Елизабет Адлър
Среща във Венеция (33)

Глава 32

Шанхай

Ако Лили беше направила списък на хората, от които не очакваше да се обадят никога вече, начело щеше да е Бенет, а второто място щеше да заеме Мери-Лу. Затова беше изненадана, когато последователно се обадиха и двамата.

Всъщност Бенет не се обади, а дойде лично да я види. Звънна на вратата в седем часа една вечер, около месец, след като тя беше уволнила Мери-Лу. Лили погледна към монитора на охранителната камера до входа и беше изумена да го види, застанал на прага й с огромен букет лилии „Казабланка“ в ръце. Тя натисна бутона на домофона и каза, подчертано рязко и нелюбезно:

— Какво искаш?

— Искам да говоря с теб, Лили. Ако имаш време, това е всичко.

Поне беше любезен, а, освен това, тя беше любопитна да узнае какво иска той. Затова го пусна да влезе. Застана на верандата да го посрещне, а той вървеше към нея, протегнал напред ръката с букета. Тя си помисли, че с този жест й предлага мир и се запита дали не идва да пледира в защита на Мери-Лу. Той се усмихна:

— Канех се да се свържа с теб по-рано, но бях в Европа. Вечерта, в която се срещнахме, си помислих, че имаме толкова много неща да си кажем, а нямаме време за това.

Тя се зачуди дали той наистина си вярва, че двамата имат нещо общо за казване, но Бенет упражняваше чара си много умело.

— Няма ли да ме поканиш вътре? — запита той и я дари с онази усмивка, която разтопяваше женските сърца. И тя, против волята си, се подчини.

Той стигна до стъпалата на верандата и спря да се възхити на канарчето. А нейното сърце биеше толкова силно, докато той гледаше клетката със скритата в нея огърлица, че тя се зачуди дали туптенето не се чува.

— Птиче, което не пее — каза той, след като влязоха в къщата. — Колко необичайно.

Ароматът на лилиите беше толкова силен, че изпълваше ноздрите й като скъп френски парфюм.

— Лилии за Лили — галантно се обърна към нея той. — Сигурен съм, че не съм първият мъж, който ти казва това.

Тя пое цветята, благодари набързо, без да се усмихне, остави ги на малката странична масичка и му направи знак да седне на стола.

— Дошъл си, предполагам, да ме молиш от името на Мери-Лу — каза тя, седнала на дивана, загледана внимателно в него.

Той вдигна учудено вежди.

— И защо да го правя? Какво се е случило с нея?

Добър актьор е, си помисли тя.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Не знам за какво говориш. Казах ти, бях далеч, а и нещата между нас и без това приключиха. — Сви пренебрежително рамене. — Беше забавно до някое време, но дойде моментът да продължа напред.

— Тогава, тук наистина имаме нещо общо. Мери-Лу вече не работи за мен. Така че, може ли да те запитам от какво по-точно е продиктувано твоето посещение?

Бях впечатлен от теб при първата ни среща. А, ето едно момиче, което не е празноглаво като всички останали, си помислих. Тази жена има качества, силна личност. Жена, с която бих могъл да правя бизнес.

— И какъв бизнес например?

— Имам предложение за теб — погледна я право в очите той, подбирайки внимателно думите си. — Ти притежаваш нещо изключително. Мълвата се носи из целия град, но до този момент само ти, Мери-Лу и аз знаем каква е истината.

— Чух клюките. Но те нямат нищо общо с мен.

— Не това ми каза Мери-Лу. А аз имам основателни причини да й вярвам.

Бузите на Лили пламнаха. Мери-Лу още веднъж я беше предала. Обърна се остро към него:

— Мисля, трябва да знаеш, че уволних Мери-Лу, защото крадеше от мен. А уволнен служител би казал не малко неща, за да злепостави работодателя си и да постигне отмъщение. Сигурна съм, че го осъзнаваш.

— Но аз знам, че тя казва истината, защото се е опитала да продаде огърлицата чрез Вуртман, онзи третокласен бижутер, дето си изкарва хляба с рязане на диаманти. Той се е опитал да намери купувач сред богатите шанхайци, но без успех, а на всичкото отгоре един от тях си отворил устата и ето че сега целият град раздрънква историята. Ако не беше станало така, сега нямаше да съм тук, защото, сигурен съм, вече щеше да си я продала.

И той поклати глава с вид, който показваше съжаление.

— Много лошо, че пропадна сделката, която се опитваше да осъществиш чрез швейцарския си агент. — Отново вдигна ръка, за да спре протестите й. — Не ме питай откъде знам. Истинско нещастие е, че слуховете около огърлицата ти пречат да направиш продажбата, но отваря пък вратичка за мен. Имам предложение за теб. И този път, Лили, то е съвършеното.

Стомахът на Лили се беше свил на топка от нерви. Отиде до кухнята и се върна с бутилка минерална вода „Сан Пелегрино“ и две чаши. Напълни ги, взе едната, настани се на чамовия си стол и го загледа.

— Да вдигнем ли тост за нашето сътрудничество? — Бенет вдигна чашата си самоуверено.

— Кажи ми точно за какво говориш — взря се тя в него и отпи от минералната вода.

— Много е просто. Ти имаш огърлицата. Аз разполагам с купувач. Той е готов да плати значителен депозит, но трябва да е сигурен, че ще получи онова, за което е предплатил. Следователно, трябва да видя огърлицата. Също така, имам нужда от писмено доказателство за нейната автентичност. — Отпи, но без да откъсва поглед от лицето й. — И, разбира се, трябва да стигнем до споразумение за цената. Моето предложение се движи около трийсетте милиона.

Беше много повече, отколкото Лили беше очаквала и тя предположи, че той преувеличава, за да й направи впечатление. Играеше старата игра на измамника, говореше й онова, което тя искаше да чуе, размахваше милионите под носа й като морков под носа на магаре, за да скочи към него с отворена уста. Дали наистина мислеше, че ще му даде огърлицата и ще каже: „Окей, дай парите“?

— Петдесет на петдесет. — Бенет се наведе нетърпеливо напред. — И никога повече няма да ти се наложи да продаваш фалшиви антики. Какво ще кажеш, Лили? Партньори ли сме?

— Ще трябва да си потърсиш партньор на друго място, Бенет, защото въпросната огърлица не е у мен. И нямам представа у кого е. Може би всичко е само слух. — Изправи се, с което му показа, че не желае присъствието му в къщата си. — Само слух.

Бенет също се изправи и застана до нея. Много близо. Тръпките на страха полазиха по гръбнака й, студеният му поглед се впи в лицето й.

— О, но огърлицата е у теб, Лили — каза той тихо. — И аз имам намерение да я взема. По какъвто начин успея. Защо просто не се разберем, не сключим сделка, не станем партньори? Нима предпочиташ другия, неприятния начин? Защото, знаеш ли какво, Лили? Ще имам огърлицата, независимо какво ще ми струва това.

Направи крачка назад и на лицето му отново се изписа очарователната му усмивка.

— Ето! Мисля, че вече обсъдихме въпроса. Сега ще те оставя на спокойствие, за да ти дам време да помислиш. Да кажем, до утре вечер?

Заплахата висеше във въздуха между тях и Лили си спомни какво й беше казала Мери-Лу. Може би Бенет наистина беше убил богатата си съпруга заради парите й. Потрепери, повярвала, че е способен на това.

— До утре вечер в седем — натърти Бенет. — Тогава ще видим какво ще предприемем.

Сърцето й се беше качило в гърлото, когато на излизане погледът му отново се спря на малката птичка в клетката. Изпаднала в паника, че той може да зърне червената кожена кутия, тя бързо натисна бутона, който отваряше входната врата. После, без да се обърне да я погледне, Бенет вече беше изчезнал. Но тя знаеше, че той ще се върне. И се страхуваше.