Павло Загребелни
Роксолана (30)

КРЪВТА

От Ибрахим не останаха дори любимите му огледала. Хатидже не пожела да вземе нито едно, понеже всяко от тях като че ли пазеше в тайнствените си дълбочини бледото отражение на онзи, който опозори нейния царски род. Султанските емини, на които беше наредено да изземат имуществото на бившия велик везир за държавната хазна, се заинтересуваха само от скъпоценните рамки. Дори еничарите, които се настаниха в Ибрахимовия дворец, въпреки привичките си не започнаха да трошат огледалата, и то не от суеверен страх, а по-скоро от трезва пресметливост, че ако изпратят всичко това на Безистена и го разпродадат макар и на половин цена, ще имат по-голяма полза, отколкото от строшеното стъкло.

Неочаквано отвъд морето пристигна още едно огледало за Ибрахим. Вече за умрелия. По стамбулските пристанища винаги беше пълно със зяпачи, които посрещаха всеки кораб, сякаш се надяваха той да им донесе щастлива съдба. Изпращаше там свои хора и Хасан ага, защото искаше да получава незабавно вестите, долитащи с морските ветрове. И така един от неговите Хасановци узна, че на току-що пристигналия венециански кораб е докарано като подарък за Ибрахим едно огромно огледало. Със същия кораб в Стамбул беше пристигнал и изпратеният от самия дож на Венеция Андреа Грити прочут художник Вечелио с неколцина свои ученици. Дожът изпращаше любимия си художник по молба на сина си Луид-жи Грити, без да знае, че той е вече мъртъв, както не знаеше за смъртта на великия везир Ибрахим и онзи, който му изпращаше като подарък рядкото по своята красота огледало.

Хасан ага уведоми незабавно своята повелителка за това огледало и за художника, изпреварвайки дори вездесъщите султански улаци-доносници. Той изпрати на Роксолана кратко писмо и още същия ден получи от султанката нареждане да вземе от кораба огледалото и да го предаде на харемските евнуси, които да го поставят в кьошка „Гюлхане“, обновен от Сюлейман за любимата му жена по време на последното й боледуване. За художника Роксолана не споменаваше, не се интересуваше и от онзи, който беше изпратил на Ибрахим огледалото, но Хасан ага знаеше, че някога все пак тя може да попита и да се поинтересува, защото беше не само султанка, а преди всичко жена — капризна, непонятна и загадъчна. Затова трябваше да събере вести и за това.

 

Огледалото беше разкошно — огромно колкото половин стена, в тежка златна рамка, наподобяваща отгоре арка, над която летяха две усмихващи се златни ангелчета с маслинови клонки в ръце. Кому ли щяха да донесат желания мир?

Огледалото украси приемната зала в кьошка „Гюлхане“. То хареса на самия султан, но и Сюлейман прояви сдържаност, достойна за един владетел, и не попита откъде е. Роксолана му каза за художника, изпратен от дожа на Венеция.

— Зная вече. Луиджи Грити беше помолил своя баща за това. Искаше да бъде както при великия Мехмед Завоевателя, когато Венеция също беше изпратила в Стамбул най-добрия си художник. Дори и мъртъв, Грити ми прави услуги. Трябва да отмъстя за неговата смърт, като накажа както подобава унгарците и този коварен молдавски войвода Рареш.

— Отново ли ще идете на поход, мой падишах? Заради някакъв си мъртъв търговец-друговерец?

— Той беше мой приятел.

— Струва ми се, той беше още по-голям приятел на Ибрахим.

— Грити беше убит, когато изпълняваше нашата висока воля. Това престъпление не може да остане безнаказано.

— Отново наказания и отново кръв? Мой повелителю, страхувам се. Няма ли да падне някога тази кръв върху нашите деца?

— Това е кръв на неверници.

— Но и тя е червена. Човешка кръв е. Колко ли е пролята вече на земята? Цели морета. А все не стига. И все тази мисъл: как да се пролее още? Ваше величество, не ме оставяйте сама в Стамбул! Задръжте своя поход. Вземете в ръцете си цвете, както някога Завоевателя, и нека този венецианец ви нарисува, както е нарисувал Завоевателя неговият предшественик.

— Традицията забранява да се изобразяват живи същества — напомни султанът.

— Изменете традицията, мой повелителю! Като се забранява живото, не се ли правят хора кръвожадни, престъпно равнодушни към живота?

— Колко струва един човешки живот, ако имаш намерение да измениш света? — тържествено произнесе Сюлейман. — Виновен е не който убива, а който умира. Враг на врага не чете Корана.

Роксолана гледаше този загадъчен човек и не знаеше да го обича ли, да го мрази ли за упорството му, а той уморено отпускаше клепачи, плашейки се от очите на своята Хасеки, очи с такъв необикновен и непонятен цвят, като нейното сърце.

— Приеми този живописец — милостиво се усмихна той. — За него това ще бъде неимоверно висока чест.

— Той е рисувал римския папа, императора, кралете.

— Но никога не е имал честта да говори с всемогъщата султанка.

Роксолана се засмя.

— Мой султане, тази почит просто ме убива! Повече бих се радвала да съм една безгрижна девойка, отколкото всемогъща султанка.

Той също се опита да излезе от прекаленото величие, което граничеше с опасност от вкаменяване.

— И на моето сърце е винаги най-мила смеещата се и пееща Хурем. Защо да не се смееш и да не пееш сега? Няма никакви прегради и препятствия.

— А може би човек се смее и пее тъкмо когато има прегради и препятствия? Иска ти се да ги превъзмогнеш със смях и песни, как иначе да ги отстраниш? С радостта да забравиш лошото.

— Искам сега винаги да имаш радост. Да я приемаш като дар от аллаха. И никой не може да ти попречи. Ще приемеш венецианския живописец, а може би ще приемеш и посланика на Пресветлата република — нека видят в какво щастие и богатство живееш.

— Баилите пишат за това вече десет години. Колко много ги изпращаше тук Венеция и всичките са еднакви. Живеят със слухове, като жените в харема.

— Ти принадлежиш сега към света на мъжете — доволен отбеляза Сюлейман.

— Малко ме утешава — горчиво се усмихна Роксолана. — В този суров свят няма щастие, а само негови празни заменители: слава, богатство, положение, власт.

— Спомни си как приемахме полския посланик — каза Сюлейман — и как беше поразен, когато те видя до мене на трона, а още повече, когато ти се обърна към него на латински и на полски.

Роксолана се засмя, спомняйки си смайването на пан Опа-лински.

— Аз предадох за полския крал писмо, където беше написано: „Нека твоят посланик Опалински сам ти разкаже за щастието, в което видя твоята сестра и моя съпруга…“

— Безгранична е благодарността ми — прошепна Роксолана.

— И моята любов към тебе — глухо промълви султанът. — Всеки спомен за тебе ми свети като златна звезда и в най-гъстата тъма. Ще ти изпратя свои стихове за това.

— Ще бъде безценен подарък — обгърна го тя с шепота си, като с коприна.

Преди да се срещне с венецианеца, тя извика при себе си Хасан. Въпреки видимото си могъщество, нямаше друго място за такива срещи, освен покоите на Завоевателя в Големия дворец, твърде тесни сред този разкош, а сега овеяни и с лоша слава след нощта на тайнственото убийство на Ибрахим, станало в тях. Наистина, в тези покои имаше и нещо, което привличаше Роксолана, връщайки я сякаш в един забравен свят. Рисунките на Джентиле Белини по стените — далечни градове, фигури на хора, пъстри дрехи, голи тела, невинност и греховност, разкош и суета. В рисунките на венецианеца беше отразен целият човешки живот с неговите щастливи и нещастни съдби.

В дните, когато още се задъхваше от отчаяние, когато безнадеждната самотност терзаеше душата й, тя трескаво се вглеждаше в тези рисунки като в собствената си съдба и може би виждаше в тях дори неща, каквито нямаше там, а само болезненото й въображение насищаше този разноцветен свят на безгрижния венецианец с химери и ужаси. Сега минаваше покрай тях, без да обръща глава. Можеше да си позволи разкоша на величавата скука. Нямаше ги вече уплашено разтворените очи — над тях се свеждаха натежалите, бисерно твърдите клепачи иа султанката. Всичко друго за нея беше без стойност, освен самия живот.

Седеше на малкия копринен диван, подвила под себе си крака, загърната с изискана небрежност в широката пъстра дреха, чакаше търпеливо докато слугите наредят на осмоъгълните масички сладкиши и плодове и следеше с половин око как нарочно се мотаят евнуси-те. Би могла да им викне да изчезнат, но все едно знаеше, че ще се скрият наблизо, за да я следят. Унизителна очевидност на робството, та дори и да е позлатено. Хасан ага както винаги бе доведен от огромния главен евнух, който се кланяше пред султанката чак доземи, не сваляше от нея робския си поглед и не си тръгваше, а стърчеше до вратата, макар и да знаеше, че както винаги ще бъде прогонен само с едно мръдване на Роксоланиния пръст.

— Какво става по света? — попита Роксолана своя довереник, кимвайки на Хасан да седне и да си вземе от султанските лакомства.

— Смъртните сноват нагоре-надолу — безгрижно изрече Хасан.

— Това се вижда и от харема. Разкажи за онова, което не виждам.

Не й се искаше още да говори за никаква работа, търсеше отмора в разговора, в гласа й имаше кокетство, каприз и безгрижие.

— Но защо мълчиш? — учуди се тя, като не чу отговора на Хасан.

Макар да бе най-близкият след султана човек (а може би и още по-близък и роден!), никога не забравяше, че тя е владетелка, а той само слуга, затова мълчанието му не толкова учуди, колкото разтревожи Роксолана.

— Хасан ага, какво ви е? Защо не отговаряте?

А той продължаваше да мълчи и да гледа зад гърба й упорито, без да мига, разтревожено или развълнувано.

— Хасане!

— Ваше величество — проговори той, — кръв… На стената има кръв.

— Нима може един еничарин да бъде поразен от кръв?

— Това е Ибрахимовата кръв, ваше величество.

— Боиш се да не би тази кръв да не падне върху мене? Но нали е казано: „Не вие ги убивахте, а аллах ги уби…“

— Те нарочно са ви поставили до тази стена — каза Хасан.

— Кои те?

Той съвсем се обърка.

— Знам ли? Те искат да стоварят всичко върху вас, ваше величество — и смъртта на валиде ханъм, и убийството на Ибрахим, и смъртта на великия мюфтия Кемал заде. Чухте ли вече за неговата смърт?

Тя отново припомни цитат от Корана — не беше ясно дали го правеше сериозно, или искаше да се прикрие с шега:

— „…та онзи, който загине, да загине като убедително доказателство и онзи, който живее, да живее чрез същото доказателство.“

А в същото време тя чувствуваше как в душата й нещо стене жално и отвратително. Тук всичко е в кръв: ръцете, стените, сърцата, мислите.

— Ибрахим щеше да убие султана, султанът го изпревари, а сега те искат да струпат всичко върху вас, ваше величество — упорито продължаваше Хасан ага.

— Омръзнаха ми харемските сплетни.

— Дори смъртта на Трити…

— И Грити ли? И този ли аз съм го убила?

— Те казват, че на молдавския престол вие сте поставили Рареш, а пък Рареш…

— Предал на унгарците Грити, изпълнявайки моята воля ли? Всички само това и правят, та изпълняват моята воля. И Нетру Рареш също. Тази издънка на Щефан Велики. Той изпрати подарък за моята дъщеря Михримах, за султанската дъщеря! Една скъпоценна дреболия, каквато можеше да си позволи едно от многобройните копелета на великия господар^[1]. А знае ли някой, че този господар Щефан някога беше в моя роден Рогатин с войската си и ограби църквата на моя баща-свещеник? И би ли могъл някой в тази земя да ми каже, къде е моята майка, къде е моят баща, моят дом и моето детство? И върху чии ръце е тяхната кръв?

Хасан мълчеше. Мъката й го пронизваше и той беше готов да поеме върху себе си нейното отчаяние и скръб, искаше да й помогне с нещо. Но с какво?

— Ваше величество, със своите хора правя всичко, за да…

— Защо? Моите ръце са чисти! Иди и кажи това на всички. Аз сама ще го кажа.

Тя скочи на крака и се засуети по килимите. Хасан също скочи веднага от мястото си и се притисна до стената — през полуоткрехната врата като че ли се мярна тежката фигура на главния евнух. Лъхна кисел дъх на евнуси — невидими, но с усещащо се присъствие. Роксолана се отдръпна от стената с петната на Ибрахимовата кръв, спря се и погледна тези кафяви следи от смъртта на омразния човек. Усещаше как от всички страни я обграждат призраци, неподвижни като вкаменени символи на користолюбието и нещастието: валиде ханъм — с тъмните изрязани устни; двамата велики мюфтии с постни лица и очи на фанатици; пищната Гюлфем, натъпкана с глупост дори и след смъртта; Грити, който и с мъртвите си ръце загребва към себе си скъпоценни камъни; Ибрахим, който, оголил острите си зъби, й шепне със злоба: „Какво каза на султана? Какво му каза?“ Върху тебе падна сянка, макар и да си невинна. Достигна величие — и сега падна сянка.

— Намерих кой е изпратил отвъд морето огледалото на Ибрахим — неочаквано каза Хасан ага.

Простите слова сепнаха Роксолана. Привиденията се отдръпнаха, кървавите петна по рисунките на Джентиле Белини изгубиха зловещия си вид и изглеждаха като следи от небрежността на художника, като случайно цапване със сънлива четка, непонятен каприз на веселия, а може би и пийнал венецианец.

— Огледалото ли? — тя с радост се вкопчи в това избавление от привиденията, които я измъчваха и на върха на величието й с още по-голяма ярост, отколкото в робското унижение. — И кой е този благодетел?

Успокоена, тя се върна на коприненото си диванче, разположи се удобно и дори протегна ръка да си налее шербет от сребърната каничка. Изникнала като че ли от стената се появи слугиня в прозрачно облекло, а зад нея като сенки се прокрадваха евнуси, и наистина биха били сенки, ако нямаха мръсни, лепкави от сладките неща пръсти, които бързаха да изтрият — един в шалварите, друг в чалмата.

— Махнете се! — викна им султанката. Слугинята отпрати с едва забележимо помръдване на веждата, та дори Хасан се учуди на умението й.

— Там е работата, че не е благодетел — каза Хасан. — По-скоро е любимец. И той като Ибрахим бил душата и сърцето на своя пове-лител.

— Казваш: бил? И него ли го няма вече, както и нашия грък?

— Този човек е жив, ваше величество. И като че ли плува насам, за да намери убежището, обещано му от Ибрахим.

— Обясни всичко — уморено се облегна тя на възглавниците.

— Нарича се Лоренцано. От рода Медичи е, но не от онези, които имат влияние и власт в Италия, а от някои неизвестни. Станал бил душата и сърцето на флорентинския владетел Алесандро Медичи. Чул каква власт има Ибрахим над султана и започнал да си пише с гърка, искал от него съвети и се оказал способен ученик. След това вече се съревновавали — кой ще завоюва по-голяма власт над своя благодетел. После започнали да следят, кой пръв ще се избави от своя благодетел, понеже любимците се стараят да станат любимци само за да могат рано или късно да сложат край на своите покровители, да ги отстранят и заемат тяхното място. Двамата се договорили в случай на неуспех да се спасяват един друг. А пък ако вземат властта, също да бъдат единни във всичко, докато им се покори целият многолюден свят — на единия ислямския, а на другия християнския.

— Говориш страшни неща. Как можа да узнаеш това?

— Ваше величество, от писмата. Купих писмата, които е писал този Лоренцано на Ибрахим. Гъркът не знаеше италиански и ги давал на своя преводач да ги чете, като му нареждал след това да ги унищожава. А преводачът ги продавал на великия драгоман Юнус бей, защото Юнус бей се беше врекъл да свали Ибрахим. Може би именно той е отворил и очите на султана. Сега Ибрахим е мъртъв и Юнус бей на драго сърце ми продаде писмата. В последното от тях Лоренцано съобщава, че е убил своя благодетел по време на лов, но бил принуден да избяга от Флоренция, понеже не съумял да вземе властта. Надява се да намери убежище в Стамбул. Още не знае, че Ибрахим е мъртъв.

— Къде са тези писма?

Той й подаде тънък свитък в копринена кърпа.

— Толкова малко?

— Ваше величество, нима размерът на подлостта зависи от количеството на думите?

— Приеми този Лоренцано и нека живее тука, колкото му е нужно.

— Флорентинците могат да го убият.

— Скрий го от тях. А венецианците, изпратени от Грити, ги доведи при мене. Ще приема художника. Къде живее? В двореца на Грити ли?

— Цялото имущество на Грити е иззето от държавата.

— А не съм ли аз държавата? Нека отворят за художника къщата на Грити и му осигурят всичко необходимо. Кажи, че това е нареждане на падишаха.

— Ваше величество, тук ли ще приемете този венецианец?

— Нямам за тази цел друго място. Хасан отново се вгледа зад гърба й.

— Плашиш се от тази кръв ли? От мъртвите врагове не бива да се боим. Трябва да ги обичаме и по всякакъв начин да ги възвели-чаваме, защото тогава нашите победи над тях придобиват още по-голяма тежест. Нека този чуждестранен художник види кръвта. У един кървав султан и султанката трябва да бъде кървава!

— Ваше величество, защо правите това? Светът е жесток, той не прощава нищо.

— А как трябва да се отплащам на този свят? Със смях и песни ли? Не стига ли толкова? Уморих се вече. Бих литнала натам, където се е родила душата ми. Но откъде крила? Султанът се готви за поход срещу молдавския господар. Иди с него. И отиди до Рогатин. Виж и разкажи. Понеже там аз мога да попадна вече или само мъртва, или с мълвата. Като султанка не мога. Султанката стъпва само по своята земя. А моята земя сега е там, където са моите деца.

— Ваше величество, повярвайте, че сърцето ми се къса от мъка при тези думи.

— Добре. Твърде много думи чуваш от мен. Върви. Прекара в покоите на Мехмед Фатих до здрач. Нареди да донесат тук вечеря. Вечеряше с ужасите и с кръвта. Изтръпваше от неясни предчувствия. Плачеше, без да крие сълзите си.

Искаше й се още същия ден, същата вечер, без да чака утрото, да доведе този художник тука, да го хване за ръката, да го притегли към тези стени със следи от убийството, да му покаже кръвта и да извика: „Нарисувай султан Сюлейман върху кръвта, нарисувай го върху кръвта! Моята, на моите деца и на моя народ!“

А сутринта посрещна художника сдържано, с величаво спокойствие, цялата обсипана със скъпоценности и обградена от прислуга и евнуси, които се тълпяха в тесните покои на Завоевателя.

Художникът беше стар и уморен и някак си като яе ли равнодушен. Никакъв интерес нито в очите, нито в гласа, нито в целия му вид.

Роксолана, осмелявайки се да наруши престъпно обичая, отметна тънкото фередже, за да покаже на венецианеца лицето си, но и това не подействува на художника и не смути спокойствието му. Тогава тя отново покри лицето си и каза почти със злорадство:

— Не съм виждала ваши картини. Нищо не съм виждала. Не чух и името ви, макар и да ми казаха, че сте доста известен художник. Но нашата вяра забранява да се изобразяват живи същества, затова славата ви не съществува в тази земя.

Той изслуша спокойно тези жестоко-пренебрежителни думи. Като че ли не беше смаян и учуден и от това, че султанката знае неговия роден език.

Роксолана твърде късно схвана, че допусна грешка. Ако искаше да унижи художника, не трябваше да се обръща към него на родния му език. Трябваше да се обърне на турски, като използва преводача евнух. Но сега беше късно. Пък и трябваше ли да унижава този човек? Вгледа се в очите му и разбра: това, което изглеждаше равнодушие, всъщност беше мъдрост и дълбоко стаявано страдание. Може би художниците усещат най-остро цялото несъвършенство на света и поради това най-много страдат?

— Това, което казах, не е истина — изведнъж промълви Роксолана, — зная за вас много неща, макар и да не съм виждала картините ви, понеже светът, в който живея, не може нито да ги разбере, нито да ги приеме. Най-много ме заинтересува вашето прочуто „Възнесение“. Не зная защо си го представям цялото в златно сияние и Мария се възнася към небето в златна радост.

— За съжаление радостта винаги е съпътствувана от печал — отбеляза художникът.

— Зная това. В църквата на моя баща иконите „Възнесение“ и „Страсти“ бяха една до друга. Тогава бях още малка, за да разбера неизбежността на това единство.

— Преди шест години умря любимата ми жена Чечилия — неочаквано каза художникът, — и оттогава няма покой за старото ми сърце. Рисувах дожове, папи, императори, светци, работих много и упорито, търсех спасение и утеха, търсех онова, което превъзхожда всички страсти, търсех вечното.

— А кое е вечно? Душата? Мисълта?

— Това са неуловими субстанции. Свикнал съм да виждам всичко въплътено. Всичко става вечно, когато се облече в красота.

— А бог? — почти уплашено попита Роксолана. И допълни тихичко: — А дяволът?

— Ни боговете, ни дяволите са вечни, вечен е само човекът на земята, макар и да е смъртен — спокойно промълви художникът. Каза го без страх, сякаш виждаше напред през годините и знаеше, че ще надживее всички: няколко венециански дожа и римски папи, император Карл и четирима френски крале, пет турски султана и тази млада, прилична на тънко момиче султанка, защото сам щеше да умре едва в деня на стотния си юбилей, оставяйки след себе си безброй произведения.

— Словата ви са противоречиви. Как може да бъде вечно онова, което умира?

— Умира човекът, но красотата живее. Красотата на природата. Красотата на жената. Красотата на творбата. Ако след мене остане за поколенията поне един рисунък с четката по платното, той ще изобразява женската красота.

За първи път през целия им разговор погледът на стария човек пламна и огънят на очите му беше такъв, че изгаряше цялата душа на Роксолана.

— Но вие пристигнахте тук, за да нарисувате султана.

— И султанката — усмихна се художникът.

— Аз още не съм мислила за това. Моята вечност не е в мене, а в моите деца.

— Ще моля за позволение да нарисувам също вашата дъщеря.

— Само Михримах? А синовете?

Художникът не отговори. Отново се скри зад спокойното равнодушие. На Роксолана кой знае защо й се прииска да повярва в това спокойствие. Може би този човек наистина ще подари величие и вечност поне за времето, докато присъствува тук и рисува султана, нея и малката Михримах?

Венецианецът рисуваше портрета на Сюлейман в Тронната зала. Султанът позираше на художника целият в злато, на фона на тежките кадифени завеси, а на Роксолана й се искаше да напъха Сюлейман в тяхната стаичка, изографисана от студената ръка на Белини, който беше гледал света като че ли през ясните вълни на Адриатика, и да го постави до стената, изцапана с кръв. „Върху кръвта го нарисувайте! — отново й се искаше да вика. — Върху кръвта! Моята, на моите деца и на моя народ!“

И венецианецът, сякаш дочул този безмълвен вик на загадъчната султанка, рисуваше султана не в злато, както правеше ислямският миниатюрист, поставен до неверника, та да не би гяуринът да допусне оскверняване на свещената особа на падишаха, а цял в тъмния цвят на кръвта, в нейното страшно бушуване: тънкият копринен каф-тан, кадифеният елек, острият връх на чалмата — всичко беше кърваво-червено и отблясъците от този зловещ цвят падаха и върху острото лице. Фигурата на султана рязко се открояваше върху тъмнозеления фон, беше цялата в алени отблясъци, хищна и остра като ислямски меч. И Сюлейман беше твърде доволен от работата на художника.

Сътворяването на портрет на султана се отнасяше към тържествените държавни актове, затова в Тронната зала през цялото време, необходимо на венецианеца за неговата работа, присъствуваха Роксолана, новият велик везир Аяс паша, членовете на Дивана, велможи, нишанджии, хаваши, чухраи и дилсизи.

А когато художникът пристъпи към портрета на султанката, зад гърба му не стърчеше дори главният евнух, само другите евнуси непрекъснато сновяха нагоре-надолу, като ту донасяха, ту изнасяха нещо и на Роксолана й се искаше да ги изгони като досадни и натрапчиви мухи. Но знаеше, че би било напразно. Евнусите винаги триумфират. Сами жестоко осакатени, те осакатяват жестоко и немилостиво живота на другите.

Сякаш схващайки душевното състояние на султанката, художникът нахвърли върху платното очертанието на нейното лице. Тази рисунка стана като че ли свидетелство за някакво единство между тях. Обединяваше ги макар и неизвестно с какво. Те още не го съзнаваха, но чувствуваха, че рисунката завинаги ще съедини младата всевластна жена и остаряващия художник с очи, пълни със съсредоточеност и скрита мъка.

Султанът изяви желание Роксолана да се облече в подарената от него след Родос рокля и да си сложи всички скъпоценности. Може би подсъзнателно бе почувствувал, че венецианецът го е нарисувал не в ореола на славата и победите, а в отблясъците на кръвта и сега искаше да му отмъсти, като го накара да изобразява не живата султанка, а нейните скъпоценности, сиянието на диамантите, пурпура на рубините, зелената тъга на изумрудите и розовия блясък на перлите? Той заповяда и дъщерята Михримах да я украсят със скъпоценности така, че те съвсем скриха нежното й личице. Неизмеримо богатство ли беше, или глупава прищявка на източен деспот? Но художникът беше твърде опитен, за да се обърка. Геният, като истината, е по-силен от деспотите. Художникът прозря през тези скъпоценности и намери зад тях Роксоланиното лице, проникна в тайните му, откри в него дълбоко скритото страдание, горчивината и болката и показа всичко това в усмивката, в розовия оттенък на бузите, в трепкането на прозрачните ноздри, в упоритата брадичка.

Така и ще стигне Роксолана при далечните потомци с горчивата си усмивка, но не от картината на прославения венецианец, чието съществувание ще засвидетелствува в своите „Животописи“ само Вазари, а от гравюрата на неизвестен художник, който предвидливо я е направил от тази картина. Портретът на Михримах ще пропадне навеки, а портретът на Сюлейман ще се окаже в Будапещенската национална портретна галерия под инвентарен номер 438, сякаш султанът беше пожелал след смъртта си да намери убежище в земята, на която приживе беше причинил толкова много зло.