Бети Махмуди, Уилям Хофър
Не без дъщеря ми (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Дъщеря ми спеше на седалката до прозореца в големия самолет на Бритиш Еъруейз. Червеникавокестенявите й къдрици обрамчваха личицето и падаха безразборно по раменете й. Не бяха подстригвани, откакто се бе родила.

Беше 3 август 1984 година.

Детето се чувстваше изтощено от продължителното пътуване. Тръгнахме от Детройт в сряда сутринта, а сега бе слънчева петъчна утрин.

Съпругът ми Муди вдигна очи от книгата, която лежеше в скута му, и закрепи очилата си върху оплешивяващото си теме.

— Време е да се стягаш — рече той.

Разкопчах предпазния колан, грабнах си чантата и се запромъквах по тясната пътека между седалките към тоалетната в задната част на самолета. Стюардесите вече разтребваха и се подготвяха за първия етап на кацането.

„Правя грешка“ — казах си. Искаше ми се да се измъкна оттук на минутата. Заключих вратата на тоалетната и втренчих поглед в огледалото. Очите ми срещнаха лицето на жена, обзета от паника. Току-що бях навършила трийсет и девет, а на тази възраст една жена би трябвало вече да е преживяла доста неща. Не можех да си обясня защо губя самообладание.

Поосвежих грима си, като се постарах да изглеждам добре, да ангажирам мисълта си с нещо друго. Не желаех да съм тук, но вече бях, тъй че сега трябваше да се справя с положението по възможно най-добрия начин. Може би тези две седмици ще минат бързо, а като се върнем в Детройт, Махтоб ще тръгне на детска градина в предградията на Монтесори. Муди ще се отдаде на работата си и ще се захванем с дома, за който си мечтаем. „Само изкарай някак тези две седмици“ — казах си аз. Разрових чантата, за да намеря плътния черен чорапогащник, който Муди ме посъветва да купя. Опънах го по бедрата си и пригладих с длан полата на строгия тъмнозелен костюм.

Хвърлих още един поглед на отражението си в огледалото — отказах се да среша кестенявата си коса. „Какво толкова съм се загрижила“ — рекох си. Забрадих се с тежкия зелен шал, който, както каза Муди, трябвало да нося винаги, когато сме навън. Със завързания на възел под брадичката ми шал приличах на стара селянка.

Поколебах се дали да сложа тъмните си очила. Според мен без тях бях по-привлекателна. Всъщност въпросът бе доколко исках да впечатля семейството на Муди и доколко исках да се запозная по-отблизо с тази неспокойна страна. Сложих очилата с мисълта, че шалът вече бе нанесъл непоправима вреда.

Най-сетне се върнах на мястото си.

— Мисля, че трябва да скрием американските си паспорти — каза Муди. — Ако ги открият, ще ни ги вземат.

— Къде да ги скрием?

— Твоята чанта ще претърсят със сигурност, защото си американка — каза той. — Ще ги взема аз. Мен едва ли ще претърсват.

Вероятно беше така, защото съпругът ми произхождаше от знатен ирански род; факт, който си личеше дори от името му. Персийските имена имат определен смисъл и за всеки иранец името Муди-Сайед Бозорг Махмуди носеше твърде много информация. Сайед е религиозна титла, с която били удостоявани преките потомци на пророк Мохамед по бащина и майчина линия. Муди имаше сложно родословно дърво и името му доказваше неговия произход. Родителите му го нарекли Бозорг с надеждата, че с годините ще заслужи това име, подхождащо само на велики, благородни и благочестиви люде. Първоначално фамилното име на рода било Хаким, ала Муди се родил точно когато шахът забранил ислямските имена, така че бащата на Муди променил фамилията им на Махмуди, което е персийско име. Идва от „Махмуд“, коего ще рече „венцеславен“.

Своето име Муди беше обогатил и с едно много добро образование. Въпреки че сънародниците му официално ненавиждат американците, те се възхищават от тяхната образователна система. Като човек, завършил и практикувал медицина в Щатите, Муди със сигурност щеше да попадне сред елита на своята родина.

Бръкнах в чантата, намерих паспортите и му ги подадох. Той ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

Самолетът влезе във въздушния коридор за кацане. Шумът на моторите утихваше и машината започна да се спуска стремително надолу.

— Приземяваме се толкова рязко заради високите планини, които заобикалят града — обясни Муди.

Целият самолет вибрираше. Махтоб се събуди уплашена, сграбчи ръката ми и впери въпросителен поглед в мен.

— Няма страшно. Скоро кацаме — казах й аз. Какво прави една американка в самолет, пристигащ в страната, открито обявила се за най-големия враг на Америка? Защо водя дъщеря си в държава, която воюва ожесточено с Ирак?

Колкото и да се опитвах, не можех да потисна ужасния страх, обзел ме от мига, в който племенникът на Муди Мамал Годси даде идеята за това пътуване. Човек може да си позволи да прекара две седмици където и да е, стига да знае, че после ще се върне към обичайното си ежедневие. Приятелите ми смятаха за безумна гнетящата ме мисъл, че щом ни доведе двете с Махтоб в Иран, Муди ще се опита да ни задържи там завинаги.

Те ме убеждаваха, че той никога няма да го направи. Муди бе истински натурализиран американец. Беше живял в Щатите цели двайсет години. Всичко, което притежаваше, всичките му пациенти, целият му лекарски опит, цялото му настояще и бъдеще бяха в Америка. Защо да се връща към миналото си?

Тези аргументи звучаха доста убедително, ако се отнасяха за рационален човек, но никой не познаваше по-добре от мен парадоксалната природа на Муди. Той бе любящ съпруг и баща и в същото време съвършено безразличен към нуждите и желанията на собственото си семейство. Съзнанието му бе сякаш разделено на две половини — ярък интелект и тъмен хаос. Муди бе наследил по нещо от културата и на Изтока, и на Запада; самият той не знаеше коя от тях преобладава в живота му. Муди имаше всички основания да ни върне в Америка след ваканцията, както и всички основания да ни задържи в Иран.

След като осъзнавах тази ужасяваща възможност, защо изобщо се бях съгласила да тръгна?

Махтоб.

През първите четири години от живота си тя бе едно щастливо, бъбриво и живо дете, което обичаше мен, баща си и своето зайче — евтина, поовехтяла парцалена играчка от зелен плат на бели точки, дълга метър и двайсет. На крачката си зайчето имаше каишки, в които тя пъхаше стъпалата си и така танцуваха заедно.

Махтоб.

На фарси името й означава „лунна светлина“.

За мен обаче Махтоб е слънчева светлина.

Когато колесниците на самолета докоснаха земята, погледнах Махтоб, после Муди и осъзнах защо бях дошла в Иран.

Щом излязохме от самолета, ни погълна страшната и непоносима жега на Техеран — жега, усещаща се като физическо присъствие: преса, която ни мачкаше, докато крачехме по пистата към автобуса, превозващ пътниците до сградата на летището. Беше едва седем часът сутринта.

Махтоб здраво стискаше ръката ми, а големите й кафяви очи попиваха непознатия свят наоколо.

— Мамо — пошепна тя, — ходи ми се до тоалетната.

— Добре, все ще открием някоя.

На влизане в обширната зала за пътници ни посрещна ново неприятно усещане — зашеметяващата воня на изпотени от неистовата горещина тела. Надявах се да свършим бързо, но залата бе претъпкана от пътници, пристигнали с няколко поредни полета, и всеки се блъскаше да се добере до гишето за паспортен контрол — единственият изход от залата.

Като всички останали и ние трябваше да си проправяме път с лакти. Махтоб вървеше пред мен, за да я пазя от тълпата. Наоколо се носеха пронизителни пискливи гласове. И Махтоб, и аз бяхме плувнали в пот.

Знаех, че иранките са длъжни да ходят с покрити ръце, крака и глави, но с изненада установих, че както служителките на летището, така и повечето от пътничките са загърнати от главата до петите с чадор — така го нарече Муди. Чадорът е голямо парче плат с формата на полумесец, който се увива около рамената, челото и брадичката, така че от лицето се виждат само очите, носът и устата. В резултат се получава нещо като одеждите на някогашните монахини. По-религиозните иранки показват само едното си око, колкото да виждат. Жените кръстосваха летището с по няколко тежки чанти, носейки ги само в едната си ръка, тъй като другата придържаше плата под брадичката. Дългите черни краища на чадорите се издуваха като балони. Впечатлих се, че има и други дрехи, които отговарят на строгите изисквания към женското облекло, ала тези жени предпочитаха да носят чадора върху всички останали дрехи въпреки непоносимата жега. Удивлявах се на силата, с която религията и обществото ги държаха в подчинение.

Мина половин час, преди да се доберем до паспортното гише, където намръщен служител погледна единствения ирански паспорт, който легитимираше и трима ни, удари му печат и ни отпрати с ръка.

Двете с Махтоб последвахме Муди по едно стълбище, завихме и се озовахме в залата за багаж — също толкова голяма и претъпкана с пътници.

— Мамо, ходи ми се до тоалетната — повтаряше Махтоб и се присвиваше от стискане.

Муди попита на персийски една увита в чадор жена къде е тоалетната. Тя посочи към другия край на залата и бързо се отдалечи. Оставихме Муди да изчака багажа и тръгнахме към тоалетната, но като приближихме входа й, разколебано забавихме крачка заради ужасната отблъскваща смрад. Влязохме неохотно. Погледите ни зашариха из мрачното помещение, за да открият тоалетна седалка, но в помещението зееше една-единствена дупка в пода, около която имаше овална порцеланова клекалка. По пода се виждаха купчинки изпражнения, покрити с рояци мухи — вероятно хората или не бяха уцелвали дупката, или изобщо не бяха сметнали за необходимо да я използват.

— Ужасно мирише! — извика Махтоб и ме задърпа навън. Бързо се върнахме при Муди.

Притеснението на Махтоб бе съвсем очевидно, но тя изгуби всякакво желание да търсим друга тоалетна. Беше готова да чака, докато стигнем у леля й, сестрата на Муди — жената, за която той говореше с невероятна почит. Сара Махмуди Годси бе главата на семейството, към която всички се обръщаха с почтителното Амех Бозорг, което ще рече „пралельо“. Помислих си: „Веднъж да се доберем до дома на Амех Бозорг, нещата ще си дойдат на мястото.“

Махтоб бе капнала от умора, но нямаше къде да седне, затова разгънахме сгъваемата бебешка количка, която носехме за подарък на едно от племенничетата на Муди. Махтоб с облекчение се отпусна в нея.

Докато чакахме багажа си, който нямаше никакво намерение да се появи на лентите, чухме писклив глас, който се приближаваше към нас: „Дай-джан!“

Като чу думите „скъпи чичо“, изречени на фарси, Муди се обърна и с блеснал от радост поглед посрещна мъжа, тичащ към нас. Двамата се хвърлиха в продължителна прегръдка, а когато видях сълзи в очите на Муди, внезапно се почувствах виновна за нежеланието, с което предприех пътуването. Това бе неговото семейство. Неговият корен. Разбира се, че е искал, имал е нужда да ги види, да им се порадва седмица-две, а после щяхме да се върнем у дома.

— Това е Зия — обърна се към мен Муди. Зия Хаким сърдечно ми стисна ръката. Той беше един от безбройната армия млади роднини на Муди, към които мъжът ми се обръщаше с удобното „племеннико“. Сестрата на Зия, Молук, бе омъжена за Мустафа, третия син на почитаната по-възрастна сестра на Муди. Майката на Зия бе сестра на майката на Муди, а баща му — брат на баща му или обратното — тия техни роднински връзки така и не ми станаха ясни. „Племенник“ бе най-лесното възможно обръщение.

Зия бе изключително развълнуван от първата си среща с американската съпруга на своя чичо. Поздрави ме с добре дошла в Иран на изискан английски.

— Толкова съм щастлив, че дойдохте — каза той. — Откога ви чакаме!

Грабна Махтоб в обятията си и я покри с целувки. Беше красив мъж с поразителни източни черти и покоряваща усмивка. Бе по-висок в сравнение с дребните иранци наоколо и личният му чар и превъзходни обноски завладяваха на минутата. Именно такова семейство се бях надявала да има Муди. Кестенявата коса на Зия бе модерно подстригана. Носеше добре ушит костюм и риза с разкопчана яка. Но най-хубавото му беше, че е чист.

— Навън има куп народ, дето иска да ви види — рече сияещ той. — Чакаме от часове.

— Как мина през митническия контрол? — попита го Муди.

— Имам приятел, който работи тук.

Лицето на Муди светна. Скришом измъкна американските ни паспорти от джоба на сакото си:

— Какво да правим с това тук? — попита той. — Не бих искал да ни ги конфискуват.

— Аз ще имам грижата — рече Зия. — Имате ли пари?

— Да.

Муди отдели няколко банкноти и ги подаде на Зия заедно с паспортите.

— Ще се видим отвън — каза Зия и изчезна в тълпата. Бях впечатлена. Видът на Зия, пък и връзките му потвърждаваха казаното от Муди за неговото семейство. Повечето роднини имаха добро образование: много от тях бяха с университетски дипломи. Бяха лекари като Муди или принадлежаха към света на бизнеса. Познавах няколко негови „племенници“, които ни бяха гостували в Съединените щати, и всички заемаха високо положение в социалната пирамида на своето общество.

Но изглежда дори и Зия не беше в състояние да накара разтоварачите на багажа да побързат. Всички се движеха напред-назад и не спираха да говорят, но явно не успяваха да свършат много работа. Така прекарахме повече от три часа в горещината — първо за багажа си, а после — на безкрайната опашка пред митническия контрол. Махтоб стоеше мирна и мълчалива, макар да знаех, че едва издържа. Най-сетне успяхме да се промъкнем в началото на опашката — Муди пробиваше пътя, следвахме го аз, Махтоб и бебешката количка.

Митничарят внимателно прегледа всяко парче багаж и направо онемя, като видя цял куфар с лекарства. Двамата с Муди се разговориха на фарси. Както Муди ми обясни на английски, бе казал на митничаря, че е лекар и възнамерява да дари лекарствата на местните болници.

Подозрителността на митничаря обаче нарасна и той продължи да ни разпитва. Муди бе донесъл на роднините си безброй подаръци. Всеки от тях трябваше да бъде разопакован и проверен. Митничарят отвори и нашия сак с дрехи и намери заека на Махтоб, който бяхме пъхнали в багажа в последната секунда. Заекът беше голям пътешественик — беше ни придружавал до Тексас, Мексико и Канада. Тъкмо когато потегляхме от Детройт, Махтоб реши, че не може да пътува за Иран без най-добрия си приятел.

Митничарят ни позволи да задържим чантата с дрехи и — за голяма радост на Махтоб — заека. Той каза, че останалата част от багажа ще ни бъде изпратена по-късно, след като бъде подробно проверена.

Облекчени по този начин от товара си, ние стъпихме на иранска земя четири часа след кацането на самолета.

Муди веднага бе погълнат от тълпа облечени в роби и покрити с наметала хора, които висяха по официалния му костюм и хълцаха от възторг. Наоколо се струпаха безброй роднини — пищяха, плачеха, стискаха ръката му, прегръщаха го и го целуваха, целуваха мен, целуваха Махтоб. Всички носеха цветя, които пъхаха в ръцете ни. Скоро обятията ни преливаха от букети.

„Защо ли съм с този глупав шал“ — питах се аз. Косата ми бе залепнала по черепа. Бях плувнала в пот. „Сигурно сега вече мириша като всички тях“ — помислих си аз. Муди се просълзи от радост, когато Амех Бозорг го притисна в обятията си. Тя бе увита в прословутия тежък черен чадор, но аз веднага я познах, защото бях виждала нейни снимки. Гърбавият й нос не можеше лесно да се сбърка. Беше едра широкоплещеста жена, доста по-възрастна от четирийсет и седем годишния Муди. Притисна го към себе си, метна се на врата му и го обгърна с нозе, сякаш нямаше никакво намерение да го пусне.

В Америка Муди работеше като анестезиолог остеопат — уважаван специалист с годишен доход почти сто хиляди долара. Тук обаче отново се превърна в малкото братче на Амех Бозорг. Родителите на Муди — и двамата лекари — починали още когато бил на шест години и сестра му го отгледала като собствен син. Завръщането му след повече от десет години отсъствие я беше развълнувало така, че накрая другите роднини трябваше със сила да я откъснат от него.

След като Муди ни запозна, тя ме обсипа с целувки, запрегръща ме и не спираше да приказва. Носът й бе толкова огромен, че приличаше на изкуствен. Стърчеше изпод насълзените й зеленикавокафяви очи. В устата й се виждаха криви черни зъби.

Муди ме представи и на съпруга й, Баба Хаджи. Той ми поясни, че името му означава „бащата, който е бил в Мека“. Беше нисък мрачен човек, облечен в широк сив костюм с панталони, чиито крачоли почти скриваха платнените му обувки. Не обелваше нито дума. Беше забил поглед в земята така, че хлътналите в тъмното му сбръчкано лице очи да не могат да срещнат моя поглед. Заострената му бяла брадичка беше точно копие на брадата на аятолах Хомейни.

Изведнъж тежък венец, по-голям от мен самата, увисна ма раменете ми. Това като че ли беше някакъв сигнал, защото тълпата се отправи вкупом към паркинга. Хукнаха към няколко съвсем еднакви, малки като кутийки бели коли. Натъпкаха се вътре — по шест, по осем, че дори и по дванайсет души в кола. Отвсякъде се подаваха крака и ръце.

Муди, Махтоб и аз бяхме тържествено поведени към колата за официални гости — голям широк тюркоазено-син шевролет модел седемдесета. Настаниха ни и тримата на задната седалка. Амех Бозорг седна отпред със сина си Хосейн, който имаше честта да шофира, защото бе най-старши по възраст. Зохре, най-голямата неомъжена дъщеря, седеше между майка си и брат си.

Претъпкана с цветя, колата ни поведе кортежа извън зоната на летището. Заобиколихме огромната кула Шахяд, която се извисяваше на четири елегантно извити колони. Сива и инкрустирана с мозайки от тюркоаз, тя блестеше на обедното слънце. Бе строена от шаха като изящен символ на персийската архитектура. Муди ми беше разказвал, че Техеран бил прочут с тази впечатляваща кула, която се извисявала като страж в покрайнините на града.

Отминахме кулата и се включихме в скоростна магистрала. Хосейн здраво настъпи газта и старият шевролет вдигна почти сто и двайсет километра в час — пределна за възможностите му скорост.

Докато се носехме напред, Амех Бозорг се обърна и ми напъха в ръцете един пакет, завит като подарък. Беше тежък.

Погледнах въпросително Муди.

— Отвори го — рече той.

Развих пакета и от него се показа връхна дреха, която щеше да ми стигне до глезените. Нямаше никаква кройка.

Муди ми каза, че е от скъп вълнен плат, но на пипане приличаше повече на найлон, дори на мушама. Платът беше тънък, ала тъкан толкова сбито, че със сигурност щеше да държи много топло през лятото. Цветът му бе отвратителен, мръснозелен. Освен него имаше и дълъг тежък зелен шал, много по-плътен от този, с който се бях забрадила в момента.

Доволно усмихната от щедростта си, Амех Бозорг каза нещо и Муди преведе:

— Робата се казва манто. Така се носим ние. Шалът се нарича русари. Когато излизаш, трябва да ги слагаш.

Тази заповед ме учуди. Когато Мамал, четвъртият син на Баба Хаджи и Амех Бозорг, даде идеята за тази ваканция още като ни гостуваше в Мичиган, той каза:

— Когато излизаш, ще трябва да носиш дрехи с дълги ръкави, шал и тъмни чорапи.

Но не бе споменал за никакво дълго и тежко палто посред адската горещина на лятото.

— Не се притеснявай — каза Муди. — Тя ти го даде като подарък. Трябва да го носиш само когато излизаш.

Но аз се притеснявах. Докато Хосейн навърташе километраж, аз внимателно наблюдавах забързаните жени по оживените тротоари на Техеран. Всички бяха старателно покрити от главата до петите. Повечето носеха черни чадори върху същите дрехи, каквито току-що бях получила. Цветовете им бяха мрачни и убити.

„Какво ли ще ми сторят, ако откажа да ги нося — почудих се аз. — Да ме арестуват?“

Зададох въпроса на Муди и той ми отговори простичко:

— Да.

Притеснението ми във връзка с местните традиции по отношение на облеклото се изпари в момента, в който Хосейн се хвърли в градското движение. Тесните улички бяха задръстени от коли. Всеки шофьор се оглеждаше за пролука и щом я зърнеше, натискаше едновременно газта и клаксона. Ядосан от едно забавяне, Хосейн даде заден и влезе в еднопосочна улица. В същия миг видях изкривените калници на няколко коли, а техните собственици, изскочили на платното, крещяха един срещу друг и току налитаха на бой.

Използвайки Муди като преводач, Амех Бозорг обясни, че в петък обикновено движението е слабо. Тогава семействата се събират в дома на най-възрастния член на рода и прекарват времето в молитви. Сега обаче наближаваше часът, в който от центъра на града щеше да почне петъчната молитва, четена от един от най-благочестивите ислямски духовници. Този свещен дълг обикновено бе изпълняван от президента ходжаталислям Сайед Али Хаменей (а не от аятолах Рухолла Хомейни, който, като религиозен водач, е по-важен дори и от президента), с помощта на ходжаталислям Али Акбар Хашеми Рафсанджани, председателя на Парламента. Не хиляди, милиони присъствали на петъчната молитва — подчерта Амех Бозорг.

Махтоб мълчаливо стискаше зайчето в обятията си и поглъщаше с удивени сетива звуците, миризмите и образите на този странен нов свят. Знаех, че едва се сдържа — толкова й се ходеше до тоалетната.

След цял час, в който животът ни бе в несигурните ръце на Хосейн, най-после спряхме пред дома на нашите домакини — Баба Хаджи и Амех Бозорг. Муди гордо изтъкна, че това е заможен квартал в северната част на Техеран; домът на сестра му бе през една къща от китайското посолство. От улицата човек можеше да види високата му ограда, изработена от плътно подредени железни плоскости, боядисани в зелено. Минахме през двукрила стоманена порта и влязохме в циментиран двор.

Махтоб и аз вече знаехме, че вътре с обувки не се влиза, затова последвахме Муди и се събухме на двора. В къщата бяха пристигнали толкова много гости, че купчината обувки в двора заемаше цял един ъгъл от него. Там имаше и три газови грила, обслужвани от наети за случая хора.

Пристъпихме по чорапи в огромната бетонна къща с плосък покрив и влязохме в хол, който бе поне двойно по-голям от просторна американска дневна. Стените и вратите бяха изработени от масивен орех и украсени с красива дърворезба. По-голямата част от пода бе покрита с великолепни персийски килими. Върху тях бяха постлани декоративни софре — мушами на цветя. С изключение на малкия телевизор, в хола нямаше никакви други мебели.

През прозорците в дъното на хола погледът ми се спря на един басейн в задния двор, пълен със синкавобистра вода. Въпреки че необичам да плувам, в ден като този прохладната вода изглеждаше твърде примамлива.

От другите коли се изсипаха весело разговарящи роднини и ни последваха. Муди с нескрита гордост се перчеше с американската си съпруга и сияеше, когато роднините му превъзнасяха Махтоб.

Амех Бозорг ни заведе в нашата стая, разположена в отделено от къщата крило, вляво от хола. Беше малка правоъгълна стаичка с две доближени едно до друго единични легла с изтърбушени матраци. Единствената друга мебел в стаята бе голям дървен гардероб.

Бързо открих къде е тоалетната и заведох Махтоб. Намираше се в отсрещния край на коридора пред нашата стая. Когато отворихме вратата, двете с Махтоб се вцепенихме при вида на най-едрите хлебарки, които бяхме виждали. Щъкаха по влажния мраморен под. Махтоб отказа да влезе, но вече наистина не можеше да издържа повече. Дръпна ме след себе си. Тази тоалетна поне имаше чиния като в Америка и дори биде. Вместо тоалетна хартия обаче от стената висеше маркуч.

Помещението вонеше на мухъл, а от прозорче, което гледаше към баня в персийски стил, се разнасяше гадна сладникава смрад, но в сравнение с тоалетната на летището бе значително по-поносимо. Най-сетне Махтоб се облекчи.

Върнахме се в хола, а там ни очакваше Муди.

— Елате с мен — рече той. — Искам да ви покажа нещо. Двете го последвахме навън.

Махтоб изпищя и скри лицето си. В краката ни имаше локва прясна яркочервена кръв.

Муди спокойно обясни, че семейството е купило овен от уличния търговец, който го заклал в наша чест. Това трябвало да стане, преди да пристигнем, за да минем през кръвта, преди да стъпим за пръв път в къщата. Сега се налагало да влезем още веднъж през локвата кръв.

— О, моля ти се, мини ти — казах аз. — Не желая да върша подобни глупости.

Муди рече тихо, ала твърдо:

— Трябва да го направиш. Трябва да проявиш нужното уважение. Месото ще бъде раздадено на бедняците.

Според мен този ритуал бе съвсем налудничав, но тъй като не желаех да обидя никого, с нежелание отстъпих. Взех Махтоб на ръце и последвах Муди, който заобиколи локвата и излезе на улицата, а после стъпи в нея, докато роднините му се молеха. Сега вече бяхме официално посрещнати.

Поднесоха ни подаръци. Според иранския обичай булката получава златни украшения от роднините на младоженика. Разбира се, аз не бях младоженка, но познавах достатъчно добре обичаите на тези хора, за да очаквам, че при първата си среща с тях ще получа злато за подарък. Амех Бозорг обаче пренебрегна обичая. Подари на Махтоб две златни гривни, но аз не получих нищо. Това бе съвсем целенасочен удар — знаех, че е преживяла доста тежко новината за женитбата на Муди с американка. И на двете с Махтоб ни подари богато извезани чадори, за да ходим с тях из къщата. Моят бе светлобежов на жълточервени цветя.

Чадорът на Махтоб беше бял на розови пъпки.

Благодарих за подаръците.

Дъщерите на Амех Бозорг Зохре и Фереще шетаха из къщата. Предлагаха подноси с цигари на по-важните гости и сервираха чая. Наоколо тичаха и крещяха деца, на които възрастните не обръщаха никакво внимание.

Беше ранен следобед. Гостите се разположиха на пода в огромния хол, докато жените внасяха храна и я поставяха върху софре, разстлани върху килимите. Пристигаха чиния след чиния салати, украсени с нарязани като розички репи и моркови — като борчета. Имаше и широки купи, пълни с кисело мляко, панери с тънки питки, резенчета сирене и подноси, отрупани с плодове — всичко това бе пръснато по пода. Към тях бяха прибавени и сабзи (пресен джоджен и пера праз лук), които завършваха прекрасната цветна палитра.

Наетите помощници изнесоха в двора табли и съдове от къщата, за да донесат храната от ресторанта. От един и същ продукт имаше по няколко вида ястия. Например две огромни гърнета ориз — едното с обикновен бял ориз, а другото — със „зелен“ ориз, приготвен със сабзи и едри зърна, подобни на лимас по рецепта, която знаех от Муди много отдавна, защото това е основно иранско ястие: оризът се вари, след което се пържи в мазнина така, че на дъното на съда да се образува кафява корица. После се залива с най-различни сосове, приготвени от зеленчуци, подправки и малки парченца месо.

Сервитьорите разсипаха белия ориз по платата и го поляха с отвара от шафран. Внесоха всичко в хола и трапезата стана още по-богата. Бяха приготвили два вида хореш — единият бе наше любимо блюдо у дома — приготвя се от патладжани, домати и парчета агнешко. Другият бе приготвен от парченца агнешко, домати, лук и нарязана зряла круша.

Основното блюдо бе пиле, рядък ирански деликатес: варено с лук, а после запържено.

Седнали на пода по турски или на едно коляно, иранците се нахвърлиха върху храната като глутница прегладнели зверове. Единствените прибори на трапезата бяха огромни лъжици. Някои ги използваха заедно с ръцете си или загребваха храната с парче питка, прегъната като лъжица, докато други хич и не си губеха времето с разни лъжици. Навсякъде се виждаше само храна. Гостите тъпчеха лакомо устите си, но малки и по-големи късове падаха обратно на трапезата, на пода или в съдините. Тази убиваща апетита гледка бе придружена от истинска какофония на фарси. Всяко изречение завършваше с: „Дано даде Бог!“ Изглежда, споменаването на божието име с натъпкана до пръсване уста не се смяташе за проява на неуважение.

Никой не говореше на английски. Никой не обръщаше внимание нито на Махтоб, нито на мен.

Опитах се да хапна, но ми беше трудно да се наведа напред, за да стигна до храната и едновременно с това да пазя равновесие и благоприличие. Тясната пола на костюма ми не бе подходяща за обяд на пода. С известни усилия успях да си напълня една чиния.

Муди ме беше научил да приготвям много ирански блюда. И Махтоб, и аз обичахме не само типичните за Иран, но и за много други ислямски страни ястия. Когато обаче опитах от поднесените гозби, открих, че са невероятно мазни. В Иран мазнината е белег на благоденствие. И тъй като случаят бе специален, храната направо плуваше в мазнина. Нито аз, нито Махтоб ядохме много. Предпочетохме салатите, но общо взето апетитът ни се изпари.

Не ни се наложи да прикриваме отвращението си от храната, защото цялото внимание на фамилията бе насочено към Муди. Разбирах чувствата им, но самата аз останах съвсем изолирана.

Така или иначе, странните събития през този безкраен ден ми помогнаха да забравя ужасния си страх, че Муди може да реши да удължи двуседмичната ни ваканция. Вярно, Муди тръпнеше в екстаз пред срещата със семейството си, но този стил на живот не беше неговият. Той беше лекар. Държеше на хигиената и на здравословното хранене. Беше човек с много по-благороден характер от тези, които виждах. Освен това обожаваше удобствата, приятния разговор, следобедния сън в любимия си люлеещ се стол. Тук на пода той изглеждаше нелепо и нестабилно, с подвитите си нозе. Сега вече бях убедена, че е невъзможно да предпочете Иран пред Америка.

С Махтоб се спогледахме съучастнически. Тази ваканция бе кратко прекъсване на нашия съвсем нормален живот в Америка. Щяхме да издържим, но не беше нужно да ни хареса. От този миг започнахме да броим дните до завръщането си у дома.

Обедът се проточи. Възрастните продължаваха да се тъпчат, но децата се изнервиха и притесниха. Тук-таме избухваше разпра. Децата се замеряха с храна, крещяха неистово и тичаха наоколо, а мръсните им боси крака от време на време цопваха в съдините с ястията. Направи ми впечатление, че някои от децата бяха с вродени дефекти или деформации. Други пък имаха отнесено изражение на лицата си. Чудех се дали не е резултат от браковете между близки родственици. Муди се мъчеше да ме убеждава, че в Иран не се наблюдават нарушения в потомството при бракове между роднини, но аз знаех, че много от семейните двойки в хола са и братовчеди. Някои от децата обаче носеха очевидните следи от тези връзки.

След време Реза, петият син на Баба Хаджи и Амех Бозорг, ме представи на жена си Есей. Познавах добре Реза. Беше живял известно време с нас в Корпус Кристи, Тексас. Въпреки че тогава присъствието му бе истинско бреме и в края на краищата бях принудена да дам ултиматум на Муди да го изхвърли от дома ни, в тази минута и на това място неговото лице бе лице на приятел — един от малкото, който можеше да говори на английски с мен. Есей беше учила в Англия и английският и бе поносим. В обятията си държеше бебе.

— Реза толкова често говори за теб и Муди — каза Есей. — Задължен ви е за всичко, което сте направили за него.

Насочих разговора към бебето и лицето на Есей леко помръкна. Мехди се родил е деформирани крачета, извити назад. Главичката му също бе несъразмерна — имаше неестествено голямо чело. Знаех, че Есей и Реза са не само съпрузи, но и братовчеди. Бяхме говорили не повече от две-три минути, когато Реза я отведе в другия край на стаята.

Махтоб безуспешно се опита да убие един комар, който я ухапа по челото. На мястото на ухапаното се появи голяма зачервена подутина. Горещата августовска привечер изцеждаше и сетните ни сили. За мой късмет къщата имаше климатична инсталация, но кой знае защо Амех Бозорг не беше затворила нито вратите, нито прозорците, което си беше най-любезна покана към комарите и жегата.

Усещах, че Махтоб се чувства също тъй неудобно, както се чувствах и аз. На европееца обичайният ирански разговор му се струва като разгорещен спор на висок глас и с невъздържани жестове, всеки от които завършва със задължителното „Дано даде Бог“. Децибелите на разговора са наистина непоносими.

Главата ме заболя. Миризмата на мазна храна, мирисът на потна плът, безкрайният непонятен поток от думи и умората от пътуването си казаха думата.

— С Махтоб искаме да си лягаме — казах на мъжа си. Беше ранна привечер и повечето от роднините му все още не си бяха тръгнали, ала Муди знаеше, че желаят да разговарят с него, а не с мен.

— Чудесно — отвърна той.

— Ужасно ме боли глава — казах аз. — Имаш ли някакви лекарства?

Муди се извини за минутка, заведе ни в нашата стая и намери един аналгетик, който митничарят бе пропуснал да конфискува. Даде ми три таблетки и се върна при семейството си.

Двете с Махтоб се пъхнахме в леглото толкова съсипани, че нито изтърбушените матраци, нито протритите чаршафи, нито твърдите възглавници ни попречиха да потънем в безпаметен сън. Знаех, че Махтоб е заспала, молейки се за същото, за което се помолих и аз с пръскаща се от болка глава. Моля ти се, Боже, нека тези две седмици минат бързо!