Павло Загребелни
Роксолана (51)

СЕЛИМ

Дните бяха запълнени с празни и дребни церемонии. Молене в джамията „Света София“. Посещение на султана и султанката в джамията „Сюлеймание“, която Коджа Синан вече довършваше. Малки и големи премествания ту в летния дворец на Босфора, ту обратно в Топкапъ. И Хурем беше навсякъде със султана. Той като че ли искаше да покаже колко високо поставя своята Хурем, колко силно ги свързват двамата дългът, любовта и бъдещето. Нищо не се бе случило, нищо не бе станало, всичко бе умряло в тайнствената непристъпност на Топкапъ. Тълпите от търтеи, обкръжаващи султана, трябваше да се убедят в непоклатимостта на трона и постоянствата на чувствата на падишаха, в твърдостта на намеренията му да защищава доброто име на султанката, която бе станала сякаш негова втора същност.

Онези, които очакваха Роксоланината гибел, първи повярваха в новия възход на султанката и се надпреварваха да спечелят нейната милост, като се обръщаха към нея с многобройни дребни молби и тя ги удовлетворяваше, дори само за да се убеди в силата си. И го правеше само чрез султана, изпитвайки търпението му. Към Рустем не се обърна нито веднъж — зетят й беше опротивял навярно завинаги.

Всяко лято Стамбул се задъхваше без вода. В столицата идваше вода от дванадесет села и все беше малко. Край чешмите винаги се трупаха водопродавачи, те откарваха вода на онези, които им плащаха. Султанските суйьолджии разгонваха бедняците. Водата я препродаваха, крадяха или тихомълком я закарваха в овощните и зеленчуковите си градини, правеха шадравани за пиене или я отклоняваха към собствените си хамами, пренебрегвайки закона, според който присъединяването към главния стамбулски водопровод Къркчешме ставаше с личното разрешение на султана. Стам-булските търговци се оплакаха на Роксолана от великия везир Рустем паша, който беше взел почти всичката вода от Безистена и тайно бе я прекарал в градините на своя дворец, издигнат на края на Атмейдан.

Тя отиде при султана и успя да го убеди той да наложи на дамата сто хиляди акчета откуп за откраднатата вода.

Стамбул заговори за справедливостта на Хасеки.

Двама сирийски търговци докараха в Стамбул кестеняви зрънца, от които варяха питие с цвета и горещия дъх на телата на черните роби. Зърната се наричаха кахве. Сирийците откриха в Тахтакьой кахвехане и народът започна така да се тълпи там, че моллите се уплашиха и веднага се завтекоха да се оплакват на шейхюлисляма. Абусууд издаде фетва за забрана на новото питие. Посъветвани от мъдри хора, сирийците отправиха жалба до султанката, прилагайки към жалбата и торбичка с кахве. Роксолана покани при себе си Сюлейман и го почерпи със сирийско кахве.

— Какво е това? — попита султанът. — Не съм пил такова нещо.

— Че кой е пил? — засмя се Роксолана.

— Това питие връща младостта на човека.

— Радвам се, че ваше величество мисли така. За съжаление великият мюфтия е забранил това питие.

— Забранил ли го е? Но защо аз не зная нищо?

— Никой не ви е казал. Шейхюлислямът се позовава в своята фетва на Корана. А в Корана няма нито дума за това питие.

— Как се нарича?

— Кахве.

— А от какво се приготвя?

— От обикновени зърна от дърво, което расте в Арабия. Варят се смлени във вода. Какво непозволено има в това? — Наистина. Ще помисля.

Султанът принуди великия мюфтия да отмени фетвата. Кахве-ханетата заляха цял Стамбул като пожар. Скоро те бяха вече около петдесет в Бейоглу, в Бешикташ и дори в султанския Стамбул на отсамната страна на Златния рог.

От Фердинанд, който бе станал император след доброволното отричане на Карл от престола, пристигна посланик — младият фла-мандец Ож’е Гизлен Бусбег. Той докара богати дарове на султана и султанката, обаче се надяваше да смае тайнствения източен властелин не толкова с подаръците, колкото със своите знания, понеже бе учил в най-добрите университети на Европа и много бе пътешествувал. Събираше старинни неща, увличаше се от историята, от искуството и от всичко рядко и необикновено.

Сюлейман уреди внушителен прием на императорския посланик. Пред вратата Соук чешме върху огромен зелен килим бе поставен Златният трон от Диванхане и на трона седеше падишахът в зла-тисточервен кафтан с широки, спускащи се свободно чак до килима ръкави за целуване, а до султана бе Хасеки — със светлосиня атлазена рокля със златна мрежа, шията, ръцете и главата й бяха обсипани с диаманти и изумруди, а зелените й очи светеха с тайнствена светлина като целия й живот.

Дворцовият площад бе обграден от три страни от велможи с високи чалми със зелени, червени и сини кафтани в зависимост от положението им, а зад тях неподвижно стърчаха конници на бели коне от султанската охрана, готови да отсекат главата на всеки, който престъпи позволената граница.

Облечен в меко кадифе, с къси „буфан“ панталони и някаква странна барета с перо (всичко изглеждаше твърде бедно в сравнение с тежкия султански разкош), посланикът бе доведен пред трона от велможи със златни жезли и щом стъпи на зеления килим, двама огромни дилсизи го хванаха яко под мишниците и почти го донесоха до трона, и без да му дадат да промълви нито дума, наведоха го към султанския ръкав, за да го целуне.

Жилавият фламандец се опита да се възпротиви, но дилсизите натикаха лицето му в твърдата, изпъстрена с чисто злато тъкан и го дръпнаха назад, така че той не успя дори да се учуди.

По-късно Бусбег, прекарал цели седем години в Стамбул, щеше да напише своите „Legationis turcicae epistolae“, в които щеше да се опита да разсее представата на европейците за ужасите, които уж царели в Османската империя. Но за своя първи прием, най-пищния и в същото време най-унизителния за достойнството на посланика на самия император, той нямаше да каже цялата истина, отбелязвайки само: „Водих преговори със Сюлейман.“

Затова пък може би единствен от чужденците бе имал щастието да види в какъв разкош живее султанката Хасеки, а след време бе допуснат и в нейните покои, сега вече не по неин каприз или молба, а по нареждане на самия падишах. Сюлейман искаше цял свят да види в какво разбирателство живее с тази мъдра и необикновена жена, заради която бе разчупил вече не един установен обичай и беше готов да строши всичко, което би станало пречка за неговата любов към Хурем.

Роксолана прие Бусбег в покоите на валиде ханъм, които бяха най-подходящи за това — първо, че бяха веднага след непристъпните врати на харема, и второ — защото смяташе, че на европееца ще му бъде приятно да види рисунките на Джентиле Белини върху стените на приемната зала.

Посланикът вече не бе нагизден със своите фламандски панталони „буфан“, а беше с широко облекло, прилично на османско, но се покланяше не по-османски с робско пълзене по килимите, а леко, грациозно, сякаш танцуваше.

Те размениха думи без особено значение на латински език, а след това Роксолана премина на немски, смайвайки посланика, който не владееше свободно този език.

— Безкрайно съм учуден, ваше величество! — възкликна Бусбег. — Вие знаете толкова езици.

— Какво чудно има в това?

— Вие сте велика султанка на велика империя. А империите никога не признават други езици освен собствените.

— А известно ли ви е такова понятие като велика душа? — попита Роксолана. — Струва ми се, че величието на душата няма нищо общо с размерите на държавата.

— Вие ми дадохте добър урок, ваше величество. Но повярвайте, че аз съм старателен ученик. Всъщност целият ми живот е учение. Дипломат ли? Това е отскоро и не е главното за мен. Привлича ме историята, нейните свидетелства и паметниците на човешкото умение и гений. Може би тъкмо за това се стремях към Стамбул.

Роксолана уморено отпусна ръце върху дивана.

— Всички се стремят тук за това.

— Бях готов веднага да се втурна да събирам стари вещи! — възкликна Бусбег. — Едва ли не още първия ден от пребиваването си намерих рядка гръцка монета! А какви древни ръкописи се продават под руините на акведукта на Валент! Гледах и не вярвах на очите си.

— Е, да. Книгите живеят по-дълго от камъка. За хората вече да не говорим.

— Но книгите — това са хората! Това е памет, която е издържала хилядолетия.

— Вие мислите, че една жена може да се интересува от хилядолетията? — засмя се Роксолана. — На жената е скъпа само младостта. И нищо повече. Но аз не съм жена, а султанка, затова с удоволствие ще се запозная с всичко интересно, което успеете да намерите в Стамбул. Аз също обичам древните ръкописи. Но само мюсюлманските. Други в султанските библиотеки не се съхраняват.

— Ваше величество, във вашите ръце е целият свят. При вашата образованост, вашите знания…

— Какво общо има между моите знания и онези богатства на Стамбул, за които говорите?

— Но, ваше величество, вие отдавна бихте могли да станете собственица на сбирки, каквито светът на познава!

— Не съм мислила за това.

— Но защо? Позволете да отбележа, че… Във вашите ръце е най-голямата власт…

— Властта не винаги се използва така, както може да изглежда за чуждото око.

— За вас казват: всемогъща като султана!

— Напълно е възможно, напълно. Но в определени граници, в определени и точно означени. Това да не ви учудва.

— Мен тук всичко ме смайва, да не кажа нещо повече. По време на приема вие седяхте на трона до султана. Първата жена в историята на тази велика империя и, струва ми се, на целия мюсюлмански свят. Щастлив съм, че бях свидетел на подобно зрелище. А колко ли щастлива би трябвало да се чувствувате вие, ваше величество!

— Вие сте мъж и никога няма да разберете една жена.

— Простете, ваше величество. Зная, че вие сте не само султанка, но и майка. Чух за вашите синове — това изпълва сърцето ми със съчувствие и печал. Позволете да ви кажа, че малко ме учуди отсъствието по време на приема на шехзаде Селим. Нали той е провъзгласен за наследник на трона. И казват, че сега е в Стамбул. В дворовете на европейските владетели принцовете…

— Шехзаде Селим е зает с държавни работи — бързо каза Роксолана. — Както и шехзаде Баязид. Държавата го изисква…

Тя не можеше да намери подходяща дума, учудвайки се на своята безпомощност, и крадешком погледна към посланика — дали е забелязал объркването й? Едва ли. Беше твърде млад и неопитен, освен това все не можеше да повярва, че разговаря със самата султанка.

— Ваше величество, простете за дързостта, но трябва да ви кажа, е че не мога да повярвам да имате големи синове. Толкова сте млада. Това източно тайнство ли е?

— А какво е старостта? Може би тя изобщо не съществува, а има само износване на душата. При едни душите са износени още на младини, а при други остават непокътнати до преклонна възраст. Колкото до моите синове… Най-големият ми син Мехмед би бил сега на вашите години… А Селим е само с една година по-млад.

— Но значи е зрял мъж.

— Да, зрял е.

Би могла да каже и презрял. И не само за трона, а за живота. Защо султанът избра него за престолонаследник? Защото бе по-голям от Баязид ли? Или защото външно поразително приличаше на нея? Макар че с майка си нямаше нищо общо, освен че тя го бе родила. Равнодушен към всичко на света освен към пиянството и разврата, с тъпо, подпухнало лице, този червенобрад мъж не предизвикваше у нея нищо друго освен страх и отвращение. От всички познати злини за нея само омразата бе по-страшна от равнодушието, но Селим като че ли никога не би могъл да различи тези чувства, а най-много да повика своя верен Мехмед Соколлу и да каже: „Я виж там тая работа.“ Ако неговият дядо султан Селим Страшния сам бе отрязвал скъпоценни камъни от чалмите на убитите врагове, а султан Сюлейман поне бе гледал как правят това за него еничарите, Селим най-много би си направил труда да изпрати някого и да каже: „Я иди донеси онова нещо.“ А сам не би си мръднал и пръста. Разправяха как Селим започнал да пие. Роксолана бе готова сама да повярва в тази басня, защото наистина откъде го бе сполетяло това? Говореше се, че още като юноша той се разхождал из столицата със свитата си и на една улица срещнал млад осман-лия, който започнал да се държи много дръзко пред него.

— Ти знаеш ли, че аз съм султански син? — викнал Селим.

— А ти знаеш ли, че аз съм Бери^[1] Мустафа? — не се уплашил онзи. — Ако искаш да продадеш Стамбул, ще го купя. Тогава ти ще станеш Мустафа, а аз шехзаде.

— Че с какво, нещастнико, ще купиш Стамбул?

— С какво ли? А теб какво те интересува? А ако много дрънкаш, и тебе ще те купя. Че кой си ти бе, ако не син на робиня? Значи и ти си роб, а робът не е човек — просто вещ, която трябва да се продава на тържището.

Затворили пияния в зандана, а на сутринта го изправили пред Селим. И той започнал да тропа с крака на Бери Мустафа.

— Как посмя, ти, сине на дявола и свинята!

— О сине на всемогъщия владетел — паднал на колене Бери Мустафа, — ако ти бе изпаднал в състоянието, в което аз бях вчера, би дал за това господството над целия свят.

Селим опитал и оставил при себе си Бери Мустафа, за да пият заедно. Сменил му бе името, а по-късно се бе оградил с още по-лоши юхранимайковци и прахосваше времето си в гуляи, пиене и ловуване, губеше се в харема и не се грижеше за нищо освен за удоволствия. Когато идваше на султанските тържества, Селим или приказваше глупости, или дърдореше нещо на ловджийски жаргон. Ядеше като невидял. По време на лов бягаше пред кучетата. Провъзгласен за наследник на трона, той уреди научен спор с улемите и на него замеряше с ботуш в лицето онзи, който се опитваше да изрази несъгласие. Най-много от всичко обичаше надбягване с магарета и на победителите връчваше златен прът. Не го беше грижа за нищо, за нищо не мислеше и за всичко разчиташе на Мехмед Соколлу, който наред с вродената си схватливост непрекъснато се учеше упорито и старателно, където и да беше, и с годините израсна царедворец, воин и държавен мъж, способен да удовлетвори и най-взискателния владетел, а не само този равнодушен, затъпял от властта и богатството наследник на трона.

Може би всичко би се променило, стига да можеше да се отстрани този зловещ Соколлу, но той като че ли притежаваше животински нюх за опасността и винаги се измъкваше от поставените капани. Спаси се дори и по време на Роксоланиното съзаклятие. Тогава Ахмед паша изпрати свои хора да доведат при него Соколлу и по пътя да го убият уж за неподчинение, понеже не можеше да се очаква, че той ще иде при садразама като овчица. Но Соколлу не бе намерен в столицата — беше отишъл заедно с шехзаде Селим неизвестно къде на лов. На лов, когато султанът лежеше почти мъртъв! На това бе способен само Селим, а Соколлу не бе направил дори и опит да разубеди шехзадето. Но както и да е, станалото — станало. Соколлу бе оцелял, а султанът, когато узна за Селимовата постъпка, мълчаливо похвали сина си, че е избягал тъкмо навреме от съзаклятниците, за да не се забърква в това богопротивно дело и оттогава още по-настойчиво показваше благосклонността си към него, без да забелязва разпуснатостта и падението на своя наследник.

На Роксолана й се струваше, че от синовете й единствено душата на Баязид не се поддаваше на разложение нито от властта, нито от страстите, нито от насладите или алчността. Защо султанът не забелязваше и не можеше да разбере това?

Дори и сега, когато над империята бе надвиснала опасността от бунтовника, провъзгласил се за султанския син Мустафа, и когато именно Баязид се хвърли да спасява трона, а Селим продължаваше да пиянствува в летния дворец на Босфора, Сюлейман не промени отношението си към синовете.

Веднъж старата хазнатарка каза на султанката, че за харема била купена от адмирал Пияли паша една млада робиня.

— Нали ви заповядах да не купувате хора! — строго я погледна Роксолана.

— Помолихме Пияли паша да подари момичето, но каптанпаша-та се заинати. Бил я докарал само за харема на негово величество, но непременно за злато, понеже онова, което е купено, винаги се цени повече, а момичето си струва, тъй като е надарено с неземна красота.

— И ти смееш да ми говориш такива неща?

Роксолана никога не се бе перчила с красотата си и никого не бе принуждавала да се възхищава от женските й прелести, понеже те си бяха само нейни, но в тези дворци съществуваше неписано правило: пред султанката никога да не се хвалят други жени. Защо сега трябваше да го нарушават тъкмо пред нея?

— Ти хвалиш красотата на някакво момиченце? — повтори Хурем.

— Ваше величество — склони в поклон глава старата туркиня, — това създание принадлежи към чудесата, които може да твори само аллах.

— Мюсюлманка ли е?

— Да, тя прие истинската вяра. В харема бе й дадено името Нурбана.

— Значи тази владетелка на света не е родена в царството на аллаха?

— Аллах е всемогъщ и вездесъщ.

— Затова ли толкова бързо я нарекохте владетелка на света?

— Ваше величество, главният евнух иска да я покаже на падишаха.

— Добре. Ще я покажеш на мене.

Когато й доведоха Нурбана, Роксолана неволно вдигна ръка към очите си. Момичето заслепяваше с неземната си красота, с невижданата нежност на лицето, с огромните си сини очи, излъчващи особено сияние като някаква тайнствена зодиакална светлина.

Още по-силно бе поразена Роксолана, когато узна живота на тази шестнадесетгодишна девойка. Тя бе маранка^[2] и принадлежеше към народ, гонен от Испания векове наред. Остатъците от мараните бе изгонил Филип, а онези, които не бяха поискали да напуснат домовете си, бяха попаднали в жестоките ръце на инквизицията. Родителите на Нурбана заедно с няколко също такива семейства на изгнаници отседнали в Сицилия, но местните фанатици ги изгонили и оттам. Нещастниците се отправили с една стара платноходка на изток, надявайки се да се спасят — о безумие! — във владенията на султан Сюлейман. Но в морето ги заловили венецианците и ги продали в Малта. Оттам стопаните им ги повели към Франция, но по пътя ужасна буря разбила кораба и всички марани намерили смъртта си на морското дъно. Нурбана единствена се спасила по чудо, вкопчвайки се в парче от кораба. Загубила съзнание, тя била заловена от турски корсари, и те, поразени от красотата й, я докарали в Стамбул. Роксолана държа девойката в харема две години. Учеше я на езика, да пее и танцува, показваше й обноски. Готвеше я за Баязид. Няколко месеца след като той докара в Стамбул тялото на Джихангир, тя му показа Нурбана. Но Баязид само се засмя на възторга на майка си.

— Не е за мене!

— Но защо?

— Прекалено е красива. Сякаш не е истинска. Като че е нарисувана от гяурин. На такава й трябват роби, а аз обичам свободата.

Роксолана се опитваше да го убеди, а сама тържествуваше вътрешно: и тук той се показа истински неин син, не се прекланяше пред красивата външност, а веднага проникваше в същността. Защото какво друго можеше да се види в това ослепително момиче освен възможността да бъдеш поробен от неговата красота.

Но сега, смяташе султанката, бе настъпил точно подходящият момент да даде най-сетне Нурбана на един от синовете си и не на Баязид, а на Селим — нека впери поглед в тази невиждана хубост и да забрави всичко. Може би тогава най-сетне султанът ще проумее кому трябва да предаде трона в наследство.

Тя изпрати Нурбана с евнуси и старата хазнатарка в летния дворец на Босфора, където Селим упорито седеше, без да отива в своята Маниса. Предаде и писмо, в което пишеше: „По-красива девойка още не е виждана в Топкапъ. Сине, приеми я в харема си. Няма да съжаляваш.“

Нурбана бе доведена точно когато пияният Селим се наслаждаваше на песните и танците на своите одалиски. Петнадесетина съвсем голи момичета се извиваха под звуците иа дайретата и тара-буките около шехзадето, който вяло люлееше глава и тактуваше с пръст нагоре-надолу, нагоре-надолу, поклащайки се като парцален идол. Той не се залови да чете писмото на султанката, а го хвърли настрана, както правеше дори с ферманите на самия султан. В харема беше без своя съветник и наставник Мехмед Соколлу, затова правеше каквото си искаше. Ала на хазнатарката бе наредено да предаде Нурбана в ръцете на самия шехзаде, затова въпреки съпротивата на девойката, несвикнала с такива зрелища, старата жена все пак се промъкна с нея през редицата голи танцувачки и я доведе при Селим. Той запримигва със зачервените си очи при вида на странното момиче, увито с коприни, когато тук всички бяха голи.

— Коя си ти, красавице? — попита той неуверено. Хазнатарката отговори вместо Нурбана.

— Това е една робиня, която ви праща майката-султанка, мой шехзаде.

— Щом те праща султанката, вземам те — каза Селим и посочи на момичето да седне до него. — Можеш ли да танцуваш?

Момичето уплашено се огледа.

— Нали в Корана пише, че правоверните не бива де се разгол-ват един пред друг? — прошепна тя.

— То е за правоверните, а ти си робиня! — пиянски се разсмя Селим и дръпна от нея коприненото покривало. — Смъквай тия парцали! Веднага!

Тя скочи, сякаш за да изпълни повелята му, и в същия миг, закривайки се от срам и възмущение, избяга от залата.

Ядосаният Селим започна да хвърля по голите танцувачки чаши с вино и шербет, крещейки:

— Вън оттука, долни гювендии! Махайте се всички! До една! Сутринта, когато изтрезня и прочете писмото на майка си, Селим заповяда да доведат при него Нурбана.

Тя влезе, поклони се и го озари с огромните си очи, в които бе стаен ням укор, та чак Селим се почувствува някак си неловко, макар подобно чувство да му бе непознато. Учудвайки се сам на себе си, любезно помоли момичето: — Ела по-близо, Нурбана!

Докато тя се приближаваше, струваше му се, че земята под него се разтваря и той потъва в някакви облаци от блаженство.

— Седни! — почти й подвикна той, а след това притвори очи и простена: — Наистина ли си жива, или си някакъв мираж?

— Сигурно съм жива — тихо отговори момичето.

— Тогава не бива да бъдеш показвана на никого от смъртните, понеже си най-голямата скъпоценност на този свят.

— Мой владетелю, не съм съгласна с вас — възрази Нурбана.

— Не си ли съгласна? Добре. Щом е така, тогава най-скъпото нещо на света е моята любов към тебе! — пламенно извика Селим и протегна към нея ръка.

Иурбана едва забележимо отстъпи, отклонявайки се от докосването му, и тихо промълви:

— Наистина твоята любов, мой владетелю, ще бъде за мене най-скъпоценното нещо, ако бъде трайна и ако очите ти не търсят отмора у други красавици.

— Не се треволси — засмя се Селим. — Няма да има красавица ни на този, ни на другия свят, която да ме раздели с тебе!

Знаеше ли Роксолана, че е изпратила на Селим момиче, което някога ще стане също такава всемогъща султанка като нея самата? Ако знаеше, навярно никога не би го направила. Надяваше се Селим съвсем да си загуби ума край Нурбана, а в него сякаш се вля нечувана сила, която го завладя така, че нямаше да го пусне чак до смъртта му. Селим повика верния си Соколлу, нахока го защо се бави още в Стамбул, а после се завтече при султана с молба да го пусне в Маниса, на което Сюлейман отговори кратко: — Ние смятахме, че отдавна си там.

А пък на Баязид се падна проклетата Амасия, градът на изгнание и смърт. Баязид изпрати на султана главата на Лъжемустафа в кожен мех, но към него полетя ферман не с покана да дойде в столицата, не с помилване, а със строга заповед: да върви направо в Амасия, без да минава през Стамбул.

И всичко това след смъртната опасност, на която се бе изложил заради спокойствието на империята.

На баща си изпрати главата на смъртния враг, а на майка си описа в писма всички мрачни дни и часове на своя път. Как препускал на кон с верните си хора. Как изтекло времето в долините на реките и по планинските върхове. Как сплашвали наоколо всички срещани по пътя, а след това видели, че вече никой не се бои, понеже целият планински край отсам Серес бил пълен с бунтовници. При Мустафа се стекли като че ли всички най-бедни хора от цялата империя. Мръсни, немити, отчаяни, със скъсани кожуси, с рошави бради, без оръжие, само с колове и камъни, отивали при него като при спасителя Махди, очакван в хилядната година по Хиджра. Многобройността им давала сила и те смятали, че ще уплашат султана само с вида си.

Имали си и своя страшна молитва: „Отче иаш, ти, който си в Стамбул; да не се свети твоето име; да не бъде твоята воля, както на небето, така и на земята; тронът ти се клати и пада. Дай ни хляба насъщен, от тебе отнет; не се поддавай на изкушение на прелестите на Хасеки и от твоите проклети главорези ни избави. Амин!“ Паметта на хората е била винаги по-дълбока от книгите. Понеже книгите не винаги ги четат, а паметта е неразделна от човека. Както седели край огньовете, въстаниците си спомняли шейх Бедредин, който преди сто години по същите тези места бе вдигнал бедния народ срещу султан Мехмед Челеби, обещавайки да изземе от велможите храна, облекло, добитък, имущество и дори земя и да ги раздели между онези, които нямали нищо. Шейхът имал слово, но нямал никакво оръжие. Султанските воини го заловили и го довели при мевляна Хайдар. Той, намеквайки за хадиса на пророка, попитал: „Какво заслужава човек, стремящ се да разцепи мюсюлманската община, сплотена около един достоен човек?“ Бедредин отговорил твърдо: „Мечът пречиства всички грехове!“ Султан Мехмед помилвал Бедредин: не му отрязали главата, понеже няма по-лошо наказание за мюсюлманина от това да нарушат цялостта на тялото му, дарено от аллаха. Обесили шейха на едно дърво в Серес. Мюридите тайно го свалили от дървото и го погребали, а след време издигнали тюрбе. И его сега простите хора си спомняли за Бедредин и името му било на устата на всички.

Баязид с хората си бил принуден да се промъква с просто облекло. Скрил златната си ризница под мръсен тъмен халат, не разчесвал брадата си, не се мил, опушил се целият покрай огнищата, забравил всичко, оставено назад, стремейки се все повече да печели разположението на въстаниците и да се добере до самозванеца. А самозванецът бил неуловим. Пазели го, криели го някъде, не пускали при него чужд човек. Баязид трябвало да стане свой за тези хора, добрата слава за които била по-скъпа от златния пояс. Свързвайки се тайно с румелийския бейлербей, той се договорил бейлербеят да изпрати срещу въстаниците незначителна сила, а Баязид да вдигне срещу нея безоръжните хора и да разбие султанската войска. Така станал свой за тези хора. Те го заразпитвали: „Кой си ти?“ И макар че Баязид нямал много време, все пак не бързал, избягвал прекия отговор и все се шегувал.

Самозванецът чул за Баязид и изпратил да попитат кой е. Как можел той да се назове? Да каже, че е шехзаде, султански син? Би бил незабавно убит от въстаниците, които признавали само един султански син — този, който се наричал Мустафа.

Казал им: „Другар на вашия Мустафа от кошарата.“ Тези хора, които цял живот пасли овце, харесали неговите думи. Предали ги на Мустафа, а той си припомнил овчата кошара и разбрал кой е дошъл при него. Повикал Баязид при себе си и му уредил богато посрещане, за което бил изпечен цял елен, ударен в планините. Донесли елена на изплетена от бяла лоза носилка, а от гърба му стърчал остър ловджийски нож. Самозванецът посочил ножа на Баязид и приветливо изрекъл:

— Нека уважаемият гост пръв започне угощението.

До Баязид нямало ни един от верните му хора. Бил сам сред най-верните привърженици на Лълсемустафа. Но какво е верността? Няма ли и тя граници? Тя свършва на брега на реките, в които тече кръв и няма ни един мост. Освен това и самият Мустафа не разчитал дори и на най-верните си хора. Бил облечен от главата до краката в стоманена ризница, на главата имал стоманен шлем, стоманени пластинки закривали ушите, шията, коленете и лактите му, а на раменете имал дебела медена броня — никъде не се виждала дори и малка ивица кожа, ни един процеп, през който да се провре меч. Кому вярвал този човек?

— Да не би така и да спиш? — попитал Баязид.

— Че защо? — спокойно отговорил самозванецът. — Предпазливост, докато не седна на трона в Стамбул.

— Нали искаше да разделиш с мен царството?

— Исках.

— А какво ще стане със Стамбул?

— Стамбул ще остане столица на Румелия. За тебе е всичко от другата страна на Босфора.

Баязид се засмял.

— На мен Стамбул защо ми е. Обичам Бурса. Йешил Бурса — Зелена Бурса! Какво по-хубаво на света от нея?

Баязид заоглеждал елена. Избрал най-сочното парче. Някъде там, където изпъкват шийните мускули. Хванал изтритата дръжка на ловджийския нож, опитал острието. Остро като моста, по който душите на правоверните трябвало да попаднат в рая. Погледнал под око самозванеца и на светлината на огъня блеснала тясна ивица кожа под брадата между ризницата и защитната мрежа на шлема.

— А ти чувал ли си — прицелвайки се в хълбока на елена, бавно процедил Баязид, — чувал ли си как някога Пир Султан Аб-дал вдигнал въстание на селяните срещу падишаха Сюлейман, обединявайки се с къзълбашите, и как бил обесен за това в Сивас? Или как много отдавна самозванецът Лъжесиявуш, син на селджуш-кия султан Кейкавус, вдигнал бунт в Мунке?

— Какво общо има Лъжесиявуш? — недоволен попитал самозванецът.

— Хванали го, одрали му жив кожата, натъпкали я със слама и я разнасяли по градовете да вдъхват страх. Така става с всички самозванци.

Като казал това, забил ножа в гърлото на Лъжемустафа и той захъркал, задавил се от кърв и се свлякъл направо в огъня.

— Аз съм султанският син Баязид! — извикал шехзадето. — А този е един жалък самозванец, който ви мами!

Хвърлил халата и им показал златната ризница. Но златото не заслепило тези хора — поразила ги смъртта на този, след когото вървели, на когото вярвали. Сега той бил мъртъв и те останали безпомощни като деца.

Мълчаливо се разотишли по планините си, а Баязид, като изпратил главата на самозванеца, заминал за Едирне да чака помилване от Стамбул. Вместо помилване му бе отредена Амасия.

За да утеши поне малко любимия си син, Роксолана писа на Баязид, че Амасия се слави с ябълките си. Би могла да добави: и със смърт.

Когато си спомняше названието на този далечен град, изтръпваше. Защо Баязид не остана в Рогатин, когато го изпрати там още малък? И защо не го изпрати с Хасан повторно в своята земя? Може би щеше да се запилее там като Хасан, за когото няма никакви вести вече три години.