Елизабет Адлър
Среща във Венеция (78)

Глава 77

Сам се обади в полицията. Показа им писмото на Лейлани, а те от своя страна направиха графологичен анализ. Върнаха му червеното яке и сватбения пръстен, изразиха съжаление за загубата му и казаха, че считат случая за приключен. Всичко свърши толкова бързо, все едно, че никога не се беше случвало.

Преши остана в къщата на плажа със Сам. Чувстваха се удобно и уютно заедно, като добри приятели, шегуваха се с нежност, както и преди, но сега с повече лекота, вече я нямаше първоначалната бодлива нотка. Разхождаха се дълго, въпреки силния вятър, приготвяха си обикновена, проста храна, пиеха вино до огъня в камината и говореха безкрайно в нощта. Тя му разказваше случки от живота си и слушаше като малко момиченце, когато той говореше за своя. Като че ли се бяха познавали цял живот, свързани по някакъв незнаен начин с горчиви нишки.

Времето минаваше — първо няколко дни, после седмица… И още. Преши обаче знаеше, че не може да остане тук, приятелка, но не и любовница. Трябваше да се върне в Париж.

Късно един следобед, Сам я хвана за ръката и предложи:

— Да се разходим, да уловим залеза.

Вятърът беше утихнал. Морето шепнеше тихо, чайките се носеха над морската вода, а във въздуха се усещаше соления мирис на океана и аромата на борово дърво. Сам продължаваше да я държи за ръката, тя усещаше успокояващата я топлина на тялото му докато изкачваха пясъчните дюни. Стигнаха до закътана падина. Седнаха и той се излегна на пясъка, с ръце под главата, загледа я.

— Ела при мен — подкани я с усмивка.

И тя се подчини, легна до него, нагоди тялото си към неговото. Двамата втренчиха погледи в златистото вечерно небе, което кораловочервеното залязващо слънце оцветяваше в изумителни багри. Но мигът свърши. Слънцето потъна зад хоризонта и Преши знаеше, беше свършило и времето й със Сам. Трябваше да се връща у дома.

— Рафърти?

Тя обърна лице към него.

— Да?

— Ти си добра приятелка.

Тя кимна.

— Приятно ми е да го чуя.

— Но…

Тя зачака, обаче той не продължи.

— Но, какво…?

— Страхувам се да го кажа, за да не разваля приятелството ни.

Тя седна със скован гръб, погледна го внимателно.

— Да кажеш какво?

— Мисля, че съм влюбен в теб, Рафърти.

— О!… — Лицето й се озари от усмивка. — Аз мисля, че също съм влюбена в теб.

— Възможно ли е това да е истинската любов, как мислиш?

Тя сви рамене.

— Не знам. — После се усмихна. — Но пет пари не давам.

Той й се усмихна в отговор.

— Аз също. Просто опитах колко е дълбока водата, оставих си вратичка за измъкване, в случай, че отговориш с „не“. Защото виждаш, че те обичам. Ти си уникална, единствена по рода си, момиче за милион. Не ме изоставяй, Рафърти, май няма да намеря друга като теб.

— Ох! — промълви тя.

Устните й усещаха топлината на неговите. Ръцете му я обгърнаха и той я целуна, тя му отговори. Студеният пясък проникваше под яката на пуловера й, но топлите му длани бяха там, той я притисна силно към себе си. Тя нямаше нищо против дори пясъка в косата си. Защото това беше колебливото начало на любовта.

Любиха се за първи път под звездното нощно небе, с шума на морето в ушите, а вятърът галеше голите им тела. Виждаха ги само първите звезди. Преши си помисли, че това е прекрасно начало.

По-късно същата вечер двамата седяха на покритата и оградена веранда с чаши вино в ръце и гледаха безкрайната гонитба на големите сиви вълни докато вятърът шепнеше в листата на храстите.

— Трябва да ти призная нещо — обърна се към него тя, леко напрегната.

— О? Какво ли може да е? — Той обърна глава към нея, усмихнат.

Засрамена, тя продължи:

— Подозирах, че имаш нещо общо със смъртта на Лили. Мислех, че е възможно дори да познаваш Бенет, да си замесен. Разбира се, тогава не те познавах, както сега — добави, с което го накара да се засмее.

— Просто не го прави отново — каза той.

— Няма — обеща тя.

— Това ли е всичко?

— Което трябва да си призная? Да.

— Добре. Ще ти простя. При дадените обстоятелства — каза той, а после се засмя: — Хайде, Рафърти. Всичко е наред. Имаш право да се питаш какво съм целял. Но сега това е приключено.

— Да — съгласи се тя и почувства как я обзема облекчение.

Миналото сега наистина беше минало и животът трябваше да продължи. Седяха на покритата веранда и гледаха големите сиви вълни, които безкрайно идваха и се отдръпваха.

— Какво ще правиш сега? — запита тя.

Той се замисли.

— Ще продам къщата. Ще продължа напред, може би ще купя нова лодка и ще си взема ново куче… Може би отново ще се опитам да пиша.

— На мен ми звучи добре — подкачи го тя.

Той се обърна и я изгледа.

— А ти?

— О! — Тя вдигна небрежно едното си рамо. — Предполагам, че ще се прибера у дома. В Париж.

— Най-красивият град на света. — Погледите им се срещнаха. Той се протегна и хвана ръката й. — Не ме изоставяй, Рафърти — каза тихо. — Защото съм влюбен в теб.

— Показваш го по странен начин — стрелна го тя с блясък в очите. — Защо не ме целунеш?

И той го направи.

И измина още една седмица преди най-после да тръгнат към „дома“ си в Париж и към новия живот. Заедно.