Павло Загребелни
Роксолана (19)

СВАТБАТА

Второто дете се роди преждевременно. Мълчаливите като сенки баби-повивачки се суетяха, а харемният ходжа мигновено изписа на теменужена хартия стихове от Корана: „Няма друг бог освен Него, живия, себесъщия. Нито дрямка, нито сън го хваща. Негово е всичко, което е на небето и на земята.“

Докато мастилото още не беше засъхнало, хартийката беше пусната в стъклена венецианска чаша, залята с вода и разтворена, ходжата прочете над водата три пъти молитва и след това я дадоха на султанката да я изпие, та раждането да мине леко и благополучно.

А Хурем не изпитваше нито болка, нито страх, само жестоко я тресеше и цялата гореше. Лежеше в своите разкошни покои, обкръжена от суета, шепот, страх и злорадство, а все й се струваше, че броди по бащината къща в Рогатин, виждаше я пред себе си съвсем ясно: двукрилата входна врата, зад нея пруста, а в пруста две кахлени печки с изобразени стрелци и диви зверове; дъбовата врата, дето води към голямата стая, в стаята покрай стените ли-новите скамейки, покрити с червено сукно, под иконите голяма фладърова маса, край масата — дървени табуретки; по-нататък е стаята на стопаните: дъбов креват, ковани с желязо сандъци със скъпоценни книги. Отец Лисовски не държеше дълго слуги, макар и да имаше за тях голяма стая и килер в другата половина на къщата. Бащиният глас се смесваше с пеене, пееха дружките, пееше мама Лександра, пееше и тя самата: „Днеска е Купала^[1], сребърна е роса паднала, счува ми се дъжд вали.“

Счува й се, че дъжд вали, все й се счува… „В ръцете твои моя дух поверявам, в ръцете твои…“

Не чуваше и не знаеше, че се беше родило дете, не син, очакван с още по-голямо нетърпение от първия, а дъщеря — едно малко създание, беличко и слабичко като котенце, сестричка на малкия Мехмед. Чуваше ли той как изпищя, когато се роди неговата сестричка? Той обичаше да взема със слабите си ръчички от масичката на майка си розовата морска раковина и да я притиска към ухото. Какво ли чуваше там? Някакъв неясен шум, шепота на света?

Султанът чакаше кога ще удари тъпанът. Тъпанът на неговото безсмъртие! Нека бие тържествено и силно, нека екотът му кънти по целия свят.

Но тъпанът не биеше. Мълчеше. Главният евнух не смееше да иде при султана с вестта, че се е родила дъщеря. Това би било все едно да донесе нещастие. Никой не смееше. Само валиде ханъм, като стисна тъмните си устни и се наметна с тъмна дреха, като че в знак на траур по своя неразумен син, се запъти спокойно към Сюлейман, докато повивачките разтриваха детето със сол, та да бъде по-силно и здраво, и му прерязаха пъпа, отделяйки го от онази, която го беше носила в утробата си.

— Тази негодна робиня ти донесе дъщеря, мой властелине — гневно издувайки ноздри, съобщи валиде ханъм. — Детето ще бъде още по-хилаво от първото. Напразно чакаше от нея втори син. Тя не е способна.

— Струва ми се, че и вие родихте само един син — напомни й Сюлейман не особено приветливо.

— Аз съм ханска дъщеря, а тя е робиня, купена в Безистена! Докато съм жива, твоите сестри няма да слугуват на една робиня без род и племе. Те са дъщери на падишах, а тя коя е?

— Струва ми се, вие ми казахте, че тя е принцеса!

— Султанът не трябва да вярва на глупави измислици!

— Но султанът вярва на сърцето и разума си. Позволете, царствена валиде ханъм, главният евнух да ви изпрати до вашите покои.

След това Сюлейман се затвори за няколко дни, като не пускаше при себе си никого. Постеше и се молеше, молеше се и постеше, жадуваше да чуе гласа на аллаха, а чуваше гласа на зеленооката, златокосата и белотелата!

След три дена заповяда да напишат ферман за раждането на дъщерята на падишаха и за това, че й се дарява името Михримах. Дори преди да я беше видял, вече я бе нарекъл Михримах — нежна като нова луна. Понеже наричаше не дъщерята, а нейната майка Хасеки Хурем, на която беше готов да даде всички красиви женски имена: Махвеш — луннолика, Елмаз — най-скъпия благороден камък, Кеклик — яребица, Гюнеш — слънце.

Привързаха малкото бебе към една тясна черна дъсчица и го повиха стегнато, за да не диша много жадно и да не се опойва от въздуха, който можеше да навреди на едно толкова слабо телце. Майката обливаха със сладка вода и я разтриваха с балсам и мускус, за да изгонят огъня от тялото. Султанът изпрати при Хурем своя лекар Рамадан, но той не смееше да лицезре султанката и стоеше, охраняван от харемния церител-евнух зад копринената завеса, зад която болната му подаде нежната си ръка, където неясно се синееха тънки жилчици като далечните реки на нейната завинаги загубена родина.

— Ваше величество — прошепна през тънката златоткана коприна хитрият арабин, — падишахът се моли на аллах за вашето оздравяване.

И тя надви слабостта си толкова бързо, че пак го приписаха на магията, както и нейната непостижима власт над Сюлейман.

Нетърпението на султана да види до себе си своята Хурем беше толкова голямо, че той не взе да изчаква да минат определените четиридесет дни, през които жената трябва да се пречисти след раждането, и вече отново малката Хурем прорастваше като зелена трева върху зелените покривки на султанското ложе.

Онова, което трябваше да стане нейно поражение, се обръщаше в победа. Вместо очакваното падение настъпваше още по-голямо извисяване и сякаш като признателност за това в ненаситното малко тяло на Хурем отново се зароди нов живот. Хурем отново беше в положение и кой знае защо беше убедена, че този път непременно ще бъде син, а султанът също вярваше в това, както вярваше, че само той ще може да донесе справедливост на света.

Докато Хурем се люшкаше между живота и смъртта и докато харемът и дворът на султана потайно и злорадо очакваха неизбежното падение на бързоиоявилата се султанка, валиде ханъм, след като се обърна за съвет към великия мюфтия, избра възпитател за малкия Мехмед.

Момчето, сякаш чувствувайки вродената си слабост, с всички сили се бореше с нея и още на девет месеца, без ничия помощ се изправяше на крачка, крещеше и размахваше ръце, когато се опитваха да му помогнат да се учи да ходи, дереше се от гняв и посиняваше цяло, така че валиде ханъм, която в душата си молеше аллаха да прибере от земята хилавия живот, възхитено гледаше султанския син и изричаше с тъмните си устни:

— Ето, падишах расте.

Хурем обичаше Мехмед с болезнена любов, за нея той беше надежда, избавление, сила и воля. Не даваше детето никому, не се доверяваше на никого — и колко беше учудена и възмутена, когато узна, че към Мехмед са прикрепили някакъв човек, без дори да я попитат, без да й кажат. Тя пожела да провери учителя и го повика н султанската библиотека — може би се надяваше да й разтълкува някое неясно място в древните ръкописи, да прояви богатството на ума си, от който малкият султански син ще черпи знания като от дълбок кладенец. Но когато видя пред себе си един омърлян улема със зачервени очи и рядка брадичка, когато чу плачещия му глас, и се убеди, че това овнешко чело е натъпкано само със сури от Корана и с безнадеждна глупост, възмути се и пламна от гняв.

— Разкажете ми, почтени — помоли тя, като притискаше длани към бузите си и едва не се задъхваше под тънката коприна от ярост — с какво ще започнете обучението на султанския син?

— С Корана, моя султанке, с Корана — проплака Шемси ефенди — така се наричаше този неканен възпитател.

— Но синът ми е твърде малък.

— Човек не е никога малък и никога стар, за да учи тази велика книга на книгите, този единствен източник на знания, тази…

Тя вдигна ръка, прекъсвайки потока на неговото празнословие.

— А когато султанският син изучи Корана?

— Тогава ние ще тълкуваме книгата на книгите. Съществуват сто и двадесет тълкувания на Корана и ние ще ги разгледаме всички, ще ги разберем и усвоим.

— За това няма да стигне животът.

— А за какво му е животът на правоверния?

— Аллах го е призовал на света, за да властвува.

Шемси ефенди насочи застрашително към султанката остатъците от своята брадичка:

— „Кажи: «Той е, който ви е дал битие и ви е надарил със слух и зрение, и разум и колко малко признателност показвате вие!» Благословен е онзи, който е създал и смърт и живот — да ви изпита кой от вас е най-праведен в своите дела… който е създал седем небеса едно под друго…“

Тя отново прекъсна празното му мъдрословие и вдигна предупредително ръка, но след това се убеди, че усилията й са напразни, не се обърна повече към здравия му разум, разбирайки, че Шемси ефенди отдавна вече е забравил какво е това здрав разум и реши да се присмее на този надут глупак.

— Кажете, о почтени, как може да се изтълкува и може ли въобще да се изтълкува великото приключение на пророка, когато той на Бюрак^[2] долетял до седмото небе и полетял нататък през сто хиляди препятствия от светлина и мрак, като достигнал мястото, където материята няма нито шест свойства, нито четири елемента, където не съществува земя, небе, връх, дъно, начало, край, следа от език, слух, чувство, разум, нито дори най-малко разбиране?

Шемси ефенди погледна султанката с нескривана ненавист, но се сдържа и само избърбори неясно:

— „Кажи: «Знанието е у аллах, а аз съм само онзи, който убеждава, като го излага ясно.»“

Благодарение на бога устата й беше закрита от фереджето и Шемси ефенди не видя усмивката на Хурем. Но през процепа на фереджето се смееха очите й.

— Вашите ръце, о почтени, както и вашият разум не знаят почивка, премествайки зелените зърна от броеницата. Защо този наниз е разделен на три равни части, отбелязани с червени зърна?

Шемси ефенди мигом се оживи, получавайки възможност да прояви знанията си.

— По време на битката при Бадер, о моя султанке, на пророка, да бъде вечно благословението на аллаха над него, му избили зъб. Тогава йеменският пастир Увейс Карани, ревностно почитащ вярата, започнал да измъква един след друг зъбите си. Тридесет и двата зъба на Увейс Карани и единият зъб на пророка съставили основното ядро на мюсюлманската броеница — теспиха. Втората част се нарича тахмит, тоест нанизана, а третата — такбир, от аллах акбар — бог е велик.

Хурем насила се сдържа да не попита тахмит не произлиза ли от ахмак?

— А кажете ми, ефенди, каква жена ще посъветвате след време да си вземе вашият царствен възпитаник? — попита тя.

— Отговор на вашия въпрос, о моя султанке, ще намерим в едно от нашите сказания. Нух^[3] имал една дъщеря, която дошли да искат трима. Но тъй като идвали един след друг, Нух я обещал на всички. След това призовал аллаха: какво да прави? Аллах му заповядал да вземе котка и магарица и да ги затвори за една нощ с дъщерята. Когато на сутринта Нух влязъл там, видял три еднакви девойки. Коя от тях е дъщеря му — изобщо не можал да разбере. Тогава взел една мушта, с която обущарите разглаждат кожата, и попитал от какво е направена. Една от девойките казала: от желязо. Другата казала: от бакър. Само третата, преди да отговори, призовала името на аллах. Така Нух се досетил, че това е неговата дъщеря. Ето защо жените не са еднакви. Ту са с инат на магарици, ту са хитри като котки. Само някои — да ги благославя бог! — са кротки и послушни като щерката на Нух. Трябва да се жени за сляпа, глупава, без ръце и без крака — това значи, че тя върви по пътя праведен, не се отклонява никога, не вижда и не чува нищо и никога не протяга ръце към онова, което е забранено от закона.

— Благодаря ви, о почтени — учтиво промълви Хурем, като освобождаваше Шемси ефенди, а после още дълго седя в библиотеката, без да знае да се учудва ли, да се възмущава ли, или да заридае от безизходица и отчаяние.

Проклет свят! Проклет живот! Нито съюзник, нито помощник, нито една съчувствуваща душа. Необяснимото увлечение на султана можеше да изчезне така необяснимо и неочаквано, както беше възникнало, а наоколо само врагове, интриги, коварство, злорадо очакване и евнуси, които днес пълзят в краката ти, а утре на драго сърце ще те завържат в кожен мех и ще те хвърлят тайно в Босфо-ра; главният евнух, който почтително се кланя отдалеч, следи всяка твоя стъпка и мигновено я докладва на валиде ханъм с тъмните уста; султанската майка, която с една ръка дарява на Хурем коприни, с другата държи копринен шнур, та при случай да го затегне на врата й; султанската сестра Хатидже, която се сърди на целия свят, че безнадеждно стои още мома, е готова да стовари злобата си върху снахата… Майчице мила, спаси ме от тези лоши хора!

Но знаеше, че вече не може да отстъпва, че упоритото й придвижване може да се обърне или във възнесение към върховете, или в ужасно падение; вкопчвайки се в надеждите за ново дете, за нов син на падишаха, още при първата среща със Сюлейман след разговора с Шемси ефенди попита султана:

— Ваше величество, знаете ли кой е поставен за възпитател на султанския син?

— Без мое съгласие никой не би могъл да направи това.

— Затова пък никой не поиска моето съгласие.

— Шемси ефенди е достоен човек. Препоръча ми го сам великият мюфтия.

— Но той е глупав, ваше величество.

— А кой казва това?

— Аз го казвам.

— С какво може да се измери умът?

— Със знания, които носят полза.

— А кое донася полза? И кому? Хурем горчиво се засмя.

— В този спор с вас можем да заприличаме на Шемси ефенди. Умолявам ви, ваше величество, не допускайте този натъпкан с праз-нословие и глупост мях при вашия царствен син!

— Добре, ще помисля за това.

— О, мой повелителю, не мислете дълго, направете това за вашата малка Хурем. За щастието и мъдростта на нашия син. Умолявам ви.

Сюлейман се усмихна сдържано.

— Щом не ти харесва… Добре. Ще го отстраним.

Хурем целуна своя повелител по бузата, после по челото, притисна се към него с цялото си тяло. Той с удоволствие приемаше ласките й. Тя бе единственият човек, който се приближаваше до него на разстояние, което за всички други беше опасно и застрашително. Другите приемаха като най-висша милост да целунат края на дрехата му или ръкава, само великият мюфтия беше удостоен с честта да целува ревера на падишаха.

Мехмед ибн Ибрахим беше велик мюфтия още при султан Баязид, за когото беше съставил книгата от закони „Сливането на моретата“, а тя и сега все още се считаше за ненадмината, понеже в тази книга беше казано, че личността на султана е мястото на сливането на две морета — царството на знанието — и мястото на изгряването на две светила — смелостта и кротостта. Ибн Ибрахим беше заслужил високо уважение и при султан Селим. Веднъж, разгневен от несправедливия съд на султана, мюфтията беше взел една кошница, беше сложил в нея всичките си книги и след като се беше явил при Селим, беше му посочил незаконността на неговото решение. За това на мюфтията бяха поставили прякора Зембилли — Кошницата.

Може да се каже, че Зембилли премина по наследство при Сюлейман от дядо му и баща му и младият султан ценеше много това, вслушваше се във всички съвети на стария мъдрец. Затова, когато мюфтията помоли султана пред великия везир Ибрахим да го изслуша, Сюлейман кимна почтително и не прикри очи с клепачи, както беше навикнал да прави, а уважително гледаше Зембилли. Мюфтията обичаше гръмките и неясни изказвания, но в случая нямаше друг изход, трябваше да се слуша търпеливо и докрай и щом като слушаше сам султанът, то неговият велик везир, колкото и подигравателно да поглеждаше към Зембилли, също се правеше на внимателен и дори възхитен.

— Голямото лъвче — важно мълвеше мюфтията, — перлата на венеца на царството и могъществото, бисерът на небосвода на величието и владичеството, господарят на люлката на величието, приемникът на султанското величие и благополучие, великият и могъщ Мехмед, който е най-млад от синовете на негово султанско величество, могъщия като съдбата…

Ибрахим гледаше с любопитство дългата жилеста шия на стария Зембилли, като че искаше да проследи как излизат от нея тези надути думи, понеже такива думи, смяташе той, трябваше да се раждат само някъде в стомаха или черния дроб, но не и в главата. А мюфтията в това време, без дори на ум да му идва, че могат да го наблюдават с такива нечестиви мисли, упоен от собственото си красноречие, продължаваше неуморно да плете чудноватата мрежа на своето многословие:

— Сега той е младенец, владетел на престола на люлката на щастието и има честта да пребивава в бляскавата недостъпност на славния харем и по силата на съдбата скача върху буйния кон по полето на блаженството и неведението, да продължи всевишният аллах навеки сянката му. И за да се разпредели скъпоценното време и да не бъде изгубена нито минута от онова, което подобава на такова величествено лице, ние изпратихме за наследника на султанското величие нашия роб Шемси ефенди, мъдър улема, беден чалмоносец, избран от свещената майка на падишаха, понеже в Ха-диса е казано: „Раят е под стъпките на майките.“ И казано е още: „Можахме да сторим това, тъй като ние сме силни.“ Но очите на нашия разум бяха поразени, когато до нас стигна вестта за отстраняването на Шемси ефенди. Както е казано: „И ги накарахме да напуснат своите градини, извори, съкровища и благородно положение.“ Но докато не е станало онова, което не е ставало, аз се втурнах към могъщия султан, понеже е казано: „Ако някой се застъпи с добро, ние сме по-близо до него, отколкото шийната артерия“, да продължи аллах знанията на султана и неговата щедрост.

Сюлейман изслуша мюфтията, без да го прекъсва, после дълго мълча, преди да каже:

— Ние помислихме и решихме да отстраним Шемси ефенди, понеже за султанския син подобава друг наставник — по-млад и по-изкусен в знанията.

— Ако имаш дързост към царете, поскърби, като видиш обидените — вдигна ръце нагоре Зембилли. — Ние дойдохме при вас с истина, но повечето от вас ненавиждат истината. Ние ви дадохме възвишен и мислещ наставник, изпълнен с похвални качества и добродетели и ако някой изнесе крака на неправосъдието извън своя килим, трябва да се вгледаме внимателно не иска ли той да разпръсне основата на сградата на вашето великолепие по вятъра на небитието и не „желае ли да ви изведе от вашата земя с чаро-действо.“

Лицето на султана помръкна. Зад намеците на мюфтията стоеше такава непроницаема тъмна сила, че срещу нея не се осмеляваше да се изправи дори всемогъщият властелин, пък и освен това нямаше причина за спор с мюфтията, — в края на краищата този Шемси ефенди можеше да бъде проверен в присъствието на мюфтията и ако наистина беше глупав и ограничен, щеше да бъде показано на Зембилли, а ако Хурем се беше излъгала, можеше да се опитат да я убедят да отстъпи от намерението да смени на всяка цена възпитателя на малкия Мехмед.

— По това трябва да се помисли — спокойно произнесе Сюлейман.

Мюфтията излизаше от султанските покои с високо вдигната глава, изправен, горд. Султанът гледа подир него дълго и тежко. В паметта му кой знае защо изплуваха думите: „…ако водата ви заран се попие от земята, кой ще дойде при вас с изворна вода?“

Кой ще дойде при вас с изворна вода?

Повтори тези думи, когато дойде при Хурем, придружен от невъзмутимия и мълчалив главен евнух, от този загадъчен човек, който служеше едновременно и на султана, и на валиде ханъм.

В харема султанът беше като в чужда гъста гора. Не знаеше тук почти нищо. Няколко пъти беше навестявал валиде ханъм, веднъж или дваж беше идвал при сестрите, когато искаха да му подарят ушити от тях ризи като проява на любовта им към царствения брат. Всички тези многобройни преходи, ниши, задънени коридори, извивки, решетки и врати, които не водят наникъде, фалшиви прозорци, тежки завеси и още по-тежки резета и сюрмета — всичко беше непознато, тайнствено и чуждо.

Мехмед Завоевателя бе построил Топкапъ недалеч от руините на Големия дворец на византийските императори, султаните Баязид и Селим прибавиха също нещо към този лабиринт, а през тригодишното властвуване на Сюлейман като че ли се дострояваше още към това заплетено страшилище, където живееха хора, призраци, диви зверове и хищни птици, където всичко се плодеше, злобееше, пълзеше, ненавиждаше, триумфираше и въздишаше. Харемът, макар и да беше затворен и жестоко ограничен поради самия характер на своето предназначение и съществувание като Врата на блаженството, всъщност нямаше край. Никой не би могъл да каже къде е краят, къде е средата и къде началото, кое е главното и определящото, а кое е несъщественото, всичко беше закръглено като свит на топка дракон, който си изяжда опашката, като се опитва да стигне до главата, безизходицата и образът на безнадеждността господствуваха над всички, хвърлени тук. В това място не знаеха любов, а само ненавист до гроб, тук дори от най-голямо унижение посягаха на всичко най-свято, бяха готови на всякаква подлост, за да сразят най-голямото, в душите си лелееха мъст като екзотични растения или райски птички в златни клетки. Тайнствен за света, харемът не можеше да има собствени тайни, защото тук навсякъде бяха пръснати будуващите очи на евнусите, неизброими като камъните на морския бряг, студени като очите на влечугите, коравосърдечни към всички без изключение, дори към самия султан, когото следяха тайно, щом само се появеше пред Вратата на блаженството. За държавата, за света, дори за самия бог Сюлейман беше недостъпен в покоите на своята любима жена — но само не и за евнусите. Каква гавра! Смяташе се за повелител на всичко живо и неживо, а тук ставаше роб на своите роби. Беше осакатил тялото на евнусите — те осакатяваха неговото съществувание, неговите възторзи и най-съкровени въздишки. И нямаше изход, нямаше спасение!

Хурем, предупредена от евнусите, посрещна султана пред вратата на своите покои, поклони му се ниско и беше готова да падне в краката на повелителя, но той милостиво я повдигна от килима, притисна я до рамото си и сведе над нея чалмата си, с което показваше, че е силно трогнат. Малката Михримах спеше в сребърна люлка под високия прозорец, на чиито цветни стъкла беше изписан надпис, съчинен от придворния поет Зати — три стиха, в които, поради това, че арабските букви имаха и числено значение, беше зашифрована датата на раждането на султанската дъщеря. На другия прозорец имаше надпис в чест на раждането на малкия Мехмед.

Султанският син, облечен като малък паша, в смешно висока, като и у неговия велик баща чалма, отскубвайки се от слугите и крещейки с всичка сила, дотърча при султана, а той позволи да изведат сина в градината на разходка, учудвайки се същевременно, че сул-танката държи и двете деца при себе си, когато на всяко от тях трябваше да бъде отделена стая за сън, както и за игри и занимания, когато пораснат.

Хурем мълчаливо се усмихна на тези думи на падишаха и го поведе към фонтана, подавайки му възглавници и чаша с шербет. Не искаше да казва, че не вярва нито на един човек в този страшен харем, че предпочита да държи децата при себе си, защото са нейните деца, нейното спасение и надежда. Кърмеше ги със собственото си мляко, понеже и млякото, когато е чуждо, би могло да бъде отровно за нейния Мемиш и за нейната Михри.

Седна срещу султана, гледаше го със зелените си очи, галеше го с поглед и го изгаряше. Някъде дълбоко в очите й горяха зелени огньове, далечни и загадъчни като у нощен степен звяр.

— Това помещение е твърде малко за тебе — забеляза султанът.

— Ваше величество — трепна Хурем, — вие ме направихте твърде голяма за тази разкошна стая.

Тя усещаше тънко момента, когато трябваше да бъде покорна, а днес Сюлейман имаше нужда именно от това нейно умение и той целият се преизпълни с тиха признателност към Хурем, че облекчаваше неприятния разговор, заради който беше дошъл тука. А може би беше дошъл просто да погледа тази удивителна жена, това непонятно същество, да чуе нейния дълбок глас, да вдъхне аромата на тялото й, да почувствува ласкавата топлина, която излъчваше неспирно като едно малко слънце, слязло от небето на тази благословена земя. Поразяваше го умението й да седи. Стелеше се по килимите, сред възглавниците и ниските широки миндери като невиждан цветист бръшлян. Обичаше червеното, жълтото и черното. Небрежност във всичко, но колко привлекателна! Всяка гънка на тъканта, всяка дипличка на разтворената като ветрило пола на дрехата, копринените вълни на шалварите — всичко привличаше и прикова-ваше погледа, изпълваше вечно мрачната му душа с едва ли не момчешко въодушевление. Понякога у нея имаше нещо, което наподобяваше ранена птичка, прекършено дърво или умиращ звук, а сетне изведнъж се размърдва, трепва, оживява и заиграва с всичките си жилчици, а буйните й коси все се развяват и го заливат с вълна от такова щастие, от което е готов да умре.

Как можеше да каже на такава жена нещо неприятно? А беше дошъл тук именно за това. Всъщност с нея му беше леко дори тогава, когато трябваше да й съобщи неприятно нещо. Тя сякаш му се притичваше на помощ, винаги проявяваше поразително разбиране на неговото положение, никога не забравяше преди всичко да признае и да почете в него властелина и повелителя и никакъв намек за тяхната близост и чувствата, които раздираха гърдите. Наричаше се най-малката негова прислужница и вечна робиня. Беше го пленила с плахата си голота, после пред него засия дивният и ум, а сега и сам не знаеше кое повече го очароваше в малката Хурем: затова и най-малката болка, която й се причиняваше, трябваше да откликне със стократна и хилядократна болка у самия Сюлейман. „Никой няма да бъде обиден и колкото финикова костилка“ — така беше завещано, а за кого и кому?

Султанът дълго мълча. Събуди се Михримах и започна да пищи, като искаше навярно да суче. Хурем поиска позволение да нахрани детето и Сюлейман неволно стана свидетел на тайната на живота, почти недостъпна за падишаха, който беше много по-близо до смъртта, отколкото до живота, до проливането на кръв, отколкото до топлата струя на майчиното мляко.

Може би точно това му даде сили да се реши да съобщи на Хурем за настояването на мюфтията да върне Шемси ефенди на длъжността възпитател на малкия Мехмед.

За негово учудване Хурем прие спокойно тази тежка за нея вест.

— Вие нали не казахте на мюфтията, че аз молих да се отстрани Шемси ефенди? — само попита тя, както се стори на Сюлейман — разтревожено.

— Това беше моята воля.

— Жената е създадена за клетка — тъжно се усмихна Хурем.

— Жената, но не и султанката Хасеки! — с неприсъщ за него плам възкликна султанът.

— Но с мюфтията не може да се мери не само една слаба жена, но дори и всемогъщият султан. И керванът от хиляда камили зависи от едно-единствено магаре, което върви отпред.

Сега вече издевателствуваше над самия султан, но той й прости това издевателство, тъй като се чувствуваше виновен пред Хурем, а най-вече — пред собствената си слабост.

Хурем склони към него глава, все едно че му отдаваше и себе си, живота си, и неочаквано помоли:

— Мой повелителю, направете така, че валиде ханъм да бъде по-милостива към мене.

— Но нима моята царствена майка не държи целия харем под защитата на благополучието?

Тя склони още по-ниско към него беззащитната си глава.

— Нека бъде по-милостива към мене!

Необяснимо упорство, непонятно желание! Той не знаеше, че сега Хурем лесно се дразнеше и често плачеше, може би от жалост към себе си, а може и от гняв към другите. За него тя си оставаше непроменена, искаше да я вижда весела, смееща се и безгрижна и дори му харесваше това, че в нейния ум има някакво безгрижие и дързост, понеже не понасяше у никого, особено у близките хора, упоритата печал, с която беше преизпълнен целият.

— Не разбирам желанието ти — почти отчуждено промълви Сюлейман.

В очите на Хурем блесна зелен огън, но тя веднага потули този огън и го посипа с кадифената пепел на покорността.

— Направете сватба, ваше величество!

— Сватба?

Тази жена можеше да учуди самия аллах, за когото нямаше нищо скрито на земята, нито на небето.

— Каква сватба?

— Не за мене, а заради мене, мой повелителю.

Султанът я погали по главата и снизходително я потупа по бузата.

— Ако кажат, че на небето има сватба, жената би поставила стълба дори и до там. Но за чия сватба ходатайствуваш?

— На султанската сестра Хатидже. Ако й дадете мъж, валиде ханъм ще бъде по-милостива към мене. И двете ще бъдат. Валиде ханъм и вашата царствена сестра Хатидже. Убедих се в това, когато дадохте сестра си Хафиза на Мустафа паша. Принцеса Селджук, омъжена за Ферхад паша, никога не ми е причинявала огорчения…

— Не съм мислил за тези неща — каза Сюлейман. — За моята най-малка сестра е нужен мъж, достоен за нейното положение и за рядката й красота.

— А вашият велик везир, ваше величество?

Султанът почти се отдръпна от нея. Думите й граничеха с магия.

— Но същото ми каза и моята царствена майка. Наговорили ли сте се?

Тя не го слушаше и продължаваше своето:

— Нали ви казвам, тогава валиде ханъм ще бъде по-милостива към мене. Нека сватбата е щастлива и благословена.

Последните думи тя почти изпя, като скочи и обвея Сюлейман със свежия полъх на своето тяло, а той седеше, облегнал се изнемощял на брокатените възглавници и онемял от тази неизчерпаема в изненадите си жена, която умее да отгатва най-съкровените намерения, да чува думи, които дори не си й казал, да прехвърля мислите си в твоята глава така, че ги смяташ за свои, вярваш им и нямаш никакви съмнения.

— Трябва да се помисли — каза султанът, който знаеше добре, че никога не бива да се бърза, освен когато изпращаш човека на смърт, понеже врагът трябва да се наказва безпощадно и незабавно, докато не се е опомнил и не се е нахвърлил върху тебе.

Наистина би могъл да попита Хурем защо е толкова сигурна, че Ибрахим ще бъде най-добрият мъж за Хатидже. Но подобаваше ли да пита? Султаните не се учудват и не питат. За тях е открито всичко, което за простосмъртните е зад девет ключа. Освен това какво ли би могла да каже една жена? Валиде ханъм, когато той полюбопитствува защо би искала да има за зет Ибрахим, се позова на това, че великият везир е любимец не само на султана, но и на цялото султанско семейство, като че ли това беше достатъчно. Любимец можеше да бъде и придворният шут, а Сюлейман имаше и един любимец капуджия, който всеки ден приветствуваше султана пред вратата на двореца, но нали няма да вземеш да даваш царската сестра на някого от тези хора!

Той все пак не се стърпя и попита Хурем:

— Защо смяташ, че бихме могли да дадем красавицата Хатидлсе на Ибрахим паша?

— О, мой повелителю! — възкликна султанката. — А за кого друг бихте могли да дадете сестра си? Вие я смятате за най-голямата скъпоценност на султанското семейство, щом и досега я държите в недостъпния харем, следователно достоен за Хатидлсе в целия свят може да бъде само човекът, който заема второ място след Повелителя на века! А кой може днес да се смята за втори след онзи, който е сянката на аллаха на земята? Кралете падат в нозете на ваше величество, императорът уплашено следи всяка стъпка на могъщата ислямска войска, шахът на къзълбашите трепери зад своите планини, които някога са били смятани за недостъпни, но след султан Селим, вашия баща, той завинаги загуби тази своя страшна слава, халифът^[4] склони глава пред вас, предавайки ви своето свещено звание, а кримският хан е ваш послушен поданик. Кой тогава? Не вилсдам в този свят някого, който би могъл да застане до Повелителя на века, освен онзи, когото той със своята безгранична милост постави сам. Равен на султана на този свят не молсе да бъде никой. Подобен? Да. Ако това по-лселае султанът. Вие поставихте до себе си Ибрахим паша, нима това не е достатъчно, за да бъде признат този човек за втори в света, а щом е така, не е ли достоен за вашата царствена сестра, за прекрасната Хатидже?

— Ще помислим по това — дрезгаво произнесе Сюлейман, отново радвайки се в душата си на щедростта на съдбата, която му изпрати тази лсена и в същото време опасявайки се да не я загуби поради някакъв нелеп случай, защото не я ли получи, позна и откри пак благодарение на случая? Беше ли я опознал напълно? Изглелс-даше, че тя знае всичко за тебе, дори и онова, което остава тайна за самия тебе, а ти за нея — нищо, на тебе ти е съдено само да се смайваш и възхищаваш от нея всеки път.

А Хурем изобщо не се стремеше да смайва султана. Когато оставаше сама, безутешно оплакваше без сълзи своята съдба, дори и станала вече султанка — все едно, нали се беше издигнала до това високо звание не с радост, не със сватбени песни, а с робско унилсение едва ли не от онзи свят и не преставаше да усеща върху нелсната си шия хладното докосване на желязото. Султанка с лсе-лезен нашийник! Може би подсъзнателно се мъчеше да се избави от най-близките и най-олсесточените врагове, сред които най-страшни бяха валиде ханъм и Хатидлсе, може би също така подсъзнателно искаше да съедини Хатидлсе и Ибрахим, като не се боеше дори от това, че съюзените врагове ще станат още по-силни и страшни.

Нека! Вече беше успяла през краткия си лсивот да се убеди, че най-близките приятели се оказват безсилни и често те забравят веднага щом изчезнеш от очите им, затова пък враговете те помнят винаги, та дори ще те намерят и на онзи свят. Затова не бива да се боиш от враговете и тяхното съюзяване. Колкото са по-силни враговете, толкова по-голяма молсе да бъде победата над тях, и колкото по-малко са враговете (макар и да са могъщи), толкова по-леко молсеш да се справиш с тях с един замах. А не молсеш ли да ги надвиеш, по-добре веднага да загинеш, отколкото да се мъчиш.

Тираните приличат на децата: и едните и другите най-много от всичко обичат търлсествата, празниците и забавленията. Докато около тебе се веселят, струва ти се, че целият свят е потънал във веселба и целият лсивот е безкраен празник. Няма значение, че след няколко часа или дена бляскави търясества ще настанат тъжни делнични дни, че след краткото преялсдане и преливане ще дойдат глад и мизерия — нека! Освен това за владетеля е винаги по-лесно и по-приятно да достави няколко дена удоволствие на тълпата столични безделници, като слуша хвалбите им, отколкото да нахрани целия народ, който никога не молсе да бъде задоволен и от който се чуват само хули.

Сюлейман на драго сърце прие съвета на майка си и любимата лсена да направят пищна сватба на своята най-малка сестра. Надяваше се, че сватбените тържества ще удавят недоволството на войската от малката плячка и страшните загуби край Родос, мрачното шушукане в Стамбул, разногласията в Дивана, лошите вести от източните провинции и Египет и враждата, която беше се възцарила в харема след изгонването на Махидевран и приблилсаването на Хурем до султана. 1523 година беше тежка навсякъде. В Европа очакваха нов потоп, хората бягаха по планините и се запасяваха с храна, по-богатите си правеха ковчези, надявайки се да преживеят в тях бедата, и макар че астрологът Паоло де Бурго убелсда-ваше папа Климент, че небесните констелации не сочат края на света, земята продължаваше да бъде раздирана от войни, а в небесата бушуваха стихии. На 17 януари 1524 година в катедралата „Свети Петър“ по време на слулсбата, която извършваше сам папата, от колоната се отцепи голям камък и падна в краката на римския първосвещеник; по цяла Европа започнаха ужасни проливни дълсдове.

А над Стамбул сияеше слънце, чумата отстъпваше и по затрупаните със смет улици на столицата нямаше вече черни ковчези. Луиджи Грити предлолси на султана да попълни държавната хазна от собствените си средства, без да иска нищо в замяна, което беше оценено не само като почтителност от страна на сина на венецианския долс, но и като проява на голяма вяра в блестящото бъдеще на Високата Порта, понеже доверието на търговеца, който влага пари, е винаги по-скъпо от всичко. Сюлейман разпореди на Коджа Синан бързо да издигне до дома на Ибрахим на Хиподрума разкошен дворец, достоен за великия везир и султанската сестра.

На двадесет и четвърти януари султанът тържествено откри празнуването на байрама. След молитвата в „Света София“ Сюлейман минаваше по площада в златна карета, запрегната с бели коне, насочвайки се към двореца. Начело на кортежа напето яздеха конете си везирите, следваха ги еничарските аги, а зад тях по двойки вървеше султанската свита с огромни чалми и ослепително бели кафтани. Тълпата възторжено викаше:

— Да живее султанът!

Три дена Стамбул тънеше в хилядогласна врява, рев, вой и викове. Биеха тъпани, звъняха сазове^[5], писукаха зурни и топовни залпове ужасяваха земята и морето. Зеленикавият Босфор преливаше от черни, розови и кафяви краски от огньовете по хълмовете на Стамбул.

На площадите и широките улици бяха поставени огромни стълбове за люлки, обвити с лаврови, маслинови и портокалови клонки, отгоре бяха покрити с ярки платнища, под които бяха накачени пастърма, суджуци, нарове и препечени гевреци. Най-смелите от веселбарите, като се засилваха, излитаха чак до върха и извивайки се, се мъчеха без помощта на ръцете да отхапят от нара, от геврека или суджука.

Други се въртяха на огромни колела, ту нагоре, ту надолу, пищяха и викаха възторжено като еничари, покачили се на вражески каменни стени. Улиците бяха пълни с безделници, които се мотаеха напред-назад, едни търсеха развлечения, други пиеха и плюскаха, трети носеха шишета с гюлова вода, с която пръскаха минувачите, като искаха за това по аспра.

А после цели четиридесет дена в „Света София“ и джамията „Фатих“ извършваха според обичая утринна молитва, за да се изпълнят всички желания. Когато започнаха априлските дъждове, водата от третия дъжд събираха в казан, понеже притежавала целебна сила.

За Хурем тези няколко месеца бяха може би най-спокойните от цялото й пребиваване зад Вратата на блаженството. Валиде ханъм с Хатидже се готвеха за сватбата, а главният евнух беше край тях от сутрин до вечер. Ханъмите скучаеха в градините на харема и се учудваха, че султанът съвсем забрави за техните песни и танци и вече не развлича уморените си от държавни работи очи с техните млади тела. Хурем се грижеше за децата си и се вслушваше как в нея расте и рита третото дете (може би е син, може би!), викаше при себе си мъдреци и прекарваше по цели дни в тишината на султанските библиотеки…

През май 1524 година Сюлейман обяви, че жени сестра си Хатидже, прочута по всички земи с красотата, ума и благородството си, за великия везир Ибрахим паша.

На Атмейдан бяха опънати просторни копринени шатри и беше издигнат престол за султана. Седем дена там вървяха султански гости. Деветте хиляди еничари, спахиите, султанската челяд и столичните безделници ядяха, веселяха се, славеха султана и неговия род, желаеха щастие на младоженците, стреляха с мушкети, биеха тъпани. На осмия ден в шатрите, където бяха натрупани цели купчини ядене, съпроводени от еничарите, дойдоха везирите, пашите и бейовете. Пратениците на младоженеца — вторият везир Аяс паша и старшият еничарски ага посетиха султана и му разказаха как вървят сватбените тържества. Султанът щедро дари всички и според обичая похвали бъдещия зет.

На деветия ден булката трябваше да бъде изведена от Вратата на блаженството и предадена в дома на младоженеца. Преди това в царския харем се състоя тържественият ритуал на къносването, където присъствуваха всички красавици от харема начело с валиде ханъм. Само Хурем не можеше да съзерцава как боядисват с къна косите на Хатидже, как натриват с мазила тялото й, понеже още от самото начало на сватбените празненства султанката не се чувствуваше добре. Сякаш някаква невидима сила се гавреше с Хурем и й отнемаше дори възможността да се полюбува ако не на своето, поне на чуждото щастие. В този момент тя се мяташе в стаята си, дива болка разкъсваше малкото й тяло и никой не можеше да й помогне, не помагаха и никакви молитви. Султанът й изпращаше поздрави, но не идваше сам, понеже неговото присъствие на сватбата беше наложително, пък и освен това не беше свикнал да вижда своята Хурем болна и някак си не можеше да си представи да е край нея, когато тя е в такова състояние.

А сега той оглавяваше величествената процесия по отвеждането на Хатидже в Ибрахимовия дворец. Минаваше по улиците на града в златната карета сякаш между две стени от злато и коприна. Зад него вървяха еничарите и живописно облечените придворни, които носеха големи чаши с шербет и направени от захар дворци със златни украшения, дървета, приказни животни, и цветя — символа на плодовитостта, и малки кипариси. Звучаха стиховете на Саади: „Бъди плодовит като палма или свободен и висок като кипарис.“

В каретата заедно със султана седеше и къносаната булка с брокатена роба, с наметка от самурени кожи, с жълти чизми и ниска шапчица, покрита с воал. Подаръците на падишаха украсяваха челото, ушите, шията, ръцете и нозете й. Седемте скъпоценни подаръка трябваше да символизират седемте сфери на живот, в които ще бъде булката.

Приятели на младоженеца и роднини заставаха да пазят брачната стая от зли духове и магьосници. В спалнята беше приготвена трапеза за младоженците: печена кокошка, тънки гевреци с подправки и една фурма — всеки от двамата трябваше да изяде от нея по половинка, което означаваше единство.

В Ибрахимовия дворец султанът беше посрещнат от първите велможи на държавата, великия мюфтия и учените улеми. Сюлейман седна в залата между великия мюфтия и Шемси ефенди, възпитателя на своя син Мехмед и изказа желание да се проведе научен диспут.

— Учителю — обърна се той към Зембилли, — какво ще кажеш, има ли някаква материя извън пределите на небосвода и звездите?

— Материя — отговори важно мюфтията — се уговорихме да се нарича само онова, което се намира под този небесен свод. Всичко друго — не.

— А какво ще кажеш, учителю — попита още султанът, — има ли зад този свод нещо нематериално?

— Неизбежно — отговори Зембилли. — Понеже видимият свят е ограничен, прието е за негови предели да се смята сводът на сводовете. Следователно трябва да се направи извод, че нещо, което се намира зад пределите на небесния свод, трябва да се различава от онова, което се намира в неговите предели.

— Но ако разумът ни кара да признаем, че съществува нещо материално — попита султанът, — то има ли и то от своя страна предел? И ако има, до какви предели се простира то? Ако пък няма, то по какъв начин безпределното може да се редува?

— Всичко това извънредно много ме вълнува — беше принуден да признае великият мюфтия.

— А кого не го вълнува? — забеляза Сюлейман. — Може би ще ни дойде на помощ почтеният Шемси ефенди?

Издигнат, отстранен и отново издигнат до висотата на възпитател на султанския син, Шемси ефенди се стремеше да прояви пред падишаха цялата дълбочина на знанията си. И макар и да не бе редно да взема думата след като сам великият мюфтия беше отстъпил пред мъдростта на Повелителя на века, той се изкашля, изчисти носа си и като опъваше с кокалестите си колена полите на празничния халат, изрече:

— Всевишният бог с волята си може да събере всички твари, които съставят и този видим, и другия небесен свят, да ги събере заедно и да ги сложи само в крайчеца на една орехова черупка, без да намалява размера на световете и без да увеличава обема на ореха. Ако искаме да разберем цялата безмерност на вселената, трябва да си спомним Хадиса на пророка, който ни показва Ибн ал-Факих^[6]: „Земята се държи на рогата на бик, бикът на риба, рибата на вода, водата на въздуха, въздухът на влагата и с влагата свършва знанието на знаещите.“

По-нататък Шемси ефенди приведе за свое оправдание цитати от Корана за човешкото несъвършенство. От четвъртата сура: „… защото слаб е създаден човек.“ От седемдесетата сура: „… наистина човек е създаден извънредно колеблив…“ От седемнадесетата сура: „… човек е нетърпелив и безразсъден.“ Мюфтията, улемите и всички присъствуващи веднага се изказаха за цитатите: „Точни са, правилни са, съвършени са.“ Султанът милостиво изказа съгласие с единодушното мнение на учените и опасението изчезна от сърцата. Шемси ефенди цъфтеше, а Сюлейман мислеше колко мъдра се оказа султанката Хасеки, като настояваше за отстраняването на този учен глупак, напомнящ за легендарната Мануса от Тарса. Когато злите духове я попитали: „Къде е бил аллах, преди да сътвори небето?“, Мануса, без да й мигне окото, отговорила: „Върху една сияйна риба, която плувала в светлина.“ Шемси ефенди не се объркваше, както и Мануса, но можеше ли такъв човек да учи бъдещия Повелител на века и на какво ли можеше да го научи?

На смяна на учените дойдоха поетите. Учените притежават знания, затова често могат да проявяват независимост, а поетите притежават само думи, затова се нуждаят от покровителство. А за покровителството трябва да се бориш. Призванието на учените е да пазят знанията, а пък поетите често приличат на петли, които куку-ригат дори когато още не е разсъмнало. Те нямат търпение веднага да запознаят света с първата дошла на езика им дума. Един от тези поети при султан Баязид, решавайки да надмине „Шахнаме“ на Фирдоуси, беше написал „Сюлейманнаме“ — огромна поема, в която беше събрал всички легенди и сказания за цар Соломон и беше изложил всички известни тогава сведения за световната история, алгебра, геометрия и астрономия. Бяха излезли триста и шестдесет тома. Султанът беше попрегледал деветдесет тома, а останалите беше заповядал да изгорят. Поетът беше наречен Узун Фирдоуси — Дългия Фирдоуси.

Случи се така, че всички велики поети бяха умрели при Баязид и Селим. Нямаше ги вече Неджати, Ахмед Паша, Месихи и Михри Хатун. Не доживя само два месеца до сватбата на Хатидже знаменитият певец на виното Иляс Ревани. Той беше почти единственият поет, при когото думите не се разминаваха с делата, та за него съвсем не подхождаше казаното в Корана, че поетите никога не правят сами онова, за което говорят в стиховете си. Ревани пишеше стихове за виното и радостта и ги пееше цял Стамбул, а самият поет също прекарваше всичките си дни в безкрайни гуляи с приятелите си и без да се срамува, бъркаше за тази цел в султанската хазна. Още при двора на султан Баязид, където той се беше харесал с няколко свои стихотворения, Ревани беше получил твърде почетна длъжност — беше назначен за началник на кервана, който ежегодно возеше в Мека и Медина пари и подаръци за богомолците. Поетът беше пропилял по пътя всичките пари, беше разпродал подаръците и опасявайки се от Баязидовия гняв, беше избягал в Трабзон, в двора на шехзаде Селим, който тогава враждуваше с баща си. Ревани беше осмян. За оправдание той измисли стихотворение, в което се опита да изтълкува постъпката си с мистични причини. В това стихотворение имаше едно двустишие:

Зарад устните ти знаеш ли какво ми казват?

Онзи, който държи меда, си облизва пръстите, ми казват.

Селим, който също се развличаше със стихотворство, като искаше да се пошегува с поета, преиначи двустишието:

Ей, Ревани, виж какво ми казаха:

Онзи, който държи меда, си облизва пръстите, ми казаха!

Когато Селим стана султан, направи поета началник на султанската кухня. Но Ревани скоро започна да краде и оттам. Преместен да завежда вакъфа^[7] на „Света София“, отново се отдаде на кражба. Тогава го изпратиха в почетно заточение: да наглежда минералните бани в Бурса. Ревани там си караше рахата. С държавни пари построи в Стамбул до Кърк Чешме джамия, която според обичая нарекоха на името на онзи, който беше дал парите за построяването й. Великият поет беше погребан в двора на джамията, без да успее да види пищната сватба, която Сюлейман вдигна за сестра си. Само стиховете на Ревани от поемата му „Ишретнаме“ звучаха в тези дни навсякъде, като предизвикваха завистта на Сюлейма-новите придворни поети.

Сюлейман, който още с първите стъпки на властвуването си обеща да стане велик и прославен султан, засенчваше сякаш със сиянието си всички наоколо и макар че в двора му се тълпяха цяла сюрия учени, музиканти и поети, нито един от тях не беше способен да излезе извън пределите на посредствеността, въпреки че най-известните от тях си присвояваха гръмки псевдоними: Газа-ли — Пишещия газели, Лямии — Сияещия, Хаяли — Мечтателя, Фазъл — Съвършения, Зати — Неповторимия. В действителност Сияещия сияеше само за себе си. Съвършения проявяваше само съвършена бездарност, а Мечтателя хитруваше, както можеше, за да изпревари другарите си пред султана. Неповторимия се прослави с това, че безсъвестно крадеше от младите неизвестни поети, като включваше стиховете им в свои дивани и отгоре на това се възмущаваше, когато те се опитваха да се оплачат: „Вие трябва да се гордеете с такава чест — да попаднете в диван на самия Зати! Кой ли би ви познавал, ако не бях аз!“

Никой не пишеше оригинални стихове, а процъфтяваше подражанието. Преписваха великия Низами, пееха песните на неповторимия Навои, осакатяваха блестящия Хафъз и изискания Физули. За това съдействуваше сам султанът, като поръчваше на поетите да подражават на поемата на Хамди Челеби „Дарът на влюбените“, която поетът беше написал в чест на завземането на Константинопол от Мехмед Завоевателя.

Поетите пристигнаха на сватбата в широки бели дрехи, на пояса на всеки имаше кожена чантичка с книгите му и с чиста бяла хартия и мастилница, та да могат незабавно да напишат стиховете на всеки желаещ. Четяха пред султана, започвайки с най-стария — Зати. Състезанието беше ожесточено и продължи много. Гостите през това време изпиха доста шербет и изядоха цели купища лакомства — щом не може да се забавлява ухото, нека поне се наслаждава езикът. Победи хитрият нисък и дебел Хаяли — Мечтателя, който всъщност беше преписал поемата на Хамди, като беше сменил в нея само имената на героите. За Хатидже там имаше такива строфи:

Балсам за душите е шербетът на нейната уста,

а къдрите й ще вземат на всеки ума.

За Ибрахим в поемата бе написана следната газела:

С огън светна свещта на сърцето любовен,

и душата пламна в този огън, като пеперуда.

Розово грейна светът, дочакал ден пролетен,

а сърцето ми като лале се обагри във кръв.

А по-нататък всичко беше като у Хамди, което присъствуващите поети искаха да кажат с възмущение на хитреца Хаяли, но Сюлейман вече беше вдигнал ръка, провъзгласявайки го за победител и определяйки наградата — разкошен халат и мастилница от тюркоаз. На останалите поети, както и на всички гости, бяха подарени кошници с редки захаросани плодове, които те можеха да си занесат вкъщи.

В това време от султанския сарай пристигна гончия с радостна вест: султанката Хасеки беше родила на Повелителя на века, прославения султан Сюлейман още един син! Беше двадесет и девети май — денят на превземането от Мехмед Завоевателя на Константинопол. Но с името на Завоевателя султанът вече беше нарекъл първия син на Хурем, затова той тържествено провъзгласи пред гостите, че дава на втория син на Хасеки името Селим, в чест на своя славен баща и веднага заповяда да изпратят на султанката като дар голям рубин — неговия любим камък, и златна стълбичка, за да може да се качва на кон или камила, а някои от присъствуващите си помислиха: за да може да се катери по-удобно към върховете на властта.

А Хурем не мислеше нито за властта, нито за султана, нито за себе си самата. Лежеше измъчена, обезкръвена и все още не вярваше, че е родила — така неочаквано! — третото си дете, тъй като то се роди, както и Михримах, преждевременно, сякаш го теглеше към живота, бързаше да се появи на този свят. Момчето, макар и недоносено, беше пъргаво и пискливо, с червени като на майка си коси и повивачките бърбореха, че целият се бил метнал на майка си, а щом е така, щял да бъде щастлив в живота и непременно щял да стане султан.

Хурем се усмихваше през сълзи и лежеше мълчаливо, а когато поднесоха сина към гърдите й, не искаше дори да го погледне — нещо я беше ядосал още с раждането си. Що за дете беше? Под каква звезда беше заченато, зло или добро беше дошло с него на света? Радост или мъка ще донесе на майка си?

Засега беше донесло огорчение. Защото тази толкова жадувана от Роксолана сватба не излезе нито за нея, нито заради нея. Сватбата кънтеше и ечеше по цял Стамбул и вече привършваше, а Хурем не можеше да я зърне дори с крайчеца на окото си.

Султанът беше милостив към своята Хурем. Отново не изчака четиридесет дена за очистване на родилката и още на третия ден посети султанката. Показаха му сина Селим, той щедро дари майката и детето, а след това попита Хурем какво е най-съкровеното й желание.

— Да видя сватбата на вашата сестра — едва се усмихна Хурем.

— Но нали тя вече свърши! — учуди се султанът.

— Нима може нещо да свърши без вашата повеля, господарю мой? Вие не можете само мъртвите да възкресявате, понеже това е волята на аллах, а всичко останало на тази земя е по вашата воля и по височайшата ви повеля винаги може да започне отново дори и онова, което отдавна се смята за приключило.

— А вие, моя султанке, ще намерите ли сили, за да се вдигнете толкова бързо след вашите свещени усилия? — попита грижовно Сюлейман.

— Смятайте, че съм се вдигнала вече и отново съм ваша най-вярна слугиня, о мой великодушни повелителю!

Това беше чудо. Роди едва ли не седеммесечно дете, а то беше по-буйно от Мехмед. Измъчена от преждевременното раждане, почти умираща беше готова да се вдигне от постелята след три-четири дена, само за да задоволи любопитството си, наблюдавайки чуждото щастие.

Султанът заповяда след шест дена да подновят тържествата на Атмейдан. Набързо беше направен един покрит кьошк, защитен с дървени решетки и постлан отвътре с килими. Сюлейман поведе своята султанка и заседна там с нея цял ден, като двамата наблюдаваха състезанията на пехливаните, стрелците, жонгльорите и акро-батите.

След това, придружен от велможите и нарушавайки вековните обичаи, взе със себе си султанката и навести зет си и сестра си в техния дворец, за да узнае щастливо ли живеят и за да им връчи нови щедри дарове. Отново се върна в кьошка на Атмейдан и сега гледаше как гощават неговите верни еничари и им дават пари, радваше се, че от днес в столицата, а следователно и в цялата държава, се възцаряват силата и законът и че неговият народ посреща с такова веселие султана и султанката.

А Хурем седеше до султана, часове наред гледаше бурната веселба на стамбулските безделници и мислеше за чуждото щастие.

На султана и през ум не му минаваше, че с тази разкошна, невиждана още в Стамбул сватба, той сродява и укрепва двете най-големи и най-враждебни сили в своята държава, които рано или късно ще трябва да се сблъскат и едната от тях неизбежно ще загине. Едната от тези сили той непредпазливо показа на народа и с това я направи стократно по-слаба, понеже след като беше толкова високо възнесена, народът веднага я възненавидя, а другата сила засега оставаше скрита и от това беше много по-силна.

Явната сила беше Ибрахим — отсега не само велик везир, но и царски зет. А скритата сила — Роксолана, чието време още не беше настанало, но някога можеше и трябваше да настане.