Елизабет Адлър
Среща във Венеция (30)

Глава 29

Нейният сватбен ден изгря ясен и леденосин. Тихата лагуна блестеше на бледото слънце, набраздявана тук-там от пяната на някой воден автобус. Преши остана за миг до прозореца на палацото, облечена в сватбената си премяна. Помисли си, че Венеция никога не е била по-красива. Гондолата я чакаше, завързана за пристана, празничният й балдахин се огъваше под тежестта на гирляндите, в които бяха преплетени бели цветчета. Панделките по шапката на гондолиера се развяваха на бриза докато й помагаше да се качи на борда, а ръката му беше студена като северния вятър.

Тя благодари с усмивка и се настани на белите възглавнички, приглади шифонените поли на роклята си с цвят на мъгла и сложи качулката на главата си като внимаваше да не развали прическата си. Стисна здраво сватбения букет. Беше нервна, но щастлива.

Хората се обръщаха да ги изгледат с любопитство докато гондолата плаваше величествено по Канале гранде. На спирката на водния автобус чакаше тълпа, хората им помахаха с ръце и й пожелаха късмет, а Преши им се усмихна лъчезарно. Чувстваше се като Клеопатра, която влиза в Рим.

Тъй като чичо Оскар отдавна беше прехвърлил планините, за да отиде на мястото, наречено рай, тя нямаше близък роднина от мъжки пол, който да даде ръката й на избраника. Въпреки възраженията на леля Гризелда, тя беше решила да мине по пътеката в църквата сама.

— Не съм дете — беше казала на леля Гризелда само преди час, докато се подкрепяха с по чаша газирано вино „Просеко“ в салона на палацото на първия етаж, където беше проведено снощното парти.

А това беше преди Гризелда и Мими да тръгнат за църквата в тяхната гондола в компанията на щастливо лаещите кучета, техните любимци, и тълпа стари приятели, всичките с огромни шапки, шалчета от воали, с проблясващи стари бижута по ръцете, вратовете и ушите, залени в смях, разменящи си шеги.

— Аз съм на трийсет и осем и със сигурност мога сама да отида до църквата и да сключа брак — беше казала Преши.

Леля Гризелда беше въздъхнала и беше капитулирала — нещо, с което не беше свикнала. И ето че сега чакаше, седнала на първия ред във великолепната базилика „Санта Мария дела Салуте“, заедно с гостите. Нямаше, обаче, лични гости на Бенет Джеймс, защото той нямаше семейство и близки приятели. Дария и Том се бяха съгласили да бъдат кумове.

Гондолата наближаваше базиликата, а Преши гледаше проблясващото й кубе. Тази беше любимата й църква от всички във Венеция — град с изключително много църкви. Като че ли имаше по една зад всеки ъгъл и всяка по-красива от предишната. За нея, обаче, тази беше специална.

За първи път я бяха довели тук родителите й, а тогава тя беше само четиригодишна. Много пъти й бяха казвали, че не е възможно да помни това посещение, но тя имаше ясен спомен. Тогава църквата й се беше сторила огромна и много висока. Спомняше си пищните цветове, златото, картините и мозайките. Спомняше си как майка й я държеше за едната ръка, а баща й — за другата докато вървяха към големия олтар. Този беше единственият й истински спомен за двамата й родители, затова тя беше избрала тази базилика за сватбата си.

Брокатената пелерина се развя зад нея докато слизаше от гондолата с лице, почти закрито от качулката. „Загадъчна невеста“, помисли си тя, усмихна се и се почувства като героиня от романтичен роман.

В църквата беше студено, ароматът на двете хиляди рози, внесени от Колумбия, изпълваше въздуха. Леля Гризелда забърза да я посрещне, пищна червенокоса жена без възраст, в перленобял костюм, огромна яркочервена кръгла шапка, която подхождаше прекрасно на цвета на косата й. Носеше диамантена брошка, за която би могла да й завиди дори кралица Елизабет. Преши забеляза, обаче, че е смръщила вежди, вместо усмивка да краси лицето й.

— Ела тук, милата ми. — Леля Гризелда я хвана за ръката и я дръпна встрани.

Преши я погледна с нескрита изненада. Органистът изпълняваше музика на Вивалди, преди да дойде моментът за сватбения марш.

— Той не е тук — каза леля Гризелда.

— Кой не е тук? — запита тя, объркана.

— Бенет. Мила моя, няма го.

— О… — Тя гледаше леля си, изненадана. — Е, разбира се, сигурно е заради движението. Заседнал е някъде, това е всичко.

— Ние сме на Канале гранде, а не на „Медисън авеню“. — Гризелда стисна ръката й още по-силно. — А Бенет не е и в хотела. Обадих се, Преши. Казаха, че е заминал снощи.

Преши я гледаше неразбиращо със сините си очи. Стискаше букета в мъртва хватка. Гризелда разтвори пръстите й, взе го и го захвърли на пода. Взе и двете ръце на Преши в своите. Те бяха студени. В очите на леля Гризелда имаше сълзи.

— Няма да има сватба — каза тя. — Бенет е изчезнал.

Преши се почувства така, сякаш плаваше някъде из космоса. Усещаше присъствието на пребледнялата Мими, виждаше шокираните лица на Жан и Морис, долавяше вълнението на старите си приятели, всичките облечени за случая, смълчани и тихи. Шаферките й Силви и Дария кръжаха около нея, прекрасни в роклите в блед прасковен цвят, но с големи тревожни очи. Том държеше за ръка смълчаното Супер-бейби, дори кучетата бяха престанали да лаят.

Тя ги погледна, после отново срещна очите на леля си, все още стискаща ръцете й.

— Сигурно е станало някакво недоразумение — прошепна. — Той ще се обади, ще ни каже какво се е случило… Можем да почакаме…

Никой нищо не каза.

— Можем да се обадим отново в хотела — промълви отчаяно. — Сигурно са направили грешка.

— О, скъпа…

По бузите на леля й се стичаха сълзи. Преши не я беше виждала да плаче никога преди.

— Недей — започна тя да я утешава, неочаквано спокойна. — Не плачи, лельо Гризелда. Спиралата ти ще се разтече.

— О, по дяволите спиралата ми! — извика лелята, обхваната от внезапен и силен гняв. — Как се осмелява да ти причини това? Ще го убия, ще го кастрирам, ще извия врата му с голи ръце…

Дария и Силви се спуснаха бързо към тях, прегърнаха я, прошепнаха, че съжаляват, че това е непростимо, че я обичат и че скоро всичко ще е наред. Преши не каза нищо. Тя беше окото на бурята от гняв и тъга, която се вихреше около нея — булката, изоставена пред олтара, какъв срам! И то какъв красив олтар, показан й за първи път от майка й и баща й. Огледа се и се замисли какво да направи. Гостите бяха пътували от разни точки на света за сватбеното тържество. Приемът трябваше да бъде даден в прекрасния хотел „Киприани“ от отсрещната страна на канала, на островчето Гиудека. Имаше шампанско и сватбена торта и още рози, внесени от Колумбия, а по-късно щеше да има празнична вечеря и танци. Изправи се, ледено спокойна.

— Всичко е наред — извиси тя глас. — Помните ли старата поговорка, в която се казва, че шоуто трябва да продължи? Водните таксита ни чакат, за да ни закарат на партито, така че да вървим.

И следвана от Дария и Силви, тя поведе гостите вън от красивата църква към онова, за което по-късно мислеше по-скоро като за бдение, а не сватба.