съд, но той взе неочаквано и може би единствено правилно решение. На Мустафа в Маниса незабавно беше изпратен ферман, съгласно който шехзадето се преместваше в далечната Амасия, а на негово място за владетел на провинция Сарухан се назначаваше Мехмед, най-големият син на Роксолана, и сега излизаше, че той е необявеният, но предполагаем наследник на трона. Ферманът за изгонването на Мустафа от Маниса бе занесен от самия велик везир Сюлейман паша, който отиваше с войската да усмирява въстаналите кюрди и същевременно да наглежда шехзадето.

Рустем се подсмиваше под мустак: „Мене от Диарбекир ме измъкнаха, а евнуха там го посадиха като ряпа. Ама де се е видяло ряпа да расте на камък?“

А самият Рустем беше назначен за сераскер на похода срещу Унгария и сега вече му се подиграваха еничарите: „Какво ли не сме препатили, но коняр още не ни е водил на война!“

Всъщност война изобщо нямаше. Тръгналите към Буда австрийци се уплашиха от османската сила и се оттеглиха. Подстрекателят Майлат беше предаден на султана от никополския санджакбей Ахмед и Петру Рареш, които се надяваха да спечелят отново Сюлеймановата благосклонност. Окован във вериги, ерделският войвода бе изпратен в Стамбул, където го погълнаха подземията на Йедикуле. В това време огромната османска войска обкръжи Буда и Сюлейман изпрати при Изабела вестоносци, на които бе заповядано да предадат на кралицата, че мюсюлманският закон не позволява на султана да я посети лично, затова нека да изпрати при него сина си, придружен от велможите, които храбро бяха отбранявали столицата от австрийците.

Изабела преживя страшна нощ. Сълзи, кършене на ръце, трескави съвети. Настъпваше денят на петнадесетата годишнина от битката при Мохач. Какво щеше да донесе този ден на малкия крал, на това невинно дете? Най-сетне бе решено да се изпълни искането на султана. Двегодишният Янош Сигизмунд в позлатена люлка и с две бавачки, заедно с първите хора на кралството — Стефан Вербеци, Валентин Терек и Джорже Утешенович — беше докаран в разкошния султански шатър. Малкият крал ревеше с всичка сила. Сюлейман заповяда на шехзаде Баязид да целуне краля. Рустем паша почтително подкрепяше султанския син. Кой знае, може би подкрепяше бъдещия султан? Днес са просто две деца — едното още младенец, а другото по-голямо, но все пак дете, а утре току-виж единият стане крал, а другият падишах. Не е ли бил и той някога такъв сополанко (само че не в позлатена люлка и не в копринена шатра), а днес е везир, сераскер, държавен мъж и от неговите думи зависи съдбата на тази земя. Чудеса!

Без да каже нито дума, Сюлейман даде знак да вземат малкия и го върнат на майката.

На Дивана беше приет съветът на Рустем наша: Унгария между Дунав и Тиса да остане турска земя (великият мюфтия Мехмед Абу-сууд веднага започна да съставя султански ферман за съдбата на унгарската рая), а Унгария на изток от Тиса заедно с Ердел да се предаде под властта на Янош Сигизмунд като на васал на султана с годишен данък десет хиляди дуката. Великият нишан-джия Мустафа челеби Джелал заде написа със синьо и златно мастило фермана, който беше връчен на малкия крал. Султанът се кълнеше в пророка, в прадедите си и сабята си, че ще държи Буда, пазейки малолетния крал, и ще върне столицата, щом настъпи подходящо време. Кога щеше да настъпи това неизвестно време, не знаеше никой, а се бояха да питат. Османовци никога не спазваха обещанията си, изпълняваха винаги само заплахите си. В това време Изабела беше настанена заедно със сина в Липа над Мароша: така беше по-сигурно за всички.

В стана на Сюлейман дойдоха пратеници от краля на Австрия Фердинанд: синът на защитника на Виена Никола Салм и прочутият посланик Сигизмунд Херберщайн, който беше обиколил цяла Европа и дори беше стигал два пъти до далечната Москва, за което беше написал голяма книга.

Султанът седеше под златния чадър, а в краката му като символ на могъществото лежаха щит, боздуган, лък и стрели. От едната му страна в полукръг стояха велможите и Рустем беше най-отпред, а от другата — имамите начело с великия мюфтия Абусууд.

Младият Салм почтително даде път на стария и представителен Херберщайн, който коленичи пред султана и се протегна да целуне златния край на кафтана на падишаха, но не можа да го достигне и извърна налятите си с кръв очи към купчината велможи, вирна широката си бяла брада към Рустем и изпъшка:

— Е помогни ми, за бога!

Сюлейман, който разбираше славянския език, се усмихна едва забележимо, наведе се към посланика и му подаде ръката си да я целуне.

Херберщайн, който се перчеше, че всичките му мисии са били успешни, самодоволно помисли, че и този път ще излезе победител, макар че никой не бе успявал да постигне това с упорития турчин.

Дванадесет слуги поднесоха на султана върху обвита с позлатени гирлянди носилка часовник, направен по чертежи на самия покоен император Максимилиан. Един учен майстор показа как да се навива часовникът и да се поддържа механизмът. Това беше обяснено и в приложената към подаръка книжка. Часовникът показваше часовете, дните, месеците и движението на небесните тела. Подаръкът беше наистина рядък и ценен, но все пак не струваше колкото цяла Унгария, за която посланиците искаха да се спазарят със султана, обещавайки да плащат годишен данък от сто хиляди дуката. Сюлейман извика Рустем и му нареди:

— Кажи им, ако са дошли само за това, да се махат. А ако не се махнат — изгони ги.

— Хей, нали и ти си славянин, засрами се! — опитваше се Хер-берщайн да засрами Рустем, когато той, прибавяйки още нещо от себе си, предаваше на посланиците повелята на падишаха.

— Ти също си славянин, а кому служиш! — озъби се Рустем. — И двамата сме изменници, само че ти изменяш за пари, а аз за своите грехове, понеже не съм просто везир и сераскер, а царски зет!

Без сам да знае това, Рустем почти повтаряше думите на султан-ката Хасеки, казани някога на австрийския посланик Ласки. А може би за този разговор му бе разказал самият Ласки, когото султанът водеше със себе си чак до Буда и едва там пусна стария, измъчен и болен посланик да си отиде да умре в родния Краков, проявявайки неочаквано милосърдие. Никой не можеше да обясни тази постъпка на султана, още повече, че френският крал настояваше коварният посланик да му бъде предаден за разправа. Само Рустем паша знаеше защо Сюлейман се бе размекнал така. През нощта, след като австрийските посланици бяха прогонени, вестоносец донесе от Стамбул две писма. Едното от султанката, а другого — от нейния най-голям син Мехмед.