Павло Загребелни
Роксолана (31)

ТЪПАНИТЕ

Султанът отново беше далеч от нея със своите диви войници, луди коне и смрадливи камили, с тъпаните и знамената.

Грохотът на тъпаните заглушаваше живите гласове. Студен и мъртъв като желязо грохот. В човека този звук не проникваше никога и никога не ставаше човешки. Тъпаните гърмяха безмилостно в тъмнина и на слънце, без да жалят някого, без да се боят от някого, вървяха срещу смъртта.

Да умреш побеждавайки! Напред! Напред! Напред!

С геройство може да се надвие всичко на света. Това е най-висшият пример да не щадиш себе си. Чувството за самозащита ми с чуждо. Защото съм само един тъпан. Удряй ме без милост, удряй ме с всичка сила, удряй ме с ярост! Колкото по-силно ме биеш, толкова повече живея. Онова, което е трябвало да умре, вече е умряло и аз съм се родил от смъртта на животното, от което са смъкнали кожата, за да стана дух на безстрашие и храброст. Моят глас не знае жалост, чужди са му съмненията, нека да звучи тържествено и зловещо, мрачно и страшно, нека да гърми, а с него да гърми и моята душа!

На Роксолана й се искаше да вика по стамбулските хълмове към онези далечини, където отново отиде султанът, като взе този път със себе си и синовете Мехмед и Селим: „Не вярвайте на тъпаните и знамената! Не слушайте техния мъртъв глас! Те зоват за кръв и пожари!“

Султанът се отправи през Едирне и Скопие чак до крайбрежието на Адриатическо море, за да сплаши Венеция. Колкото и бавно да се разпространяваха по това време вестите, вестта за убийството на Луиджи Грити вече беше стигнала до венецианския дож Андреа Грити, и той веднага отзова от Стамбул своя художник, като не му даде възможност да нарисува султанските синове, а сега с чувство за мъст към Сюлейман имаше намерение да се присъедини към Свещената лига, възглавявана от император Карл — най-яростния враг на турския падишах. По-малките синове Баязид и Джихангир Роксолана не ги пусна в похода. Смени възпитателя на Баязид с Хасан ага. Може би не без тайната мисъл поне един от синовете й да възприеме нещо скъпо за нейното сърце. Понеже беше забелязала, че той се вслушва повече от другите в песните й, отколкото в султанските тъпани. Но само султански ли бяха тези тъпани? Съвсем доскоро те мрачно мълчаха при появата на Роксолана, но после, когато тя се издигна над харема и роди на Сюлейман четири сина, тъпаните биеха за нея, но тъпанджиите упорито държаха бухалките само в лявата ръка, сякаш подчертаваха непълноценността на султанката. Сега тя стана могъща и единствена, без съперници и врагове, и тъпанджиите удряха тъпаните с двете си ръце, а стамбулските тълпи ревяха от възторг, когато видеха позлатената карета на Роксолана. И чии са тогава днес тъпаните, нима са само на султана, а не и нейни?

И трябва ли да се вслушват в тези тъпани нейните деца?