Павло Загребелни
Роксолана (14)

КЛАДЕНЕЦЪТ

Дали той да не седне тук над водата и да гледа неспирното й движение, играта на сенките под прозрачната вълна и пламтежа на есенното стамбулско слънце върху блестящата повърхност на морето? Нали и той искаше да стане така чист и неразмътен, като тази вода, но държавата отвсякъде го заливаше с тежка мътилка и душата му — усещаше го все по-остро — беше безсилна да се съпротивлява, ставаше също такава мътна като онази голяма славянска река, която смесваше пречистите си води под високия белградски бряг с глинената мътилка на своя дързък приток. Калта винаги удря в душата, право в сърцето и е невъзможно да се спасиш от нея. Като получаваш едно, губиш друго, може би дори и по-скъпо. Колкото повече намериш, толкова повече ще загубиш. Не се ли издигаш високо над облаците, за да усетиш още по-мъчително ужаса на падението? Година вече откак притежаваше най-високата власт в своята земя, а властта си оставаше за него така непостижима и загадъчна, както беше загадъчен за страничните очи той, султанът. Властта уморяваше и потискаше. От нея не можеше да се скрие, да си отдъхне. Надвисваше над него като камък. Да седи и да чака, докато го смаже, не му прилягаше, затова беше принуден да прави нещо, да действува: тръгна към Белград и веднага спечели успех, какъвто не беше имал нито един от Османовци. Удовлетвори ли го това? И зарадва ли се неговото мрачно сърце? Не би могъл да отговори дори и на самия аллах. Колебанието и тревогата изливаше в стихове, които не можеше да прочете никому. Единственият човек, с когото споделяше всичко — Ибрахим — дори и той не можеше да проумее огромното безпокойство, изпълващо султановата душа. А какво са стиховете без читател? Преписани от най-добрия ка-лиграф, ще останат завинаги в султанското книгохранилище така, както и диванът на покойния султан Селим — дори бедствуващите поети, които бродят по пазарите с мастилница в пояса и са готови за едно мизерно акче^[1] да препишат на първия срещнат най-новото си стихотворение, дори те, откровено казано, са по-щастливи от най-величествените султани, обречени на загадъчно мълчание, от което няма спасение. Как завиждаше Сюлейман на разгромения от неговия баща персийски шах Исмаил, чиито стихове бяха разнасяни от хиляди уста като песни на къзълбашите. А шахът ги беше редил под името на поета Хатаи, навярно също в часове на самота и умора от всемогъщата власт, без надежда за възможност от общуване с хората, и — кой знае — ако султан Селим не беше разбил войската му, може би тези стихове също биха лежали неподвижно като шахски диван, но нещастието им беше дало криле и те се бяха пръснали — сега не можеш да ги събереш, да ги спреш, забраниш и унищожиш! Понякога и в безсилието има сила. А пък той притежава несъкрушима сила, доказа го току-що на целия свят на бреговете на Дунава, но тази сила не е в състояние да превъзмогне неясната и за него самия тревога в душата му. Втурна се към чужда земя, към чужди простори, подчинявайки се на гласа на прадедите и на тези простори и дълго му се струваше, че именно в това е спасението, но след време, когато се вглеждаше в могъщото течение на славянските реки, чу друг глас, женски или детски. Този глас го зовеше оттам, зовеше го от небето или на небето. Чувал ли го беше някога, или не го беше чувал, глас като печал и пареща болка в сърцето, всичко би дал за него, да се приближи до него на една протегната ръка, на един поглед, на една въздишка, но къде да го намери? Просторите бяха безмълвни. Мълчаха разрушените и изгорени градове, мълчеше опустошената земя, мълчаха убитите хора — пронизани, посечени, удушени, закопаните живи в земята. „Наистина човекът е създаден колеблив — когато го докосне зло, е печален, а когато дойде добро, е недостъпен…“

От Белград едва ли не бягаше. Сякаш не искаше да има нищо общо с онези, които се връщаха невредими от бреговете на Дунав — с убийците, грабителите и победителите. В Стамбул пристигна тайно, спотаи се в непристъпните дълбини на сарая, не пускаше никого при себе си, не искаше да вижда дори Ибрахим, отказа да се срещне със самата валиде ханъм, само черният главен евнух нощем водеше при него ту Гюлфем, ту други одалиски, докарани още от харема в Маниса, и сега те бяха единствените, които можеха да се хвалят и гордеят с милостта и вниманието на самия падишах. После приготвиха султанската ладия, застлаха я с килими, качиха на нея арфистки и одалиски и Сюлейман дълго се разхожда по Босфора, а Мраморно море ехтеше от музика, песни и смях. Султанските деца умираха едно след друго, отчаяната Махидевран си скубеше косите, блъскаше си от мъка главата в земята, а Сюлейман, сякаш без да забелязва нищо, се отдаде на тежък и непрогледен разврат, като че ли завинаги беше забравил величието, на което служеше през първата година на властвува-нето си с достойно за удивление старание.

Никой не знаеше за тайнствения женски глас, който преследваше султана, никой не чуваше този глас, чуваше го само Сюлейман и всички опити да го заглуши се оказаха напразни и гласът зовеше султана отново и отново — накъде и откъде?

Сюлейман повика своя любимец. Затвориха се в покоите на Мехмед Завоевателя и по цели нощи пиеха сладки кандийски вина. Ибрахим умоляваше султана да стори за стамбулците селямлък — да мине тържествено по града, както подобаваше на победителя на неверниците, но султанът не искаше да се яви дори на седмичните ритуални приеми в двореца, където дворът трябваше да вижда своя султан, а султанът — през прозрачната завеса, отделяща неговия трон от присъствуващите — своите придворни. Той не искаше нищо — само да открие този глас, който го зовеше непрестанно и упорито, но за който не можеше да каже никому, дори на Ибрахим, тъй като нахалният грък само би се присмял на султана, а на султаните не може да се присмиват.

Сюлейман искаше да бъде добър и щедър. Одалиските, които му водеше главният евнух, обсипваше с дарове както никой и никога. Заповяда в Стамбул да съградят още няколко имарета — приюти за бедните. Непрекъснато питаше Ибрахим:

— Кажи какво искаш? Какво бих могъл да направя за тебе?

— Всичко имам — казваше Ибрахим. — Ваше величество ми даде най-голямото щастие — да бъда до него, да се наслаждавам на близостта, за която не смее да мисли нито един смъртен. Какво още мога да желая?

— И все пак? — настояваше, пийнал, султанът. — Все пак! — Нямаш ли някакви желания? Или някаква нужда?

Ибрахим отрицателно клатеше глава. Правеше го нарочно забавено, сякаш се наслаждаваше на своята безкористност. Нека султанът да знае, колко е верен неговият Ибрахим и колко е чиста неговата привързаност и любов! А в същото време, напрягайки се целият, трескаво мислеше кога именно ще му падне сгоден момент, та мимоходом, небрежно, като за нещо дребно, да подхвърли пред султана няколко думи за Кисайя — дъщерята на дефтердаря Скендер челеби, за която отново му напомняше упорито Луиджи Грити, веднага след като се върна от похода за Белград и те се срещнаха в Ибрахимовата къща на Атмейдан, преустроена неузнаваемо благодарение на старанията на същия този Луиджи Грити. Хлябът, месото, плодовете и коприната, които пристигаха по море и суша, минаваха през ръцете на Грити и Скендер челеби, а всичко това беше толкова много, че беше нужен поне още един съдружник, трети, и този трети искаха да бъде Ибрахим с надежда той да се застъпи пред самия султан, в случай че възникне такава необходимост. Този съюз обещаваше на Ибрахим онова, което не можеше да му даде и султанът: богатство. На Ибрахим вече бяха показали Кисайя. Беше нежна и чиста. Ибрахим пресуши чашата с вино и поиска от султана разрешение да разкаже притча.

— Ама нали се присмиваш иа поетите — спомни си Сюлейман.

— Без тях светът би загубил най-хубавите си багри — натърти Ибрахим.

— Не казах ли и аз същото?

— Аз само повтарям думите на ваше величество.

— Е, добре. Та каква е притчата?

Сокол с червена каишка

тръгнал през деня на лой за птици.

Видял яребица. Перата й пъстри, а очите — нащрек.

Рекла яребицата на сокола:

— Не ме лови през деня — не съм дневен дивеч,

а ме лови на тъмно през нощта.

Султанът хвърли изпод вежди бърз поглед. Опиянението му в миг изчезна. Нямаше го Сюлейман, нямаше го и поета Мухиби, изгубил вяра в световните работи — пред Ибрахим седеше твърдият повелител, могъщ, всевластен и жесток.

— И къде видя соколът яребицата? — попита султанът.

— Притчата може да бъде просто без значение.

— Но не и пред султана и не за султана. Нали те питах какво искаш, каква помощ. Сега кажи.

Ибрахим се мъчеше с всичка сила да изглежда смутен.

— Не бих искал да злоупотребявам…

— Говори.

— Скендер челеби има дъщеря.

— Дефтердарят ли?

— Да.

— Лично ще дойда на вашата сватба.

— Но, ваше величество…

— Дефтердарят може да откаже на султана ли?

— Не това. Кисайя е от прост род. Дефтердарят е човек от долен, нисък произход. А на ваше величество подобава да бъде на сватба само когато девойката е от царския род…

— Не желаещ присъствието на султана?

— Но нали високите изисквания…

— Или нямаш още намерение тази дъщеря на дефтердаря да я правиш баш кадъна?

— Времето ще покаже, ваше величество, само времето владее всичко…

— Добре. Ще имаш моя подарък. Още днес ще предадат повелята ми на Скендер челеби.

Ибрахим се поклони мълчаливо. Искаше да целуне ръкава на Сюлейман, но султанът го отблъсна. Дори подвикна разгневен на своя любимец. И не заради робския му жест, в който всъщност нямаше нищо необичайно, а затова, че над султана отново зазвуча онзи загадъчен женски глас и така явно, като че беше тук, сред тях, само да протегнеш ръка — и ще го докоснеш. Да докоснеш гласа — възможно ли е такова нещо?

— Върви — каза внезапно на Ибрахим, — върви и кажи сам на Скендер челеби за моята воля. А мен ме остави. Искам да съм сам. Не искам да виждам никого.

Не казваше истината. Би искал да види този глас, или по-скоро онази, на която принадлежеше. А принадлежеше ли на някоя? Или живееше в пространството, както живеят там гласовете на земята и небето, на ветровете и дъждовете, на дните и нощите?

Разплаканата Махидевран молеше да влезе при султана — не искаше да я види. Отново се спусна в градините на харема, но не стигна до морето, а заседна в белия кьошк, после поиска да послуша пеенето на одалиските и да погледа танци, но не в помещението, а на тревата, под дърветата, близо до течащата вода, на простора с морските ветрове.

На тревата разстлаха стамбулски килими. Малките крачета стъпиха на килимите, гъвкавите фигури се завъртяха в танц. Султанът, скрит зад гъстите решетки на кьошка, самотно наблюдаваше този празник на красотата, предназначен единствено за него, но и това не можеше да го разведри, да излекува раната му, да го изцери от неочакваните болести, изпратени от някаква зла сила, отекващи с ехото на един загадъчно неясен глас. Танците му омръзнаха и той махна с ръка на главния евнух, като поиска песни. Но и песните не му донесоха разтуха и Сюлейман искаше гневно да прекъсне вече забавата, когато изведнъж дочу нещо сякаш познато, и към гласа, който го мъчеше вече колко време, се присъедини един глас, сякаш приличен на него, ето те се сляха — не можеш вече да ги различиш къде кой е — и подеха турска песен, но не от онези, които трябваше да радват султанското ухо, а дръзка, почти груба, с непозволен намек:

На клона има две черешки — едната червена, другата бяла. Насладих се на тъмноликата, а все не мога да прегърна белоликата.

Пееше онова славянско девойче, което някога порази с пеенето си султана така, че той му пусна на рамото муселинената кърпа и за което беше забравил веднага, след като го беше подържал в обятията си. Но нали пееше със същия глас, който мъчеше Сюлейман денем и нощем навсякъде. Някаква магия. Призрак. Той наруши обичая и като повика главния евнух, каза мрачно:

— Онази да млъкне!

Главният евнух се втурна да изпълни повелята. Но когато се върна, го чакаше друга повеля, още по-мрачна и гневна:

— Защо замлъкна тя? Да пее!

Сега вече не различаваше думите, думите нямаха значение — слушаше само гласа, познаваше го, учудваше се, не вярваше и в същото време усещаше радостта от избавлението. Излезе от кьошка, яви се пред очите на одалиските, взе от главния евнух прозрачната кърпа и се повтори онова, което се случи през пролетта — кърпата легна върху слабичкото рамо на златокосата Хурем и от веселото малко личице, вдигнато към султана, сякаш просветна и неговото мрачно лице.

И султанът отново наруши обичая, като каза пред всички: „Ще ми върнеш кърпата днес.“ И го каза не на главния евнух, а на Хурем, така че Гюлфем чак изсъска от завист, а Кината зацъка с език като цикада.

Сюлейман махна милостиво с ръка. Пускаше ли ги всички, или ги пъдеше от себе си? Засега пускаше и Хурем, която трябваше да бъде приготвена за нощта — да приготвят робинята за робската нощ. Майчице мила, върни ме в детството! Повелителят се беше изправил над нея, целият в сърма, истукан, същинско дърво, сякаш вцепенен. Когато му водеха в спалнята Гюлфем, когато се разхождаше в ладията с одалиските, тогава не я викаше, не си спомняше за нея. А тя? Чакаше ли неговия зов, както кучето чака да му подсвирнат, или проклинаше своето очакване? Нали беше станала като всички. Да се измъкне от робството чрез още по-голямо, още по-безнадеждно робство ли? Като всички? Не е истина! Трябва да надмине всички и да победи! Нима не беше победила вече, явявайки се само два пъти пред султановите очи и спечелвайки и двата пъти неговата проклета кърпа?

Хурем дръпна кърпата от рамото си, тръсна я и побягна между портокаловите дървета, сред ароматите и прохладата. Зеленият вятър я гонеше из гъсталаците, прегръщаше я в зелените си обятия, хвърляше зелените сенки върху нейната нежна фигура (в бяло, цялата в бяло!), и косите й ставаха като зеленикаво злато, а очите й светеха със зеленината на равнините. Някога обичаше да се втурне към полето, когато класяха житата. Пшеницата се полюшва на вълни, чучулиги пеят, покрай тебе като синьо-бели стрели кръжат лястовици, всяка тревичка, всяко цветче, всяко класче ти нашепва някаква голяма тайна, така близка на човека и всичко живо, на дърветата, слънцето, звездите и цялата вселена.

Сега душата й виеше само от спомена за онова, което беше останало и никога няма да се върне. „И ето аз съм с вас през всичките дни и до края на живота.“ Животът беше свършил, тя е изоставена и от бога, и от всички, нито човек, нито куче. Как ненавиждаше сега султана! Подъл сластолюбец, адска пиявица, двукрак дявол, обрязан сатана! Би искала да бъде всичко друго, само не и жена. И в същото време знаеше, че ще може да победи само като жена, с единственото оръжие, което имаше — чистото, недокоснато, единствено, неповторимо тяло.

Когато през нощта главният евнух я водеше към далечната султанска спалня, тя не зъзнеше, както през пролетта, не трепереше от страх, стискаше зъби и си произнасяше наум молитви — не мюсюлмански, не, а своите, бащините още — „Отче наш“, „Богородице, дево…“, „Достойно ест“. Боже единствен и милостив, ти, който си навсякъде! Помогни ми, запази ме, помилвай ме и изцели ме! На праведниците е обещано да засияят в царството божие като слънце. А не е ли тя праведница? Нима е успяла да съгреши през своите шестнадесет години? Защо трябва да отива при този човек с такава тъмна душа, като че е излязъл от преизподнята? Защо, защо?

Султанът я очакваше нетърпеливо, някак си като че ли смутен и пак, както и тогава, седеше върху ложето, само че сега беше с чалма, безпомощно мълчеше, гледаше Хурем, която беше застинала до вратата гола, само с прозрачната кърпа на рамо и също мълчеше, като гледаше Сюлейман и уплашено, и предизвикателно.

— Но защо мълчиш? — попита той най-сетне. Тя мълчеше.

— Ела при мен.

Отвътре в нея всичко закрещя: „А ако не искам? Ако не поискам?“ Но не издаде този вик, само постоя малко от инат, а сетне все пак тръгна, бавно, като се олюляваше и спъваше по килима, сякаш беше пияна или лунатичка. Да би знаела само как нейният глас беше мъчил Сюлейман през всичките тези месеци, беше терзал душата му, без да му дава покой нито денем, нито нощем! Както е речено в светото писание: „Ще погледнат онзи, когото са пронизали.“ Но Хурем не знаеше за своята власт над султана, власт необяснима и безпричинна, и затова засега само мечтаеше за такава власт, прокрадваше се към нея предпазливо като към птичка, която се боеше да не изплаши. Както не може керванът да напредва по-бързо, отколкото върви (понеже онези, които са на камилите, ще изпреварят душите си и ще ги разпилеят в безкрая на пътищата), така и тя се придвижваше само със скорост, която зависеше не от нея, а от него, от човека, когото ненавиждаше повече от всичко на света и от когото в същото време единствено можеше да търси за себе си избавление и спасение.

— Е, какво има? Ела по-бързо! — сякаш отгатна плахата й нерешителност Сюлейман. — Нали не те е страх от мене?

— Страх ме е — като облизваше пресъхналите си устни, шеп-нешком отговори Хурем.

Сюлейман се опита да се усмихне.

— Нима съм страшен? За тебе никога няма да бъда страшен. Разбираш ли ме? Искаш ли да пийнеш нещо? Тук има вино. Разбираш ли всичко?

Смесваше турските думи със славянски, беше необикновено възбуден и се учудваше сам на себе си.

— Имах достатъчно време, за да изуча и турски, и арабски — каза Хурем. — Та и персийски.

Султанът не повярва.

— Не може да бъде.

Тя замълча. Сюлейман й наля вино.

— Изпий го и не мълчи.

Тя отпи от виното. Може би това не е вино, а отрова? И поне да знае как ще действува. Стоеше пред ложето — отказа да седне — и упорито мълчеше.

— Сърдиш ми се, че завзех славянските земи ли? — опита се да разбере султанът.

Хурем сви рамене. Какво ще й е грижа сега за всички земи?

— Или може би за това, че кримският хан, използвайки моя поход, е нападнал твоята земя? — не преставаше султанът, като скри от Хурем, че той беше заповядал на хана да нападне полския крал, та да не може да се притече на помощ на своя роднина — унгарския крал.

Девойката трепна мъчително цяла, като чу за родната си земя, и отново сякаш замръзна.

— Не мога да се чувствувам виновен пред тебе, понеже султанът никога не бива виновен, ти трябва да ми простиш и да ми попееш, за да чуя гласа ти. Моля те.

Тя се усмихна. Отпи още малко от виното и се усмихна по-щедро. Сякаш за да подразни султана, подръпна златното кръстче, което упорито не искаше да свали.

— Какво да изпея?

— Каквото искаш.

Тя пак подхвана турска песен. За момичето и неговата красота. Песента беше дълга и пак твърде груба за султанското ухо, но Сюлейман слушаше с огромна наслада и радост, която съвсем не му беше присъща.

— Ти наистина ли знаеш турски? — учуди се той.

Хурем му отговори по арабски:

— „Кълна се в небето, което връща дъжда. И в името на земята, която се разтваря.“

— Не може да бъде — не повярва султанът.

Тогава тя му изпя една от онези песни на Хатаи, на същия онзи шах Исмаил, комуто Сюлейман така завиждаше в минути на душевен смут. Запя на персийски, а след това на азърбайджански. Пееше и припяваше, смееше се и се надсмиваше, наблюдавайки неговото изумление. Така тя незабелязано се приближи на опасно разстояние и се озова в обятията на човека, когото ненавиждаше, но без когото не можеше да съществува, и когато Сюлейман докосна плахото й тяло, гласът, който го мъчеше така дълго и тежко, го изпълни цял и едва тогава той разбра, че отсега нататък не ще може повече да живее без тази девойка. Тя проникваше във всяка точка на тялото му, влизаше в него, вливаше се, вмъкваше се като гущер или змия, като мъка, болка, възторг или сладка умора. След това тя отново му пя на различни езици, вече и на своя, разказваше му нещо, ромолеше като ручей, шумолеше като листа под вятър, а той беше далеч от забързаните й думи и плахото й тяло, но близко до гласа й, притискаше се до този глас като дете, радваше се и се смееше, строгостта му изчезваше и дори кръвта на невинно убитите сякаш не пареше на ръцете му, а се издигаше към небесата и покриваше в червено месеца, звездите и облаците над Босфора. Сутринта той отново ще стане за всички султан, жестокосърдечният повелител без милост и жалост и само тя можеше да го види друг, само тя го беше променила поне за една нощ, беше станала по-могъща от властта на цялата империя. Ето я силата на жената! Ето я нейната власт!

Харемът забеляза всичко, но не повярва. Очите, от които не можеш да се скриеш, умеят само да виждат — и толкоз. Виждаха ли, че Хурем зад смеха си крие смущение, неувереност, а може би и отвращение? Къде ти! Забелязваха, че главният евнух води засмяната робиня в султанските покои веднъж, че дваж, че трети път. Такова нещо не знаеше още никоя, освен Махидевран — всемогъщата, незаменимата, несравнимата.

Сега между бога и Хурем бяха само звездите и тъмата. А може би тъмата беше станала за нея бог? Женски бог, понеже жената царствува само в тъмнината, извършвайки истинско чудо, събуждайки в душата на жестокия деспот доброта, нежност, ум, справедливост, простота и възхищение.

На третата нощ Хурем остана в султанската спалня до сутринта. Но не видя как спи султанът, защото заспа сама, а той я гледаше, молеше се на аллах и плачеше без сълзи над своята самота, от която го спасяваше тази чудна девойка. Питаше се: какво е животът? Дали сянката на птицата над морската вълна, правечният прах на зодиака над безкрая на пустините или неминуемите странствувания към смъртта?

Хурем се събуди и лежеше тихо, като се вслушваше кога ще възкръсне душата й. Жадуваше, надяваше се и изгаряше от нетърпение. Искаше плод в себе си, страстно го желаеше, но не както ябълката завръза, не както калината червените гроздове изпод белия цвят и леската лещника, а горчив и омразен. Нека прорасте като къклица в пшеницата, като плевел в житото, като отровна гъба сред горските дебри. Горчивият султански плод в дебрите на нейното тяло — и тогава тя ще се възвиси над всички и над всичко. Няма такова намерение, което тя да не е постигнала. Робите макар и да са по-ниско от тираните, стоят на собствените си нозе, а тираните — на глинени. Трябва да победи този мъж, ще го победи, каквото и да стане. На човека не му е достатъчно само да живее. За да живее, му е нужно отечество, свобода и песен. От всичко й беше останала само песента от нейната мила майка, с песента се беше утвърдила в този жесток свят, с песен трябваше и да го надвие.

А в това време настъпиха дни на сълзи.

Харемът не можеше да прости на Хурем нейното неочаквано, безпричинно издигане над всички. Твърде много бяха и онези две султански кърпи, които русинката получи по някакъв магьоснически тайнствен начин от ръцете на падишаха, след като само два пъти се беше явила пред светлите очи на повелителя на всички земи и води (понеже небесата принадлежат на всемогъщия аллах, да бъде царството му вечно и щастливо!). Но на тази дъщеря на сатаната й се видя малко и това. Тя омагьоса пресветлия султан, омая го със зла магия така, че той не искаше да вижда и да чува друга, освен тази Хурем, само нея единствено, всяка нощ — и вече колко нощи подред! — и не можеше да се откъсне от своята робиня до сутринта, понякога нареждаше да я доведат дори през деня, което още не беше виждано и чувано. Магия, магия! Никой не беше видял това, малката украинка не беше заловена на местопрестъплението и доказателства като че ли не съществуваха, но нали султанът беше омагьосан, значи имаше магия.

Харемът клокочеше подмолно и застрашително, очакваше наказание и жадуваше за наказание, изгаряше от нетърпение и се учудваше на търпеливостта на валиде ханъм и заслепението на Махидевран, която след смъртта на своите три деца беше толкова потресена, че не забелязваше дори надвисналата над нея самата гибел. Спокойствие запазваше може би само валиде ханъм. Разтревожена от смъртта на двамата султански сина, тя можеше да очаква (понеже всичко е в ръцете на аллаха), че всеки момент черната смърт ще вземе и последния от Сюлеймановите синове — Мустафа, затова трябваше незабавно да се погрижи тронът на Османовци да не остане без приемник. Прие вестта за неочакваното сближаване на султана с малката украинка със задоволство и тайна радост: дори и да не е истина, че това момиче е от кралски произход, то все едно не прилича на никоя и е достойно да заеме мястото до Махидевран, тази двукратно обезумяла султанска любимка — отначало от власт, сега от мъка. Но всичко това валиде ханъм таеше дълбоко в душата си, а пред харема показваше загриженост от това, което ставаше в султанските покои, и намекваше, че само изчаква подходящ момент, за да прояви срещу тези двете своята сила… „Един ден против тях е свидетелствуват техните собствени езици, техните ръце и нозе за онова, което са извършили.“

И когато почувствува, че вече е време да се намеси, повика при себе си Махидевран, навика я за безкрайните сълзи, отвори й очите за заплашващата я опасност, разпали в черкезката дива ярост и не взе да я спира, когато тя започна да крещи, че ще намери гяурката дори и под султанските зелени завивки и ще я удуши ей с тия си ръце, без да иска чиято и да е помощ, без да пита за ничие позволение и без да се бои от някакъв грях.

Побесняла и разярена, дебелата черкезка полетя натам, където трябваше да се намира нейната подла съперница, не започна да разпитва, нито да се уверява — и така всичко й беше станало ясно като бял ден: и новото, просторно жилище на Хурем, и слугините край нея, и разкошната подредба едва ли не като у нея самата, главната султанска жена — какво коварство, какъв позор и какво зло-действо! С цялата тежест на охраненото си тяло Махидевран удари смаяната Хурем, впи острите си нокти в нейното лице, вкопчи се в косите й.

— Изменнице! — люто викаше Махидевран. — Месо, продадено на пазара! Ти ли ще се сравняваш с мен!

Хурем я обличаха, за да я водят при султана. Четириокия трябваше да дойде всеки момент да я вземе, трябваше да се яви своевременно, за да я защити и да не допусне това унижение, което беше по същество унижение и за самия султан. Но главният евнух предвидливо се беше забавил някъде или се беше скрил. Слугините се пръснаха и нито една не се притече на помощ на Хурем, те бяха тук само очи и свидетели на отмъстителния харем, искаха първи да видят унижението на онази, която беше посегнала на най-високото, да засвидетелствуват нейния позор и да видят сълзите й.

Хурем едва се измъкна от яките ръце на отмъстителната черкезка. С кървави драскотини и с отскубнати цели кичури от прекрасните й преди миг коси, тя отскочи от Махидевран, като се готвеше за отпор, за защита и всичко най-лошо. Сълзи ли? Сълзите си няма да покаже тук никога и никому. Вик ли? И вика й няма да чуят, да оглушеят всички дано! Беше безпомощна, обречена и изоставена като нанизана перла, но сега вече знаеше, че и тя като перлата запазва в себе си красотата и привлекателността. Беше уверена в своята привлекателност и сила — и не за тези жени, не за харема, а за онзи връх, към който се стремят тук всички, а да го достигне не е съдено никому, освен нея.

Главният евнух знаеше добре, че прекаленото изчакване може да доведе до нещо непоправимо, и се яви в стаята на Хурем точно навреме, за да я спаси от нов, още по-неистов пристъп на разярената, побесняла като тигрица Махидевран: баш кадъната беше измъкната насила от стаята от четирима евнуси, които Четириокия сякаш изсипа от широките ръкави на сърмения си халат — тъй неочаквано те се появиха зад него — а на Хурем напомни, сякаш без да забелязва състоянието и, че е време да върви при султана.

— Няма да отида! — късо отсече Хурем, не толкова заради главния евнух, колкото заради слугините, които не си отиваха и чакаха с надежда, че ще се случи още нещо, което да разкажат на изгарящия от нетърпение харем.

— Какво каза? — попита главният евнух, за когото Хурем си беше все още робиня, макар и от известно време любимка на султана. — Как посмя да ми кажеш такова нещо?

— Няма да отида — изкрещя Хурем и дори тропна с крак. — Иди и кажи на султана, че не съм достойна да застана пред него, тъй като съм обикновено продадено месо, а не човек. Освен това лицето ми е така изподраскано и косата ми е така оскубана, че не смея да се покажа пред очите на негово величество.

По лицето на Четириокия не трепна нито една жилка. Когато човек сам си копае гроба, какво ти остава? Да го бутнеш там и толкоз. А нямаше никакво съмнение, че Хурем сама се закопаваше жива. За първи път в османските хареми робиня отказваше да се подчини на зова на падишаха, пък на всичкото отгоре изричаше и такива оскърбителни и високомерни думи, като се хвалеше с робството си и го изтъкваше като най-голяма добродетел. Едва ли можеше да има по-голямо тържество за целия харем от това ужасяващо падение на временната любимка, която беше омаяла султана с черни магии, и главният евнух, като верен слуга на Вратата на блаженството и най-необходима принадлежност на харема, се завтече към покоите на падишаха, за да донесе оттам повеля за края на разбунтувалата се робиня и възвеличаване на всички онези, които чакаха този край: валиде ханъм, Махидевран, султанските сестри и целия харем до последните носачи на вода и чистачите на боклук.

Обаче магията продължаваше да действува непредвидено и зловещо. Султанът изслуша мълчаливо главния евнух, разпита го наистина ли Хурем е пострадала толкова силно и каза:

— Иди при нея и я помоли да дойде.

А когато смаяният от тези думи главен евнух, вместо да изтича и веднага да изпълни високата повеля, зяпна сякаш искаше да каже нещо, султанът повтори:

— Иди и кажи, че аз я моля да дойде.

Казаното два пъти не се нуждае от потвърждение. Главният евнух се затътри натам, откъдето беше излязъл с такова преждевременно тържествуване — беше твърде опитен харемен слуга, за да не схване, че сега отива не при робиня, а при повелителка, макар и необявена още пред всички, но за него беше ясно вече и добре, че пръв го узнава, та повече няма да сбърка с поведението си за нищо на света. Беше самата учтивост пред Хурем, кланяше й се като на султанка, молеше я и от името на падишаха, и от свое име. Тя се пооправи малко и тръгна за покоите на Сюлейман. Вървеше със сухи очи, решителна и изпълнена с ненавист към всичко наоколо, а пред самата спалня на султана се пречупи, душата й се сви и от очите й бликнаха обилни сълзи. Майчице мила, какво правят те с мене!

Върни ме в детството, върни ме при твоите песни и приказки, при твоя скъп глас, пусни ме да се разкая, пусни ме поне в смъртта! Искаше да се върне в детството, а беше още почти дете. Пред султана се яви цялата в сълзи, окървавена и унизена. Сюлейман, забравяйки за главния евнух, се хвърли към Хурем, целуваше нейните сълзи и рани, гладеше я по косите, питаше кой е посмял да вдигне ръка срещу нея, кой е този престъпник, нека каже, само да назове името му.

През хълцане тя назова името на Махидевран и султанът кратко кимна на главния евнух — да я доведе. Не молеше, не предаваше да дойде, не изхаби дори и дума за своята фаворитка и султанка, за майката на своите деца, за онази, която му беше дала наследник. Жестоко кимване — и толкоз.

Главният евнух се втурна забързан в новия си поход. Беше възкачил вече едната на върха, сега трябваше да смъкне другата долу. Малко се страхуваше от побеснялата черкезка, боеше се да не вземе да капризничи и да не иска да дойде при своя повелител, но Махидевран само това и чакаше — кога ще се яви пред очите на Сюлейман.

Убита от скръб поради смъртта на своите деца и от несправедливостта на султана към нея, Махидевран се яви пред Сюлейман разгневена, но горда, че не е била продадена някога в харема му, а е докарана от братята си като дар за бъдещия приемник на престола, в знак на преданост към Османовци, завоювали видимия свят. Не сдържаше яростта си, от гърлото й заедно с турските думи излизаше див черкезки вик.

Султанът кратко попита действително ли е допуснала насилие над беззащитната Хурем.

Черкезката се разсмя гърлено и извика, че Хурем още не е получила всичко, което заслужава. Понеже тя, Махидевран, е баш кадъна и само тя може да бъде първа на услугите на негово величество, а всички жени, и преди всичко робините, трябва да отстъпват пред нея и да я смятат за своя господарка.

Сюлейман вторачено гледаше онази, която наричаше Пролетна Роза и Повелителка на живота, която съвсем доскоро поставяше над всички, без която не можеше да диша. Гледаше и не виждаше идола, пред който се прекланяше. Пред него стоеше тъпата, надута, охранена черкезка, цялата окичена със скъпоценни дрънкулки, които щедро й беше дарявал за всяка целувка, за всяко повдигане на веждите, а до нея — пълната с живот и искрящ ум девойка. В харема тя беше сякаш предизвикателство за всички онези пищни, невероятно красиви одалиски: като че ли с най-обикновено лице, с детско леко вирнато носле, цялата толкова мъничка, че би се побрала на дланта на своя безмилостен пазач — главния евнух, но мъжествена, дръзка, изпълнена с необяснимо очарование и невероятен ум. Сюлейман прекрасно знаеше какво представляват дебрите на харема. Там всичко е несигурно, нетрайно, тревожно и наплашено и всички сякаш са раздвоени: едни се подчиняват на съдбата и плуват на този проклет кораб на тежко, безсмислено съществувание, което ги води към старост и смърт, а други (те са съвсем малко, единици) започват ожесточена борба за султанското ложе, без да се замислят какво може да им донесе това ложе. А тази девойка не се присъедини нито към едните, нито към другите, и дори на ум не й идваше, че случайно завоюваното султанско ложе ще й донесе нещо съвсем непредвидено — власт, каквато никой не е и сънувал. Каква изненада е за него и каква радост в същото време: да срещне в харема, сред тази потъпкана „плът за удоволствие“, сред затъпелите наложници и наплашените пособия за развлечения и наслади едно мислещо същество, човек, който да ти бъде равен по упорство на ума и жаждата за знания, а по воля и характер да те надминава, понеже зад тебе, освен произхода ти, няма нищо друго, а тя се е измъкнала от небитието, от робството и безнадеждното унижение на самия връх само благодарение на собствените си сили, на душевната надареност, на мъжеството и вярата в своето предназначение на земята.

Всичко това Сюлейман го чувствуваше, макар и да не можеше докрай да го проумее, а и не се мъчеше. Знаеше само едно: не иска да види повече никога и никъде тази черкезка. В паметта му изплуваха думите: „А онези, от чието непокорство се боите, ги отделяйте и наказвайте…“

— Махни се, тъмна жено — каза той тихо, но твърдо. А когато Махидевран се спусна гневно към него, той повтори вече с нетърпение в гласа: — Махни се!

Железните ръце на главния евнух моментално измъкнаха черкезката от спалнята.

А двамата останаха сами, погледнаха се един друг в очите и навярно и двамата едновременно разбраха: завинаги са заедно, докрай, неразделно. Сюлейман уморено се зарадва на това откритие, а Хурем се изплаши. С ужас почувствува, че ненавистта й се беше изпарила, беше изчезнала някъде, а на нейно място се появяваха изкушения, и демони завладяваха душата й неумолимо и навеки! Нима това искаше, нима към това се стремеше! Искаше само да успокои, да приспи вампира, а после да го удари, да го победи и надмине. За да отмъсти за всичко. За милата си майка и за баща си, за Рогатин и за цялата своя земя, която тези пришълци, тези грабители и ловци на хора се стремяха да оковат в железен нашийник като онези нещастни девойки, които плаваха с нея през морето и бяха продадени на робския търг в Стамбул във вечна робия. И макар самата тя да не беше изпитала нашийника, все едно усещаше жестокото му желязо върху своята нежна шия. Той я заплашваше постоянно, надвисваше над нея цял живот като вечно проклятие. Дали само заради това, че се беше родила на такава щедра и богата земя, която се беше оказала на кръстопътя на племената и цялата история?

Трябваше да разгаря в себе си омраза към този повелител на всички грабители, да я отглежда упорито и старателно, тя го правеше без външна принуда, без чиято и да е помощ, и вече трябваше да откъсне плодовете й, когато неочаквано се прекърши. И с ужас почувствува у себе си вече не омраза към този висок тъжен човек, който приличаше на викария Скарбски от Рогатин, а страшно е дори да се каже — нещо като начало на благосклонност или може би и любов. Вятърът на горчивите спомени и досега я отнасяше в родината, а любовта вече я отклоняваше като младо дръвче, назад. Отдавна вече беше престанала да бъде Настася, беше станала Хурем. И сега остана сама с този човек — сама в целия свят. Пристъпи към Сюлейман и той протегна към нея ръце. Падна на гърдите му и цялата се разтърси от ридания. Нека сянката ти падне върху мен. Пада върху цялата земя, нека падне и върху мен.

Ето кога се извърши изоставянето на душата й от нейния три-единен християнски бог. Тъкмо тук, където беше грешила, трябваше да приеме чуждата вяра. Толкова леко. Трябваше само да вдигне десния си показалец — пръста на изповеданието. Добродетелна блудница. В душата й постепенно се промъкваха порок след порок, страст след страст, а тя дори не забелязваше. Потапяше се в плътския живот, докато не потъне в него: „Ако ми се поклониш, всичко ще бъде твое…“ Каква измама!

А образът на милата й майка, скъпият образ, избледняваше и едва проблясваше през отдалечеността на времето, безизразен и горчив като самотните нощни ридания. И само дълбоко в душата й печално звучеше останалата пак от майка й песен: „Ох, кладенецо дълбок, боя се да не падна. Залюбих неверник — ох, сега пропаднах…“