Павло Загребелни
Роксолана (44)

ДЖИХАНГИР

С тесни като на птиче рамене, безсилен и безпомощен, той проявяваше удивителна враждебност към хората и вещите. Не търпеше край себе си нищо освен килима на пода и дори възглавниците захвърляше надалеч, мяташе се, целият гореше, изпадаше в несвяст, после идваше за миг на себе си, но нищо не разбираше, нищо не искаше да знае и да чува, не се боеше дори от страшното име на султана. Какво го засяга султанът? Казаха му, че Мустафа е убит. Той не повярва, но скоро забрави за Мустафа, а когато си спомни, засмя се на собствената си мъдрост — не му ли говореше предчувствието, че най-големият брат ще бъде убит? За това е казано дори в Корана: „И ще го поразя с тежко наказание, понеже той е измислил оскърбителни изрази…“

Всичко е записано в книгата на книгите. И за него, Джихангир, също. И него ще убият, защото не е жесток и още защото самият той не е убиец. Скърбя за тебе, братко мой, Мустафа. Ти беше добър с мене, твоята любов за мене беше повече от любовта на жена. Ако под всичко се крие бездънна пустота, какво тогава е животът, ако не отчаяние?

Щастието не е присъщо на човека, защото дълбоко, дълбоко, в най-отдалечените кътчета на това щастие винаги живее отчаяние и страх пред нищото. Джихангир още от малък носеше в душата си глухо безпокойство, не го привличаше нищо, не можеше да се съсредоточи в нищо, внезапно го обземаше дива тъга и той, изнемогващ, се мяташе насам-натам… Пред очите му проблясваха някакви странни видения, в душата му звънтеше сребро, после в нея се вливаше мътилка, а след това… През него преминаваха различни цветове както през разноцветните стъкла на Топкапъ. Синьо, зелено, а най-често червено като сок от нар, като кръв, като цвета на живота. Топлина и възторг. Болка и пожар в душата. Може би в него гореше всичко онова, което султаните не бяха успели да изгорят?

И когато Мустафа от добро сърце му даде зеленикавите топчета на забравата, Джихангир изпита състоянието на човек, попаднал сякаш в познат дом, в който е живял отдавна, без да знае, че живее в него. И като че ли винаги бе чувал там веселата песничка „дем деми“^[1], само че не бе знаел какво е това „дем“^[2], макар и да бе чувал, че дори и сам падишахът го употребява за развеселяване на духа.

В състояние на опиянение не забелязваше вече нищо, виждаше само собствените си ръце в непрестанно движение. Учудваше се защо са толкова много и защо непрекъснато се движат. Ръцете се издигаха, кършеха се, крещяха и плачеха. Беше непоносимо. Ако беше султан, щеше да заповяда да отсекат на всички ръцете и краката. Краката, за да не идва вече никой при него. А ето че дойдоха и казаха, че султанът не разрешавал да дават на Джихангир нито зрънце дем. Джихангир се засмя тихо. Какво го засяга султанът? Там, където беше той, не могат да проникнат вече никакви султани. „И казано е на тираните: «Вкусете от това, което сте заслужили!»“ Той като че ли искаше да произнесе тези думи, но всъщност само прехвърляше вяло в мислите си стихове от Корана, както вяло мърдаше пръстите на краката си. Обувките му бяха от толкова тънък сахтиян, че това се виждаше през кожата. Обувките му бяха като на Мустафа. И халатът му беше от същите бурски коприни, и шалварите, и чалмата.

И тогава при него дойде сам Мустафа. Седна до главата му и се загледа замислено в пространството. Беше величествен и недостъпен.

— Ти ли си това? — попита Джихангир.

— Да — отговори Мустафа.

— Но нали си убит?

— Убиха не мене — другия Мустафа.

— Откъде знаеш, че не са убили тебе, а другия?

— Не може да се обясни. Познанието се дава по рождение.

— Колко е хубаво! — прошепна Джихангир. А Мустафа му отговори с редове от Корана:

— „И нищо не ни погубва освен времето.“

— А омразата? — попита Джихангир.

— Какво е омразата? Любовта е стократно по-силна от нея. Ето аз те обикнах и дойдох да ти помогна.

— Ще ми помогнеш ли?

— Ще ти помогна.

И даде на Джихангир дем. Копринената тишина го обви отвсякъде и изпълни душата му, завладяха го ароматите на забравата, той бе като ангел, не различаваше кое е живо и кое мъртво и вижда ли, или не вижда Мустафа, а той, отдалечавайки се от него, изчезваше беззвучно, меко, тихо и бавно, докато не се скри напълно. Остана само името му. Но какво е името? Дори и то се стопи като дим. Само в невидимото е висшата степен на реалното.

И още безброй пъти Мустафа идва при Джихангир, сядаше до него и те по цели часове разговаряха бавно. Поставените от султана хора се суетяха наоколо, вслушваха се в гласовете, които звучаха отникъде, но не виждаха Мустафа, не владееха способността да проникват в невидимото. Нещастни, жалки хора!

Когато си отиваше, Мустафа всеки път подаваше на Джихангир на сбогуване силната си бяла ръка и незабелязано оставяше в ръката на болния няколко зрънца дем. „Помни любовта ми, братко“ — казваше той тихо. Джихангир плачеше трогнат и в сълзите му потъваше целият свят, където в червени сънища цъфтяха макове и пламтяха разноцветни огньове на безволно-сладки привидения.

Най-сетне той вече не се връщаше в съзнание.

Султанските лекари бяха безсилни. Всичко у Джихангир беше отровено. Ако можеха да заменят кръвта и тялото му, тогава може би той щеше да се върне към живота. Не самият шехзаде, а само душата му. Сюлейман мълчеше тежко. Никой не може да измени даденото от аллаха. „И няма зрънце, скрито под земята, или нещо зелено или сухо, което да не е писано в ясната книга.“ Тялото предаваме на земята. Душата я взема аллах.

Сега Джихангир не можеше да бъде вече спрян. Лунното сияние заливаше с мъртва светлина неговия път по плата, потоци, реки, камъни и бяла прах и той беше като един вечен странник, понеже всичко говореше за вечност, сякаш на земята нямаше смърт.

А после сякаш недрата на земята се разтърсиха дълбоко и погубеното тяло на Джихангир бе хвърлено в треска, треска от страха пред неизвестното, което изпълзяваше към него от непрогледната тъма, от хаоса и ужаса. Той се опитваше да отблъсне този ужас, размахваше крехките като на майка му ръце — и така умря.

Както преди десет години Мехмед, така сега и Джихангир бе сложен в съд с мед и Сюлейман заповяда тялото на сина да се закара в Стамбул, за да бъде погребано от брат му край джамията „Шехзаде“.

Дълго мисли кого да изпрати да придружава тялото на Джихангир. Най-сетне каза: „Да иде Баязид.“ Надяваше се поне с това да намали скръбта на султанката Хасеки, на която бе съдено да оплаква вече третия си син. Изпрати й писмо, изпълнено със съчувствие и горчива болка, но не по безсънните гончии, а заедно с Баязид, та лошата вест да не избързва, а да стигне заедно с неговото султанско утешение.

А сам се надяваше да се утеши с победа над врага.

Той нахлу в земята на шах Тахмасп, унищожавайки всичко по пътя си. Повелителят на века, наказанието и мечът на трите посоки на света. Ужасяващата му войска не срещаше никаква съпротива, защото хитрият шах бързо се бе скрил зад своите високи планини и тогава сляпата дива сила се стовари върху обикновения народ, върху онези, които живееха върху своята земя хилядолетия, като отглеждаха градини, издигаха храмове и създаваха книги — върху арменците, азърбайджанците и грузинците — и кървава мъгла засенчи слънцето.

Скрит в непристъпен планински манастир, арменският хронист Ованес Цареци бе написал за похода на султана-хюнкяр в неговата родна земя: „Аз, грешният Ованес, видях тези горчиви дни с очите си. О душо моя! Колко хора погинаха от мечовете, топовете и пушките, от глада, от страха и треперенето. Някои ги убиваха с мечове, на някои отрязваха ръцете, носовете и ушите, понеже те нямаше къде да се скрият, и хората на страната се пръснаха на разни посоки, а други нощем, обзети от страх, ужас и трепет, изтерзани от сърдечна болка, с горчиви сълзи и въздишки се откъсваха от близки и любими с жални стонове, а останалите бягаха и страната бе безлюдна цяла година, и всичко това стана заради нашите грехове; ние бяхме принудени да идем в чужбина и да бъдем жалки и измъчени.“

А Сюлеймановият летописец Печеви, като възхвалява победите на падишаха над неверниците и къзълбашите, изброява плячката, особено наслаждавайки се на това, че османските войни се сдобили с „любовници-юноши с тела като сребро, с млади и нежни девойки с лица като рози, с несравними и чудесни невести, чийто брой перото не може да изрази. Нямаше нито една шатра, където младежите и девойките да бяха по-малко от три, а онези, които имаха над пет и десет, нямаха чет“.

Разрушени бяха древните арменски градове Ереван и Нахичеван, сравнена бе със земята хилядолетната Ганджа. Дивата лавина се понесе като два потока — единият към Грузия, другият към Кюрдистан. Сюлейман сякаш искаше с жестокостта да заглуши тревогата в своята мрачна душа, предизвикана от смъртта на двамата си сина — най-големия и най-малкия, понеже тези две загуби пресуша-ваха собствения му живот до едно тънко ручейче, което едва струеше сред грамадата на времето и всеки миг заплашваше да секне. Не му беше жал ни за убитите врагове, ни за собствените войни. Щом умират дори синовете на падишаха, защо да не умират простите хора, които изпълват толкова привлекателните за него простори? И най-опустошеното на пръв поглед пространство винаги се оказва запълнено и то трябва да се завоюва, като се заплаща с кръвта на войните и собственото търпение. Някога той вярваше, че пространството изисква още по-голямо търпение, отколкото времето. Понеже времето преодолява само себе си — то тече като река и те мие както водата камъка, без да ти обръща внимание, а просторът може да се покори само с непрекъснати походи.

Но сега, когато старият Сюлейман вече разбра, че му трябва само времето, видя, че вече никъде не може да го намери: нито да го завоюва, нито да го купи, нито да го вземе отнякъде, нито да го открадне.

С това горчиво съзнание за безсилие той ще се върне след две години в Стамбул, за да не тръгва повече на поход до смъртта на своята любима Хасеки, а когато най-сетне ще тръгне, то ще бъде към собствената му смърт.