Елизабет Адлър
Среща във Венеция (27)

Глава 26

Лили чу клюката същата сутрин в кафе-бара на Узхонг Роуд, близо до пазара за антики „Донгтай“. Хората шушукаха над чашите си с горещ зелен чай и xiao long bao, любимото й блюдо от задушени свински хапки. Лицето й пламна от гняв и тя рязко стана, без дори да докосне храната. Трябваше да говори с Мери-Лу. Веднага.

Бенет пък научи мълвата в прекрасно обзаведената фитнес зала на хотел „Дж. У. Мариот“ на Нанджинг Роуд, където спортуваше всяка сутрин. Половиният му час почти изтичаше, когато чу двама души зад него да си шепнат тихо. Обърна се и разпозна единия. Синът на богат бизнесмен, направил състояние в износа на електронни части. Известен бе с незачитането си на закона, което означаваше, че редовно научава за подмолните сделки в града. Бенет не се съмняваше, че той знае за какво говори.

Осъзнал какво се е случило, той прокле Мери-Лу, заряза упражненията, взе набързо душ, облече се и отиде за колата си. Беше толкова ядосан, че би могъл да я убие. Преди това, обаче, трябваше да разбере дали е успяла да вземе огърлицата.

Когато Лили се завърна, Мери-Лу беше в къщата, заета с подреждането на поръчките за статуетките. Беше решила да лепне на лицето си невинно изражение и да се преструва, че всичко е наред, затова вдигна глава и се усмихна лъчезарно още с влизането на Лили.

— Бизнесът е добър този месец — каза и размаха малка купчинка поръчки.

— Стани — каза Лили. — Имам нещо да ти кажа.

Мери-Лу се изправи и я погледна несигурно.

— Какво има?

— Ти си лъжкиня и измамница. Крадеш от мен вече цяла година, независимо, че се преструваш на моя приятелка, не си благодарна дори за помощта, която ти предложих, когато беше в нужда. Имах ти доверие, Мери-Лу Чен, а ти го предаде. А сега половината Шанхай знае за огърлицата.

— Каква огърлица? — прекъсна я Мери-Лу и се опита да запази невинното си изражение.

— Онази, която си видяла в тайния ми сейф. Онази, която си се опитала да продадеш на черния пазар и то на най-опасните купувачи. — Вдигна ръка с дланта нагоре, за да спре напиращите протести на Мери-Лу. — Не се опитвай да казваш каквото и да било, знам, че всичко ще бъде лъжа. Дори не искам да знам как си го направила. Просто искам да напуснеш къщата ми. Веднага.

Мери-Лу осъзна, че няма смисъл да спори. Беше съдена и призната за виновна. Всякаква надежда да се докопа до огърлицата отпадаше. Взе сакото и чантата си и мина покрай Лили на път към вратата.

— Няма да ти пожелая късмет в продажбата, Лили — изсъска горчиво. — Всъщност, ще направя всичко възможно да те саботирам. Включително ще уведомя властите.

— Направи го — вдигна рамене Лили. — Няма да открият нищо. Само сейф с оскъдните ми спестявания — пари, получени от законната продажба на статуетки на туристите. Не ме мисли за глупачка, Мери-Лу, защото ще сгрешиш. Нито ти, нито властите, ще можете да ме докоснете с пръст.

„Те може би не, но Бенет Юн ще може“, помисли си Мери-Лу и напусна къщата за последен път, свистяща и гневна като вихрушка.

Въпреки че пристигна точно навреме, Бенет вече я чакаше в бар „Облак 9“. Тя беше положила извънредни грижи за външността си. Беше облякла нова къса рокля от кремава коприна и обула високи обувки от светъл велур. Очите й бяха подчертани с бронзови сенки, а пълните й устни бяха необичайно яркочервени. Носеше висящи златни обеци и златна гривна. Беше красива — и го знаеше.

— Седни, Мери-Лу — махна с ръка Бенет без каквото и да било предисловие. — Предполагам, че огърлицата е в чантата ти?

— Не точно…

— Да? Или не?

— Не — призна тя. — Но утре…

Той й хвърли отвратен поглед и тя се извърна. Тъй като не я беше запитал какво желае за пиене, тя поръча на келнера да й донесе мартини. Беше толкова разтревожена, че забрави да добави редовното изискване: да бъде леденостудено и гарнирано с три маслини.

— Огърлицата може би наистина не е у теб — продължи Бенет, безмилостен като хищник, надушил плячка. — Но пък половината Шанхай знае за нея. Как ще го обясниш?

О, Господи, също като Лили, и той беше чул клюките. Не биваше да се обръща към Вуртман, но го беше направила, завладяна от отчаяние.

— Ти не изглеждаше заинтересуван, а аз трябваше бързо да намеря купувач, затова отидох при Вуртман…

— Холандеца дето реже диаманти? Този евтин задник? Мили боже, той не би могъл да продаде нищо, което струва повече от две хиляди долара. Да не си си изгубила ума?

Тя оброни глава на гърди. Келнерът остави мартинито пред нея. Мери-Лу грабна чашата и отпи дълга глътка. Бенет се наведе през масата. Приближи лице до нейното и каза тихо:

— Да ти кажа истината, нямаше да повярвам на историята за огърлицата, ако сам не бях намерил доказателства. Тя е притежание на Лили Сонг, нали? И сега се питам защо да се занимавам с прекупвачи, когато мога да отида при източника. Защото тя е собственост на Лили, скъпа моя, не е твоя.

Тя гледаше, онемяла, как той бавно се изправя. Дори не й каза довиждане. Беше изгубила работата си, нямаше шанс да се сдобие с огърлицата. А ето че беше изгубила и Бенет. Светът й се беше сринал.