Павло Загребелни
Роксолана (45)

БАЯЗИД

Единият яздеше по земята, а другият плуваше над нея в океан от студена кехлибарена светлина и дните се стелеха пред тях като безбрежна люшкаща се пустиня, ту набраздена от мъртви хълмове, ту преградена от каменни хребети на планини или пък неочаквано украсена от зелени оазиси на потънали в градини градове, сред шуртене и райски ромон на чисти изворни води.

Този, който яздеше по земята, даваше знак на уморените носачи, те спускаха на земята тежката бяла носилка, покрита с бял килим и скъпоценни шалове с бисер, и настъпваше няколкодневна почивка за живите и за мъртвия.

Баязид съпровождаше до Стамбул тялото на умрелия Джи-хангир.

Султанът бе заповядал да го откарат с кола. Баязид реши да го носят на ръце. За по-голяма почит към умрелия и по-бавно придвижване към мястото на вечния покой на брат му. В столицата е тяхната майка, тя очаква синовете си живи, затова с мъртвия трябва да се върви към нея колкото може по-бавно. Да можеха да не стигат дотам никога, Баязид би се съгласил на драго сърце и на това. Носеха бялата носилка с тялото на Джихангир тежко и бавно, сменяха носачите често, събирайки хора от попътните селища и биваците на юруците, вземаха хора на помощ дори от търговските кервани, понеже бе умрял синът на великия султан Сюлейман.

Дни, седмици, месеци. Бавно придвижване, продължителни спирки, почивка за хората и конете, лов в планините, опасни хайки срещу мечки и пантери, дива гонитба на елени и газели. В такива дни Баязид забравяше за тялото на Джихангир, оставено някъде в хан или кервансарай, навлизаше с придружителите си дълбоко в дивите гори или отиваше надалеко в просторните равнини, пред очите му се мяркаха само конската грива, наострените конски уши и тропотът на копитата — туп-туп — все по-надалеч, по-нада-леч, прах по пътищата, студ и зной, вятър и дъжд, конска пот и пот на хора, силен мирис на млади некъпани тела, слабост от прясната кръв на убитите зверове, наслада от убийството, задоволство от смъртта на животните, защото ти самият си бил безсмъртен, докато си владял живота и смъртта на тези пътища.

Потопяваше се в бушуващото море на анадолските чергарски племена — юруците, учудваше се на броя и многообразието им, от което ти се замайва главата. Калач, канглъ, кайч, баят, алкаевли, язър, дудурга, афшар, къзък, бейдили, каргън, байъндър, печениг, чавундур, бюгдуз, каник и още — тава, чапни, салор, караевли — хора без земя и дом, на които бе забранено да спират за по-дълго от три дни, да заемат клисури и планински проходи, да яздят, да препасват меч и да имат огнестрелно оръжие. Те бяха преследвани, заставяха ги да работят в рудниците и по изграждането на светините на Стамбул и Едирне, в строителството и ремонта на укрепления. Юрукът винаги е бил смятан за безплатна работна сила, него дори не го хранеха, понеже той беше длъжен сам да си носи храна за половин година и само понякога му даваха по две малки хлебчета на ден. Непокорните биваха убивани, а великият мюфтия издаваше фетви, които позволяваха юруците да се убиват също както неверниците, и това се смяташе за богоугодно дело на този и на онзи свят. Вождовете на разбунтувалите се племена се изпращаха на островите, където умираха от тъга по свободните степи, камилите, конете и овцете.

Вечно гладни, юруците на драго сърце отиваха със султана да покоряват света, понеже поне край смъртта се наяждаха до-насита. След това отново се връщаха в каменните пустини, като носеха понякога в кожените си торби награбено злато, но най-често бяха с празни ръце и отново преброждаха безкрайните пътища, гълтайки бялата прах, която се стелеше по тях вече хилядолетия. Бяха излезли от белите пустини, които никога не можеха да забравят, и смъртта за тях винаги си оставаше бяла като далечните пустини от тяхното минало. Бяла смърт по белите пътища като тази скръбна носилка с останките на шехзаде Джихангир, който един юрушки оджак^[1] предаваше с мълчалива почит на друг, едно племе — на друго.

Старинни къшли, останки от каменни кошари, бодливи храсталаци, корени от изпепелени от слънцето треви, напечени камъни — и над всичко това ветрове, които не стихваха тук комай от сътворението на света.

За Баязид разпъваха шатра, ала шехзадето искаше да надникне в жилището на юрука и на уседналия селянин.

Изнежени едва ли не като жени, стамбулските сановници, придружаващи шехзадето, изпълнявайки угоднически всички негови прищевки, спираха погнусени пред мръсните кирпичени коптори и не смееха дори да надзърнат в отверстието, откъдето удряше остър мирис на животни или смрадлив дим от тор. Пръскаха балсами, извръщаха носове и недоволно шушукаха. А Баязид не се плашеше от нищо, потъваше в тъмнината на това първобитно жилище и слушаше гостоприемното обръщение на стопанина, чиято реч нямаше нищо общо със стамбулската, тъй като пазеше още своята първобитност и грубост, и в която думите връхлитаха една върху друга като камъни в планински поток. Тук нямаше нищо излишно. Коптор от глина, слама и тор. Отдолу — хората и козите, отгоре — килерче за припаси. Два отвора. Единият служи за врата, другият — за прозорец. Огнището е по средата и димът може да излиза от който и да е отвор, а може да остава и вътре — така е по-топло. Върху пръстения под — сламена рогозка, на дървен одър до стената вълнени дюшеци и памучни юргани, небоядисан дървен сандък, няколко бакърени съдини, каменна кана за вода — и това е цялото имущество. А какво му трябва на човека? Да поддържа огъня в огнището, да има вода и постеля, спокойствие и подслон, о аллах!

Гробищата са редом, виждат се от всеки коптор — сякаш напомнят за неизбежността. Камъните, поставени до главата и краката на покойниците, са се изтрили от времето — свидетелство или за напразната човешка суета, или за равнодушието пред съдбата, или за великото спокойствие на живота, което проверява и измерва своята сила с единствена мярка — смъртта.

Мъката започва тук още от раждането. Може би затова в облеклото има толкова много черно и само сегиз-тогиз като изблик на кръв се мярка червено и цъфти като вечния цвят на живота и непокорството. Ритъмът на живота се определя от смяната на годишните времена, от времето и стихиите, пресмятането на времето става от едно събитие до друго: лавина, наводнение, мор по добитъка, ухапване от змия, нападение на разбойници и война, война, война.

Тук не гледат към слънцето, защото то заслепява и изгаря, затова пък обичат луната и нейното прохладно сребристо сияние, живеят под нея, въздишат, редят песни, молят се. Колко малко му трябва на човека, за да живее, и колко безгранично много е нужно за цял живот!

В безредното си странствуване и суетене Баязид се натъкваше и на катуни на юруци. Излизаха да го посрещнат старейшините на племената — покланяха се, поднасяха му чаши с камилско мляко. Всяко племе си имаше различно облекло, свой език и дори чашите бяха различни — ту дървени, ту от скъп метал, ту глинени, ту издълбани от камък. Странно беше как бяха успели Османовци да обединят всички тези хора, всички тези земи, обичаи и привички? Баязид все пак можеше да разбере силата на меча, с който завоюваха земите. Но какво ги държеше, каква сила? Дали единството, за което упорито говори султанът, а след него повтарят имамите? Но може ли единството да се смесва с еднообразието, на което човешката природа никога няма да се съгласи? Ако тук все пак имаше нещо общо, това бяха бедността и нуждата.

Най-странното за Баязид беше, че тези хора не бяха закоравели душевно, не таяха злоба, бяха добродушни, смайваха до сълзи с гостоприемството си, а с наивността си надминаваха може би и децата. И сами се смееха на тази наивност, като разказваха на султанския син различни приключения на чергари. Как например двама юруци намерили диня и започнали да мислят какво е това. Решили, че е птиче яйце. Търкулнали го напред, динята се ударила в едно дърво, зад което се криел заек, и се пръснала. Заекът от страх хукнал да бяга, а юруците извикали: „Ех, ако знаехме, че в това яйце има заек, сами щяхме да го счупим.“

Без да набавят нищо друго освен най-прости средства за поддържане на живота, юруците в същото време не губеха нищо от онова, което имаха, помнеха добре всичко, предаваха от поколение на поколение придобития с огромен труд опит и зрънце по зрънце събираха мъдрост, с която се гордееха не по-малко, отколкото със свободата си.

Старейшините на племето караевли — навярно най-бедното от всички, които Баязид видя, като поглаждаха белите си бради, разказваха на шехзадето за юрука, който надхитрил всички велможи в Стамбул. Събрал бил султанът всички и им дал една гатанка: на двадесет — тигър, на тридесет — лъв, на седемдесет — крава, на осемдесет — кокошка, на деветдесет — яйце. Никой не могъл да се досети. А един юрук край Коня, като чул за султанската гатанка, пристигнал в Стамбул, явил се в палата на падишаха и обяснил, че негово величество султанът, изобразявайки хода на човешкия живот, намеква за своята старост. Султанът прегърнал юрука и го направил велик везир.

Баязид не без тайна умисъл преразказа на старейшините един хадис на пророка. Попитал пророкът правоверните ей така, както той сега би ги попитал: какво ще правите, ако емирът е като лъв, съдията — като проскубан вълк, търговецът — като сваддиво куче, а между тях правоверният е като наплашена овца в стадото, която не си е намерила подслон? Какво трябва да прави овцата, ако се намира сред лъв, вълк и куче?

Старейшините мълчаха. После попитаха шехзадето знае ли кого османците смятат за най-лоши сред хората, плодовете и животните. Юрук, ерик и каз, тоест чергарин, слива и гъска.

Баязид се засмя и каза, че тъкмо затова и той е подхванал разговора. Нима истината на този свят неминуемо трябва да е в нищета? Дори камилата смърди и реве, когато дълго не я хранят и поят.

Старейшините мъдро гладеха бради. Този шехзаде наистина не е като всички други, които някога са попадали от разкошния Стамбул в тези забравени от аллаха места. Той не се стреми да се страхуват от него и да го ненавиждат, той иска да го обичат. Но той е син на владетеля и сам може някога да стане владетел, значи, добре знае, че когато камилата реве или не слуша, я бият винаги по врата, защото това е най-уязвимото й място. А бедняците, когато се бунтуват, ги бият по главата. Та не са ли идвали при бедните юруци свети хора, всеки от които е провъзгласявал, че е пророкът Махди, цар, който се е криел и сега се завръща? Мнозина са идвали, а къде са сега? Обесени са в Сивас, в Токат, в Коня и Кайсери. И затова юруците казват: „По-добре да нападнеш керван, отколкото да се вдигнеш срещу султан.“ Той е султански син, техен почетен гост, те нямат нищо, с което да го почетат както трябва, затова биха искали да му поднесат подарък, за да го уверят в своята преданост към великия падишах, аллах да продължи дните му на земята!

Баязид се поинтересува какво искат да му поднесат.

Старейшините казаха, че при тях е един харамзаде, тоест нехранимайко, мошеник, когото били купили само преди няколко дни от племето тава, понеже това племе, като чуело звън на злато, се обръщало, като че там е Мека. Този харамзаде искал да разбунтува племената срещу всемогъщия султан, опитвал се да го стори дори тук, вече купен за кесия старо сребро. Навярно е много опасен злосторник.

Поведоха Баязид към една кошара и там в ъгъла сред лепкавата овча тор той съзря овързан с мръсни ремъци човек, приличен като две капки вода на убития шехзаде Мустафа. Дори сред мръсотията, вързан с парчета кожа, с изпокъсано, но със следи от богатство облекло, той беше величествен и дори представителен, та беше чудно как тези жалки хора бяха вдигнали ръка срещу това очевидно могъщество.

— Че защо така, при овцете? — попита Баязид.

— Ами къде да го пазим? — отговориха старейшините. — Племето е все на път. Зандани нямаме.

— В Токат има затвор за държавни престъпници. Би могло там да го пратите.

— До Токат е далеко. Пък и няма да го дадем никому, понеже е наш. Нали казахме, че го купихме от племето тава.

Баязид обиколи кошарата и приближи до вързания.

— Кой си ти? — попита Баязид.

— Мустафа — отговори вързаният.

— Мустафа е мъртъв.

— А кой го е видял мъртъв?

Наистина освен султана, дилсизите и Зал Мохамед паша никой не бе го видял. Никой дори не знае къде са погребани останките на шехзадето, иначе еничарите биха изровили тялото и биха направили мъртвия свой султан.

— Не зная кой си ти и откъде си, но не е хубаво това, дето си намислил — спокойно продължи Баязид.

— А аз зная, че ти си шехзаде Баязид, и съм поразен как можеш да допуснеш да лежа пред тебе в тази мръсотия, че отгоре на това и вързан.

— Ако не бях дошъл тука, ти май щеше още по-дълго да лежиш.

— Но ти дойде и стоиш до мене.

Баязид се обърна към старейшините и каза да развържат харамзадето. Те отговориха, че могат да го развържат, разбира се, защо да не го развържат, щом заповядва самият шехзаде, аллах да благослови доброто му сърце и очите му никога да не виждат човешка мъка и човешки страдания. Защото не е ли и за тях най-тежко изпитание да гледат един толкова унижен и лишен от възможност свободно да се придвижва човек? Ала те добре знаят кое е халал, тоест позволено на човека, и кое е харам — забранено. Този човек е искал да вдигне племената срещу негово величество султана, аллах да му дари дълъг живот и благополучие. И то кога? Когато могъщият падишах стои наблизо със своята непобедима войска и неговата наказваща ръка е издигната над всички скитащи и странствуващи синове, нека тази ръка бъде винаги дълга и да ни пази от страх. Ето защо е законно този човек да бъде в такова състояние, а ако бъде развързан, ще бъде беззаконие.

— Добре — каза Баязид, търпеливо изслушвайки хитрите мъдреци. — Аз ще го откупя от вас. Платили сте за него кесия сребро. Давам ви кесия злато.

Старците се оживиха. Нали е казано: „И знаеш ли какво е върхът на добрината? То е да освободиш пленения или да нахраниш в тежък ден близко сираче или непознат сиромах.“

Баязид взе от хазнатаря кожена кесия със злато и я хвърли на старейшините. Кесията изчезна някъде в потайните гънки на мръсните широки халати, но никой не се завтече да развързва вързания.

Баязид вече не се радваше на това приключение. Някъде далеч оттука в кервансарая край пътя лежеше мъртвият Джихангир, вече безразличен към всичко, а неговото любопитство го доведе толкова далече, че сега не знае как да се измъкне. Хитрите юруци като че ли нарочно му изпречиха на пътя този тайнствен мошеник, който се представя за шехзаде Мустафа. Те добре знаят, че султанският син няма да остави този харамзаде тук, а ще го вземе със себе си или ще заповяда незабавно да го убият. Общо взето последното би било най-добър изход за всички освен за самия мошеник. Но Баязид не изпитваше такава жестока решителност, пък и освен това до него стоеше смъртта на двама негови братя — не беше ли достатъчно? Да остави обаче харамзадето в ръцете на юруците също не можеше. Добре, че те показаха този Лъжемуста-фа на него, а не го откараха тайно на еничарите. Виж, това би било истинска беда.

— Е — започна да става нетърпелив Баязид, — защо още никой не развързва този човек?

Старейшините на племето караевли обясниха, че те го предават на достойния шехзаде така, както са го получили от племето тава, тоест вързан, а вече си е работа на негово величество султанския син дали да развърже мошеника, или да го вземе вързан.

Баязид заповяда на огланите си да освободят вързания от ремъците и когато той се изправи пред него, му каза:

— Ще ти дадат друго облекло. На обикновен оглан. И ще тръгнеш с мен.

— За Стамбул ли? — попита той.

— Ще видим. И забрави името, с което си имал наглостта да се наричаш.

— Ами ако аз наистина съм Мустафа? Колко пъти си ме виждал в Стамбул и никога не си се съмнявал в моята истинност. Защо не ми вярваш и сега?

— Кой си ти? — вече обезпокоен, тихо го попита Баязид. — Трябваше да те убия още там, в кошарата.

— Но ти ме развърза и извърши добро дело. Ами ако аз наистина съм шехзаде Мустафа…

— Кой си ти? — повторно попита Баязид. — Мустафа е убит. Аз сам видях тялото му.

— А ако не са убили истинския Мустафа? Кой може да знае къде е истинският, а къде неистинският?

— При султана дойде истинският. Трябваше да дойде той. Човекът се засмя. Гласът, смехът — всичко бе като на Мустафа.

— Ти казваш „трябваше“. Ами ако този път бе станало иначе? Никой не знае, че дори в собствения си харем Мустафа не винаги ходеше сам, а често изпращаше двойника си и може би затова създаде само един син.

Баязид се зарадва. Най-сетне бе изречена тази дума: двойник!

— Та ти ли бе двойникът на Мустафа?

— Кой може да знае това? Може би убитият да беше моят двойник?

Но Баязид вече не отстъпваше.

— Как е истинското ти име?

— Мустафа.

— А преди това?

— А преди това — не зная. Забравил съм.

— Спомни си го. Ако искаш да живееш.

— Димитър.

— Християнин ли си?

— Правоверен съм като тебе.

— Християнин ли си роден? Къде си роден?

— Отдавна беше.

— Не чак толкова, че да забравиш. Е?

— Близо до Серес.

— Грък ли си?

— Българин. Наречен съм на името на Свети Димитър Солунски.

— Кой те намери?

— Взеха ме девширме.

— А после?

— В Бейоглу сред аджемите ме видя главният евнух.

— Ибрахим ли?

— Не, черният. Заведе ме при валиде ханъм и ме показа на нея. После през нощта ме закараха в Ескисарай и ме предадоха на Махидевран.

— С Мустафа ли расна? През всичките тези тридесет години?

— Да.

— На всичко ли те учеха заедно с него?

— Така беше. Често си правехме шеги. Вместо него се явявах аз. Мамехме всички. И тебе също, шехзаде — няколко пъти.

Мустафа не се решаваше да мами само султана.

— И смъртта не можа да измами.

— Това никой не знае. Дори и аз не зная кого убиха всъщност: мене или Мустафа? А кой ли може да го каже на този свят?

— Не ме ядосвай, защото ще ти напомня, че отдавна трябваше да те убия.

— Аз пък искам да те ядосам, за да разбера истинските ти намерения към мене. Само в яда си сме искрени, а не когато сме добри. Убедих се в това още веднъж с юруците.

— Би трябвало да знаеш кому си нужен — внимателно намекна Баязид.

— На еничарите ли? Боя се от тях. Те еднакво леко обичат и убиват. Но за юруците съм чужд. Показаха ми го съвсем явно и откровено.

— А за кого тогава можеш да бъдеш свой?

— Може би само за хората, сред които някога съм се родил. Навярно трябваше да избягам направо там.

— Сега е късно — каза Баязид. — Ако не се бях натъкнал на тебе, всичко можеше да потръгне другояче, но така не мога да те пусна. Ще трябва да те закарам в Стамбул и да уведомя султана.

— А ти не ме пускай — просто ми дай възможност да избягам. Познавам те: от синовете на Хасеки ти си най-добрият.

— Тук добротата няма значение. Ти си държавен престъпник и аз съм длъжен да те закарам в Йедикуле.

— Струва ми се, че караш в Стамбул мъртвия си брат? Как може да се карат мъртвец и престъпник заедно? Не е ли голям грях? Най-добре е все пак да ми дадеш възможност да избягам. Ще бъде по-спокойно за всички — и за мъртвите, и за живите.

— Казах ти: не мога.

— Ще избягам без помощ, сам. Ти само да не забележиш. А ако забележиш, прати да ме гонят в обратна посока, понеже никой няма да повярва, че ще избягам към Стамбул.

— Какво ще правиш, ако стигнеш до родните си места? — попита Баязид.

— Че какво ще правя? Ще се опитам да живея, макар че е много трудно. Досега бях не аз самият, бях все едно не жив човек, а само чужда сянка. Не зная ще мога ли да живея като всички хора. Ако все пак успея, може някога и на теб да потрябвам, шехзаде.

— Ех, едва ли.

Така те продължиха нататък и Димитър беше сред огланите на Баязид, на двама от които шехзадето нареди да го следят, но по време на лов край Исхаклу той изчезна заедно с пазачите си. Преследвайки антилопи, ловците се бяха пръснали на големи разстояния и след това дълго се събираха заедно, така че бягството беше открито едва на другия ден. Дали Димитър бе склонил двамата оглани да избягат с него, дали ги беше премахнал, или бе купил свободата си с парите, които Баязид му бе дал скришом — никой не знаеше. Баязид изпрати потеря, насочвайки я назад, ала след седмица потерята се върна, без да е открила никакви следи. Тогава шехзадето изпрати на султан Сюлейман гончия с писмо, в което описа случая с Лъжемустафа, като премълча за разговорите си с него и за произхода му. Правеше го несъзнателно, както много други неща в живота си, защото изцяло бе наследил характера на майка си на младини, а наивността и безгрижието винаги превъзхождаха у него чувството за отговорност и предпазливост. Защо да се безпокои за този странен човек? Забрави за него веднага след като писа на султана и едва по-късно, когато пристигна в Стамбул, случайно си спомни и разказа за двойника на Мустафа на майка си.