Павло Загребелни
Роксолана (27)

ВРАТАТА

Тя често си мислеше (а може би просто й се привиждаше или присънваше?): какво ли ще бъде ако постави в полето, в пустинята, на простор голяма врата? За помен на душата, както издигат джамии, имарети, медресета, дервишки текета и тюрбета. Някога Настрадин Ходжа уж бил получил от кръвопиеца Тамерлан десет жълтици, за да построи една сграда. Той поставил сред полето само една врата с резе и катинар. Споменът за тази врата, обяснил мъдрият ходжа, ще говори на поколенията за победите на Тамерлан: над високата триумфална врата на завоевателя винаги ще се носи нестихващ плач, а над вратата на бедния Настрадин — вечен смях.

Жената стои като врата, на входа и на изхода на този свят.

Ами когато и жената е хвърлена зад врата? Тогава от едната страна е волята, а от другата е винаги неволята, колкото и високо да си възнесена.

Ако обаче вратата се изнесе в пустинята, то отвсякъде ще я заобикаля волност и само самата врата ще бъде като знак на пленничеството, като божа сълза над несъвършенството на света.

Роксолана виждаше непрекъснато тази врата. Самотна, могъща, непробиваема; може би дървена, от огромни талпи, обкована с мед и огромни пирони; може би мраморна, та дори и бронзова, със сива патина от времето, висока чак до небето — облаците я докосват, птиците уплашено я заобикалят на разстояние, светкавиците жестоко се удрят в нея и тя звъни, стене, ечи самотна като човека в света и над нея се носи тъмен плач, и стон, и ридание.

„И кълнат се в мене тези, които срещу мене се гневят.“