Елизабет Адлър
Среща във Венеция (24)

Глава 23

Мери-Лу не можеше да устои. Обади се на номера на Преши Рафърти, но се свърза с телефонния секретар. „Добър ден, това е «Антики Рафърти», говори Преши Рафърти, каза гласът на френски. Ако искате да оставите съобщение, моля направете го след сигнала.“

Гневът изгаряше стомаха на Мери-Лу като разтопено олово. Прилошаваше й. Дали Бенет не ухажваше братовчедката на Лили с надеждата да се ожени за друга богата наследница? Не можеше да му позволи да го направи.

Закрачи неспокойно из малкия апартамент, докосвайки нервно висящата кристална топка, която трябваше да я предпазва от злите духове. Всичко в нея се късаше. Беше го изгубила — и го знаеше. А с него и купувача. Вуртман пък се оказа пълен неудачник, не се беше чувала с него цяла седмица.

Бенет беше споменал, че разполага с купувач, готов да плати депозит. Нямаше избор, освен да работи с него. Трябваше да има огърлицата. И нямаше време за губене.

Спомни си, че Лили излиза да закуси всяка сутрин в осем в чайната „Хепибърд Тий Хаус“ и ще отсъства, както винаги, поне час. Достатъчно време да вземе огърлицата и да изчезне.

На следващата сутрин Мери-Лу пристигна рано и изчака да види колата на Лили да излиза от външния двор и да се изгубва надолу по алеята. Веднага щом се скри от погледа й, тя отвори портата със собствения си ключ и вкара колата си в двора. Паркира, после изключи електронната камера, която проследяваше всяко движение. Когато Лили се върнеше от закуската си, камерата щеше отново да работи. Но Мери-Лу нямаше да фигурира на записа.

Малкото канарче в клетката запя весело и с надежда докато Мери-Лу прекосяваше верандата, но тя изобщо не го чуваше. Отключи и влезе в къщата. Събу автоматично обувките си и се запъти боса към вратата на мазето, остави я открехната и заслиза по разнебитените стъпала. Мина забързано покрай кутиите, струпани в задната част, натисна бутона, панелът се плъзна встрани и разкри сейфа. Беше й необходима само минута да го отвори. Тежката желязна врата се отмести. И ето я червената кожена кутия.

Прокара дланта си по гладката скъпа кожа. Дори годините не бяха я повредили и Мери-Лу предположи, че е била съхранявана на някое чисто и сухо място. Отвори я. Очите й станаха кръгли и огромни като понички, по гръбнака й пробяга тръпка, когато докосна перлата с мисълта за тленните останки на императрица Чийший. „Какво прахосничество“, помисли си с презрение и затвори кутията. Другата открадната перла, онази, с която Сунг Май-Линг беше украсила обувката си, беше намерила много по-добро приложение от тази.

Тъкмо се канеше да затвори сейфа, когато чу шум. Вдигна глава и се ослуша.

— Мери-Лу? Ти ли си там долу? — Гласът на Лили отекна сред стените.

С биещо до пръсване сърце, Мери-Лу прибра кутията в сейфа, тръшна вратичката и я заключи. Натисна бутона, отскочи назад и чу панела да се плъзга на мястото си в мига, в който Лили се появи горе на стъпалата. Фигурата й, със скръстени ръце на гърба, бе напрегната.

— Мери-Лу, какво, за бога, правиш тук толкова рано? — възкликна Лили, изумена. — Изплаши ме. Реших, че са крадци.

— Не, не са крадци, аз съм. Дойдох по-рано на работа, защото трябва да опаковам останалите статуетки на Буда. Знам, че трябва да ги изпратим днес.

Лили заслиза по стъпалата. Държеше картонена чашка кафе и изглеждаше истински обезпокоена.

— Много необичайно за теб. Какво има? Не можа да заспиш ли?

По бузите на Мери-Лу успяха да се търкулнат няколко сълзи.

— Не можах. И вината е изцяло на Бенет. Върна се снощи и се озова на прага ми, сякаш нищо не се е случило. И знаеш ли къде е бил, Лили? В Париж.

Лили отпи от кафето.

— И защо това те тревожи?

— Защото е бил с братовчедка ти, Прешъс Рафърти.

— Какво! — Лили беше така шокирана, че леко разплиска от кафето си.

— Точно така. Помниш ли, ти му каза за нея и спомена, че е богата. Е, точно това търси Бенет. Друго богато момиче, за което да се ожени. Подобно на Ана Юн. Може би клюките отговарят на истината и се е оженил за нея заради парите й. И може би дори я е убил заради тях. Може да замисля същото и спрямо братовчедка ти. Кой знае… С Бенет всичко е възможно.

— Хайде, не говориш сериозно — Лили наистина изглеждаше объркана. — Просто си разтревожена, това е всичко.

Мери-Лу я погледна с празен поглед. Беше изгубила Бенет, а сега беше загубила и огърлицата. В момента би го убила, стига да можеше.

— Дойде у дома — съкрушено заобяснява тя. — Любихме се. После намерих телефонния номер, написан с червило върху хартиена кърпичка, в портфейла му. У мен е, горе, ще ти го покажа. — Искаше да изведе Лили от мазето, имаше опасност тя да забележи, че не е опаковала нито една статуетка на Буда.

Лили тръгна нагоре и Мери-Лу я последва. Беше оставила дамската си чанта на стола до отворената врата на мазето. Извади хартиената кърпичка с номера и я подаде на Лили.

— Задръж я — каза с презрение. Вече бе преписала номера и адреса в тефтерчето си. — Може би някой ден ще пожелаеш да се обадиш на братовчедка си. Аз със сигурност няма да го направя.

Лили прибра кърпичката в джоба си. Погледна разтревожено приятелката си.

— Сигурна ли си, че си добре? Чуй, знам какво ще направим. Излязох да закуся, но си забравих чантата и се наложи да се върна. Защо не отидем да хапнем заедно, ще ми споделиш какво измъчва сърцето ти.

„Сърце, което е от стомана“, помисли си горчиво Мери-Лу, затвори вратата на мазето и последва Лили до колата. О, мили Боже, беше забравила камерата! Но сега беше прекалено късно, Лили я чакаше. Щеше да се погрижи за това после.

По-късно същата вечер Мери-Лу позвъни на Бенет. За нейна изненада, той вдигна телефона.

— Днес се опитах да взема огърлицата — започна тя.

— И не си успяла. Разочароваш ме, Мери-Лу. „Опитах“ просто не е достатъчно, искам огърлицата до утре вечер. Или…

— Или какво?

— Или ще е прекалено късно. И двамата с теб ще изгубим сделка за много милиони. По-добре се стегни Мери-Лу.

Той затвори, а тя се облегна назад. Този път по бузите й се стичаха истински сълзи. Вуртман й беше дал телефонния си номер и сега тя изправи гръб и го набра. Той вдигна едва след десетина позвънявания.

— Вуртман.

Гласът му беше дрезгав и звучеше недоволно, чуваше се доста шум от задния фон — силна музика, пронизителен женски кикот, разговори на висок тон, тракане на чаши. Не трябваше да си кой знае колко проницателен, за да се досетиш, че е в някой бар и вече пиян.

— Мери-Лу се обажда — натърти тя остро, раздразнено. — Какви новини имаш за мен, Вуртман?

— Ха, Мери-Лу… Ще бъдеш доволна да узнаеш, че разполагам с двама клиенти, които се интересуват. Богати хора, шанхайци…

— Шанхайци? — повтори тя, ужасена. Прекалено близо до огъня. Богати или не, не беше вероятно да се заинтересуват, защото играта беше прекалено опасна за тях. Имаше нужда от американец или швейцарец, истински колекционер, несметно богат, а не от заможен китайски бизнесмен.

— Показах им снимката — изгърмя доволно гласът на Вуртман, думите му се застъпваха, сливаха се без пауза. — Не се тревожи, ще се срещнат с мен скоро.

Мери-Лу затвори. Вуртман определено беше пиян. Беше показал снимката на други като него в бара, а те щяха да разкажат на приятелите си. Не беше необходимо много време клюките да обиколят този град. Мери-Лу осъзна, че е в беда.

Утре на всяка цена трябваше да вземе огърлицата от сейфа.