Павло Загребелни
Роксолана (37)

ПОЖАРЪТ

За столицата казваха: „Ако Стамбул не гореше, всичките му прагове щяха да са златни.“

Рустем паша отрано сутринта беше със знатната си ученичка на Атмейдан. Михримах не приличаше на майка си. Майка й веднага схвана науката на младия коняр, а тази се превземаше и разиграваше новоизпечения везир, като че бе решила да го изкара от търпение. Напразно се надяваше! Рустем тихомълком плюеше в ситния чакъл под краката на коня, поемаше си търпеливо дъх и вървеше редом със скучаещата ездачка, сега вече твърдо уверен, че в Дивана ще влезе ако не на собствения си кон, то след коня, язден от Михримах. Когато помагаше на султанската дъщеря да се качи на коня и чувствуваше под твърдата си ръка меката царствена плът, в него нещо сякаш трепваше. Учудваше се и се ненавиждаше. Да забелязва нечие тяло означаваше да забелязва и своето собствено. А той като че ли досега не го забелязваше, точейки на бруса на ненавистта своя непокорен дух. От неприятното откритие той се изплю сърдито и то така ядно, че Михримах го забеляза и започна да капризничи повече от друг път. За щастие тази сутрин Рустем го спаси пожар.

Гореше някъде далече, от другата страна на Халич^[1], в корабостроителниците и в еврейската махала Хаскьой, но огънят бързо се прехвърли през залива, а още по-бързо из Стамбул се разнесе отчаяният вик: „Янгън! Янгън! — Пожар! Пожар!“ И всичко живо бягаше към онази страна, където бушуваше огънят — едни бягаха по задължение, други от любопитство, а трети от злорадство. Да гасят пожара имаха право само еничарите. Макар че до всяка къща трябваше да стои голяма каца с вода и стопанинът беше длъжен да има стълба, висока колкото къщата му, която според разпоредбите не можеше да има повече от два етажа. Да изливат водата върху огъня можеха само еничарите, които наглеждаха махалата. Те дов-тасваха на пожара първи и обграждаха горящото здание, като прогонваха със саби дори стопаните. Когато виждаха, че в къщата има нещо ценно, бързо го измъкваха от огъня, а след това чакаха да изгори, знаейки, че среброто и златото стават на кюлчета, които лесно можеха да се намерят в пепелта, а всичко останало за тях нямаше стойност.

Щом чу виковете за пожара, Рустем разбра, че може да се измъкне от своята капризна принцеса и смело дръпна коня на Михримах.

— Ваше величество…

— Какво искаш?

— Позволете днес да прекратим нашия урок.

Михримах го изгледа под фереджето с големите си очи, в които се бе събрало цялото зло и от султана, и от султанката. Като се мъчеше да придаде на грубия си глас покорност, той каза мрачно:

— Пожар.

Смяташе, че с това обяснява всичко. Но Михримах беше на друго мнение:

— Пожар ли? Е та какво? Ще погори и ще престане.

— При мене в Диарбекир бях свикнал…

— Тук е Стамбул. А в Стамбул има кадия, който отговаря за всичко.

Рустем не издържа:

— Ваше величество! Не го ли знаете този стар измамник? Дори и цял Стамбул да изгори, той все ще си пее своето: „Нищо не съм видял. Нищо не съм чул.“

Нея това хич не я интересуваше. Дето се вика: нито се кара, нито се води.

— Като изгори, да изгори.

— Ваше величество, а хасовете?

— Това пък какво е?

— Парцелите в Стамбул, които принадлежат на султана и султанското семейство.

Тя се позамисли малко.

— Принадлежат ли? А на мен какво принадлежи — можеш ли ми каза? Е добре. Толкова ли ти се ходи на този пожар?

— Аз бих взел своите хора. Все пак съм везир на негово величество.

— Там има още няколко везири. Но щом толкова ти се иска…

При пожара беше по-тежко, отколкото със султанската дъщеря. Няколко махали изгоряха на пепел, пожарът унищожи построения още от Завоевателя дворец Ескисарай, изгоря и пълният със затворници зандан, в дим се превърна огромният дървен пазар, загина библиотеката на Матияш Корвин, изнесена от Сюлейман от унгарската столица. Огънят стигна дори до каменния Безистен, където калаят на покрива се разтопи.

След пожара, сякаш донесен от зли тайни сили, по столицата плъзна черен мор и смъртта косеше хората с хиляди. Не се спираше и пред праговете на дворците — така умря великият везир Аяс паша, оставяйки харем със сто и двадесет деца и славата на най-глупавия от всички везири. А понеже глупците са винаги отмъстителни, мнозина въздъхнаха облекчено, като чуха за смъртта на Аяс паша. Даже Роксолана не скри радостта си пред Сюлейман, макар да знаеше, че е грях да се радва на чуждата смърт:

— Кого ще направите сега велик везир, мой повелителю?

— Най-умния. Лютфи паша.

— А нима Рустем не е по-умен?

— Млад е още. Ще почака.

— Вие и досега не сте го представили на Дивана.

— Не е имало повод. Смъртта на Аяс паша го дава.

— Ай пожарът — напомни Роксолана.

— Предадоха ми, че Рустем паша залавя злосторниците. Той не е имал възможност да се отличи на война, нека се постарае да го направи на пожара.

— Не може ли още да се изгаси?

— Всичко е по волята на аллаха. Което гори — трябва да изгори.

— Ами ако изгори цял Стамбул?

— Тогава аллах ще ни подари още по-хубав Стамбул. Както е казано: „Аллах купи от вярващите живота и имота им, за да им даде рая.“

Диванът ако ли не изплаши Рустем, то напълно го разочарова. Отдалече загадъчен, тайнствен, заплашителен и недостъпен, отвътре той се стори на Рустем сборище на наежени овни. Аяс паша вече го нямаше, но духът му като че ли беше останал сред тези килими, спотаени гласове и потискащо мълчание. Султанът мълчаливо поглеждаше с каменните си очи своите везири, без да ги различава и без да им дава възможност нито да се изказват, нито да размишляват и под този поглед човек наистина се чувствуваше като овен. Лютфи паша беше упорит като овен. А той самият, Рустем, мършав като овен след снежна зима. Късмет имаше, че в Стамбул продължаваше да бушува пожарът и той отново се впусна в него, като взе със себе си и еничарите. Препускаше из пепелищата, залавяше и хвърляше някого в занданите и продължаваше да гони и преследва, свличайки се от умора и усърдие, целият опушен като огняр.

А пожарът, след като се набушува като невиждан лют звяр в големия Стамбул, неочаквано през нощта се прехвърли оттатък Бос-фора. Юскюдар пламна. Започна разпокъсана стрелба, сякаш там се бе промъкнал враг, макар че бе странно откъде ще се вземе в сърцето на страшната империя.

Рустем заедно с еничарите и конните чауши веднага се прехвърли на другия бряг и изчезна за няколко дена, сякаш беше загинал в огъня, но изникна от пепелта жив и здрав, само още по-опушен и съвсем пресипнал. Пожарът най-сетне стихна.

Рустем се яви пред Михримах все така послушен, както и преди, придържаше поводите на коня й и подтичваше отзад, когато султанската дъщеря пуснеше коня в галоп.

— Е, изгаси ли пожара? — полюбопитствува тя.

— Само си изгасна.

— Защо тогава се бави толкова там?

— Лових подпалвачите.

— И хвана ли ги?

— Някои само.

— И кои са те?

— Казаци.

— Това пък какво е?

— Никой не знае. Наричат се така и това е. Дошли са оттатък морето с лодки. В Синоп запалили и разграбили всичко, взели конете — и хайде тук.

— Не са ли се уплашили от Стамбул?

— Какво има да се плашат?

Михримах остави коня и дълго гледа везира. Беше виждала много спокойни хора, а най-спокойният сред тях беше нейният баща, султан Сюлейман, но такъв човек, като този бивш султански коняр, едва ли можеше да се намери на света.

— Защо не ми разкажеш за тях?

— Какво да разказвам? Влезли в Юскюдар, а аз връхлетях върху тях. Ние бяхме повече и ги надвихме. Седемдесет и двама откарахме в Йедикуле. И водача им също. Сега си гризе оковите.

— Как така ги гризе?

— Със зъби. Зъл човек и със страшна сила.

Михримах изведнъж се сети: те са от Украйна, от земята на майка й! Трябва да й разкаже! Веднага! Но тя беше не просто едно момиче, а султанска дъщеря и настроенията й се сменяха с такава бързина, че и сама не можеше да се начуди. В следващия миг извика:

— Заведи ме там!

— Къде, ваше височество?

— О аллах, колко си загубен! При онзи казак! Искам да го видя.

— Казак е, докато е на свобода. А в Йедикуле няма ни казак, ни човек.

— Искам да го видя!

— Ваше височество, дори имамът не може да помогне на обесения.

— Слушай какво ти казвам! Иди кажи на моите евнуси — те ще ме заведат и без тебе.

Евнусите стърчаха на Атмейдан, без да изпускат от очи Рустем паша и Михримах, като че везирът беше котарак, а принцесата — малка птичка или мишка.

— Те ще ви заведат — измърмори Рустем. — Те могат да ви заведат където искате. Но вие, ваше височество, не би трябвало да ходите в това отвратително място.

— Не е твоя работа!

— Исках само да кажа, че когато колата се строши, винаги ще се намерят желаещи да покажат пътя, само че вече няма с какво да се пътува.

Настроението на Михримах отново се смени:

— Не искам да отивам там. Това май е много страшно. И този казак… Как го казват?

— Просто казак!

— Името му?

— Какво значи името? За мъртвите всичко е все едно. Днес още го наричат Байда. А щом заповяда негово величество султанът — и…

— Байда ли? Какво е това?

— Че кой може да знае? Навярно човек, който обича да пие и да се весели и от немай какво да прави размахва сабята.

— Ще му изпратя нещо сладко.

— Ваше височество, за какво му е сладко на човек, комуто утре ще отрежат главата? Ако ще му пращате нещо, то мед и ракия.

— Изпрати на този казак всичко каквото трябва. И утре ще ми кажеш.

А мисълта не й даваше мира: „Трябва да разкажа на нейно величество султанката! Веднага трябва да разкажа на майка си! Той е от нейната земя! Всички ли там са такива?“

И отново се обърна към Рустем придирчиво:

— Никога ли преди това не е имало казаци в Йедикуле? Защо не зная такова нещо?

Той беше спокоен:

— Ваше величество, те не са стигали до Йедикуле. Много е далече. А този стигна. Забравил е поуката: преди да откраднеш минарето, помисли къде ще го скриеш.