Павло Загребелни
Роксолана (42)

КРЪГЪТ

Когато седеше над мъртвия си син, почувствува, че под краката й се разтваря бездна, зейнала между досегашния й живот и утрешния ден! И ни да запълни, ни да прескочи пропастта, в която се бе превърнал целият й живот.

Бездната бе дори не само под краката й — заобикаляше я отвсякъде, обгръщаше я като примка, като онзи кръг, чието изображение преследваше Роксолана, където и да идеше: в хама-мите и джамиите, по арките и прозорците на харема и султанските покои, в светилниците и дъсчиците със сурите от Корана, по дървените решетки и каменните плочи, по пъстрите стенни пана и дръжките на вратите.

От детството си пазеше един спомен: когато удряше гръм и светкавиците раздираха небето, падайки в гората зад Гнилата Липа, душата й се свиваше уплашено, а след това се отпускаше свободно и радостно, понеже мълниите всеки път поразяваха някого друг, а не нея, не нея. Сега всички мълнии удряха само по нея, неотклонно и жестоко, а тя бе затворена в кръга на своето най-високо в империята (а може би дори и в целия свят?) положение, самотна, изоставена и не толкова поради човешката жестокост и равнодушие, колкото поради своята недостижимост. Беше достъпна само за страданията и за величието, от което страданията стават просто непоносими.

Искаше да остави при себе си Баязид, но султанът реши да го вземе на поход. Взе също и Джихангир, за да покаже на по-младите синове безграничността на древните османски земи. При султанка-та сега беше само Селим и нейният верен Хасан ага, който трябваше да пази спокойствието й, или както смятаха всички придворни, да изпълнява всички нейни прищевки, понякога извънредно странни и на всичкото отгоре винаги тайни.

Никой не знаеше с какво са запълнени дните на султанката. Синът Селим ли? Толкова приличащ на майка си, със същото непокорство в зеленикавите си очи, може би и душата му бе същата? Между тях нямаше нищо общо. Да можеше да забрави гласа на кръвта, на драго сърце би го забравила. Селим прахосваше дните си в пиршества, лов и разврат. Оставеният при него везир Мехмед Соколлу беше достойна компания за шехзадето във всичко лошо, понеже добро от тях не можеше да очаква никой, а самите те отдавна не си спомняха за него. Топкапъ приличаше на някакво диво убежище на ловци — навсякъде беше разхвърляно оръжие, някъде виеха ловни кучета, валяха се прясно одрани кожи на елени и глигани. В градините на двореца сред медно-червените скали Селим си създаде развлечение. В каменната стена бяха издълбани дупки, покриха ги с яки дървени решетки и в тези ниши поставиха диви орли. Под всеки орел имаше надпис. Хищниците бяха наречени с имената на враговете на султана — император Карл, римския папа, шах Тахмасп, крал Фердинанд, дожа на Венеция. Селим обичаше да идва нощем с гуляйджийската си компания при орлите, прицелваше се с пиянски смях с мушкета и стреляше под клетките им. Гръмва-ше изстрел, посипваше се камък и огромните птици подскачаха хищно с яростен крясък, мъчеха се да разперят криле, но в дупките беше твърде тясно за това, крилата им оставаха свити и само се удряха в камъка така, че хвърчаха пера. А Селим тържествуваше:

— Какво, императоре, как си, негоднико! А ти, папа, какво ридаеш? А ти, шах? Да не си заспал? Я, Мехмед, подай ми мушкета!

В края на лятото измъчената от скръб султанка се озова при тази скала с орлите и дълго стоя и гледа затворените гигантски птици. Те я поглеждаха с убийствено равнодушие, сякаш отдавна вече я нямаше на света. За тях не съществуваше нищо друго освен жертвата, а сега сами бяха станали жертва на човешкото коварство и жестокост и затова гледаха всички хора със злобно презрение.

Прегърбени, чернокрили, с някакъв пръстен цвят, като че мъртви. Смъртта беше във всичко — в стоманените им нокти, в каменните им човки, в стъклените им очи и перата, посипани сякаш с пръст.

И тогава, без сама да знае защо, тя започна да отваря клетките една след друга и минавайки покрай каменната стена, ги отвори всичките. След това се отдръпна и замаха с ръце като на кокошки: „Къш, къш!“ Орлите стояха неподвижно. Дали не вярваха, или не искаха да получат свобода от това слабо същество, или пък не искаха да я оставят самотна? Но все пак жалостта им беше чужда. Един, след него втори, трети, заизмъкваха се тежко от своите тъмници и тромаво литваха към върховете на дърветата, сякаш изчакваха останалите или пък искаха да се убедят, че тук не се крие някакво коварство. И чак след това се устремиха към висините, всички на разни страни, но все нагоре, нагоре, докато не изчезнаха от очите й.

Роксолана седна на тревата и тихо заплака. Каква пустота в душата й, какво отчаяние!

А нея никой никога няма да я пусне от гигантската златна клетка, наричана животът на султанката, майката на султанските синове.

И отникъде спасение, трябва да се живее, задоволявайки се с добродетелност, милост и величие.

Пътуваше из Стамбул. Съпровождаха я цели тълпи придворни ласкатели, но тя викаше при себе си само стария Коджа Синан. Той я осведомяваше как върви изграждането на джамиите „Сю-леймание“ и „Шехзаде“. Тя отново обикаляше заплетените улици на огромния град, минаваше покрай мюсюлманските пазари, византийските площади, акведукти и цистерни, не можеше да се спре, търсеше нещо и не го намираше. Няколко пъти се връща към малкия робски пазар между форумите на Константин и Тавър. Каква гавра с хората! На единия форум византийските императори се бяха появявали в целия си блясък, а на другия — императорските палачи бяха изгаряли очите на пленените българи. А сега между тези паметници на християнското жестоко величие мюсюлманите продават хората в робство, понеже в хадиса на пророка било казано: „Веригите на робството удължават живота.“

Най-сетне спря на Авратпазар — тук беше най-големият робски търг в Стамбул. Излезе от каретата и обходи пазара, където вече беше пълно с роби, взети от султана сред къзълбашите — сега мюсюлмани продаваха мюсюлмани, но все едно и те бяха хора, и това беше гавра!

Архитектът Синан, когото султанката държеше близо до себе си, наблюдаваше равнодушно това, което ставаше на робския пазар. Отдавна вече мирската суета не го трогваше, беше съсредоточен в замислите си, които превъзхождаха възможностите на човешката природа. Роксолана поглеждаше сегиз-тогиз архитекта, без да крие любопитството в очите си. Би искала да проникне в душата му, да разгадае необикновения й строеж. Ето го човека! Дошъл е на света и си е отишъл, а построеното от него ще се запази векове, величествено като неговата душа. Но и сградите няма да предадат цялата дълбочина на неговата същност. Ще станат само обвивка на неговата душа. А какво я изпълваше? Никой никога не ще узнае. Мъка? Страдание? Възторг? Нима страстите не изчезват, не се разпръскват като прашинки в полето, а могат да придобият вкаменена форма и да станат вечна красота? Каза на Синан:

— Искам на мястото на този пазар да се построи джамия, до нея — голямо медресе, приют за бедни и болница.

— Слушам повелите ви с безкрайно внимание, моя повелител-ко — покорно сведе глава архитектът.

— Бих искала това да започне незабавно. До завръщането на негово величество всичко, разбира се, не може да стане, но струва ли си да се проточва дълги години? Така не успяваш да завършиш нищо приживе.

— Животът е дълъг, ваше величество. Добрите дела винаги биват завършени, дори от само себе си. Както се казва: докато къщата се гради, стопанинът няма да умре.

— Тогава ще ви пожелая да живеете сто години — усмихна се Роксолана.

— Аллах да продължи дните ви, моя султанке.

С тези сгради на Авратпазар султанката Хасеки остави след себе си спомен. Целият район в Стамбул между „Аксарай“ и „Фа-тих“ беше наречен „Хасеки“ и това название щеше да се запази векове, завинаги.

Мислеше ли за това Роксолана през есенната утрин на Авратпазар, където продаваха в робство пленниците от Сюлеймановия поход и където се съветваше с великия Синан за сградите, с които искаше да прояви милосърдие към простия народ, надявайки се и към нея да бъдат милосърдни?

На султана писа зад девет земи в десета:

„Мое щастие, мой повелителю, как се чувствувате, мой благочестиви и благословени, как е Вашата доброжелателна глава и как са Вашите благословени нозе? Не ви ли болят от дългия път, не отидохте ли твърде далеко от своята робиня? Властелине мой, очи мои, обещайте ми, че ще се върнете в най-скоро време.

И още, мое щастие, за когото пожертвувах и двете си очи, помнете, че Вашият роб Рустем паша е най-верният от робите ви, не го отделяйте от честния си поглед, мое щастие, не слушайте повече ничии съвети, падишахо мой, заради Вашата света глава, заради мене, Вашата робиня, мой щастливи падишах…“

Унгарската кралица Изабела беше направила опит малко преди това да се освободи от Сюлеймановата опека, беше сключила таен договор с Фердинанд, според който се отричаше от сана си, получаваше за себе си Себежкото княжество, а сина си Янош Сигиз-мунд трябваше да ожени за една от Фердинандовите дъщери. Нека другите воюват, а ти, щастлива Австрия, непрекъснато сключвай изгодни бракове! Цяла година повече от петдесет хиляди австрийци се опитваха да превземат Буда, но нейните крепости оставаха непристъпни. Сюлейман заедно със своя зет премина още веднъж през Унгария, разби австрийците и наказа сурово унгарските ста-рейшини, много от които бяха откарани в Стамбул и хвърлени в тъмници. Навярно нямаше камък в подземията на Стамбул, върху който да не е останала унгарска кръв, унгарски стон и проклятие. Само сълзи там никой не бе намерил, защото унгарците никога не плачеха.

Кралица Изабела се обърна към султанката Хасеки с молба да помилва поне онези унгарски юнаци, които бяха още живи.

Хасан ага сам провери всички зандани, обходи затворите и надникна в пъкъла, изведе на бял свят оцелелите, преброи ги до един, заплаши надзирателите да не падне и косъм от главата на пленниците и доложи на султанката. Роксолана помоли Селим да издаде ферман за освобождаване на унгарците и за връщането им у дома. Шехзадето махна с ръка:

— Мехмед паша да се погрижи! Той може всичко. Вярно, повече му харесва да залавя, отколкото да пуска на свобода. Но щом такава е волята на султанката, той ще го направи!

Роксолана се обърна с писмо към Изабела: „Ваше величество — пишеше тя, — скъпа дъще, и двете сме родени от една и съща майка — Ева…“

Странно нещо: колкото повече се разширяваше кръгът на нейните задължения, толкова по-дълго се свиваше другият кръг — на безизходицата, на отчуждението и усамотението. С течение на времето светът узнаваше за нея все повече и повече, а за онази земя, от която я бяха откъснали почти преди тридесет години, Роксолана ставаше все по-неизвестна, там нямаше нито една жива душа, която да я помни, никой не отправяше мислите си към нея, не откликваше с дума, и никой и нищо не можеше да помогне — нито султанът със смъртоносната си войска, нито нейните сълзи и молби, нито молитвите и най-големите чудеса на света.

И родната земя непрекъснато се отдалечаваше от нея, оставаше все по-далече и по-далече, неудържимо отлиташе като детството, като младостта и бащината къща вече едва проблясваше зад чуждата зора, забравяше как побелява ръжта зад Дяволската планина, как шумоли по стъклата сухият сняг, как мирише миналогодишната шума и пролетната земя под нея, макар че чак до смъртта си щеше да знае, че никъде другаде на света земята не мирише така. „Хей, зацвилиха на стана коне врани. Хей, задрънчаха на двора коли ковани…“

Пристигнаха вести за смъртта на полския крал Зигмунд. Крал беше станал неговият син Зигмунд Август, роден май през същата година, както и нейният покоен Мемиш. Значи, можеше да бъде майка на краля. Научи още и за брака на Зигмунд Август. Първата му жена, австрийска принцеса, беше умряла и той си бе избрал жена по любов, като бе взел девойка не от кралски род — литовката Барбара Радзивил. Всички магнати се бяха опълчили срещу краля и го заплашваха да го лишат от трона, ако не прогони тази изкуси-телка. Пресмятаха колко любовници е имала Барбара преди брака. Краковският каноник Владислав Гурски нарече кралицата „последната курва“. Сандомирският войвода Ян Тенчински, същият онзи, когото Роксолана праща от Стамбул до Рогатин, беше казал, че повече би се радвал да види в Краков турчина Сюлейман, отколкото да има в Полша такава кралица.

Такова нещо не беше изпитала дори Роксолана, защото донесе със себе си чистотата, пред която замлъкваха и най-големите зло-желатели.

Роксолана извика при себе си Хасан ага.

— Стягай се за далечен път.

Той се поклони. Знаеше: не бива нито да пита, нито да отказва.

— Ще занесеш моето послание на полския крал. Не го предавай на никого. Ще намериш начин кралят да те приеме и ще му го връчиш лично. И му кажи онова, което не мога да напиша в писмото. Той няма да те пита: ще му го кажеш сам. Че приветствуваме неговия брак. Че го следим, макар и отдалече, но внимателно и доброжелателно. Че трябва и той, както и неговия баща, да направи постъпки пред султана за сключването на вечен мир. Че аз обещавам да уредя чрез султана всички спорни и заплетени въпроси. И нека да иска мир не само за частта в своите земи, а за цялото кралство, понеже досега Ягелонците принасяха в жертва източните украински земи, прикривайки се от Кримската орда, която султаните насъскваха срещу тях, за да ги държат във вечна несигурност. Да настоява пред султана той да посвие юздите на кримския хан. Аз ще помагам на краля. Без него ще ми е тежко, а без мене той също е безсилен, но да знае, че съм му помощник в тази работа. Кажи му всичко това и се връщай.

Не каза нищо за родния Рогатин. Какво ли да каже? Сега можеше вече мислено да си представи своята изоставена земя и да се ужаси: нещастни мой народе!

Но в посланието си до крал Зигмунд Август не се издаде нито с една дума. То беше издържано в тържествено-хладен тон, както подобаваше на високото й положение.

„Ние известяваме Ваше кралско величество, че като узнахме за встъпването Ви на кралския престол след смъртта на Вашия баща, Ви честитим и всевишният е свидетел колко радост и удоволствие донесе за сърцето тази приятна вест. Значи такава е волята божия, на която Вие трябва да се покорите и да се съгласите с нейната присъда и повеля. Ето защо ние Ви написахме това приятелско писмо и го изпращаме до подножието на трона на Ваше величество чрез нашия слуга Хасан ага, пристигнал с божията помощ; и затова ние настоятелно Ви молим да се отнесете с пълна вяра и доверие към всичко, което той ще изрази устно пред Ваше величество, както и към това, което е предадено непосредствено на нашия представител. И най-сетне, аз не зная какво друго бих могла да Ви кажа, което би било тайна за Ваше величество.

Най-покорна слуга Хасеки султанка“.

Пристигнаха вестоносци с новина, че доблестният и благородно мислещ султан Сюлейман се завръща под защитата на благополучието в раеподобния Стамбул.

Роксолана веднага изпрати на падишаха кратко приветствие: „Аз, нищожната, благодарение на буйната градина на отвъдната щедрост съм удостоена с цветето на блаженството — великата вест за завръщането на негово величество, убежището на властта, стълба на правосъдието, владетеля и повелителя на рая на земята…“

За двете години, прекарани в поход, Сюлейман завоюва тридесет и един вражески града, разори тринадесет провинции, построи двадесет и осем крепости. Той беше доволен от зет си, сераскера Рустем паша, синът Баязид се учеше от своя велик баща да преодолява безбрежните простори, а сина Джихангир, за да не излага на опасности слабото му здраве, падишахът остави наместник на брега на морето в Трабзон, та да е близо до Амасия, където управляваше шехзаде Мустафа — така най-малкият син щеше да наглежда най-големия и по този начин мирът в държавата щеше да бъде по-здрав.

Султанът се върна остарял, уморен, болен. Целият беше пожълтял, застинал и бе станал още по-мълчалив и затворен отпреди. Когато влизаше в столицата, почти не усещаше под себе си коня. Снагата му бе вкаменена, кръстът вдървен, ръцете неподвижни, а в гърдите му бе пустота и безкрайна мъка като просторите, останали зад него. Опустошаването на земята води до душевно опустошение. Който унищожава земята, унищожава и себе си. И нищо не може да помогне — нито скъпоценните украшения, нито пищните здания, нито суетата на величието. Той смяташе, че с меча ще си завоюва величие, а сега се убеди, че с меча всичко само се унищожава. Беше на недостижима висота, а го обсебваха дребни страхове като малки птички старо дърво. Старостта се пръскаше по жилите му като сух пясък. Пясъчният часовник на времето, възрастта, умирането. А светът в това време живееше, не се смаляваше, не искаше да умира.

Като тъпчеше с желязната си войска половината свят, сам султанът винаги се ръководеше от неписаното право за запазването на живота, от неизтребимата сила на инстинкта, от телесното желание, което в крайна сметка води към продължаването на рода. По време на поход му водеха млади робини и той се радваше, когато случаят му изпратеше създание, напомнящо оставената в Стамбул любима жена, която за него олицетворяваше красотата и прелестта на живота. Обсипваше с внимание и щедрост такава жена, омъжваше я за някой от своите приближени, а сам отново и отново мечтаеше за Хурем.

Каква ли трябваше да е тази жена, щом бе засенчила за такъв всемогъщ човек всички съкровища и земни и небесни богатства? Съчетаваше в себе си всичко, което може да направи жената съвършена и мила: сърдечна отзивчивост, душевно величие, сладост в общуването, изискан ум и очарователна външност.

И в този поход доведоха на Сюлейман младичка робиня — къзълбашка. Една тъничка девойка, по-тънка от веждата на султана. Но тя го порази и ужаси с неизчерпаемата си жизненост. Танцува цяла нощ, беше и в постелята на султана, а след това пак танцува. Той искаше до бъде великодушен и да й дари почивка, но тя се учуди:

— Почивка ли? Че от какво? Още не съм се натанцувала дори!

Едва тогава разбра какво е за него Хасеки. Би предпочел да загуби империята, всичко на света, отколкото своята загадъчна Хурем Хасеки. И досега не знаеше тя обича ли го и обичала ли го е.

Съгласен бе на всичко, само тя да е до него.

Връщаше се в Стамбул и мислеше само за Хасеки. Изпрати й богати дарове. След това, противно на обичая, везирите и имамите го изпревариха, за да се поклонят на великата султанка от името на падишаха. И тя, също нарушавайки досегашния ред, излезе от Топкапъ до „Света София“ заедно с шехзаде Селим, нареди да постелят пред султанския кон червено сукно и радостни килими за приветствие и така те се срещнаха след двегодишна раздяла. До султана яздеше синът Баязид и се усмихваше на майка си още отдалече, без да го е грижа за изискванията на султанското величие. Приличаше така много на султана, та на Роксолана й се стори, че младият Сюлейман се връща от похода срещу Белград или Родос. Сепна се — и видението изчезна. Двама от синовете им бяха с тях, а третият беше оставен близо до Мустафа, до своя и на братята му смъртен враг. Какво ще стане по-нататък? Страшният кръг се стесняваше, стягаше гърлото й, невъзможно беше да се диша, краката й се подкосяваха, струваше й се, че ей сега ще падне, ще свърши. Но не падаше, продължаваше да живее и да върви твърдо срещу султана, гордо вдигнала малката си главица, лека, тъничка, стройна като онази петнадесетгодишна Хурем по белите килими на валиде ханъм с тъмните устни.

Докосвайки се до величието, тя не се изплаши, не избяга, не загина, а сама тръгна по пътя на величието и дори достигна невъзможното — преодоля величието.

Султанът отново заседна в столицата, а султанката продължаваше да обикаля из Стамбул, наблюдаваше как върви строителството, приемаше посланици, пишеше писма на властелините в Европа. Хасан ага донесе послание от полския крал. Зигмунд Август изпрати на султана кехлибарен бастун със златна дръжка, а на Роксолана такива пухкави и топли кожи, че тя не знаеше кога ще ги носи в Стамбул, където нямаше зима.

Хасан беше уморен от пътя, но доволен, бодър и готов едва ли не отново да тръгне към онази земя, в която нямаше връщане за султанката.

— Разговаря ли с краля? — попита го тя.

— Както ми беше заповядано, моя султанке. Разпитваха ме безкрай за Стамбул, за султана, за ваше величество.

— Всичко ли каза?

— Всичко, ваше величество. Дори и от себе си прибавях, когато ставаше нужда.

— И какво каза кралят?

— Благодари ви за вашата доброта и благоразположение.

— Помоли ли за нещо?

— Говореше ми за мир.

— Писа ми. Но не така, както аз казвах. Може би не е разбрал речта ти?

— Ваше величество! Той разбра всичко. Но се бои. Преди са се прикривали от ордата с Украйна, ще се прикрива и той. Така е по-спокойно. Пък и какво може да направи кралят, когато шляхтата му измъква всяка дума от устата и отново му я влага.

— Но нали е крал!

— Кралят не е султан. Само султанът не се бои от никого, а всички се боят от него. Треперят само като чуят името „Стамбул“. Отначало как ли не им намеквах, че сега султанът — вярват или не вярват — е по-далече от Стамбул, отколкото са те самите. Сетне им казах направо. Така да се каже, всички ислямски войни, които смятат откъсването от негово величество падишаха за ужасно мъчение, а раздялата с войната за източник на всякакви страдания и неприятности, се отправиха след августейшото стреме в безкраен път. Няма, казвам, в Стамбул нито войска, нито султан и можете да сплашите Крим, никой няма да му помогне. А те ми казват; а султанката? А докато философствувах с тях, перекопските татари нахлуха, взеха безброй хора и ги откараха в своята земя в робство. Казват, че хванали и някакъв техен княз Вишневецки и го отвлекли.

Роксолана изпадна в отчаяние.

— Ще идеш при краля още веднъж. Ще поговоря със султана — и ще тръгнеш отново. Ще разкажеш там всичко. Понеже никой нищо не знае.

— Освен това там и посланиците са ги наговорили едни такива, че няма какво и да се приказва! — въздъхна Хасан. — Казвам им, че тук, у нас, всичко принадлежи на султана, освен душата, която е собственост на аллаха. А те ми викат: а султанката? Нима султанът не й принадлежи? Ами ако е така, кой тогава е по-високо?

В паметта й неволно изплува любимият псалм на баща й: „Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг.“ Последните думи едва не повтори на глас: „И ще бъда по-бял от сняг.“ Да бъде чиста ли? Как да се измие, да защити доброто си име и своята невинност? И откъде да вземе сили, когато трябва да защищава и синовете си, с които не се знае какво ще стане?

— Ще занесеш на краля послание — каза твърдо тя на Хасан. Отново писа от свое име:

„Нека всевишният пази Негово кралско величество и Му дари дълги години живот. Вашата най-покорна служителка Ви уведомява с настоящето, че ние получихме любезното Ви писмо и то ни донесе необикновена радост и удоволствие, което с нищо не може да се сравни, за да бъде описано. И така, от съдържанието на писмото Ние узнахме, че сте в добро здраве и желаете дружба, която Вие засвидетелствувате на Вашата искрена приятелка, а така също засвидетелствувате и искрената си дружба и благосклонност към Негово величество падишаха, който е опората на света — както виждате, аз не мога да се сравнявам с Вас в изразите. Нека бог Ви пази и винаги да сте радостен и доволен. Както свидетелствува Вашето височайшо писмо, а и това, което ми съобщи моят слуга Хасан, проявите на дружба, оказани към него от Ваше величество, карат сърцето ми да се изпълва с благодарност. Аз уведомих за всичко Негово величество султана и това му достави огромно удоволствие, което не съм в състояние да Ви опиша. И той каза: «Със стария крал живяхме като двама братя и ако е угодно на всемилостивия бог, и с този крал ще живеем като баща и син.» Ето какво каза той и с радост нареди да се напише това султанско писмо и да се изпрати до подножието на Вашия трон с моя слуга Хасан. И така, нека Ваше величество знае, че за всяко нещо, с което се обърнете към Негово величество падишаха, аз ще се заинтересувам и ще кажа своята дума, ако трябва, и десет пъти за добро и благосклонност към Ваше величество, смятайки това за дълг на моята благодарна душа.

В знак на приятелство и за да не Ви се стори това писмо празно, изпращам Ви две ризи и потури с пояси, шест кърпи и пешкир, всички в един пакет. И нека Ваше величество ме извини, че Ви изпращам тези редове, които не заслужават Вашето внимание, но ако е угодно богу, аз и занапред бих искала да пиша на Ваше величество.

С това Ви желая здраве и разцвет по време на управлението Ви. Най-покорна служителка Хасеки султанка.“

В Стамбул отново се появиха баилите на Пресветлата венецианска република Бернардо Наваджеро и Доменико Тревизано. Те известяваха своя сенат за силата, която беше придобила в Стамбул Роксолана, за властта й над Сюлейман. Тези съобщения щяха да се преразказват още дълго и повярвали в безграничното могъщество на Роксолана, в галерията „Пити“ във Флоренция щяха да поместят портрета й наред с изображенията на османските султани — единствената жена между тези мустакати чалмоносци! — но можеше ли някой да надникне в душата на султана и султанката, тези двама толкова различни, всъщност враждебни един на друг хора, които същевременно не можеха да живеят един без друг. И кой знае кой изпитваше повече радост в тези най-напрегнати години на техния съвместен живот — Роксолана от победите й над султана или Сюлейман от пораженията пред тази незаменима жена?

Тя съчетаваше в себе си мекотата на обичаите на цивилизованите страни с гостоприемството на първобитните народи. Плени всички с вежливостта, искреността и очарованието си в разговора, с даровитостта, щедростта и любовта към науките, изкуството и разкоша, с добрината, отзивчивостта и признателността. Вървя към това дълго и трудно, обградена отвсякъде с врагове, беззащитна пред опасностите и съблазните, лишена от всякаква опора освен собствената си душа и родните песни, напомнящи й за миналото, за корените и произхода й, и с тях сякаш тя лекуваше кипящия си мозък, когато го обземаше безумие.

Султанът я обикна поробена, потисната и унижена. Събеседница, на която се доверяваше всичко най-съкровено, средство за наслада, играчка. Страдаше, мъчеше се да се измъкне от това унижение и така живееше. И излиза, че беше щастлива.

Докато беше потисната, живееше с надежди. Победи — и стана нещастна, понеже видя, че не беше постигнала нищо, а само бе застанала над една пропаст и на шията й имаше влакнена примка. „Като у нашия сват — върху магданоз палат. Магданозът изгнил — палатът се провалил.“

На младини хитруваше и неискрено угодничеше пред султана заради собственото си оцеляване, а сега — заради синовете си. И нямаше край, а пък душата не беше бездънна. Не можеш всеки ден да възхваляваш султана, да му се кълнеш в любов и вярност, понеже тогава нещо от душата ти отлита като лист от дърво и у теб настъпва някакво опустошение и умъртвяване, а след това идват презрението и ненавистта.

От принудителната любов израства само ненавист. Всички хора са равни в нещастието и смъртта, но не и султаните и техните синове. Синовете й бяха Османовци, но като че ли неистински, понеже бяха закъснели с идването си на света, беше ги изпреварил Мустафа, така както в харема Роксолана я беше изпреварила черкезката. Като че ли някой се стремеше към този проклет харем! Но станалото — станало и сега тя трябваше да изкупва неизвестно чии грехове. Тя и децата й. Всемогъща и безсилна от отчаяние. Ненавиждаше султана цял живот и трябваше да се моли всички богове да продължат живота му, защото това означаваше живот и за нейните синове, над които висеше ужасната заплаха, а името на тази заплаха беше Мустафа.

Ако тя беше коварна и кръвожадна, както я изобразяват в сплет-ните посланиците и пътешествениците, нима не би отстранила отдавна, не би премахнала всички пречки за синовете си? Нима не би потиснала естествената си жалост и не би събудила всички демони на убийствата, които внимателно дремят в султанските дворци?

Но тя беше жена славянка, не откриваше раните си, а ги криеше грижливо и внимателно. Само султаните могат да покриват земята с трупове, като смятат, че единствено мъртвите не могат да бъдат виновни. А за нея всички живи бяха невинни. Дори Мустафа. Дори и той.